Петър Бобев
Камбо (14) (Роман за юноши)

Заканите на инспектора-бракониер не бяха празни думи. Той имаше и възможността, и основанията да ги изпълни. Със своето неукротимо буйство джунглата заличава всяка улика. Тя умее да пази тайни. Щеше да запази и тая, както безброй други.

Джими Янг не беше страхливец, но съвсем не възнамеряваше да се показва безразсъден герой. А не можеше да допусне и другото — да побегне малодушно, да изостави задачата си тъкмо когато се очертаваше някаква картина в експеримента му. Когато „говорещите“ шимпанзета се бяха присъединили към дивите. Кой на кого щеше да повлияе: дали питомните щяха да научат себеподобните си на това, което бяха усвоили при хората, или под тяхно влияние щяха да забравят своите знания?

Та и в по-общ, философски смисъл. Как си въздействуват при досег две култури? Коя взема надмощие: по-примитивната или по-развитата? Кой ще победи в случая: цивилизацията или природната приспособеност? Дава ли цивилизацията по-добри изгледи за оцеляване? Може ли да служи за фактор на еволюцията?

От предпазливост биологът премести своята палатка на друго място, към саваната, на стотина крачки от пътя — така че ако през нощта някой опита да го посети, да мине покрай нея, без да я види. А самият Джими да чуе шума от мотора. Защото пешак не би решил да се лута из тоя пущинак нощем.

Камбо остана в стария лагер. Не посмя да се раздели с клетката си, зад чиято решетка се чувствуваше по-сигурен пред заплахите на нощта. А да пренесат тая клетка двамата нямаха достатъчно сили. Върху мястото на своята палатка Джими направи нейно подобие от скъсан брезент. Да заблуди вероятния посетител.

Мракът падаше бързо. Забулваше света с черната си непрогледност. Нейде далеч започваха вечерния си концерт шимпанзетата. Който не ги познава, може да настръхне от ужас, като чуе сърцераздирателните им стонове и взривовете умопомрачителен кикот. Все едно втора Вартоломеева нощ.

Край реката пеликаните бяха нагазили в плиткото, неподвижни като чудновати тънкокраки гъби, скрили глави под крилата. Кормораните все още се нагласяваха по клоните. Разхвърчаваха се още сънливи, летящи кучета, висели досега надолу с главите по дърветата.

Безухата и малкото й се бяха излегнали в тинята, подложили блажено гърбове на водните костенурки, които ги почистваха усърдно от впитите в гънките на кожата им досадни кърлежи.

Сметнал се вече в относителна безопасност, главно спокоен, че бе предприел някакви мерки за тая безопасност, Джими се прибра в палатката си, пристегна ципа на вратата й, спусна и противомоскитната мрежа, за да се предпази от най-кръвожадните зверове на джунглата, москитите, и се приготви за сън, без да допуска, че се бе преместил тъкмо там, където не биваше — само на десетина метра от окачената на дървото газела.

А сънят не идваше. В безредна навалица се блъскаха под потното му чело спомени, мисли, вълнения, съмнения, над които властвуваше незабравимият образ на Клер, на тъй мечтаната и тъй недостижима Клер.

И тревога. Не беше нужна кой знае каква проницателност, за да се допусне, че един ловен инспектор, който се е продал да сътрудничи със злосторници, е способен и на по-голямо престъпление, щом като са заплашени жизнените му интереси. А тая заплаха всъщност представлява един самотен, безоръжен човек в джунглата, която бракониерът познаваше много по-добре от него.

Тая джунгла, която прадедите му бяха владели, а потомъкът им се чувствуваше все още съвсем чужд както за нея, така и за тайните й.

Съвсем наблизо изписука насън птичка. Провикна се сова. Заквакаха жабите — все по-настойчиво и по-досадно. А сред техния хор бучеше със своя бас волската жаба. Току до палатката прошумоля, отъркало иглите си в платнището, любопитно бодливо свинче. Високо горе, сред клоните проплака бебе — всъщност провикнал се бе влюбен лемур.

Излая някой. Зебра или чакал? После хиена проточи злокобния си вой, завършвайки го с безумен смях. Обади се втора, трета.

Защо ли се събираха край него тия мършояди?

„Истинският разгар на ВЕСЕЛИЕТО започва след майсторския изстрел, когато ранената отзад хиена почва бясно да се върти, като разкъсва собственото си тяло, докато не й се проточат вътрешностите.“

Това не е писано от садист, а от писател, получил Нобелова награда.

Тогава какво можем да очакваме от неграмотните ловци?

После, както става преди заспиване, мисълта му отскочи в друга насока, продължи наченатия разговор с ловния инспектор. Зачовърка отново проблема за разсипничеството.

Все повече и повече се убеждаваше, че напоследък всички хора се превръщат в безразсъдни консуматори. Накъдето и да погледнеш. И към гардеробите на жените, от милионерката до секретарката; и към детските стаи, затрупани с начупени още при получаването им играчки; към препълнените трапези; към претъпканите кофи за смет.

Машините, тия доскорошни благодетели на човешкия род, го приучиха да не цени труда, вложен във всяка вещ. Едно време се е смятало за грях някой да хвърли къшей хляб на земята. Внучката се кипрела с премяната на прабаба си. А сега?

Дори да е вярно, не е толкова заплашително, че благата се увеличават в аритметична прогресия, а хората — в геометрична. По-страшното е, че нуждите им нарастват в още по-ускорена прогресия.

Не е ли вече време хората да поограничат хипертрофираните си материални потребности, излишествата си, луксовете — всички тия изяви на новобогатащината, а да насочат ненаситността си към нещо по-възвишено? Да не бъдат скъперници в задоволяването на духовните си нужди.

И най-важното (дали е възможно?) да се сложи край на най-безразсъдното, направо злокобно разсипничество — военните разходи. Разсипничество не само на блага и енергия; още по-жестоко — разсипничество на човешки същества.

Ще дойде ли наистина този ден, когато епитетът „скъперник“ ще се окаже равнозначен на „благородник“?

Днешната човешка цивилизация безспорно дължи много на бялата раса. Но дали тъкмо техническата цивилизация, дело на тая раса, е най-добрата алтернатива? С нейните планини от отпадъци. Напоследък само думата „отпадъци“ буди ужас.

В същото време на много места са правени опити да се тръгне по друг път. Египтяните одомашнили котката за борба с мишките — вместо механични капани. За същата цел индианците прибрали в колибите си боата. Индусите пък прибягнали към услугите на мангустата. Вместо изкуствените препарати, относно чието вредно влияние върху здравето на хората вече няма спор, от памтивека се извършва торене с бобови растения като предшественик. За борба с въшките вместо с ДДТ някои африканци поселват в косите си едно друго насекомо.

Всичко това налага обмен между цивилизациите, не натрапване на едната над другите. Не едностранчивата техническа цивилизация, а нова, съчетала положителните качества на всички останали: и техническа, и биологична, та ако щете — и сугестологична. Всестранна, пълноценна цивилизация на човешкия разцвет…

Сепна го рязък звук, както трион реже дърва. Леопард! Затова, значи, бяха замлъкнали хиените!

Леопардът! Както изглежда, най-древният враг на човека, преследвал го още в стадия му, преди да слезе от дърветата, не го оставил на мира и след това. На когото може би се дължи и човешкият прогрес — срещу неговите коварни нападения навярно са се обединявали прахората, подобно на сегашните павиани. Навярно и първото оръдие е създадено не за лов, а за отбрана. Ведно с най-старото правило: „Ако искаш мир, готви се за война!“

Чу се ново изръмжаване, после грозен кикот и глухо топуркане. Хиените, малко на брой, бяха побягнали пред по-опасния хищник. Ако бяха повече, щяха да се бият.

После — ядно ръмжене и драскане по дървесен ствол. И мъчителен стон, и гневен ропот.

Отде можеше да знае Джими Янг, че куцата пантера, обезумяла от глад и тревога за недохранените си леопардчета, опитваше да достигне окачената от Фред Хейс газела. И все напразно. На три крака не можеше да се покатери на дървото.

И внезапно — отново тишина!

А тишината в джунглата е по-тревожна. Тишината — това е неизвестност, която може да скрива най-страшната угроза.

Не чу нищо, никаква стъпка, никакво изшумоляване, макар че бе напрегнал слуха си до краен предел.

Затова нападението така го изненада. Чу само грозния звук на раздрания от ноктестата лапа брезент. Не видя нищо, само усети метналия се в палатката звяр. Не посегна към пулверизатора, нямаше никакво време за това. А се преметна настрани, отбягнал протегнатите хищни нокти, измъкна се светкавично навън и хукна където му видят очите.

Ако Куцата беше здрава, човекът нито би могъл да се отскубне от първото й нападение, нито да избяга от преследването й. Трябваше да бъде благодарен на противомоскитната мрежа. Тя се омота в ноктите и зъбите на пантерата, смути я, скова движенията й.

И така, на три крака, помъкнала уплетената в нея тъкан, Куцата едва го догонваше. Заслепен от мрака, беглецът се провираше между дървовидните папрати, блъскаше се в плетеницата на лианите като в апокалиптична паяжина, пропълзяваше като гущер по падналите гигантски стволове, катереше се по изтръгнатите корени. Падаше, ставаше. И пак падаше…

Подире си не чуваше нищо — нито стъпки, нито настъпена вейка. Само — това мъчително, задъхано дишане. И сякаш усещаше топлия му дъх в тила си.

Скачаше и отново се хвърляше напред в черната неизвестност.

Внезапно просветна. Насреща блесна в смолистата си лъскавина реката.

И се строполи. Пропадна в някаква дупка. С вода. И с тиня. Потъна до бедрата в тая смес от кал и вода. И лепкава растителност. И ненаситни пиявици, които тозчас го облазиха.

А пантерата? Защо не нападаше?

Той успя да се поизвърне назад. Видя я, стори му се, че видя някаква звероподобна сянка, която се колебаеше дали да навлезе в коварното тресавище.

Вярно е, леопардът не обича водата. Но при нужда плува. А да се плаши от човека — това беше изключено. Уплашил се бе от нещо друго? Но какво?

В следния миг разбра от какво. Огромен крокодил прецапа набързо крайречната тиня и нагази в локвата. После внезапно спря на пет крачки от човека.

Еднооката! Побесняла от гняв, че не можеше да уварди от безбройните им врагове децата си, които се бяха изпокрили за през нощта сред оголените от наводненията панданусови коренаци, тя бе налетяла срещу Джими, сметнала и него за враг.

А той премисляше трескаво. Какво се прави в подобно положение? Безспорно, най-добре е да бяга, макар че крокодилът не е по-бавен. Но как да бяга — така, хванат от тоя ка̀лен капан? Някои натискали очите на влечугото. Но очите са на метър зад върха на муцуната.

Едното му око беше извадено. А другото, зеленикаво, студено и лукаво, го гледаше вторачено с неподозирана злоба.

Преди да го достигне, зъбатите челюсти щяха да са захапали ръката му.

Когато открият крокодил, туземците вдигат шум, викат, пляскат по водата, хвърлят камъни. И той се престорва на мъртъв. Естествена защитна реакция. Не мърда — нито от удар с камък, нито от тояга. Ето този рефлекс, създаден от еволюцията за самозащита, използуваха като слабост местните магьосници, които се гмурваха към дъното и там съвсем безнаказано убиваха продължаващото да кротува влечуго.

Не му остана време да размисля още. С внезапен устрем Еднооката се спусна насреща му, раззинала до краен предел осеяната с разкривени едри зъби уста, готова да захапе.

Почти, несъзнателно Джими направи единствено правилното за случая. А може би не съвсем несъзнателно. Само преди месец го бе видял като атракция срещу пари по пътя за насам.

Той пресрещна нападателката с протегнати ръце и захлопна челюстите й. Дали случайно или добре премерено — тъкмо когато затварящите мускули се приготвяха за предназначението си, а отварящите се бяха разслабили. Навярно за стотна от секундата превари отлично премерената захапка.

Но нали успя?

После ги стисна с две ръце, увисна на тях, обезвреди ги. И продължи да стиска. С настървение, каквото придава ужасът пред смъртта.

Пазеше се само да не го докоснат размаханите ноктести лапи или пляскащата опашка, наподобила в безуспешната си ярост ударите на моторен чук.

Ех, ако имаше подръка въже или тънка лиана, или рафия — както негърът на атракцията?

Или ако можеше да отпаше колана си и с него да овърже тия заплашителни челюсти?

Ала не можеше. Отпуснеше ли само едната си ръка — това щеше да означава краят.

Трябваше да стиска… Да стиска… Да стиска…

Докога ли?

И той неволно си припомни. Не Клер, не друг, а заможната черна дама, своята майка, в уютния й апартамент, никога ненапускала града, която изпадаше в паника, когато той почваше да се стяга за Африка.

Ако можеше клетата да го види сега?

Безухата и носорогчето й, подплашени от кипналата битка, рипнаха на крака и прецапаха тичешком плитчината, за да изчезнат в джунглата.

Над главата му се стрелкаха в призрачни зигзази безброй прилепи, малки и големи. Безшумно прелитаха сови и козодои. Върху крайбрежните храсталаци бяха накацали милиони, може би милиарди светулки, които си подмигваха настойчиво със светлинни любовни призиви в неправдоподобна звездна симфония.

А човекът продължаваше да стяга студената ръбеста морда, без да знае докога. И защо.

Защото накрая, премалял, все щеше да я отпусне…

Злото никога не идва само̀. Чул някакъв плясък, той погледна нататък и видя мъжкия крокодил, който се закова на десетина крачки от него, загледал го вторачено с ледените си очи. Озадачен. Какво ставаше тук? Ако другарката му беше хванала плячка, той щеше да я подели с нея. Но сега? Кой кого бе хванал?

А зад гърба си Джими слушаше гневното фучене на прегладнялата пантера, която не смееше да се приближи от страх пред двете бронирани чудовища.