Петър Бобев
Камбо (13) (Роман за юноши)

Заникът настъпваше бързо, като наводнение от кръв. На запад се разпалваше гигантско огнище, чиито огньове обгаряха света в нереални хладни пламъци. Дърветата проточваха дълги виолетови сенки. Мракът изпълзяваше от храсталаците, където се бе спотайвал през деня, подобно на черна мъгла.

Птиците, поединично или на цели ята, се прибираха за нощувка. Папагалите, пресипнали, сякаш прихванали най-острия фарингит, се караха за ония места по клоните, които им изглеждаха най-хубави само защото други преди това ги бяха избрали. Строени във верига, пеликани летяха безшумно над реката, като че ли плуваха сред небесната жарава. Чапли кълвяха усърдно нещо във водата. Кормораните, успели чак сега да намерят богатия улов, който бяха търсили целия ден, се гмуркаха дълбоко в потъмнялата вода и едва след няколко минути изплувваха с риба в клюна, захапана през средата. После всеки от тях подхвърляше плячката си нагоре и я нагълтваше с главата напред. Гъските на брега си оттръскваха шумно крилата. А над едрите цветове на лобелията все още усърдно прелитаха като скъпоценности нектарниците. Тъкачките старателно майсторяха гнездата си. Не по едно, както се полага на всяка птица, а по няколко. Да се намират повече. Та дървесните змии да се полутат, преди да открият истинското, с яйцата или малките.

Несемейните крокодили, излежавали се доскоро на пясъка, бавно, един по един, пропълзяваха във водата, задръстена при въртопите с воден хиацинт, където бавно потъваха към дъното. При нощния хлад там е по-топло.

Ала Еднооката не навлезе веднага в реката. И тя, и мъжкият крокодил, другарят й. Останаха при гнездото, откъдето долиташе възбуденото квакане на излюпващото им се потомство.

Единствени те бяха в състояние да преценят в кой момент какво им предстои да вършат.

Ето, настанал бе тоя момент!

Женската се залови припряно да разравя пясъка с лапи. Все по-бързо, все по-нетърпеливо, докато съпругът й я побутваше с морда отстрани в мълчалива подкана.

Най-сетне тя достигна яйцата. Някои вече се бяха разпукнали. И отвътре се мъчеха да излязат децата й. Еднооката хвана първото, което й попадна, в уста. И тичешком го отнесе до водата. Пусна го там, след което с още по-голяма бързина дойде за второто. Отнесе и него. Върна се пак. И третото, и четвъртото…

В това време мъжкият обикаляше наоколо, гневен, настръхнал, готов да защити потомците си от всеки враг. А желаещи да вкусят младо крокодилско месце — колкото щеш. Отгоре прелиташе, вперил алчен поглед, орел рибар. На стотина крачки седеше като древен мъдрец щъркел марабу, но и под философския си израз не можеше да прикрие хищните пламъчета в очите си. Застанал на близкия клон, недосегаем за опасните родители, варанът само чакаше някой от тях да се поотдалечи, за да се хвърли, та да получи и той своя данък. А във водата ги дебнеха сомове и други едри риби, водни костенурки, та и крокодили.

Няколко чакала дотичаха на водопоя. Те също не биха се отказали от крехки крокодилчета. Ала близостта на зъбатата майка охлади апетита им. Затова, само поглеждайки нататък, те се запътиха към водата.

В същия миг отгоре им връхлетя питонът, връхлетя като изстреляно копие, захапа последния чакал и мигом го омота в желязната си примка. Удуши го за няколко минути, без да счупи ни една костица в тялото му.

Глутницата побягна в ужас. Гладен питон — та това е въплътената смърт!

Единака, самотният хипопотам, бе излязъл от дълбокото и застанал в плитчината, сред тръстиката и папируса, се колебаеше дали е вече време да навлезе в гората на паша. Но нима на тоя свят някой би могъл да си намери поне минута спокойствие? Нямаш ли, никой не те поглежда; имаш ли, всеки гледа да ти го отнеме. От сутрин до сутрин, денем и нощем, беше принуден да си защищава имота от всякакви нахалници. А защо ли му беше този имот?

Тоя път съперникът не го изчака. Изглежда, минал бе само да провери. Но, чул предупредителния му рев, припомнил си скорошния бой и счупения си зъб, развъртя уплашено опашка и хукна обратно.

Стадо биволи, подобни на оживели черни буци, водени от Бялата Вежда, осиротялата биволица, се източи към реката. Едни наведоха глави да пият, други останаха да дежурят отзад, после всички налягаха в тинята, оваляха се с кал от рогата до копитата. И притихнаха.

Какво ли си мислеше клетата майка, принудена всеки ден да идва на водопоя, тук, при лобното място на детето си, загинало в крокодилските зъби?

Не бяха за наслаждение тия кални бани. Така обикновено животните гонят кърлежите и другите кръвопийци. А напоследък опитваха по същия начин да понамалят непоносимия сърбеж, който отскоро гореше телата им.

От горчив опит, предаван от поколение на поколение, така лекуваха мъчителната краста.

Ето, показаха се и павианите. При водопой най-отпред върви водачът. Той е там, където е най-опасно. Чакали бяха дълго да дойдат зебрите, на чието обоняние разчитаха много, ала те тоя път, кой знае защо, закъсняха. Затова Злия бе повел дружината си подир биволите, поне отпред пътят да е чист.

Еднооката бе пренесла във водата всички напуснали черупките си крокодилчета, които я очакваха нетърпеливо в плитчината, като квакаха неуморно.

Вече бе дошъл редът и на бащата. Той трябваше да помогне на ония, които сами не можеха да се освободят от своите черупки. Страшният хищник поемаше всяко недоизлюпено яйце, стисваше го невероятно нежно със зъби, строшаваше черупката и оставяше новороденото на по-нататъшните майчини грижи.

Питонът бе нагълтал чакала, който бавно се хлъзгаше надолу като грозна подутина на тялото му. Бе се свил след това на макара и почваше да го смила, доволен, благосклонен към целия останал свят. Ситият става великодушен.

Тогава към реката нахлуха с кикот и вой хиените, начело със Сцепената Устна. Опразнили гнездото, крокодилите се бяха изтеглили в реката да охраняват там потомството си. Биволите само измучаха, без да прекъсват балнеотерапията си. Марабуто размаха заканително тежкия си клюн — познаваха се отлично от многогодишната си съвместна дейност. Гъските отново навлязоха във водата.

Само павианите нямаше накъде да отстъпват. И те мигновено заеха отбранителна позиция. Простите самци се строиха в предната редица. Аристократите, а с тях и Злия, останаха зад тях. Като елитна част те влизат в боя само против достоен за тях враг, срещу лъв или леопард.

Много често, при подобна съпротива, хиените отстъпват. Войнствените павиани са успели да спечелят уважението им. Ала сега хищничките бяха гладни, а гладът придава дързост, гладът удесеторява силите.

И те налетяха срещу маймунската отбрана. Зачаткаха челюсти, разхвърча се окървавена козина. Вдигна се олелия, каквато само павиани и хиени вкупом могат да вдигнат.

Тогава Злия забеляза, че Младока, самецът, който все не искаше да признае абсолютната му власт, не е сред бойците, а се пъчи отзад, редом с първенците.

И той скочи с рев отгоре му. Заудря го с юмруци по муцуната, захапа го със зъби, като с това явно искаше да покаже къде му е мястото.

Нападнатият опита да се съпротивява. Обърна се да хапе и той. А това, истински бунт, пред лицето на неприятеля, и сред маймуните значи предателство. Намерили удобния повод да си разчистят веднъж завинаги сметките с непокорника, останалите аристократи също налетяха отгоре му. Заудряха го и те. Заръмжаха и женските, недоволни от отслабената поради междуособицата защита. Приготвиха се и те да дадат заслуженото на този, който в техните очи минаваше за малодушен дезертьор.

Младока не устоя пред насилието, прикрито зад общественото мнение. Отскубна се от побойниците и се хвърли в боя. Връхлетя с такова настървение, удвоено от обидата, че не прецени точно попадението си. Озова се право срещу Сцепената Устна.

И вместо да отблъсква атаките, както беше прието за простолюдието, той сам се метна в атака. Стовари се върху водачката и затърси със зъби гръкляна й. Ала хиената беше опитен боец. Още не възнамеряваше да напуска арената на живота. Подхвърли се встрани, увлече смелчага със себе си, претърколи се няколко пъти. И той не устоя, изтърва я.

Този миг бе чакала Сцепената Устна. С мълниеносен замах тя захапа ръката му. Мощните й челюсти я отсякоха. Като гилотина.

Другарките й, разбрали начаса какво става, налетяха и те. И от Младока може би само за няколко минути щяха да останат натрошени кости, ако не се бе намесил Злия, който отговаряше за цялото стадо: и за покорните, и за непокорните. С грозен рев той се спусна напред, последван от останалите аристократи. Хиените не устояха, отстъпиха с ръмжене, изоставиха посрамени сигурната си плячка.

Тогава една от тях съзря питона. Кратко излайване — и всички се метнаха отгоре му. Гигантското влечуго прие неохотно боя. Беше сито, защо не го оставяха на мира? Само изсъска лениво-недоволно. И не довърши. Хищниците вече разкъсваха тялото му.

Ситият, с притъпена от преяждането готовност за борба, най-лесно става плячка на гладните, на които гладът придава и смелост, и хитрост, и сила.