Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мъжете на честта (1)
Включено в книгата
Година
(Криейтив Комънс — Позоваване — Некомерсиално — Без производни, версия 3.0)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,6 (× 10гласа)

Информация

Форматиране
cattiva2511(2021)

Издание:

Автор: Бо Онест

Заглавие: Разплата

Издание: първо

Издател: Самиздат

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16194

История

  1. —Добавяне

4.

Времето минаваше и той укрепваше все повече и повече.

Качествената храна и тренировките даваха своето отражение и вече можеше да пробяга 5 километра за 22–23 минути, в зависимост от релефа на терена, спринтираше 100 метра за 13–14 секунди и дори не се задъхваше.

От една двайсетлитрова туба изобрети нещо като раница и всеки ден преди обичайния крос добавяше в нея по малко вода докато накрая закономерно я напълни догоре и като тичаше с нея се чувстваше като с доспехи, но не се отказваше. След време дотолкова свикна с тежестта, че дори забравяше какво носи на гърба, тя се превърна в част от личното му тегло. За неговата възраст това си беше направо отлично постижение, а с всеки изминал ден ставаше и все по-добре.

От усилията цялото му тяло се бунтуваше, то бе отвикнало от такива натоварвания, но Иво най-сетне бе доволен — физическата болка притъпяваше душевната.

Същевременно усещаше, че в душата му са настъпили радикални промени, които дори малко го плашеха, дотолкова бяха несъвместими с характера му. Дали от първоначалния шок, дали от загубата или от цялата съвкупност на събитията, но в ума му се настани някакво изгарящо чувство за несправедливост.

Сякаш ценностите му се бяха преобърнали.

Беше започнал да мрази всички и вече не изпитваше никакви чувства, освен жестокост. Усещаше как около него все повече се издигаше стена от дълбока ярост! Преди бе наивен добряк, раздаваше заеми и помагаше на кой ли не, а сега не можеше да се познае. Вече изхождаше от максимата, че между хората няма невинни — всеки малко или много е виновен за нещо, мъже, жени, нямаше разлика. Животът му бе доказал, че и дамите не са принцесите от приказките, всички, с които се бе запознавал през годините, а те не бяха никак малко, искаха едно — пари, пари и пак пари. И не подбираха средствата. Алчност, корист и никаква любов, колкото повече им даваше, толкова по-нагли ставаха. По-рано, в миналото, тези неща го дразнеха, но сега му се струваха дреболии, в момента неговата война не беше с този тип хора.

Виж, децата бяха друго нещо, те винаги го разчувстваха и само в тяхната компания закоравялата му душа малко омекваше. За него „дете“ бе нещо повече от дума, описвана в речниците.

Но от друга страна неговата метаморфоза щеше само да му е от полза, в това, което бе намислил да извърши, мекушавостта щеше да е лош съветник. Не можеш да убиваш и да си мил, а тръгнеш ли да измъчваш някого, да изпитваш жалост! Подходиш ли така, смятай каузата за изгубена!

А имаше и друг аспект, вече от духовно естество. Преди смъртта на дъщеря си живееше що-годе праведно и според каноните, защо тогава точно на него трябваше да се случи това? С какво толкова бе ядосал Господ, за да го накаже той по този начин? Най-лошото нещо за един родител е да изгуби детето си, чак толкова ли бе вбесил някого там горе, та да заслужи това върховно наказание? Излизаше, че на религията не й пука за страданията на смъртните, май най-хубавото при нея си оставаха религиозните сгради.

Църквите ги биваше в две неща — да множат богатството си и да го пазят, а стадата й от вярващи, вълци да ги ядат. Освен това Библията ни учеше да мразим греха, а да обичаме грешниците, абсолютен парадокс и напълно несъвместим с плановете му.

Той не вярваше в суеверия, смяташе, че човек сам кове съдбата си, но след всичко случило се напоследък, светът му се преобърна наопаки, а с него и наслагваните убеждения. Не вярваше и в чудеса и знаеше, че не се ли заеме сам, виновните за смъртта на дъщеря му така и ще си останат ненаказани. Не беше наивник, а и по новините всеки ден получаваше подобни примери.

Затова Иво бе решил да се откаже напълно от всичко християнско, което така или иначе досега с нищо не му бе помогнало. Той и преди бе почти атеист, но вече имаше причина радикално да смени полюсите — щом Създателят го бе наказал безпричинно и така жестоко, бе решил да продаде душата си на друго негово творение — Дявола!

Искаш ли да се бориш с чудовища, неминуемо се превръщаш в такова! Нуждаеше се от протекция свише!

Взимайки това решение той задвижи цяла поредица от събития, които обърнаха живота му, а и този на куп други хора, наопаки.

* * *

Една вечер отиде с колата до най-близката до градчето пещера, входът и бе затворен с решетка, но още като малки деца бяха открили по-прикрити, резервни отвори.

С усилие се промъкна вътре и застана над най-широкия процеп в дъното на огромното подземие, от раницата си извади фенерче и затворен стъклен буркан. В него, вече съсирена, се поклащаше кръвта на един черен петел, който бе купил в събота на пазара, а преди два часа му бе отрязал главата и бе събрал течността в буркана.

Разви капачката и започна бавно да я излива в процепа на дъното като същевременно декламираше на висок глас фрази, които измисляше в момента:

„Дяволе, Демоне, Луцифер или Сатана, умолявам те, приеми душата ми в твоето царство! Кълна се да ти служа вярно и безрезервно, а в замяна искам само да ме пазиш. И без това не видях добро в моя, уж праведен живот, по-добре да премина в твоето лоно. Напътствай ме и ми помагай като твой слуга да въздам правосъдие там, където небесните сили не могат да се справят! Вече не ми е мил животът, а не ми се и живее. Само мисълта за отмъщение ме крепи жив, но не изпитвам радост от самото съществуване, а и едва ли някога ще изпитам. Тъй като отмъщението е тъмно дело, очаквам от теб да ме подкрепяш, а когато свърши и моят живот, ако ме призовеш, като отплата ще дойда при теб и вярно ще ти служа.“

Той поседя още известно време над процепа, докато изля цялото съдържание на буркана в бездната, по едно време му се стори, че долавя някакви шумове и гласове долитащи далеч отдолу, обаче го отдаде на развинтеното си въображение. Но изненадите явно не бяха свършили, от многобройните разклонения на подземните коридори се понесе глухо стенание, което като повей на вятъра го обгърна отвсякъде, после бавно затихна в далечината. В ушите му то прозвуча като „ЕЛА-А-А“ или нещо подобно, но определено бе зов.

За миг се вцепени, дотолкова реално бе изживяването, на което току-що бе станал свидетел. Всичко бе толкова истинско, че Иво дори се позачуди дали от тази преизподня след малко няма да замирише на сяра.

Насочи се към изхода, с помощта на фенерчето изпълзя отново на повърхността, но сега не се провира през тесните процепи, а хвана решетката и почти без усилие я огъна.

Тук нещо не беше наред! Не знаеше дали металът бе отслабнал през годините или ръждата го бе съсипала, но не усети никаква съпротива, просто хвана пръчката и я отмести.

Учуден от постигнатото той се измъкна навън и установи, че дори в тъмнината добре различава предметите пред себе си, някак всичко изглеждаше свръхфокусирано, а слухът му долавяше и най-малките шумове наоколо. Освен това мисълта му течеше страшно бързо, сякаш на старинен грамофон слушаше песен, пусната на 78 оборота.

Може би си внушаваше, но наистина в този момент се чувстваше прероден и коренно различен, без никакво съмнение сега не изпитваше страх от нищо, интуитивно усещаше, че ако внимава и обмисля добре нещата ще може с всичко да се справи.

Има потвърдени доказателства, че когато човек е в кома той е на тънката граница между живота и смъртта, някъде между двата свята и точно тогава придобива свръхестествени способности, а след случилото се с Дени състоянието на баща й можеше да се опише и почти като кома. Това определение съвсем не беше пресилено! Той едва не се бе погубил и само мисълта за отмъщение и справедливост го върна обратно към живота.

Така че подреждането на обстоятелствата беше налице, почти бе преминал в отвъдното и се бе върнал невредим. Със сигурност нещо в него се бе променило и то драстично. Сега най-важното бе да не греши, защото колкото по-дълго време останеше жив или на свобода, толкова повече работа щеше да свърши. Но дори да го разкриеха и вкараха в затвора, мисията му щеше да продължи и там, виновни и престъпници имаше навсякъде.

Най-интересното бе, че той напълно си вярваше, смесваше фантазията с реалността и скоростно чертаеше различни сценарии, но това нито му пречеше, нито изкривяваше преценките му.

Съзнанието му, несвикнало със скоростта, с която фактите се подреждаха в главата му, отказваше да повярва в тази бърза метаморфоза, връхлетяла го изведнъж. Но промяната бе налице, в това нямаше съмнение, защото само като си помислеше нещо, пред очите му всичко се подреждаше като в гигантски пъзел, все едно бе шахматист, предвиждащ бъдещите ходове на противника. Чувстваше се като зрящ сред слепци или като олимпийски шампион в част по физическо на деца от помощно училище, десетки нива над останалите.

Казват, че не съществува нищо по-опасно от човек, който няма какво да губи, сега той напълно отговаряше на тия критерии. Колкото добър и наивен да беше, това оставаше в миналото. Чувстваше се недосегаем, почти като върховен хищник сред стадо беззащитни овце, а дали бе така, щеше да му покаже бъдещето.

От днес нататък вратата на клетката му беше отворена!

Тази вечер, изтегнал се в леглото си, Иво дълго мисли върху действията, които току-що бе предприел. Опитваше се да пренастрои съзнанието си. Правилно ли постъпи като мина от другата страна, загърбвайки общоприетите човешки ценности? Готов ли бе за това? Още в гимназията бе прочел, че Фауст също бе продал душата си на дявола, но там краят на историята бе трагичен. Дали това му решение нямаше да го принизи до нивото на хората, които бе решил да преследва? А дали не можеше да им прости и да зареже всичко? Даваше си сметка, че трябваше да е истински страхливец за да го направи и ще се презира до края на живота си.

Освен това той неимоверно бе закоравял.

Почти до сутринта прехвърля през главата си всички „за“ и „против“ и накрая реши, че няма защо да съжалява. Как така ще им прощава и защо? За да продължават ли? Прошката е за църквата, а той се бе отлъчил. Бе приел, че да разчиташ на Бог, значи да не вярваш в себе си. Вярно, отнемането на живот бе грях, но той бе спрял да вярва в греховете. Но по-важното бе друго, той усещаше, че е на правилната страна!

Значи решено!

Преди време в едно научно списание откри статия за правилото 10–90. Според твърдението на създателя му, животът е 10% от това, което ни се случва, останалите 90% са това как реагираме на случващото се. Е, Иво Ников вече бе решил как ще реагира.

Отмъщението е тъмна и самотна работа и щом веднъж се бе заел, се налагаше да стигне до края, а това с добрина не ставаше. Той вече бе приел, че понякога ще е нужно да дърпа спусъка и да отнема живот, нещо напълно несъвместимо с проповедите на владиките, а и с целия му предишен живот. Световната история бе пълна със случки, доказващи, че понякога, за да направиш добро на всички, се налага първо да сториш нещо ужасно, в името на крайната цел. И в Природата глобалните катастрофи са били първите стъпки към еволюцията.

Всъщност престъпниците също са от тъмната страна и сега, приел техните методи, за него щеше да е много по-лесно да постигне целите си. Е да, навярно мнозина псевдо-праведници, ако знаеха какво е намислил щяха да го заклеймят и да нададат вой до небесата, но кои бяха те, че да го съдят? По дефиниция тези хора не разбираха какво нещо е злото, те никога не се бяха сблъсквали с него. Либерални ценности ли? Тези завързани приказки звучаха добре само от екрана.

Можеше ли някой от тях с молитви да върне детето му или с псалми да спре бандитите? Отговорът определено беше „не“ и затова той не мислеше да се оправдава пред никого. А и кой щеше да го съди, сам бе избрал да няма приятели, нали щеше да търси анонимност, не слава. Налагаше се да се крие, моралистите нямаше да проумеят подобна жестокост. Ще се свре на вилата далеч от критичните им очи и ще действа. Поел бе по път, за който знаеше единствено той, а мислеше и така да си остане. А имаше и друго — как би могъл да им обясни необяснимото?

Решението бе взето, клетвата бе дадена и сега за него оставаше само да пристъпи към изпълнение на замисленото. Направиш ли сделка с дявола, после не се оплакваш!

Ето така започна всичко, едно пораснало дете нелепо загина, баща му се превърна в убиец, а хората, предизвикали с действията си тези събития, дори не предполагаха срещу какъв враг ще се изправят.

Иво Ников щеше да ги убеди в едно, пред него и дяволът щеше да е по-милостив и не така ужасен.

Сега той бе Съдбата — той даваше, той вземаше!