Бо Онест
Разплата ^[0] (3)

2.

Няколко месеца след погребението Иво вече не приличаше на себе си, отслабна и залиня, дрехите висяха на него като на плашило.

Самообвиняваше се за какво ли не, постоянно мислеше дали той не бе сгрешил някъде, дали й бе обръщал достатъчно внимание. Започна да си прави списък с провалите, които смяташе, че е допуснал при възпитанието й. Твърде често се улавяше да мисли, че наистина не е бил бащата на годината. Дени бе отгледана предимно от майка си и той, в интерес на истината, пропусна част от развитието й. Даваше си сметка, че тя порасна твърде бързо и сега все му се струваше, че не успя да й се отдаде така, както му се искаше.

Родител на непълен работен ден! Подаръците едва ли го правеха добър татко, татко с главно Т. На този свят има навярно милиарди бащи, но колко бяха татковците?

Режимът му, навиците, всичко остана далечен спомен от ония по-добри времена. За да притъпи болката, която го съсипваше избра най-неподходящото решение и започна здраво да пие. Това на пръв поглед помагаше, но за съжаление, само временно. Когато изтрезнееше, празнотата отново го връхлиташе и упражнението се повтаряше. Започваше от сутринта с шише мастика, до обед не ставаше от леглото, а само надигаше чашата, следобед бутилката свършваше и той, клатушкайки се, отиваше за следващата. Това продължаваше с дни, после те се превърнаха в седмици, докато по някое време той изгуби представа за времето. Понякога опитваше да спре да се налива, но издържаше само 2–3 дни, докато алкохолният глад не го принудеше да започне отново.

Бе напът или да полудее или да умре, не си бе и представял, че съществува толкова болка. Светът се беше смалил, бяха останали само той и бутилката.

Нощем, в мигове на просветление стигаше до извода, че така не може да продължава вечно и трябва да се спре, но се беше предал и му беше все едно, вече нямаше стимул да живее.

Залежа се, излизаше само да купи пиене и до гробището. Ходеше често на гроба на Деница, но в по-необичайни часове, не искаше хората да го виждат как се влачи и залита по улиците.

Но те го виждаха, в малките градчета няма скрито-покрито!

Отвратителният му външен вид и вонята на мастика започнаха да отблъскват дори познатите му и те все по-често го отбягваха и страняха от него. Когато го срещнеха си намираха работа или се извръщаха на другата страна, обаче той бе станал толкова безчувствен, че вече му беше все едно.

На гробището сядаше до паметника и започваше да му говори, седеше с часове, а понякога цяла нощ и само там намираше някакво душевно спокойствие. Разказваше различни случки от детството си, минаваше през ученическите си и студентски години, та чак до нейното раждане. Свлякъл се до него, единствено там не мислеше за пиене, това с течение на времето започна да му прави все по-голямо впечатление. Там мъничко му олекваше, там забравяше за всичко! Внушаваше си, че са заедно, отговаряше на въображаеми въпроси и само тогава болката поне малко отслабваше.

Казват, че Съдбата си знае работата и в дадени моменти решава да се намеси, било за добро, било за лошо, но винаги навреме!

Може и да е вярно!

Оставаше още около месец до навършването на една година от смъртта й и той отново се беше запътил към гробището, стиснал два свежи карамфила в треперещата си ръка, когато едно на вид незначително събитие сложи началото на неговото пробуждане.

Влачеше се по тротоара край парка, когато в този момент от сградата на Общината излезе Стоян Цанев, кметът на градчето, заобиколен от неизменния си антураж.

Бяха шумни и весели, явно поредната обществена поръчка бе възложена на подходящата фирма и те вече надушваха печалбите си. В ръцете си носеха някакви папки и на пръв поглед изглеждаха почтени хора. Но не бяха!

Почти се разминаваха с него, когато Иво дочу как градоначалникът подигравателно спомена името му и каза нещо по негов адрес, а след малко всички нагаждачи около него дружно се изсмяха. На този труден етап от живота му беше все едно, но въпреки загубената вече чувствителност, случилото се му направи лошо впечатление, почувства се като парцал, вече употребен и захвърлен.

Продължи нататък, но смехът на групата още дълго отекваше в ушите му, заглъхна чак, когато наближи паметничето.

Какви хора имаше на този свят, божичко?

По-късно, когато седна до гроба, отново се сети за случката, жегнала го толкова жестоко. Разбираше, че в очите на обществото вече е една отрепка, че алкохолът безвъзвратно го е съсипал, но пък на никого не беше направил нищо лошо, та да му се подиграват.

Бе живял праведно, гледаше си бизнеса и спазваше законите, а когато можеше винаги помагаше на по-бедните хора и на приятелите си. Може да се каже, че преливаше от състрадание и човечност. Обратното — за да се издигне, кметът цял живот бе творил мръсотии на другите, съседите и бившите му съпартийци шушукаха за безбройните доноси, изпращани от него навремето срещу опонентите му.

Завършил за машинен инженер още по времето на Живков, незнайно защо си бе внушил, че е по-кадърен от другите и гледаше на всички отвисоко. А природата бе на друго мнение, дарила го бе с посредствен ум, зъл и коварен нрав, дребно тяло и несъразмерно голяма, вече побеляла глава. Рядката му брадица полагаше усилия да прикрие увисналата гуша, но губеше битката. Никога не се усмихваше, като приматите използваше лицевите си мускули само за гримаси и дъвчене. Коремът му успешно можеше да се конкурира по големина и с най-големия тъпан като шансовете не бяха в полза на тъпана, ръчичките пък бяха като клечки.

С такова телосложение щеше да го надвие и Стивън Хокинг без дори да става от инвалидната си количка.

Всъщност човек трудно би могъл да срещне по-уродлив представител на мъжкия пол, Стоян Цанев определено можеше да изиграе ролята на идиота в някой филм.

С тези дадености нямаше как да не се сдобие с подходящ прякор, и скоро избирателите му го нарекоха Главчо. Секретарката му пък, умна и начетена жена, го кръсти Кабинетния Наполеоновец, за което изпита гнева му на гърба си, като бе мигновено уволнена.

Бившият й работодател се постара трудовото й досие да заприлича на епизод от „Престъпление и наказание“ и вече месеци наред тя не можеше да си намери нова работа. Така де, не знаеше ли, че срещу ръжен не се рита?

След промените, при едни поредни кметски избори той се кандидатира за поста, замая главите на възрастните хора по събранията с празни обещания и те с гласовете си наивно го избраха за кмет на градчето.

Типичната българска налудничавост, да вярваш на приказки, които звучат добре!

Първата година на поста, убедил се в посредствеността си и още необигран, човекът си кротуваше, но после му отвориха очите и вече втори мандат той, зам.-кмета и някои собственици на строителни фирми безпроблемно деляха помежду си държавните субсидии. Може и да бе Главчо, но инженерчето изведнъж се озова във финансовия рай. Бе си открил ново хоби — далаверата и поради това банкнотите му влияеха така, както червеният цвят влияе на бика.

По-интелигентните хора в Х. разбираха какво се случва, но нищо не можеха да направят, всичко беше скрито-покрито, играеха големи пари и замесените в далаверите нямаха интерес да разгласяват договорките си. А и защо да го правят, системата бе съвършена, изпитана с времето и банковите им сметки набъбваха по-бързо и от силиконовия бюст на фолкпевица.

Гражданите често можеха да видят Главчо да подтичва с вечното си куфарче по строителните обекти и по-наивните от тях навярно мислеха, че лично контролира строителството, но болшинството знаеха истината. Той просто бързаше за комисионните си, при завършване на всеки общински строеж солиден процент държавни пари се изсипваха в джоба му.

Иво странеше от политиката и по природа беше почти анархист, затова рядко гласуваше на избори — правеше го само когато трябваше да се избере по-малкото зло. Отдавна се бе убедил, че държавата не върви на добре, при всяко следващо правителство положението на обикновените хора все повече се влошаваше, а за съжаление и никой от тарикатите, които напоследък управляваха, не мислеха дори и за малка промяна към по-добро. Той също подозираше за далаверите на кмета, точно затова сега го жегна така очебийно проявеното пренебрежение. Съзнаваше, че както я беше подкарал сам си е виновен, преди да се случи трагедията с дъщеря му, никой не би се държал така с него. Без проблеми стана майстор на спорта, говореше английски, немски и руски и то с такава лекота, че в миналото, когато ходеха по състезания в чужбина, треньорите го ползваха за преводач. Беше изчел хиляди книги, можеше да води смислен разговор по безбройни теми, а сега допускаше някакви апаратчици от миналото да му се подиграват.

Седейки на гроба, в размътеното му съзнание все по-ясно изплуваше мисълта, че така повече не може да продължава, още няколко такива месеци с литри алкохол и без достатъчно храна щяха да го съсипят необратимо. Ако това щеше да му е бъдещето, то изглеждаше ужасно. Чувстваше, че ако я кара с това темпо, някоя сутрин може и да не се събуди, но за да излезе от тази низходяща спирала, му трябваше подходящ стимул, нещо, което отново да му върне желанието за живот.

От снимката на паметника Дени бе вперила очите си в неговите и сякаш и тя искаше да му подскаже решението. Обаче какво бе то? Мисли, Иво, трябва да има нещо, което ти убягва! Мисли накъде да поемеш!

И тогава нещо се случи. Той и до ден-днешен не можеше да си обясни доколко реално бе то, дали бе истина или плод на размътения му мозък. Но в оня момент можеше да се закълне, че ясно видя мълния статично електричество, чиято волтова дъга накара металното парапетче на гроба да пуска безброй искри. Пращенето ту се усилваше, ту намаляваше и след минута-две замириса на озон. Крайниците му моментално изтръпнаха, тялото го предаде, косата се наелектризира и започна да пука.

Иво рухна в свежите цветя и остана неподвижен, но лицето му беше точно до портретчето й, очите му — на сантиметри от нейните. Телепатия? Или друго, много по-древно и по-необяснимо? Прие ли някакви послания или само така му се стори? Всъщност единственото сигурно нещо бе, че тогава загуби представа за времето, но контактът между двамата продължи дълго. „Направи нещо, тате, не се предавай! Не предавай и мен, оправи тази неправда!“ Тези думи натрапчиво закънтяха в главата му — неправда, неправда, неправда!

Най-после, навярно след час или два той бавно започна да се съвзема, ясно проумял, че тя е мъртва донякъде заради собствените си грешки, но все пак някой и е помогнал, макар и косвено, нали все отнякъде е купувала тези наркотици. Те не са падали от небето, имало е доставчик, имало е дилър, имало е и шеф, това си е цяла система.

Ето го разковничето, заради което трябва да се стегне, постоянно е било пред очите му! Защо да не се заеме и да издири тези хора, нали точно заради тях нещата така непоправимо се бяха объркали?

Да ги издири, но как? Досега никога не бе нарушавал закона, но същият този закон нито защити дъщеря му, нито наказа убийците й.

Каква горчива ирония, злодеите бяха живи, а ангелът, мъртъв!

В съзнанието му проблесна искрица желание за живот, почувства, че вижда изход от положението, в което се бе вкарал и може би си е намерил вече някаква цел.

Съществуват много начини да се погубиш и повечето слаби характери го правят, но не е ли по-добре да оцелееш, да се стегнеш и да накараш виновните за това ти състояние да страдат повече от теб, най-малкото да се опиташ да ги спреш? Защо мошеници като кмета се радват на живота си, защо наркодилъри и други престъпници трупат пари на гърба на чуждото нещастие, а качествените и интелигентните хора са в гроба или напът за там?

Самият той в миналото може и да бе страхотен в чуждите езици и в спорта, но нещата така се бяха завъртели, че сега бе забравил да се смее, пак заради другите.

Така, така! Решението вече започваше да се оформя в главата му и той за пръв път от почти година усети как го обзема някакво странно спокойствие. Как досега не се сети да се заеме с тези хора, та нали точно те бяха докарали всичките му проблеми? Защо да оставя злодеянията без последствия? Все още имаше спестени пари, разполагаше и с подслон, май на първо време това му трябваше. Ето ти го изхода, а изгуби толкова време да се самосъжалява. Стига вече се е наливал, имаше работа за вършене, а тя бе несъвместима с алкохола, подготовката, планирането и реализацията на подобни мероприятия не са за пияници. Врагът бе безмилостен, това бе ясно и ако искаше да победи, умът му вече трябваше да е бистър. Досега не приемаше живота твърде насериозно, време беше да се промени!

Взря се в портретчето на паметника и го погали, пръстите му неконтролируемо трепереха с характерния за пиячите тремор. „Благодаря за насоките, мое момиченце, ще се постарая всичко да изпълня!“

Духът на дъщеря му бе намерил покой, обаче не и правосъдие!

Поседя още малко, сподели с Дени какво мисли да предприеме, после се сбогува, нестабилно се изправи и бавно, но все по-уверено тръгна към дома си.

Един много ядосан баща бе взел своето решение.