Бо Онест
Разплата ^[0] (24)

23.

Най-накрая, след неколкодневно протакане търпението на Иво беше възнаградено и градоначалникът си подаде оставката. Трудно взе това решение, все още му се лапаше и очакваше, че с времето нещата ще утихнат, но опонентите му го заплашиха, че ще сезират съда да решава казуса и той поддаде. Този некадърен инженер, през годините умело прикривал посредствеността си с доноси срещу колеги и незнайно как успял да подлъже хорицата да гласуват за него, най-сетна безславно абдикира. А така здраво се бе окопал, дори се чуваха слухове, че в главата му се върти и мисълта за трети мандат, което вече нямаше как да стане. Хубавото бе, че сега покрай делата на сина си щеше да изгуби и голяма част от откраднатото, съдиите и прокурорите също очакваха своето.

Всъщност неговите проблеми едва сега започваха, под натиска на общественото мнение, разследващи от няколко агенции започваха обстойна проверка на всичките му доходи.

„Май приключих със задачите си тук — помисли си Иво — време е да се кача при Робинзон и подробно да го осведомя какво е станало“. Приятелят му сигурно гореше от нетърпение да разбере как е осъществил спектакъла, писан по негов сценарий. Е, той щеше да му задоволи любопитството, но искаше да му направи и едно предложение.

Напълни колата с провизии и подкара към вилата, към своето любимо място за уединение. Там винаги изпитваше някакво лениво чувство за покой, от опит знаеше, че скуката невинаги е враг, тя можеше да действа и тонизиращо на душата.

Измина последните метри и паркира в дворчето, пренесе торбите в къщата, преоблече се спортно и подреди нещата по местата им. От проваления си брак със софиянката имаше горчивите спомени за разхвърляния апартамент и вечно неизмитите чинии в мивката и сега винаги се стараеше около него да е подредено.

Зареди камината, запали огън и седна на удобния фотьойл срещу нея. Когато я купуваше избра модел с водна риза, така хем имаше жив огън, хем отопляваше всички стаи, че и водата в бойлера.

Загледа се в буйните пламъци и като в хипноза започна да си припомня събитията от миналата година. Случка след случка се нижеха пред очите му, обикновено свързани с последните мигове от живота на някоя от жертвите му. Не изпитваше никаква жалост и това малко го безпокоеше, но като се замислеше какви поразии причиняваха те с действията си, не виждаше защо трябва да ги мисли. Улови се, че дори очакваше с нетърпение новата година. Щеше да разшири малко обсега, София бе по-далеч, но за тази работа вече трябваше по-дълга и прецизна игра. Ония бяха обиграни бандити, навярно се плашеха и от сенките си и при тях се налагаше да пипа по-внимателно. Щеше да е на чужда територия, в големия град гъмжеше от камери и мерките за сигурност бяха много затегнати — там нямаше право на грешки. А можеше да подходи и точно обратното — отива, удря и се маха, колкото по-бързо, толкова по-добре. Това щеше да бъде добър урок и за останалите участници в схемата, страхът да не пострадат и те, щеше да им покаже, че парите не са онази панацея, за която повечето хора ги мислят. За двамата на върха бе почти сигурен, че ще успее, знаеше точно къде е мястото им за срещи, а това бе много важно условие, когато искаш да се добереш до някого. Къщите им можеха и да са като крепости, но на обществено място си много по-уязвим. Там нямаше да се лигави с отрови или да инсценира катастрофи, щеше да подходи много по-радикално. С учител като Робинзон предизвикателствата лесно се разрешаваха, този човек навремето с това се бе занимавал. Нещата ставаха още по-лесни ако се включеше и Командо, тогава везните определено се накланяха в тяхна полза.

Пращящият огън, клоните на дърветата отвън, които драскаха по прозорците и далечният залез създаваха такава идилия, че обстановката направо плачеше за чаша вино. Всеки на неговото място би си казал, хайде, само една, какво толкова? Той обаче знаеше какво е да си зависим и какво причинява алкохолът. Щеше да мине и без тази чаша! Бе чувал, че няма излекуван алкохолик, но пък нали винаги имаше и първи път. Той си бе в ремисия и не виждаше защо да променя нещата, мигар когато се наливаше денонощно му беше по-леко? Сега си имаше цел, абсолютно несъвместима с този порок, една погрешна стъпка и край с него. Пий си билките на Робинзон, тренирай си и се радвай на живота, макар че след случката с дъщеря му „радост“ не беше точната дума. Ех, да беше сега живо детенцето му — тате това, тате онова, — но какво да се прави, съдба. Идва и удря когато най не очакваш.

Стана и си направи кафе, то никога не му бе пречило на съня. Чакаше с нетърпение да се изтърколи нощта и утре да се види с горския си приятел, та да разсее малко и неговата самота. Този път ще се опита тихо да се промъкне и да го изненада в пещерата. Досега никога не бе успявал, но не може този човек все да е нащрек, трябваше да има и слаби места, нали понякога и спеше.

След малко кафето бе изпито, огънят почти загаснал и докато слушаше успокояващите вечерни молитви на щурците, той се унесе в ободрителен сън.

 

 

На сутринта времето бе мрачно, зимата започваше да напомня за себе си. Скоро и щурчетата щяха да замлъкнат и те, като повечето живи същества имаха нужда от почивка и сън.

Иво стана, хапна леко и излезе за обичайния крос. Дали от отварите на приятеля си или от постоянните тренировки, но усещаше тялото си като добре смазана пружина. Можеше както бяга да направи предно салто и да продължи, все едно нищо не е станало. В околността почти нямаше дърво, на което да не е докосвал върха, независимо колко високо бе то, а коремни преси и набирания можеше да прави безкрай. Колкото и километри да пробягаше, почти не усещаше умора, само малко го заболяваха глезените, но отдаваше това на възрастта си, все пак бе минал петдесетте. Периодично пиеше „Гинко Билоба“ за по-добра памет, а от време на време и витамин А и лутеин, тъй като бъдещите му планове изискваха отлично зрение. Нищо чудно при посещението в столицата да се наложи да стреля или да бяга от преследвачи по нощите и искаше да е подготвен. Когато няма светлина, повечето хора имат влошено зрение, така наречената „кокоша слепота“ и ако се озовеше в подобна ситуация, приемът на витамин А щеше да му е от голяма полза.

Днес бе решил да се промъкне тихомълком до леговището на приятеля си и да го изненада, дори да го уплаши, освен това искаше да изпита и своите умения. Облече си камуфлажните дрехи, заради шумата по земята избра тези с преобладаващо кафяв цвят и тръгна. Движеше се максимално тихо и този път не му подсвиркваше за предупреждение. Есента бе взела превес над лятото и опадалите листа не му помагаха, всяка стъпка отнемаше по няколко дълги секунди.

Последните 500 метра легна и запълзя, спираше, ослушваше се внимателно и продължаваше.

Оставаха му още петдесетина метра до пещерата, а от Робинзон ни вест, ни кост, този път май щеше наистина да успее да го завари неподготвен. Стана още по-тих, направо се зарови в шумата и напредваше едва-едва. Толкова си беше изострил сетивата, че чуваше абсолютно всичко, дори усети движението на бръмбар-рогач, пълзящ по кората на дърво на 20-тина метра от него.

Все още никаква следа от приятеля му, да не би пък да му се е случило нещо или да е отишъл при вдовицата в съседното село?

Разделяха го още само десетина метра от поточето, вече виждаше и водопадчето. „Е, този път го надхитрих, победих го в собствената му игра и май ученикът успя да изненада учителя си“ — помисли си той. Но не би, до главата му тупна една шишарка, после още една.

Изненадан, Иво най-сетне съобрази какво става и засрамен се изправи, отгоре на чатала на дървото седеше Робинзон с арбалета си и му се хилеше.

— Е, моето момче, добър си, но не достатъчно! Бих казал, че от уменията ти да се промъкваш може да се желае още. Представи си откога съм те усетил, щом имах време даже да се кача на дървото, че и да ти демонстрирам тануки — гакури. Отдавна те наблюдавам как пълзиш и за да не бъда прекалено строг към теб, ще ти кажа, че си напреднал, вдигаше по-малко шум и от пикаещ върху трева заек. Ако дебнеше някои аматьори, със сигурност щеше да ги изненадаш.

Той спусна с едно въженце оръжието си, а после ловко като маймуна слезе от дървото, здрависаха се и влязоха в пещерата.

— След като съм бил по-тих и от заек как така ме разкри и какво беше това тануки-гакури, за което бръщолевеше навън?

— Древна техника на нинджите, да се прикриват в короните на дърветата. В летописите пише, че някои от тях дотолкова са били усвоили това изкуство, че направо изчезвали. От мен да знаеш, във всяка легенда има и частица истина!

— И такива познания ли имаш?

— Запаметявам всичко, от което може някога да извлека полза. При моя начин на живот изкуството да оставаш невидим често ми помага.

— И все пак как ме усети, аз не вдигах никакъв шум?

— Очаквах те, приятелю! Останалото е търпение и самоконтрол, а моите са пословични. Седни сега и виж тези четири камбанки, ето ги над леглото.

— От някое яре ли ги свали?

— Майтапиш се, но това е моята охранителна система и благодарение на нея винаги знам кога в периметъра ми има присъствие.

— Че как така?

— Съществуват четири пътеки, които са в близост до убежището ми, всичко друго е непроходим гъсталак. На всяка от тях ниско долу съм опънал много тънка рибарска корда, която спъва всеки, който мине оттам. Натрапникът не я усеща, защото е много тънка и лесно я скъсва, но тя вече е изпълнила предназначението си. Чрез друго, вече по-дебело влакно, което минава през клоните на дърветата и стига чак дотук, се задейства даден звънец и по него аз определям коя е пътеката. Разположил съм тези невидими бариери на около 300 метра оттук, за да имам време когато чуя звънчето да се подготвя. Това е моята тайна и днес ти беше наистина тих като нинджа, но още отдалеч задейства алармата. Знаех, че си ти, първо, защото те очаквах вече да дойдеш и второ, това е пътеката, водеща към твоята къща.

— А защо въобще са ти такива сигнализации, да не си на границата?

— За безопасност, ученико мой, не всички хора са добронамерени и кротки, дори обратното. Народът много се промени, стана зъл и завистлив и за пари вече е готов на всичко. Няма какво да те убеждавам, през последната година ти точно с такива типове се занимаваш.

— Така е, не споря!

— Но в повечето случаи при мен е фалшива тревога и не е повод за притеснение, или са животни или някой заблуден турист. Лошо ще бъде, ако се задействат и четирите камбанки, това вече значи, че по всички пътеки има движение, а това не е нормално. При една масирана акция ще се случи точно това.

— И тогава какво ще предприемеш?

— В такъв случай се налага аз да се покрия и спокойно да изчакам, за да видя какво е това необичайно присъствие в гората. Досега се е случвало само веднъж и се оказа голямо стадо диви прасета, тръгнали за жълъди, бяха направо стотици. Ако са хора обаче, това означава, че не идват с добри помисли и са тръгнали за мен, тогава ще се наложи да премина към вариант 2.

— Какви тайни криеш, приятелю, май това, което си ми разказвал за себе си не е всичко? Защо някой би тръгнал да те търси?

— Да се надяваме, че това няма да се случи, Иво, но трябва да съм подготвен. Навремето покрай спецификата на работата ми навредихме на много хора и сега винаги съм нащрек. Тогава босовете на бандите определяха награди за главите ни, някои още не са отменили поръчките. Аз бях само пионка, разбираш ли, тогава те бяха трън в очите на властта и шефовете често ни караха да ги тормозим. В днешно време част от тях, бивши магураджии, вече са много богати, а други стигнаха дори до депутатската банка. Сигурно помниш кафе „Магура“, беше до НДК и там навремето се събираха всички софийски тарикати, бръмчалките не ги броя. Няма да ми повярваш, но един от тях, с когото много често си имахме работа, дори влезе в Европарламента.

— Започвам да те разбирам!

— Точно от такива хора на високи постове се пазя, не всички от тях имат къса памет. За никой засегнат няма да е проблем да извади яка пачка и да нареди да ни издирят. Моите бивши колеги вече са пенсионери и са много лесни мишени. Стига да искаш, можеш да се добереш до архива, а оттам да научиш и адресите им. Ще се изненадаш, ако ти кажа, че много малко от нас умират от естествена смърт, болшинството загиват при неизяснени обстоятелства, сам се сещай какво значи това!

— Загиват, защото преминаха от другата страна на барикадата.

— Затова и моето минало ще си остане само мое! Някои от отряда навремето наистина прекаляваха, биеха и ритаха задържаните, крадяха от къщите им и сега много държат да останат анонимни, за да не ги подгонят потърпевшите. Но покрай сухото гори и суровото! Аз съм по-труден за откриване, но пак искам да съм винаги подготвен.

— Знаеш ли, преди 4–5 години гледах по новините една акция на настоящи твои колеги, те направо се гавреха с човека, когото трябваше да арестуват. Накараха го да легне на земята и умишлено се разхождаха по пръстите на ръцете му, подвикваха му гадости и всячески го унижаваха, а той бе примрял от страх, горкият. После, когато тази случка излезе наяве се опитаха да покрият нещата и отричаха да са вършили такива неща, но за техен лош късмет в стаята е имало скрита камера, която бе записала всичко. След това подобна перверзия се повтори и с един бивш министър, явно беше им станало навик да вършат такива безобразия. Честно ти казвам, ако това се бе случило на мен, щях да дам и последните си пари, но да открия тези пичове и насаме да им покажа какво е да се гавриш с беззащитен човек. И от къде на къде когато нахлуят някъде карат всички да лягат по очи, не усещат ли, че така унижават и почтените граждани? Все пак хората са излезли с изпрани и изгладени дрехи, как така ще ги принуждават да се търкалят по земята? Като си толкова трениран и се правиш на мъж влез и се изправи лице в лице с противника си, какви са тия заучени крясъци?

— Точно това се опитвам да ти обясня, заради такива изроди, които явно не са наред с главата и обичат жестокостта, на целия ни отряд се носи лоша слава, а част от хората, с които са се гаврили, са с добри финансови възможности и дълга памет. Ето, дори и ти каза, че си готов да мъстиш ако постъпят и с теб така, както са постъпили и с министъра.

— Разбира се, човек трябва да притежава някаква чест и достойнство!

— Обаче агресията ти ще бъде насочена в грешната посока.

— Как така, нали те са действащите лица.

— Вярно, и баретите се натягат понякога, но мислил ли си, че и тях някой ги командва? Някой външен, който ръководи операцията. В повечето случаи, при лесните арести с тях обикновено е прокурорът, комуто са възложили делото — той коли, той беси, а те го слушат. И точно там е голямото разминаване, прокурорите са едни писарушки, затрупани с бумаги, които са участвали в бой само на кино. Падне ли им удобен случай обаче се вживяват и започват да се правят на мъже. А когато едно мъжленце започне да се прави на мъж, започват грешките. Много добре си спомням какво казваше за прокурорите един наш преподавател още когато ме обучаваха край София. Той беше много умен човек, психолог и философ, Тони Филипов се казваше. Мисля, че вече съм ти споменавал за него.

— Смътно. И как ги характеризираше въпросният преподавател?

— Той казваше, че прокурорите са ни риба, ни рак. В голямата си част неуспели да станат ченгета заради физическите изисквания, но също така подсъзнателно усещащи, че поради неособено високия си интелект, никога няма да станат и съдии. За да си съдия се изисква да притежаваш отлична и услужлива памет, да знаеш наизуст хиляди закони, алинеи и параграфи, да ги прилагаш стриктно и безпристрастно и разни други ала-бали.

— Ти изкара прокурорите пълни посредственици!

— Само ти предавам думите на един интелигентен човек. Абсолютен песимист между другото, негова е култовата реплика, че когато в България нещо свърши добре, значи то още не е свършило.

— Признавам, изразът е много точен.

— И аз съм на твоето мнение, досега не съм намирал поводи да го опровергая. Та средното положение между полицай и съдия е прокурор, така хем ще можеш да носиш така лелеяния пищов, хем ще можеш да се правиш на велик, без посредствеността ти да се набива на очи.

— И аз донякъде съм съгласен с неговото мнение, защото съм имал срещи с тези хора и неведнъж съм се убеждавал в точната му преценка.

— А и защо да се напъват, те колкото и гафове да допускат, заплатата им си върви, послушни са, никой не ги наказва, дали са им имунитет и така си кютат до пенсия. Лошото е, че имат неограничена власт, ако нещо ги засегнеш, ще бръкнеш в змийско гнездо. Ще те погнат и цяла армия юристи ще се съюзят да те съдят за закони, за които дори не си и сънувал, че съществуват. И повярвай ми, ще намерят начин да ти отнемат всичко!

— Чак пък всичко!

— Ще ти отнемат каквото решат и ще извадиш късмет, ако останеш на свобода. Теб ще те съсипят, но престъпниците не ги закачат, знайно е защо. Чет нямат тарикатите, които в европейските съдилища получават ефективни присъди я по „Сапард“, я за други далавери, а като си дойдат у нас все не се намира прокурор, който да събере читави доказателства за абсолютно същите престъпления. Така го вършат, че и най-предубедения съдия не вижда нищо нередно.

— Аз познавам в Х. един-двама, които са съвестни.

— В малките градчета не са подложени на този натиск отгоре. А и големите пари, с които ги подкупват са в големите градове. В Х. няма как баба Йона да извади 50000, за да отърве внучето от затвора. Иначе за едно си прав, не всички са кривнали от пътя. Не че няма кадърни, но те са малцинство. Докато в Щатите не е така, там ти прощават най-много една издънка и при втората те командироват до живот в някое затънтено кътче, та да излагаш системата пред по-малко хора. Или в някое прашно градче с двеста жители или пък в Аляска — да повдигаш обвинения на белите мечки.

— И италианските прокурори са добри, доста мафиоти натикаха зад решетките.

— Но с политици много, много не им се занимава и затова там често ги отстрелват. Отново е въпрос на справедливост!

— И тук убиха един преди години.

— Явно не е било за нищо! Ако говориш за Николай Колев, той се опитваше да работи и с двете страни, а така не става. Или си с едните или с другите, третият вариант е моргата. Така че, ако ония, за които ми говориш, потърпевшите, са решили да мъстят, те трябва да търсят човека, който е ръководил баретите, той е лесно откриваем и това няма да ги затрудни. Разбира се, не за да го убият, а да му покажат, че така не може. Да наемат някой като твоя съученик да го пораздруса и така ще получат някакво, макар и малко удовлетворение.

— Този наемник ако приложи ответни мерки в стила на Командо, смятай прокурорчето готово за психодиспансера! В никакъв случай няма да може да продължи работата си в системата.

— Не му е и там мястото. Който обича да тормози хората, да си търси работа като надзирател в някой затвор за рецидивисти! Разбери ме, аз не съм против тези хора, всъщност е точно обратното, защото ако те си вършеха работата както трябва, престъпниците щяха да са където им е мястото.

— Ако си я вършеха, дъщеря ми можеше да е още жива. А сега какво е, след всяко по-значимо дело, единственото, което чувам от тях е, че ще обжалват решението на съдиите, което не ги удовлетворявало. Ами недейте все да обжалвате, вземете и си свършете работата както трябва!

— Има и друг вариант! На всяко изгубено по вина на прокуратурата дело, разноските по него за адвокати, за морални щети и за изгубено време да ги плаща наблюдаващия прокурор.

— Де да беше възможно! Знаеш ли колко потърпевши от своеволията им осъдиха България, и то на огромни суми? Като се започна с „Медузите“, минеш през въпросния бивш министър, за който ти споменах и още куп други. Чет нямат вече! Но плаща хазната!

— Всъщност за тяхната некомпетентност плащат хората! Затова ти казвам, удари ги по джоба и ще видиш как ще останат само кадърните!

— Доколкото разбирам, ти предлагаш и към тях да се подхожда като към шофьорите, убили някой на пътя по непредпазливост.

— Ами да, нещо като кръвен данък. Шофьорът е направил грешка — плаща си! Защо тези, от които страдаме всички данъкоплатци, да минават метър и да я карат все така?

— Това няма как да стане, избий си го от главата, но други мерки могат да се въведат със сигурност.

— А има и друго, ти да си чул за някой осъден богаташ? Първоначално вдигат пушилка, вижте го тоя, скрил 70–80 милиона от данъчните, другият пък изнасял баснословни суми в чужбина, третият перял пари. Помня случаите и с Бисер Христов от една етническа партия, и с фармацевтичния бос Доньо Огнянов, че и един бивш кмет на София. Големи изявления, големи хвалби! И какво става, минават пет, шест, седем години, делото приключва безславно и ония, които са се осрали с обвиненията никой не ги търси да ги пита защо толкова години са тормозили хората и как ще ги овъзмездят, най-малкото за изгубеното време. Остави го стреса, остави разбитите семейства и проваления бизнес! А тази журналистка сега? За нея всички, които имат поне малко ум в главата разбраха, че искат да й затворят устата.

— Точно за богаташите не се чуди, че все са невинни, те минават по друг параграф! Пари играят там, приятелю, милиони и не виждам кой съдия, колкото и неподкупен да е, ще откаже да си поднови гардероба. Ненапразно вече наричат магистратите „магистралки“! За тях никой от „голямото добро утро“ не е виновен докато не свърши кинтите. Ако си гледал филма „Присъда“, Пол Нюман ти го казва директно — „Богатите побеждават, бедните са безсилни!“. Точка по въпроса! По какво на бас, че нито за братя Даневи ще успеят да докажат нещо, нито за семейство Ебаневи, а още по-малко за оня дето фалира банката, открадна парите на вложителите и се покри в чужбина. Та нали адвокатите им играят тенис със съдиите!

— Естествено, че няма да ги осъдят, те делата отсега са смачкани. Но знаеш ли, още преди години един друг главен прокурор, легендарен женкар между другото, в негово интервю откровено призна какво е положението в нашата съдебна система.

— Как така призна, след това не го ли съсипаха.

— Засегнатите страни го обявиха за луд, но поне хората разбраха как стоят нещата.

— Той какво каза?

— Ставаше дума за един крупен тарикат, когото за пореден път обявиха за невинен. Доколкото си спомням въпросният прокурор се изцепи: „Абе, то съдът го оправда, ама чувам, че доста бил обеднял“. Тарикатът, де!

— Наистина го е казал в прав текст.

— Но пък за хорицата, които наистина толкова обедняха, че вече си броят стотинките, поне ще има зрелища и гладът ще мине на заден план.

— Нека да прекратим тази тема, че ми се повдига! По-добре ми разясни какъв е този вариант 2, за който спомена преди малко!

— Сега ще разбереш, по тая тема мога да говоря с часове! Виждаш ли тези батерии тук?

— Виждам ги! Доколкото мога да преценя си ги свързал последователно.

— Не това е важното, Тесла! И успоредно да ги бях свързал, те пак щяха да си свършат работата, важното е да подадат някакъв ток. В момента електрическата верига е прекъсната и всичко е наред, но ако преместя лостчето, ще активирам няколко неприятни изненади навън. Знаеш ли, че в противопехотните мини има само по 40 грама експлозив и пак осакатяват, а понякога и убиват този, който ги настъпи.

— Че откъде да знам?

— Аз съм се презастраховал — в консервни кутии съм запечатал по 100 грама „семтекс“, това е чешки експлозив, аналог на американския „Ц–4“. Много е качествен, не се влияе от времето и има огромна сила, с този продукт чехите направо са надминали себе си.

— И?

— Закопал съм тези кутии на определени места наоколо, все край пътеките, а отгоре съм насипал чакъл, като допълнителни шрапнели. Представи си какво ще стане ако задействам подобна мощ и дали натрапниците няма да се замислят преди да опитат отново.

— Ще се замислят, ако са оцелели. От това, което ми разказваш, ми се струва, че нямат никакъв шанс.

— И аз така смятам! На всеки шест месеца сменям батериите и съм спокоен, че ток за детонацията винаги ще има. Ей там в килера съм прибрал и „Т–3“, нашите военни му казват циклонит, но него го пазя за по-екстремни ситуации, защото е дяволски силен и ще подпали цялата гора. Сега няма да ти пълня главата, но искам да те уверя, че съм взел необходимите мерки и лоши хора трудно ще ме доближат безнаказано.

— Циклонит ли, досега не бях чувал за такъв експлозив?

— Той се среща рядко и е под ключ, защото силата му многократно надхвърля тази на останалите.

— Ти как се сдоби с него?

— Навремето, точно преди да напусна, успях да задигна няколко кутии от склада на поделението, вече усещах накъде духа вятърът и не си правех илюзии за бъдещето. Между другото, ако не си добре със сърцето и глътнеш малко от него всичко ти минава.

— Ти отново ме смайваш!

— Малко като медицинския нитроглицерин е, който се пъха под езика. Заради мълчанието ти приемам, че си доволен от отговора ми. Но хайде да спрем дотук, и без това се разприказвах и ти казах повече, отколкото трябваше! Сега се успокой и ми разкажи ти как се справи със сина на вашия кмет!

— Ще ти разкажа, обещал съм ти, но първо искам да ти предам поздравите на Командо! Скоро се чухме, вече има собствена къща и то на добро място. Гори от нетърпение да му отидем на гости и лично да я видим.

— Е, честита да му е! Не може човек да бъде все на улицата, че и старини идват. Нека го оставим да се нанесе спокойно, сигурно ще иска и да я постегне и тогава ще отидем да го посетим. Ако знаеш как ми е омръзнала самотата, напоследък само за компания си мисля.

— Аз исках да говоря с теб и по този въпрос. Знаеш, че зимата слизам долу в града да си въртя бизнеса и вилата остава празна. Много ще се радвам ако се нанесеш в нея поне за този сезон, а ако искаш и за постоянно, сам виждаш, че стаи има достатъчно. Хем ще я пазиш, хем ще ти е по-удобно, а и аз ще те посещавам по-често. Според мен е крайно време да престанеш да се криеш в тези гъсти гори и да се правиш на Йети! Ако приемеш офертата ще пренесем по-необходимия ти багаж, ще запечаташ пещерата и ставаш гражданин, какво ще кажеш?

— Ще кажа, че цял живот живея по мои правила, искам така и да умра! Иначе предложението ти е добро, аз отдавна го очаквах. В общи линии не ти отказвам, нека мине още малко време и ще ти отговоря окончателно. Може пък и да се съглася! Кажи сега ти как се справи, не ме дръж в напрежение!

— Действах според инструкциите ти и явно се е получило, защото той си подаде оставката. Подготвих някои изненади и се надявам проблемите му да се задълбочат, защото ще го заподозрат и в корупция. Подхвърлих в стаята му дебела пачка с пари, за нея той е в пълно неведение и тотално ще се обърка при разпитите.

— Излиза, че човекът, който толкова обича чуждите пари, няма да може да обясни откъде са попаднали тези в къщата му. Да, добре си го измислил, той не е знаел за тях и в първия момент наистина ще се обърка в обясненията си, а следователите долавят такива колебания. Знаеш ли, баща ми също обичаше парите, но това нито го направи по-щастлив, нито увеличи живота му и с един час.

— Така е с всички, не само с баща ти!

— Странно нещо сме ние хората. Сега в твоето малко градче, в тази фабрика за слухове, след броени дни подробностите ще се знаят от всички и той ще стане като боксова круша за населението, хората и без това винаги са мразели властта.

— Това дали ще е достатъчно?

— С него е свършено, приятелю, видно е, че ти постигна целта си, но какво от това, накъдето и да се обърнеш, все такива като него виждаш. Аз обаче се чудя и на теб, откакто се запознахме не си се спрял. Винаги си в движение, много рискуваш, а и нови планове кроиш. Като прибавя и случката с дъщеря ти, направо не разбирам как издържаш психически, че и физически. Вярно, спортист си бил, закален си, а и моите билки явно добре ти влияят, но друг човек трудно би устоял на такъв напрегнат живот.

— О, аз се бях сринал, приятелю, видях дъното, че и под него. Допреди година животът въобще не се отнасяше справедливо с мен, но получих много силен стимул да се изправя и продължа. Дадох си сметка, че мога и нещастен да свърша нещо добро, така и направих. Защо да се предавам? Виж само колко изроди не са вече между живите, малко ли е това? Сега и аз ще ти цитирам един доктор, от когото чух следната фраза: „Човекът е така устроен, че с времето забравя трудното и лошото, иначе би се срутил под тежестта на трупаните с годините мъка и страдание“.

— Явно е точно така, нашият мозък просто изключва за най-лошите неща и само така не полудяваме.

— Сигурно си прав, ако не беше така, наоколо щеше да е като в Карлуково и навсякъде да се лутат откачалки.

— Хайде да те изпратя до някъде, че трябва да сменя сигнализатора, по който те усетих, че идваш. Налага се често да ги подменям, но пък съм си спокоен. Довечера ще дойда при теб и ще ти кажа какво съм решил за зимата, тук ли ще я карам или ще съм ти гост. Ти какво ще правиш дотогава?

— А, пълен релакс, знаеш ли откога си мечтая да нямам нищо за вършене.

— Почини си, качеството на живота е в пряка връзка със свободното време!

— Още една от твоите мъдрости.

— Помисли и ще се убедиш, че съм прав!

Двамата вървяха през гората и приятелски си говореха, а след малко Робинзон му посочи мястото, където опъва кордата. Пътечката минаваше между две дървета и точно за тях той върза тънкото влакно — на две педи над земята. От клоните на едното дърво се спускаше по-дебела корда, която свърза към опънатата над пътеката. Така, който и да минеше, задействаше звънче в пещерата и биваше очакван. Вярно, че тънкото влакно се късаше и се налагаше честата му подмяна, но пък гарантираше сигурност.

Там се разделиха и всеки пое по пътя си, горянинът тръгна да проверява капаните си, а Иво, с бавен ход се наслаждаваше на притихналата гора. Скоро снегът щеше да падне и всичко да замръзне, но той бе направил така, че приятелите му да имат сигурен подслон, оставаше само Робинзон да вземе правилното решение.

Движеше се бавно, нарочно удължаваше времето за връщане и чак след около 40 минути видя къщата си. Влезе в двора, взе брадвата и около час цепи дърва, накрая със задоволство видя, че складът е почти пълен. Качи се горе, взе един душ и седна в хола пред компютъра. Когато ходиш някъде на гости, особено за първи път, трябва да занесеш подходящи подаръци.

Той влезе в „Гугъл“, написа „телескоп“ и на екрана се появиха десетки възможности. Дълго време избира и накрая се спря на много мощен модел, поставен върху триножник. Параметрите му показваха, че Командо може с него не само да наблюдава корабите, ако искаше щеше да преброи и луничките по пасажерките на милионерските яхти. Това беше стойностен подарък за морския им приятел, оставаше само да отидат на гости и да му го поднесат.

Поръча да го доставят с куриерска фирма и доволен се облегна назад, кръстосал ръце зад главата си. Остана така, потънал в мисли дълго време, сепна го почукване по вратата и в стаята влезе Робинзон.

— Иво, знаеш ли какво правих до сега? Реших да приема предложението ти и започнах да събирам багажа, почти напълних един чувал. Още ден-два и ще съм готов, то какво ли имам? Ще гледам да не забравя нещо важно, че падне ли сняг оставям дири и по тях всеки ще открие къде живея. Ти тук нали имаш книги?

— Имам, но библиотеката ми е бедна, ще ти нося от града, ако знам какви предпочиташ. Нали ще вземеш и торбата с билките, та зимата да се подсилваме?

— Да, тях първи ги сложих. Имам обаче много осолено месо в бидоните, чудя се него какво да го правя.

— То нали не се разваля? Вземи десетина килограма за сега, останалото си го остави за пролетта, а ако си решил да останеш тук за постоянно, двамата бавно, бавно ще пренесем всичкото.

— Още не правя такива далечни планове, но реших през студения сезон да съм тук. Виждам, че си заредил с дърва, но и аз всеки ден ще нося от гората, нали все пак трябва да се раздвижвам. На зимата това и е хубавото, че човек има време да почете, да се образова, а не като лятото, постоянно да има работа. А ще имаш ли нещо против да приютя тук и совата, ако изчезна за постоянно не я знам как ще реагира?

— За Пепси винаги ще се намери място, ако искаш на терасата ще й оформим едно кътче, а можем и стая да й подсигурим.

— Благодаря ти, знаех, че ще се съгласиш, но бях длъжен да попитам.

— Току-що поръчах подарък за Командо, много хубав и мощен телескоп. Може като ни писне тук да поемем към морето и да му го занесем. Ти нали обичаш баровете, там е пълно с тях, а за мацки да не ти говоря.

— Не сме казали, не сме тръгнали. Заведенията са хубаво нещо, но знаеш, че като седнем някъде и неприятностите сами ни намират. Човек отива да си пийне и да завърже някое запознанство, а то какво става? И най-кротко да си седим в ъгъла, все ще се намери някой местен бабаит да се прави на велик. После кой, пак ние виновни.

— Признай си обаче, че ти е хубаво да му посмачкаш фасона на такъв!

— Че как? Аз бой никога не започвам пръв, защото са ми неравностойни, но на такива клоуни не им прощавам. Абе вижда се, че не може да си върже приказката и през живота си една книга не е прочел, обаче намазал тиквата си с гел, надянал очилцата, надул с анаболи изкуствените си мускули и вижте ме вие. Някои мацки им налитат на такива, но аз винаги съм се чудел какво толкова намират в тях, много по-интересен е един мъж, който може да води смислен разговор, та дори и да няма перфектно телосложение.

— То ако е вземал стероиди и пишката няма да му става.

— Но той ще е доволен, че има големи мускули, навярно за другото ще разчита на виаграта. Пълна химизация! Това са едни празноглавци с тела на мамути, при тях видът е едно, а истината, съвсем друга.

— Е, да се надяваме, че ние не сме от тях, но аз освен комплиментите обичам и да разсмивам дамите, с които излизам.

— Чел съм някъде, че това е най-краткия път към сърцето на жената.

— Колкото до тия бабаити, които се правят на важни, хубаво е от време на време да изкарваме парата, като си ни направил такива бойни машини какво очакваш? Ти си пий и си флиртувай, ние с Командо ще те пазим. Като заговорих за флирт, защо не поканиш твоята вдовичка тук някой път?

— А, може, но тя е досадна, после няма да мога да се отърва от нея. Яйца ще носи, мляко ще кваси, все ще си намира поводи да идва. Но какво да прави женицата, и нея самотата много я мъчи. А ти през зимата какво ще правиш?

— Ще съм долу, само от време на време ще се качвам да те виждам. Ти ще ми пишеш списък с разни неща, аз ще пазарувам и ще те зареждам. Решил съм да обърна повече внимание на моите приятелки, понякога ще се качвам тук с някоя от тях, така постепенно ще те запозная и с трите. А ако отидем и до Варна, погледнеш, зимата минала.

— А имаш ли още от твоите задачи или за тази година приключи?

— По принцип всички, за които знаех, получиха каквото им се полагаше. Но изскочиха нови имена, на двамата софийски големци и точно затова искам да си почина, защото от пролетта мисля пак да ги подгоня. Вече съм приел, че понякога и отмъщението е справедливост!

— Това прозвуча добре.

— Очаквам и решението на Командо, ще ми партнира ли или вече е приключил с рисковете. Според неговия отговор ще съставям бъдещите планове, защото може да съм смел, но не и луд. Но каквото и да реши той, аз продължавам, само ще увелича предпазливостта. Сега единствено зимата ме спира, но все пак човек има нужда от почивка, затова посрещам този сезон с благодарност. И аз като теб ще чета книги и ще релаксирам. Искам малко да си припомня английския и немския, напоследък се улавям, че съм ги позабравил. Ти говориш ли някакъв западен език?

— По-скоро южен. В школата учехме интензивно турски, много мисии имахме в пограничните райони, а често ни прехвърляха и оттатък. Дотук спирам, защото съм подписал клетвена декларация, която няма давност, а и знаеш лафа — „Ако ти кажа повече, ще трябва да те убия“. Важното е, че знаех турски, но и аз като теб отдавна не го практикувам и съм го позабравил. Ако намериш някой речник или разговорник, ми го донеси да се опресня! Качвай ми и научни книги, те са пълни с интересни неща, а е добре да съм в час с новите технологии! В сегашните времена интелектът е много по-важен от физическата сила, Шварценегер и Сталоун вече не могат да се мерят с Оушън и неговите момчета. Проблемите в съвременния свят се разрешават с ум, не с мускули, вече не сме в Средновековието!

— Нямаш грижи! Градската библиотека е пълна с интересни заглавия, има цял рафт с издания на Нешънъл Джиографик и Дискавъри.

По-късно двамата приятели разпалиха камината, приготвиха си вечеря и почти цяла нощ си разказваха забавни истории, коя от друга по-невероятни. Е, доколко бяха верни, знаеше само разказвачът им.

На другата сутрин отидоха до пещерата и донесоха част от багажа, следобед направиха още един курс.

След ден-два горският му приятел се настани окончателно във вилата, където условията за живот бяха къде-къде по-добри, а и топлата вода бе в изобилие.

На Пепси оформиха тихо кътче в стаята до терасата, та ако й станеше студено през зимата да влита и вътре, но засега тя предпочиташе клоните на вече оголените дървета пред стаята на стопанина си.

Спокоен, че е оставил къщата в сигурни ръце, Иво се прехвърли в градското си жилище и се настрои към по-цивилизованият живот, който го очакваше. Сега имаше свободно време, започна да посещава по-често и гробището.

Скоро падна първият сняг, случи се така, че валя няколко денонощия и всичко побеля. Зимата властваше и поне още 2–3 месеца щеше да е така. И двамата приятели използваха натрапеното им от природата принудително бездействие за полезни и приятни неща и най-сетна намериха време истински да си починат. От време на време се чуваха с Командо, той ги осведомяваше докъде е с ремонтите, те пък му разказваха новини от Х. Най-новата му идея беше да събори стената на източната стая и да монтира огромен троен стъклопакет, та винаги да вижда морето. Искаше то постоянно да му е пред очите и това наистина бе добра идея. Каква е ползата да живееш на брега, а да нямаш перфектния изглед?

Поне два пъти месечно Иво се качваше на вилата да навести Робинзон, караше му провизии, нови книги, а скоро го зарадва и с последно издание българо-турски разговорник.

Новата година също посрещнаха там с приятна женска компания и най-после се запозна с приятелката на Робинзон, която се оказа същинска фурия в кухнята. Беше радостна, че е на празника с нейния човек и даваше всичко от себе си, за да се почувстват всички нахранени и доволни.

По едно време двамата мъже останаха насаме и излязоха на обширната тераса, под тях градът бе облякъл коледната си премяна и грееше като пощенска картичка.

Иво, в типичния си стил, започна да се шегува.

— Приятелю, доколкото виждам и ти си бил от КГБ, а аз така и не съм те усетил.

— Какво КГБ, стига си се майтапил! Ако не бяхме толкова близки щях сериозно да ти се обидя за такова обвинение. Как можа да ме причислиш към тази мракобесна служба?

— Обвинение, не обвинение, то е ясно, че си от КГБ. Но не ти говоря за съветската организация, а за българската.

— За наша не съм чувал, а на тази тема знам почти всичко.

— Клубът на Готините Баби, бе аверче, за него ти говоря.

— О, майтапил си се значи! А аз започнах да се връзвам.

— Тази жена ми се струва свястна, защо не заживеете заедно?

— На тази възраст вече не ми е до експерименти, а и нали виждаш, че и без да сме женени, пак сме си приятели с екстри! Всъщност дори не знам дали връзката ни е сериозна, с нея все още не сме водили подобен разговор.

Иво пък бе довел Даниела, но конкурентките й не се чувстваха пренебрегнати, защото преди дни с Роси празнуваха Коледа, а Нели в момента лежеше в болница с някакво леко неразположение. Той всеки ден отрупваше стаята й с цветя, сладкиши и различни плодове, та престоят й да бъде максимално приятен, не пропускаше следобед без да й отиде на свиждане. Така донякъде изравняваше везните.

Робинзон пък, който не бе виждал чужда жена от бара в Търново, сега току се въртеше около Даниела, а тя доволна от вниманието му по женски кокетничеше.

Верен на себе си от време на време той превключваше на стихчета, един истински Дон Жуан. Неговата приятелка, отчитайки, че всичко е на шега, не ревнуваше и проявяваше разбиране към странностите му.

Опиянен от виното той толкова се беше развихрил, че по едно време се качи на един стол, сложи ръка на сърцето си и изрецитира:

„Аз искам да ви кажа в рима, че много ще се веселим,

с компания от четирима, не мисля тази нощ да спим!“

… насочи погледа си към приятелката на Иво и продължи:

„А ти, създание прекрасно, защо те срещам чак сега,

дали ще бъде безопасно, на Иво да дарим рога?“

Даниела обаче, която имаше страхотно чувство за хумор и това бе една от причините преди време Иво да я избере, сега не се притесни, тя го погледна, усмихна се и отговори:

„А господинът, който рецитира, май време му е да се спира,

че както почнал е така, ще го изгоним на снега!“

 

Робинзон едва я изчака да свърши, направи плачевна физиономия и продължи с тъжен тон:

„Защо постъпвате така, госпожо, въоръжена с вашта красота,

в гърба ми вий забихте ножа, а мен обрекохте на самота“.

Театрално се поклони и скочи от столчето на земята, прегърна дамите през раменете и тримата се запревиваха от смях.

По-късно отрупаха масата с баница, меса и десерти и насядаха около нея.

В полунощ се обади Командо, и в неговата къща се вихреше голяма веселба. Бил поканил обитателите на две съседни вили, за негова радост повечето от женски пол и си прекарвали чудесно. По възбудения му глас предположиха, че си е харесал някоя гостенка, а и от време на време приятен женски глас току се кикотеше в слушалката. Ех, това момче май не си губеше времето само с ремонти.

— Приятелю, ти май отново си влюбен?

— Засега не мога да преценя дали е само искра или съскащ запален фитил, но е факт, че съм си харесал една сладурана. Времето ще покаже какво ще излезе.

— Е, действай, желаем ти щастие!

Пожелаха си весело прекарване и набързо приключиха разговора, че приятелят им сега беше зает с друго. Морето поздрави планината, всичко изглеждаше наред, но Иво се чувстваше някак неспокоен, усещаше, че в този тържествен момент трябва още нещо да свърши.

Поседя известно време при гостите и тихо се измъкна навън, бе осъзнал, че иска по някакъв начин да покаже уважението си и към своя въображаем покровител. Не бе съвсем наясно какъв точно е той, но му бе дал клетва, а бащата на Дени много държеше на думата си.

Обърнат с лице към тъмните гори, ясно долавяше стенанието на вятъра оттам, чуваше как пукат натежалите от снега клони. Погледна надолу към краката си и зашепна:

— Антихристе, покровителю мой, благодаря ти за помощта през изминалата година! Заради теб и твоите напътствия все още съм жив и на свобода. Отпусни ми още време, не бързай да ме прибираш при себе си, а аз ще ти изпращам още роби в ада! Засега станаха четирима, но не съм приключил с всички, ти само ме пази и скоро очаквай още нищожества, заслужили смъртта си!

След тези думи той притихна и наостри сетивата си. Надяваше се да разбере дали който трябва, е чул думите му, очакваше някакво върховно доказателство и то не закъсня.

На трийсетина метра от него, в тъмната гора, върхът на старо дърво, явно не успяло да издържи огромната тежест на снега, се пречупи с ужасен трясък и рухна. Тътенът се разнесе ветрилообразно из гората и сякаш измина цяла вечност, докато отново настъпи тишина. Някой би казал, че това е поличба, знак! Снегът се свличаше от дърветата като лавина и едно непрестанно свистене, точно като дишането на огромно чудовище, изпълваше околностите.

Случайно ли беше всичко това или нечие височайше присъствие напомняше за себе си, знаеше само природата, но за Иво, то бе явен отговор свише.

Преди магията да се разруши напълно, той тръгна обратно към топлата къща. Не изпитваше никакви угризения, че се е отдал на тъмната страна, смъртта на Деница и това, че нямаше какво да губи, му даваха върховно право на избор. Когато един не откликваше на молитвите ти, естествено е да се обърнеш към друг. Когато ти си потърпевш сам си вземаш решенията, а после сам си носиш и последствията, какво по-логично от това?

Бе станал силен, бе смъртоносен и беше силно мотивиран, една наистина ужасяваща комбинация.

Той рядко правеше равносметка на работата си, но в края на тази година определено беше доволен. Вече бе набрал инерция и нямаше причина да спира, годината бе приключила, но започнатото, не! Толкова месеци с маниакална отдаденост бе издирвал замесените и нито веднъж не сгреши. Щом се бе справил досега, значи можеше да постигне всичко!

Отвори вратата и влезе при останалите, вътре веселбата и наздравиците продължаваха с пълна сила. Тихо са присъедини към тях, седна на масата и четиримата празнуваха чак до сутринта.

* * *

Така отмина и тази изпълнена с динамика и приключения година.

И за тримата приятели тя завърши по-добре, отколкото започна. Робинзон имаше сигурен подслон за зимата, Командо неочаквано се сдоби с къща, и то на желано и ценно място, а Иво получи някаква, макар и малка житейска справедливост. Най-ценното обаче бе създалото се здраво приятелство между тримата. Колкото и зле да се беше отнесъл животът с тях, те намериха сили да продължат напред, вярвайки, че поне малко са допринесли светът да стане едно по-добро място за живеене.

* * *

На петдесетина километра от тях служителят на МВР Гемижев, също празнуваше посрещането на новата година, обаче не можеше истински да се отпусне. Той нямаше семейство, беше женен за работата си и самотата понякога започваше да му тежи. У дома нямаше никого, заради който да се прибира, къщата му бе по-празна и от хамбар след сушава година и затова повечето време прекарваше в районното.

Сега седеше сам на канапето в малкия си апартамент и макар че не го желаеше, пак мислеше за служебните си задължения. За съжаление, разследванията на странните случаи в Търново и убийството на Пеев не вървяха добре и нещата ставаха все по-заплетени. Убиецът или убийците на студентката все още бяха на свобода, и там намирането на доказателства се оказа трудна работа, всичко бе зациклило. По делото с убития им колега имаше малък напредък, защото изскочиха важни факти, които дадоха нова насока на разследването, но те все още бяха крайно недостатъчни. Във вестник с пръстовите отпечатъци на Пеев по него, бяха намерили пакетирани много пари, но далеч от там, чак в град Х. Пак там откриха и боен пистолет, за който със сигурност се доказа, че е изстрелял фаталният куршум, убил колегата им. Тук поне нямаше издънки, профайлърите от лабораторията бяха категорични. И не беше ли още по-странно, че точно в този град живееше старият му познайник Иво Ников, баща на загиналата от наркотици Деница, чиято смърт бе разследвал именно той. Но как се вписваше тогава Даниел, синът на бившия им кмет в цялата тази история? Намерените в дома му пари и наркотици го свързваха донякъде с Пеев, защото и той се бе забъркал с дрогата, обаче работата изглеждаше прекалено нагласена.

Гемижев, който незнайно как за всичките години служба бе останал чист и не взимаше подкупи, въобще не съчувстваше на убития. Той не одобряваше корупцията и към такива колеги се отнасяше с презрение, но Главният секретар Новков им дишаше във врата и през ден се обаждаше за резултати. Засега следите водеха към Х., но опитът му показваше, че нещо в цялото разследване не пасва. Освен това пистолетът не му даваше мира, по него нямаше отпечатъци на момчето, а и то, нека си го кажем направо, не изглеждаше толкова интелигентно, та да замисли и осъществи подобно престъпление. Нищо чудно за деня на екзекуцията да имаше и потвърдено алиби.

Бащата пък, Стоян Цанев, доказано нямаше нищо общо с убийството, точно този ден е бил на работа и десетки свидетели потвърдиха това. Той беше обвиняем по друг параграф, при обиските в дома му откриха огромни суми с недоказан произход и нотариални актове за няколко скъпи имота, които се водеха на негови близки. Сега с него се занимаваха от НАП и от още няколко институции, които не си поплюваха.

Обаче около пистолета въпросителните оставаха, май се налагаше отново да разговаря с Иво Ников от Х. Преди време, с разрешението на началството пуснаха номера на джиесема му за проверка, но пак удариха на камък, служителите от мобилния оператор им съобщиха, че телефонът му на въпросните дати не е напускал пределите на Х. Това, разбира се, нищо не доказваше, един умел престъпник може и да го е предвидил, но пък и не го уличаваше. Иначе този човек му беше дори симпатичен, на никого не пожелаваше подобно нещастие и при други обстоятелства щеше да забрави за него и да го остави на мира, но сега от столицата здраво ги притискаха за някакъв, дори малък напредък.

Всъщност и сега се двоумеше дали въобще да се захваща с Ников, ако той наистина беше извършителят не беше ли по-добре да го остави и човекът да си продължи започнатото? Харесваше този мъж, той не беше от лекетата, които всяка седмица ходят на маникюр. Дъщеря му загуби битката с живота преди да навърши двайсет, а това променяше нещата. През годините бе виждал хора да правят невъобразими неща и то без да бъдат докарвани до ръба. Дали да не получи сериозна амнезия, та да даде още време на убиеца, който и да е той? Не скърбеше нито за Пеев — корумпирания ренегат, нито за мъртвите пласьори, а още по-малко за кмета на Х., който както се оказа, бе бъркал дълбоко в кацата с меда. Сякаш криминалните боклуци имаха някакви права? А какво да каже за правата на жертвите? Да не би да изпитваше някакво състрадание към тия паразити? Плаче ли човек когато убие бълхата, кърлежа или комара? Не, разбира се, а тогава той защо се вживяваше толкова? Защото Новков — главният секретар искаше резултати, затова! Но кое беше по-малкото зло? Още помнеше изражението на бащата в залата за аутопсии и сълзите в очите му когато разпозна детето си. И своята безпомощност като човек на закона, там утешителните фрази не помагаха. Родител, за миг изгубил всичко! Имаше пълно право да търси някаква разплата, но дали беше така и дали беше той? Убийствата на двамата наркопласьори впоследствие, също се вписваха във версията за евентуално отмъщение, но при тях начинът на действие бе съвсем различен, не всеки можеше да причини смърт по този екзотичен начин.

Въобще се очертаваше една много заплетена история.

Нека да минат празниците, да събере още факти и доказателства по случаите и щеше отново да му се обади, този път за един много по-сериозен разговор.