Бо Онест
Разплата ^[0] (23)

22.

На няколко десетки километра от там, виновникът за суматохата в Търново, Иво Ников, вървеше през гората напът за леговището на Робинзон. За сетен път се удивляваше на красотата на природата. Величествени дървета се издигаха високо в небето, от клоните им се носеха разнообразни птичи песни, а от време на време някоя сърничка уплашено побягваше пред него.

Той прескочи едно поточе и под краката му се размърдаха десетки дребни рачета, излезли на лов. Дори падналите от бурите дървета създаваха някаква хармония и служеха за нещо добро, листата им щяха да станат на тор, а хралупите и клоните — укрития за дребните животинки. Когато е търсел своето уединение Робинзон добре бе подбрал мястото, всичко наоколо излъчваше абсолютно спокойствие.

Той стигна до пещерата и тихо издаде уговорения сигнал, след миг отвътре се чу отчетливо почукване, значи всичко беше наред. Влезе, здрависаха се и седна на единия пън, дори този импровизиран стол бе удобен, въпреки че нямаше даже облегалка. В ъгъла, на огнището къкреше нещо в глинено гърне, вероятно някакъв горски гювеч, а от билките в него наоколо се носеше приятен аромат.

Приятелят му наля чай и се настани срещу него, личеше, че се радва на неочакваното посещение.

— Е, изпрати ли Командо? Предполагам, че ти е мъчно, бяхте свикнали един с друг.

— Да, замина да си търси щастието, но понеже е точен и прям, надали ще го намери. Очаквам скоро да ми се обади и да каже докъде е стигнал с къщата. Ти как си?

— Аз си я карам постарому, но той и на мене ще липсва. Има кураж и железни нерви това момче, не мога да отрека, че много се е закалил в Камбоджа и Югославия. Но ти не си бил толкова път само да ме видиш, прав ли съм? Какво те мъчи този път?

— Има един тарикат долу в града, който се е самозабравил, а и много ме разочарова преди време. По ирония на съдбата той се оказа един от стимулите аз да спра да се наливам и саморазрушавам, така, че един вид съм му длъжник. Това, разбира се, е в кръга на шегата, тогава той жестоко се подигра с мен, а това се помни завинаги. Човекът е лъжец, крадец, корумпиран е и напълно заслужава възмездие. Въпросът обаче е, че не знам как да го накажа. Познавам жена му, която не е виновна, че той е такъв темерут и заради нея не искам да го наранявам физически. Двамата с теб трябва да измислим подходящ начин той да си провали живота, да направим така, че хората да го презрат, разбираш ли ме?

— Работи ли нещо този пич, какъв е?

— Той е кметът на Х., затова ти казвам, че нашата работа няма да бъде лесна. При него всичко е скрито-покрито, хитър е и навярно умее да се пази. Дори да изкарам наяве някоя финансова далавера, най-много да го отнесе счетоводителката, той е хлъзгав като риба и пак ще се отърве.

— Сега си спомням, че преди време ми разказва за този човек. Не бой се, ще му намерим цаката! Освен съпруга има ли деца?

— Знам, че има син. Казва се Даниел, разглезено момче под крилцето на тати, но това е цялата ми информация за него.

— А разбрал ли си къде живеят?

— То всеки в Х. ги знае, имат голяма двуетажна къща — горе кмета и жена му, долу — отрочето.

— Доколкото разбирам, ти искаш да дискредитираш този човек, а още по-добре да го свалиш от кметския стол, така ли?

— Такава мисъл ми се върти в главата. Това ще е чудно наказание за него, той се е взел насериозно и нещо такова ще го съсипе, а ще му спре и кранчето. Между другото, казва се Стоян Цанев, но всички в града му викат Главчо, защото кратуната му е огромна. Иначе е дребен и невзрачен, ако се разминеш с него на улицата, няма и да го забележиш.

— За служебния автомобил разбрах, а лична кола притежава ли?

— Това не мога да ти кажа, но синът му със сигурност има, кара един тъмен „Мерцедес“.

— Е, планът започва да се оформя в главата ми, но за да е перфектен, трябваше и той да има кола. Сега малко ще пострада и синът му, но главния удар ще понесе естествено кметът. Умен приятел имаш Иво, не сбърка, когато оня път ме пусна в къщата си.

— Когато дойде за пръв път, уж да се окъпеш ли? Дори бях забравил тази история.

— Може и да си я забравил, но аз помня. Върви си сега и ме остави на спокойствие да мисля, а довечера ще дойда и ще ти дам готов план. Така съгласен ли си?

— Че как, нали точно затова дойдох при теб. Хайде, мисли качествено и довечера ще те чакам с някое от гениалните ти хрумвания!

— Дай ми време и ще го измисля! Обаче още се чудя на тоя кмет, как е могъл тогава да допусне такава грешка.

— Коя от всичките имаш предвид?

— Нарушил е основния принцип, който гласи — никога не се бъзикай с човек, когото не познаваш!

 

 

Вечерта около 19 часа Робинзон с горда стъпка влезе в стаята, лицето му сияеше и беше ясно, че пак е сътворил някой шедьовър.

Иво се зарадва, покани го да седне, наля му питие и с нетърпение зачака да си дойдат на думата.

— Е, моето момче — започна горянинът — виж какво ми хрумна и реши подходящо ли е, все пак ти ще го реализираш.

— Казвай!

— Значи така, когато дялна оня първия, Искрен ли се казваше, че забравих, в дома му, доколкото знам, ти намери дрога и пари. После ми разказа, че част от намереното си подхвърлил като улики при Николов, онова ченге от У. Имам спомен обаче, че ти артисаха някакви количества дрога и ти я скри за всеки случай. Ако още я пазиш, тя ще ни свърши добра работа, въпросът е имаш ли още наркотици?

— Имам, и то много, казвай какво си намислил!

— Чакай, по-бавно, че ми разваляш удоволствието. Хем искаш перфектен план, хем бързаш! Остави ме да ти го изложа както аз си знам, със запетаите и с точките! Виж сега как ще стане! Запечатваш хубаво дрога и пари в два плика, нека парите не ти се свидят, за да е по-достоверно.

— После?

— Някой ден, когато в къщата няма никой, ще проследиш малкия, докато е с мерцедеса си. Обикновено тия, които се имат за недосегаеми не заключват колите си, а и в малко и спокойно градче като нашето защо да го правят? Издебваш го, докато е в някое кафене или зает с гадже и пъхаш един пакет в колата, но на скрито място. Може и в багажника, но от пръв поглед да не се вижда.

— Това е изпълнимо!

— След това по най-бързия начин отиваш до тях и скриваш и другия пакет някъде в къщата! За този, втория не се престаравай много, впоследствие трябва да могат лесно да го намерят! Обаждаш се на 112, но от чужд телефон и им съобщаваш някаква история, която ти дойде на ум, ти имаш фантазия и ще измислиш нещо. Ако всичко се развие според моите предвиждания, ченгетата ще направят обиск, ще намерят наркотиците и парите и така започват мъките на градоначалника. Ще има разпити, показания и когато се разчуе всичко това, ще накара градът да пламне. Под натиска на общественото мнение твоят Главчо няма да има какво да прави, освен да си подаде оставката. Мислиш ли, че ще се получи?

— Предполагам, че да, досега каквото си казвал е ставало. Но кметът е обвързан с шефа на полицията и при всички случаи ще гледат да покрият или поне да омаловажат случая. Трябва да се постарая да има медийно присъствие и всичко да се документира, тогава няма къде да ходят. Мен друго ме притеснява, синът му всъщност не е виновен, а ще пострада.

— Така е, но само помисли! В този град Цанев коли и беси вече два мандата, а казваш, че и бая пари е натрупал. Кой съдия от градския съд ще си позволи да бъде строг със синчето? Помни ми думата, че още при прокурора ще смачкат делото, нарочно ще допуснат някоя уж случайна юридическа грешка. Като прибавиш неизменните рушвети ти става ясно, че присъда няма да има. Ти каза, че момчето е надуто и арогантно, нека и него го поомачка системата, може да му подейства отрезвяващо. Животът трябва да те разтърси, за да се опомниш, не успееш ли — затъваш! Всъщност, ако погледнем в дългосрочен план това изпитание като нищо ще го вкара в правия път.

— Добре, ще го извърша по твоя начин, но ще прибавя и една-две изненади от себе си.

— Зная аз, че винаги криеш нещо в ръкава, този път какво не си ми казал?

— Нали помниш Пеев, от Търново! Още когато го следяхме с Командо, успях да се добера до един вестник с неговите отпечатъци. Взех го от едно кошче за отпадъци пред тях и го запазих. Ще увия с него пистолета, който и без това никога повече няма да използвам и ще се постарая ченгетата и него да намерят. Това е много гореща улика, свързана е с убийството на Пеев.

— Тогава такъв пъзел се заплита, че и Шерлок Холмс не би го подредил.

— На това разчитам! Помисли само — дрога, пари, вестник с отпечатъци на убито ченге и самото оръжие на убийството, по-оплетено няма накъде. Отпечатъците на Пеев ги имат в тяхната система, още като постъпват в МВР им ги снемат за архива и веднага ще изскочат при проверката на вестника, а пистолетът направо ще ги довърши.

— Иво, ти си като Реймънд Чандлър бе, по-заплетена история и той не може да измисли. Но на вестника много не разчитай, кой знае още колко ръце са пипали хартията преди него?

— Ако са съвестни, все ще открият някоя следа от убития.

— Обаче усещаш ли каква гнилоч е навсякъде около нас, където и да пипнеш, все мирише. В това число слагам и твоите жертви.

— Е, най-добре беше всички досегашни потърпевши да си бяха кротували и нямаше въобще да стигаме дотук. Всичко опира до лакомия за пари и като видим, че не става с добро се налага да обръщаме дебелия край. Живейте нормално бе хора, правете добрини и никой няма да ви закача! Като се самозабравят, се налагат крути мерки, все някой трябва да ги спира!

— С Командо чувахте ли се?

— Да, днес преди да дойдеш ми звънна. Огледал е няколко малки вили извън града и сега ще решава, но предлагане има. Най-много му е харесала една, от която се вижда морето и ако се разберат за цената може би нея ще вземе. Пожелавам му да стане!

— И аз така, достатъчно е изстрадал. Ако всичко се нареди може някой ден и на гости да му отидем.

— Естествено, представи си само — лятото, там на морето, зимата, тук в планината. На запад богаташите точно така живеят.

— То вече и на изток така живеят, нашите как мислиш, че я карат? Само, че ги тресе мания за секретност, а и от страх и трудно можеш им хвана спатиите в кой сезон къде са се сврели. Чакай сега да се върнем на нашия въпрос — ти кога мислиш да удариш кмета?

— Предполагам, че до 3–4 дни ще стане, трябва само да уточня графика на малкия.

— Добре тогава, оставям те, да не ти преча. Мисля, че планът е добър, от теб зависи дали ще успее. Когато всичко свърши, ела да ми разкажеш подробностите, все пак и аз съм взел участие!

— Разбира се, при всички случаи ще дойда, приятелите не бива да се забравят!

— Така е. Е, до скоро!

Иво остана сам и се замисли. Защо да губи повече време след като решиха как може да подходи? На сутринта щеше да започне наблюдението и се надяваше след няколко дни всичко да е приключило.

Погледа малко телевизия и зачака настъпването на новия ден.

 

 

По същото време, но в София, Главният секретар на МВР Новков още бе в кабинета си, отговорностите, лежащи на плещите му не позволяваха ранно прибиране вкъщи.

Седеше на просторното бюро, достатъчно голямо, че да се играе федербал върху него и преглеждаше записките си от посещението в Търново, вече за трети път препрочиташе доклада на двамата полицаи, пострадали в нощното заведение и разказите на очевидците. Накрая отмести папката, остана замислен известно време и посегна към телефона.

Във всяко държавно учреждение човекът с най-висок пост имаше инсталирана в кабинета си нещо като телефонна централа, наречена петолъчка, която поне по спецификации бе напълно защитена от подслушване. Дали наистина бе така е друг въпрос, но теоретично това бе най-сигурният начин на връзка между двама човека. Някои наричаха тази апаратура червен телефон, защото тя се използваше изключително рядко, предимно за спешни случаи.

Секретарят вдигна слушалката и натисна бутона, свързващ го директно с кабинета на министър-председателя, предполагаше, че и той още няма да си е тръгнал. Излезе прав, след няколко секунди отсреща вдигнаха.

— Новков, добър вечер! Какво има?

— Не е нещо спешно, господин премиер, но реших своевременно да ви информирам, че май попаднахме на ново попълнение за нашето тайно подразделение.

— Не думай, това е чудесна новина!

— Все още не съм 100% сигурен, но интуицията ми говори, че може и да сме ударили джакпота. Трима са, добри са и засега пълна загадка.

— Ами срещни се с тях и им направи предложение!

— Там е работата, че им изгубих дирите, полудували са за малко в далечно Търново и след това са потънали вдън земя.

— Какви са ги вършили?

— Ступали са двама от нашите и половината футболен отбор на „Етър“, после взели назаем една патрулка и оттогава следите им се губят.

— Спусни една депеша до личния състав да ги издирят! Изпрати и хрътките!

— Хрътките?

— Говоря ти за издирвачите, аз така ги наричам — хрътки.

— Сторено е, командировал съм над трийсет човека. Вече шетат в Централна България и дискретно подпитват тук-там. Голям разход са ми, но с новия бюджет ще го понеса.

— Е, хайде, хайде, пак ли до парите опряхме. Приключете тази работа успешно и ще поговоря с финансовия министър да ви покрие загубите!

— Ще опитам и други варианти и когато ги открием ще ги привлека, не бих искал да си похабяват талантите по разни барове.

— Млади ли са?

— Там е работата, че не, според очевидците и записите на една камера са над петдесетгодишни.

— Ако питаш мен така е още по-добре, вече са улегнали хора, помъдрели с годините. И казваш, че тия чичковци са ступали няколко футболиста?

— При това само единият от тях, най-възрастният! Буквално ги е помлял, барманът е написал в показанията си, че е минал през групата им като Гъливер през лилипути, а всъщност е бил по-дребен от всичките.

— А другите двама през това време какво са правили?

— Те навярно са предполагали какъв ще е изходът от битката и дори не са се намесили. Абе, казвам ви, тези хора са точно за нас. Елитна група ветерани с неподозирани умения.

— Тогава действай, привлечи ги в „пълната програма“!

— Работя по въпроса.

— Има ли още нещо?

— Не, това беше.

— Дръж ме в течение! Лека нощ!

— Лека нощ, господин премиер!

* * *

Странно нещо е съдбата, май щеше да докаже, че на този свят случайни неща не стават. Животът бавно и последователно следваше своите правила като подкарваше събитията в предварително предначертаното русло, видно бе, че той имаше други планове за нашите герои и посвоему ги насочваше натам. Уж тримата приятели де юре вършеха престъпления, уж правно погледнато нарушаваха законите, а от тях се интересуваха двамата най-могъщи мъже в държавата. И то не за да им търсят сметка.

Желаеха да им направят предложение!

* * *

На сутринта в 7 часа Иво вече наблюдаваше къщата на кмета.

Стана рано, пи кафе и подготви повече вода и сандвичи. Можеше и цял ден да изкара в колата, та искаше да е подготвен с течности и храна.

В 7.30 Цанев и съпругата му излязоха и поеха към центъра, тя също работеше в общината и засега ходовете им бяха очаквани и предсказуеми. Проблемен беше синът им, завършен търтей, който нямаше установени навици и можеше въобще да не излезе, дори да не стане от леглото. Виждаше колата му отпред, това доказваше, че поне си е вкъщи.

Към 10 часа от прозорците на първия етаж се чу силна музика и Иво се успокои, хлапето вече се бе събудило.

Най-после, около 11 часа Даниел разчорлен излезе, качи се в мерцедеса и подкара към центъра, а Иво след него. Хубавото в случая бе, че преди да напусне къщата наследничето отвори прозореца на стаята си да проветрява и го остави така, горе този на родителите му също зееше гостоприемно отворен. Това беше идеален вариант, ако обитателите оставяха прозорците по този начин всеки ден, щеше да му е много лесно да подхвърли в къщата каквото поиска.

В центъра момчето влезе в едно кафене и остана там до 14 часа, след това отиде и обядва в близката пицария. Следобедът и вечерта изкара в игралната зала на вече покойния Асенов. Около полунощ се прибра вкъщи и Иво предположи, че вече няма да излиза, лампата в стаята по някое време изгасна.

Поседя и почака още малко, но напразно и реши да се прибира да почива. Пътьом мина пред сградата на кафенето и внимателно огледа за камери, но не видя такива и това малко го успокои. Пред игралната зала очаквано бяха монтирани две широкообхватни и щеше да е много по-трудно да осъществи замисленото тук, значи оставаше кафенето.

Реши, че няма смисъл да ходи чак до вилата, предстоеше му ранно ставане и тази нощ остана да спи в града.

Вторият ден от наблюдението протече точно както първия, само обядът беше в друг ресторант. Това момче беше пълен мързеливец, наистина се налагаше да го пораздруса и да го вкара в пътя.

Нямаше смисъл да губи и трети ден в следене, вече знаеше всичко, което му трябваше.

Вместо да се прибере вкъщи, отиде с колата до дупките на язовците за дрога и за пари, а после мина и взе пистолета от скривалището му. Вестникът на Пеев си седеше увит в найлон в жабката на колата още откак го следиха и му беше под ръка.

Прибра се и започна да приготвя пакетите, които трябваше да заблудят полицаите. Първо раздели вестника на две и уви по една пачка пари в него, тези пачки сложи в два найлонови плика. При тях пусна и двата последни пакета с бял прах, после уви пликовете с тиксо. Отделно сложи една дебела пачка в плик за пощенски пратки, а пистолета остави свободен настрана. Май това беше всичко.

Нави си часовника за 6.30 и легна да поспи.

 

 

В 7 часа вече бе заел мястото си на петдесетина метра от къщата. Малко промени визията си заради някой случаен свидетел, но този път очила не сложи, това, което си бе наумил изискваше зрението му да е перфектно.

При него, в колата бяха пакетите и пистолета, пресметнат риск, но ако при някоя внезапна проверка ги намереха, направо не му се мислеше какво щеше да лъже. Опитът му говореше, че не би трябвало да се притеснява, ченгетата в градчето рядко излизаха от дребнотата на това, което обикновено вършеха и не поемаха самоинициативи. Обикновено, по това време, те, верни на себе си хъркаха в някоя патрулка и откарваха така в сън чак до разбора в осем, но знае ли човек? Дано и сега да дремеха някъде, надяваше се заради ранния час да няма извънредни полицейски дейности и всичко да мине добре.

Като по часовник прозорците на родителската спалня се отвориха, след малко Главчо и съпругата му излязоха и поеха към Общината.

Предстоеше още 2–3 часово чакане, но нямаше как, в този момент цялата операция зависеше от кефа на сина им.

Времето бавно се нижеше, а Иво си пийваше кафе и прехвърляше през ума си предстоящите действия. Трябваше да се получи, слаби точки в плана не откриваше.

Около 10.45 най-сетне момчето излезе и както винаги подкара към центъра, а прозорецът му, както горещо се молеше Иво, остана отворен.

Той си сложи ръкавиците и взе единия пакет, пачката пари в плика и пистолета. Бавно тръгна към къщата, дебнеше за мига, когато наоколо ще е най-безлюдно. Премина веднъж надолу, но не намери сгоден момент, затова изчака малко и тръгна обратно. Сега бе значително по-спокойно, движението бе съвсем оредяло.

Застана пред сградата, огледа се и бързо хвърли в стаята на първия етаж найлоновия плик и пистолета. Лесната работа бе свършена, предстоеше по-трудното.

Извади от джоба си дебелата пачка с пари и погледна нагоре, трябваше нея пък да вкара в спалнята на кмета. Първият път за малко не успя, тя се удари в рамката на прозореца и падна обратно долу. По дяволите, десет сантиметра наляво и щеше да се получи. Той се огледа и пробва отново, този път пликът влетя в стаята без проблем. Готово!

Небрежно се огледа, видя, че всичко е спокойно и бавно тръгна към колата за изпълнението на следващите си ходове. Тук беше приключил, но го чакаше още малко работа.

Подкара и напът към центъра се замисли за случката пред къщата. Усмихна се — първия път не улучи, но като спомена „дяволите“ и всичко веднага се оправи. Е, можеше да е случайност, но кой можеше да каже със сигурност?

Влезе в централната част и за да не губи време се насочи направо към кафенето, за негова радост мерцедесът бе паркиран на обичайното си място. Той спря точно зад него, нужен му бе заслон от любопитните погледи на минувачите. Последният пакет, този с парите и наркотиците бе в него, удобно пъхнат под колана на панталоните и сега трябваше да намери начин да го сложи в чуждата кола. Стори му се, че прозорецът на шофьора е отворен и може много лесно да го провре вътре, но не искаше да рискува. Ако Даниел се появеше извън графика и го откриеше преди ченгетата, всичко щеше да пропадне.

Иво реши да опита друго — както се въртеше около колата си той натисна бутона на чуждия багажник и за негово учудване той с меко съскане се отвори. Прав беше Робинзон, че в малките и спокойни градчета никой не си заключва колата. Вътре се виждаха кутия с инструменти, аптечка и пожарогасител, оставаше да намери място за пакета и да го прехвърли.

Огледа се, извади го изпод колана си и като повдигна кутията с инструменти бързо го мушна под нея. Въздъхна с облекчение и за всеки случай хвърли отгоре един мръсен парцал, после тихо притвори капака. Отдъхна си, най-важното беше свършено, сега само оставаше да се обади тук-там и да чака.

Откара пежото до градския парк, надяна старческите очила, а от багажника извади и бастуна. Погледна се в страничното огледало и остана доволен, промяната беше наистина очебийна. Набеляза си една възрастна жена, самотно седнала на отдалечена пейка. Едва ли има нещо, което може да разнежи един обръгнал на всичко български пенсионер, ако той все още не е умрял от глад, толкова ефикасно, колкото учтивостта.

Иво отиде до жената, поздрави я и поговориха малко за времето, а после и за ниските пенсии. След това извади телефона си и листчето с номера на местната кабелна телевизия и се направи, че звъни. Изигра сценката няколко пъти и като видя, че жената го наблюдава, мило я помоли:

— Госпожо, извинявайте много, случайно да имате телефон? Моят отказа, а непременно трябва да се обадя. Естествено, ще си платя, мисля, че за 2–3 минути пет лева ще са достатъчни.

Жената като видя банкнотата се разбърза и извади от чантата си протрита „Нокия“, навярно подарък от внуците.

— Но разбира се, и сама щях да ви предложа. Ето, обадете се!

Иво взе телефона и набра номера, отсреща вдигнаха и той тихо заговори:

— Ало, кабелната телевизия ли е? Здравейте! Знам, че обичате интересните репортажи, затова първо на вас звъня. Току-що минах пред кафене „Еделвайс“ на центъра и видях, че става голям екшън. Не разбрах подробности, но имаше много полиция, дойде и линейка. Не, не ми благодарете, довечера точно от вашите новини ще се осведомя какво точно е станало. Дочуване!

Затвори и набра наново, този път 112. Знаеше, че полицаите ще са по-бързи и искаше да даде малко преднина на репортерите от кабелната. Те трябваше да са там и да станат свидетели на акцията, по възможност и да снимат. Цанев беше свикнал да командори всички и нямаше ли безпристрастни свидетели, като нищо после щяха да изкарат, че синът му в този момент е бил извън града, дори извън страната или пък да измислят някакъв друг кьорфишек.

— Ало, здравейте, обаждам се от град Х. Намирам се на площада пред хотела и виждам как в момента товарят на някаква кола автомати „Калашников“ и някакви пакети. Не, не се шегувам! Колата е тъмен „Мерцедес“, намира се точно пред кафене „Еделвайс“, а номерът е следният — Иво го продиктува, от дългото следене го знаеше вече наизуст. — Да, всичко става пред очите ми. Ало, как се казвам ли? Иванов, но това в момента няма значение, да не би да мислите да ми давате награда, че питате? Побързайте, ако искате да ги хванете на място!

Той затвори телефона, върна се до пейката и го подаде на жената, заедно с петте лева.

— Много ви благодаря, госпожо, не мога да ви опиша колко ми помогнахте!

Качи се в колата, прибра се вкъщи и зачака отзвукът от събитията, които сам бе предизвикал. Нямаше начин при такова реалистично описание органите да не реагират. Вечерната емисия на регионалната телевизия беше от 20 часа и се надяваше тогава да пуснат нещо за случая.

Седеше си в креслото и вече очакваше новините, когато от морето му се обади Командо.

— Ало, авер, здравей! Можеш да ме поздравиш, вече съм горд собственик. Тази сутрин минахме през нотариуса и подписахме всички документи. Купих тази, която най-много ми харесваше. На един етаж е, но е просторен, има и подпокривно пространство с още две спални и баня, а отпред тераса с изглед към лозята и морето. Направо е върхът, има и двор с малка градина от още 600 квадратни метра.

— За това, което ми описваш сигурно здраво си се охарчил?

— Съвсем не! Всичко излезе сто хиляди, плюс тези за нотариуса, така останаха пари и за някои ремонти. Днес по обед ходих до едни железари, поръчах им здрава ограда, три метра висока.

— Не се ли презастраховаш малко?

— Може да е прекалено, но ще наблегна на сигурността, не искам постоянно да съм нащрек. Най-накрая ще монтирам 4–5 камери от тези, широкообхватните и ще стане райско място. Представи си, тук дори и вино мога да произвеждам.

— Еха!

— Отсега си се представям сутрин на верандата с книга в ръка, в далечината бучи морето, а чашата ми с кафе дими на масата. Въобще съм голям късметлия, с един мощен телескоп оттук ще мога и корабите да наблюдавам. Чакам в най-скоро време да ми дойдете на гости, предполагам, че дотогава ще съм обзавел напълно. Иначе вие как сте?

— Първо искам да те уверя, че много се радвам за теб и ти честитя новата придобивка! Наумил съм си сега и Робинзон да оправим с някое жилище. Още не съм го питал, но не вярвам да иска до дълбока старост да е все по горите. Иначе сме добре, всичко е постарому. Ти днес се сдоби с жилище, аз пък току-що приключих с оная мижитурка, за която ти говорих на раздяла. Не беше никак трудно, Робинзон измисли целия план, а аз за 2–3 дни го осъществих и сега чакам резултатите. А за Нова година няма ли да дойдеш насам?

— Още не съм решил, но предполагам, че не. Наумил съм си да сменя теракота и още куп други неща, а и нали се разбрахме да се видим чак след зимата. Ако ти трябвам за нещо само свирни, но иначе нека тук да си довърша ремонтите. Хайде, ще те оставям, поздрави нашия човек и ако се наканите, заповядайте!

— Благодарим ти за поканата, може и да се възползваме. Чао и успех!

Приключиха разговора и Иво пусна новините по местния канал. Както и очакваше случката бе в началото на емисията, но още нямаше много подробности. Операторите показаха как извеждат Даниел от кафенето и полицаите приятелски си говорят с него, но като видяха, че ги снимат, бързо му сложиха белезници. После го натовариха в една патрулка и го откараха, след малко и колата му пое нанякъде, вероятно към най-близката лаборатория. По всички правила вече трябваше да са направили и обиск в дома му, но за това нищо не съобщиха. Показаха и кмета, който направи стандартното за такива случаи изявление, че синът му е невинен и са го натопили. Изглеждаше разтревожен, но не чак толкова, колкото щеше да е, ако вече бяха намерили плика с парите в спалнята му.

В края на репортажа на екрана се появи и опонентът му от последните избори и направо му поиска оставката. Не можело — каза поредният тарикат — хора, които не са възпитали добре дори децата си, да бъдат на такива позиции и да се грижат за цял един град, какъв пример давали на хората и така нататък.

Емисията свърши без повече подробности, явно по-големите разкрития щяха да бъдат съобщени на следващия ден.

Иво не се съмняваше, че по това време криминалистите са вече в къщата и цъкат учудено с език на уликите, цяло златно съкровище. Засега нещата вървяха по план, щом и медиите бяха замесени, снежната топка започваше да се търкаля и да се уголемява по склона. Е, малко му тежеше, че съпругата на Цанев ще поеме част от бремето. Коя майка не се притеснява за детето си, пък било то разглезено и мързеливо? Но нямаше как, щом Робинзон не беше стигнал до по-щадящо за нея решение, значи се налагаше да го осъществят така. Надяваше се с времето жената да се успокои, все пак парите на съпруга й щяха да отърват сина им от по-големи неприятности. Всяко чудо за три дни, това също щеше да отмине, но сега по-важно бе Главчо да си понесе отговорността, нали затова днес рискува толкова.

Вече се виждаше краят и на последната му за тази година задача, след ден-два щеше да се качи на вилата и да рапортува на ментора си. В София още двама от октопода чакаха да ги посети, но те нямаше къде да избягат. Нека да дойде пролетта, тогава ще ги мисли и тях, засега се явяваше като пратеник на съдбата, като им позволяваше да поживеят още малко. Не, че щеше да им прости, но още не знаеше дали и Командо отново ще се присъедини, затова всички предварителни планове щяха да бъдат прибързани. Има време, сега важното е, че тази година свършва добре, ако може да се каже така за човек, загубил детето си. Някой страничен наблюдател, ако беше запознат в детайли с действията му, би го определил като висша сила, грижеща се да показва на самозабравилите се човеци, че така не може, колкото и неточна да бе тази аналогия. Но пък не пасваше и думата съдия, защото това название го обиждаше. За това съсловие не искаше и да чува, хората с тази професия отдавна бяха забравили що е справедливост. Неговия начин бе друг, на почтените и онеправданите той правеше добрини и ги подкрепяше, а престъпниците наказваше жестоко. Имаше някои благородни планове за бившия си треньор в Търново и за лекаря, приел дъщеря му при първата й криза. От тези хора бе видял само добро и не мислеше да ги забрави, но и те трябваше да изчакат до следващата година. Пари бе събрал достатъчно и някой ден щеше приятно да ги изненада, но с какво, още не беше решил. Трябваше да звънне и на Ина и да провери има ли нужда от нещо — абе предстояха му и приятни задачи. Хайде сега да си ляга, че последните денонощия с това влачене след Даниел, спеше само по няколко часа. Тази нощ ще навакса със съня, а утре ще чака още новини за корумпирания присмехулник.