Бо Онест
Разплата ^[0] (20)

19.

Денят настъпи с птичи песни и ярко слънце. Ден като ден, но ако всичко минеше както трябва щеше да е последен за техния номер 4 от списъка, добър за едни, лош за други.

Още се излежаваха, нямаше осем часа, но Робинзон прекъсна тази идилия.

Той нахлу в дневната, както винаги в добро настроение и се развика:

— Идвам аз, а няма кой да ме посрещне. Ставайте, мързеливци, малко да ви остави човек и се размеквате! Хайде, слагайте кафето и ще ви разкажа нощес какво сънувах!

Двамата изскочиха от стаите си, усмивката му зарази и тях.

— Какво си се развикал, да не си в гората? Тук, в цивилизацията се говори по-тихо. А и ти въобще кога спиш?

— За сън съм отредил неделята.

— Отново оригиналничиш, но доколкото те познавам може и да е вярно! Нали ни предупреди, че няколко дни няма да се виждаме, как така изведнъж си смени мирогледа?

— Нямаше, но ми домъчня за вас. Как я карате вие?

— Всичко е наред, движим я постарому с някои изключения. Вчера например, имах неочаквано обаждане от Гемижев.

— Че какво иска пък той, как така изведнъж се присети за теб?

— Да ти кажа, в началото малко ме поуплаши, беше навързал нещата между Пеев и дъщеря ми, нали го подпитвах преди време. Зададе ми няколко въпроса, аз му отговорих и мисля, че разсеях всички съмнения. Снощи отидох и скрих пистолета на сигурно място и вече нищо не ни свързва с оня случай.

— С кой случай?

— За Пеев говоря, нали за него ползвахме куршума от беретата. Има и нещо друго. С Командо решихме днес вечерта да опитаме с Асенов, ще го чакаме и ако мине, ще го ударим. Толкова от нас, а ти за какви сънища говориш?

— Помниш ли оная мацка от бара, с болтовете по нея? Явно ми е влязла в главата, снощи даже я сънувах. Чичо ви Робинзон е стар вече да се влюбва, но фактът си е факт. От друга страна се чудя защо това момиче така се самонаказваше с тези железа.

— О, ти нищо не знаеш, сега такава е модата! Аз например имах една позната, която си бе накичила по веждите цял бижутериен магазин, чак се бе привела под тежестта на украшенията. Абе надупчена като цедилка. Чудех се как я пускат по аерогарите, тя със сигурност ще задейства всички аларми.

— То и аз имах такава позната — обади се Командо — беше толкова надупчена, че като пийнеше вода се чудех как не изтича от отворите в бузите й. Същото си мислех и за сополите, защото и по носа имаше куп дрънкулки.

— О, стига, стига! Все разваляш мечтите ми! Значи имало и други с подобни отклонения?

— О, вече си слагат халки и на оная работа. Удря ключа на катинара и се чувства спокойна.

— А стига бе! И ако изгуби ключето, ключар ли ще вика?

— Е, предполагам, че и любовниците имат дубликати, съпругът също. На сухо няма да остане, не я мисли! Но щом сме на тази тема, женската, нека я продължим! Аз отдавна искам да те питам как решаваш женския въпрос? Вече толкова години я караш сам в гората, да не си опитомил някоя мечка да идва при теб?

— А, ходя от време на време при една буля в съседното село, вдовица е. Вика ми да се нанеса при нея, но нали ти казах, обичам си свободата. А и отида ли за постоянно, вече отношенията ни няма да са същите, така си е по-добре. Ти дай обаче за Командо да намерим нещо, че да не ти скочи някоя нощ!

— Ние с него снощи си поговорихме сериозно за някои неща, той сега ги обмисля. Нека да мине и днешната задача, да нямаме повече ангажименти и ще вземем някои генерални решения. Но да се върнем на твоята с пиърсингите. Аз като нищо мога да отскоча до Търново, да я издиря и да я поканя тук. Барманът може и да знае някои подробности за нея.

— Ти белята ли си търсиш? Сега цяло Търново ще е под обсада, бара ще го наблюдават денонощно.

— Няма да ходя веднага, нека да минат 2–3 месеца. А и надали ще ме познаят, цяла вечер бях с качулка.

— Да, но тя ще ни разпознае. Доведеш ли я тук, всичко може да се провали. Не я знаеш и каква е, може да се друса, може и да е слушалка. Не, не, не става! Виждам, че искаш да ме изненадаш приятно, но сигурността е по-важна. А и какво ни пречи някога пак да отскочим я на бар, я на дискотека. Какво ще кажете?

— На теб май яко ти се е доживяло. Ще отидем, разбира се, животът е пред нас, нека само сега с Командо да свършим работата.

Приятелят им обаче ги слушаше с половин ухо, той проучваше списъка с артикулите, които им трябваха за довечера.

От време-навреме избираше по нещо от камарата, оглеждаше го и сортираше по важност. Вършеше това толкова грижливо, сякаш повиваше новородено.

— Така, два прожектора, бокса…

— Чакай, Командо, нашият човек има любовна тръпка, а ти все за работа мислиш! Обърни му малко внимание!

— Че аз си му обръщам, това, че не говоря, не значи, че не го слушам. То и при мен нещата по женска линия са зле. Обаче се чудя дали въобще да се захващам с някоя, като се замисля май минусите са повече. Може и аз като Иво да ги завъртя 2–3, хем разнообразие, хем без обвързване, то нали и при мормоните беше така.

— Ти така ли си бе, Иво — Робинзон невярващо го погледна, — че ти си ударил кьоравото!

— Ами какво да правя, различни варианти опитвах и все не се получаваше, май по този начин ми е най-добре. Любов, любов, но и тя е до време! Има я, но за кратко.

— Аз не разсъждавам точно така.

— На никого не натрапвам мнение, но имах време да поживея и да се убедя в правотата на думите си. А има и един текст от фолк песен, който напълно потвърждава моята теза.

— Помниш ли го, та и ние да го чуем?

— Естествено, той сякаш е взет от реалността. Чуйте как го е изразил авторът!

„Всяка клетва е жестока измама,

всяка нежност е удар в гърба,

любовта е отворена рана…“

… и така нататък! Но и краят на строфата е показателен: „По-добре нека нищо да няма, да не страдаме след това!“

— Добър е наистина! Ти слушаш ли попфолк?

— Някои песни, но от по-старите имат страхотни текстове, а и баладите им са на ниво. Ивана ме кефи жестоко, някои от песните й сякаш са римейк на моя живот.

И тримата замълчаха, навярно всеки си припомняше за някоя случка с женско присъствие, оставила трайни спомени в съзнанието му.

Иво тръсна глава и пръв се осъзна.

— Докъде стигна Командо, какво ще ни е необходимо още за довечера?

— Два прожектора и бокс нагласих, ще взема и тийзъра, че в колата оня може да се разлудува. Почти съм сигурен, че ще е въоръжен, все пак пари кара. А се моля и да е сам, ако вози пасажер, всичко пропада и трябва да чакаме друг удобен момент.

— Да, ако го придружава някоя любовница, ще е проблем. Дано е сам и най-сетне да приключваме. Добре, друго какво ще ни е нужно?

— Кутийка черна вакса за обувки, искам там на място да променим номерата, малка туба с бензин и бензинова горелка. Видях, че в мазето имаш, работи ли?

— Определено, скоро я ползвах. Тя пък за какво ти е?

— Ще я вземем, много е важна за плановете ми, също белезници и здраво въже. Вече нямаме пистолет, което е лошо и ще взема газовия, само за сплашване в началото. Веднъж да вляза в колата при него и ще поема контрола, но за това може и пистолета да ми потрябва. И последно — двете уоки-токита.

— И те са готови и са заредени, телефони няма да носим по понятни причини. Ти, шефе, нещо да предложиш?

— Като ви слушам, май за всичко сте помислили, само, че си вземете и маски, ако нещо се обърка и оня, не дай си Боже избяга, да не може да ви опише мутрите. Другото ми се струва наред. Съветвам ви да вземете и оня диктофон, Панасоника, понякога при голямо напрежение човек изключва и не може да запомни всичко. Той може да има много информация, по-добре запишете всичко, а после го анализирайте!

— Съветите са ти точно на място!

— Щом казвате, че тази вечер ще действате, искам да ви пожелая успех. А оня не го жалете, с такива забравяйте за Женевската конвенция!

— О, ще получим пълна амнезия.

— Точно така! Утре по обед ще дойда да видя какво сте сътворили и се надявам да ви заваря тук и цели! Сега тръгвам по мои дела и още веднъж ви пожелавам всичко да мине както трябва!

— Ако си се запътил към вдовичката, поздрави я от нас!

— Четеш ми мислите!

Двамата приятели отново останаха сами, времето много беше напреднало и се налагаше да побързат. Повториха още веднъж всичко точка по точка, така, както пилотите проверяват самолета преди полет и вече знаеха задачите си наизуст. После натовариха нещата в автомобила на Командо, а някои предмети, включително диктофона той прибра и по джобовете си. Накрая провериха горивото в резервоарите, май това беше всичко.

В 18 часа потеглиха с двата автомобила, минаха през градчето и Командо продължи към Габрово, а Иво към игралната зала.

Паркира там и зачака.

Около 18.30, Асенов най-после пристигна с джипа си и влезе вътре, засега бе сам и това беше добре. Бави се двайсетина минути и излезе с малка чанта, пъхна я в багажника и подкара към другата зала, която отчиташе, а Иво след него. Там нещата се повториха и явно задачите му тук окончателно приключиха, защото след посещението в залата се отправи по пътя към Габрово. Не караше много бързо и това идеално устройваше преследвачът му, неговата кола беше много по-слаба от мощния джип.

Оставаше още около километър до мястото, където чакаше партньорът му и той извади уоки-токито.

— Чуваш ли ме, след 2–3 минути е при теб.

— Прието!

Това беше, само една дума, но колко съдбоносна за неговия враг.

Шофира още малко след луксозната кола, отби вдясно и спря, заключи пежото, после пое напред пеша.

Оставаха му 200 метра до мястото, където съученикът му трябваше да е стопирал автомобила на Асенов. Бяха избрали един остър завой без видимост и зад него Командо трябваше да препречи пътя със собствената си кола. Въпреки че по това време нямаше интензивно движение винаги съществуваше риск и някой друг в този момент да се озове там. Това беше и най-слабата част от плана, но се налагаше да рискуват, защото отдалечеността от населено място идеално пасваше на замисъла им.

Иво стигна завоя, вече леко подтичваше, за да навакса и видя как джипът на Асенов поема в отбивката към гората, значи приятелят му го бе овладял. На свой ред той седна в колата на Командо и освободи пътя, паркира петдесетина метра нагоре и слезе. Погледна номерата и остана доволен, те бяха променени с ваксата.

Взе тубата с бензин, върна се, влезе в пресечката и сложи маската, нека всичко да бъде според уговорката. Стигна до джипа и без да говори влезе отзад.

На предната седалка Командо, също с маска, вече бе закопчал наркодилъра с белезници за волана, в едната си ръка държеше тийзъра, а в другата, малък пистолет.

— Има кобур на глезена и искаше да го извади, копелето, та се наложи да му пусна малко ток. Сега е кротък като агне.

Пленникът им ужасен гледаше двамата мъже с маски и се опитваше да каже нещо, но ченето му се бе схванало от безжалостния удар на десетте хиляди волта.

Иво се пресегна и изгаси фаровете и лампичката на тавана, сега останаха в абсолютна тъмнина. По пътя зад тях от време на време минаваха коли, но вече нямаше как да ги различат в здрача.

— Виж, Иване, загазил си здраво! Искам да отговориш на някои мои въпроси, но без лъжи! Говори откровено и моят приятел няма да те тормози, но ако мълчиш или излъжеш, сърди се на себе си! Ясен ли съм?

Оня кимна.

— И така, кажи ми откъде си, къде живееш?

— И аз предполагах, че не ме познавате щом направихте такава грешка! Софиянец съм, но от десетина години живея в Габрово. Защо е всичко това, знаете ли какво ги чака хората, които си позволяват да правят такива неща? Не сте първите, които ме заплашват, но онези другите наивници вече не са между живите. Нима не ви е ясно, че тук става въпрос за много пари и вие дори не можете да си представите в какво се забърквате.

— О, много добре знаем какво вършим, опасно далеч си от истината.

— Съмнявам се! Никой с всичкия си не би рискувал толкова.

Асенов започна да ругае със страст и репертоар, на който би завидял и затворник с доживотна присъда.

Двамата приятели обаче не се впечатлиха особено и търпеливо го изчакаха да свърши.

— Добре, чухме те, думите ти са отбелязани в протокола! Нека сега да поговорим по същество! Запази си тирадите за твоите подчинени! Първи въпрос — откъде взимаш дрогата, кой те зарежда?

— Абе вие луди ли сте, нали ви казах…

В този момент Командо разви вентила на горелката и след няколко опита я запали със запалката, а тя зловещо забуча.

Асенов го гледаше като хипнотизиран.

— Приключи ли с драмите? Човекът те попита нещо, ще отговориш ли?

Отрепката продължи да мълчи, беше се парализирал от ужас.

Командо бавно вдигна дюзата и насочи огъня към ръката, закопчана за кормилото. Замириса на изгоряла плът, ръкава се подпали и оня завика от болка и страх.

— Говори, говедо, времето ти изтича! Зададоха ти прост въпрос! Истината не изисква дълго време за размисъл.

— Моля ви, стига толкова, парите са в багажника, вземете ги и вървете! Не ви познавам, няма как да ви търся, нито да ви опиша. Вземете парите и ме оставете! Моля ви — вече почти ридаеше!

Мъчителят му демонстративно усили пламъка на горелката.

— Отново грешен отговор, виждам, че на теб явно ти се мре!

Асенов май най-сетне започна да приема реалността. Разбра, че няма накъде, видно бе, че в случая не ставаше дума само за пари.

— Чакайте, ще ви кажа, това е дълга история!

— Говори по-бързо тогава!

— Виктор Вълев се казва, работи в Главно управление на полицията в София. Висш полицай е и въобще не е по възможностите ви да се занимавате с него.

— Как става доставката, той ли ти носи дрогата?

— Не, той е едра риба, как ще се разкарва с такива количества до Габрово? Аз ходя там, веднъж месечно се срещаме в Унгарския ресторант, всяка първа неделя от месеца.

— Разкажи подробно как става предаването!

— Спирам колата на определено място до ресторанта, в багажника са чантите с парите от предната партида. Той ме чака в едно сепаре вътре, обикновено около 21 часа. Сядам при него, пийваме и хапваме, говорим си. По някое време си тръгвам и се прибирам в Габрово. Когато там отворя багажника виждам, че някой е прибрал парите и е заредил с нова стока. Това е. После аз за около месец разхвърлям всичко по дилъри, те ми плащат и процесът се повтаря. Друго не знам.

— А, знаеш, знаеш, кажи сега къде живее, не може да не те е канил на гости!

— Никога не ме е канил, той се движи в съвсем друга среда, та аз за него съм нищо. Поне 3–4 пъти напоследък в ресторанта компания му прави и един депутат, оня също е в час, защото предния път ме попита как вървят нещата. Казвам ви, те са недосегаеми и не можете с пръст да ги пипнете.

— Депутат ли каза, става интересно. И кой е той?

Иван Асенов отново понечи да шикалкави, но като се взря в студените очи на Командо и уреда в ръката му, реши, че не си струва да е толкова лоялен към своите работодатели.

— Янко Попов, от Партията на българските богаташи, вече два мандата е в Парламента. И двамата взаимно се пазят, бетон са! Но групата е по-голяма, и навън имат хора, тези, които сменят парите с нова дрога.

— Добре, давай нататък! Кой още си виждал с този Виктор Вълев?

— За толкова години все сам е идвал, само напоследък е винаги с този депутат. Но той е много потаен, все пак е ченге, аз даже номера на телефона му нямам.

— Как така го нямаш, ако нещо стане и не можеш да отидеш, как ще го предупредиш?

— Имаме определена уговорка за такива случаи. Нашите срещи винаги са през първата неделя от месеца, но ако нещо се обърка той ще чака и следващата. Нарочно е избрал неделите, тогава в ресторанта има по-малко хора и е по-спокойно. Но пак ви казвам, такъв тандем са, че не можете да ги доближите. А че и депутатът е замесен съм сигурен, защото те и пред мен свободно си говорят и обсъждат сделките, вече ми имат доверие. Вие да не мислите, че само аз съм в схемата, вероятно от всеки район в България има някой като мен.

— Може и да си прав, но откъде толкова наркотик, това е много нещо?

— Вярно, много е, само аз пласирам 10 кила на месец, амфетамините са отделно. Предполагам, че направо от митницата идва, няма как да е иначе. За миналата година оттам отчетоха, че са заловили общо 26 килограма твърд наркотик, което за нас, посветените е смешно количество. На всички е ясно, че залавят в пъти повече, явно основният дял отива при Вълев и Попов.

— За някой митничар знаеш ли?

— Какво да знам?

— Да е замесен, тъпако!

— Повечето трябва да са в схемата, но поименно за никого нямам информация. Те са на друго ниво и не ме интересуват, аз си гледам моя интерес.

— Добре, кажи сега в Габрово някой пази ли те, имаш ли човек там?

— Аз приятели в Габрово нямам, с тези селяндури не се занимавам. Имам си пари колкото искам, това ми стига! Веднъж, преди година ме прибраха в полицията, но нямаха достатъчно доказателства и ме пуснаха. Затова ме е яд, че Вълев не ми дава номера си и ако нещо ми се случи, няма на кой да се обадя.

Гледай ти, този бе едно нищожество, дребна, незначителна ларва в голямата игра, а самочувствието му бе до небето.

— Ние, че сме селяндури, селяндури сме, не отричам, но виждаш ли, че прецакахме тебе, софиянеца. Ти си една кукла на конци на ония двамата, дори спокойно мога да използвам думата слуга, а сега и ние се оказахме по-хитри от теб. Знаеш ли какво казва един наш добър приятел? „Винаги има някой по-умен от теб“, и е прав. Същият този човек по-добре, че не е тук, той много мрази убийците на деца и досега да те е усмъртил. Ти въобще даваш ли си сметка колко човешки съдби си опропастил с тази твоя дрога? Като имаш нужда от пари защо не отидеш да работиш като останалите, или те не са ти на нивото? Обърни се сега и ме виж, знаеш ли, че моето дете е в гроба заради теб! Е, как мислиш, твоето място тогава къде е?

При тези думи Иво си свали маската и оня се извърна към него, надали разбра обрата, който вземаше разговорът им.

Командо само това чакаше. Притисна тийзъра в шията му и дилърът затанцува като обезумял на седалката, след пет секунди се отпусна в безсъзнание.

Той му махна белезниците и здраво завърза, този път с тънко въженце двете му ръце за волана.

В това време Иво излезе навън, отвори багажника и взе двете пълни с пари чанти, награби една шепа банкноти и ги разпиля вътре в джипа. Изля бензина от тубичката върху седалките и двамата дотикаха тежката машина до ръба на пътя, отдолу бе пропаст и по дъното й минаваше тясно дере. Огледаха хубаво да не са забравили нещо в колата, за да не привличат внимание използваха само единия прожектор. Всичко изглеждаше наред, вътре Асенов още клюмаше върху кормилото и не помръдваше.

— Иво, да го събудя ли, та поне накрая да си даде сметка защо е на това дередже?

— Остави го, не сме зверове! Научихме каквото ни трябваше, хайде да приключваме! Само искам да те попитам, успя ли да запишеш всичко, което той каза?

— Предполагам, че да, включих диктофона още когато го приспах първия път.

— Идеално, тези записи са много ценни, нали чу какви хора са замесени!

Кимнаха си с глави и единия запали бензина в колата, после дружно забутаха тежкият автомобил.

След няколко метра наклонът стана прекалено голям, машината се изсили и се заби на дъното на дерето.

Вътре в купето огънят вече се разрастваше, стори им се, че чуват и ужасени викове. По едно време и стъклата се пръснаха с глух тътен.

Това беше! Нямаше нужда да чакат повече, всеки момент някой от главния път щеше да види пожара, а и бе станало по-горещо и от ада.

Единият награби двете чанти с парите, а другия горелката и под заревото на пламъците тръгнаха към колата на Командо.

Натовариха всичко на нея, почистиха регистрационните номера и поеха обратно към градчето. След малко Иво слезе и се прехвърли в своята кола, а приятелят му продължи надолу, едва след няколко километра двата автомобила се застигнаха и подкараха заедно.

Малко преди Х. първата пожарна с включена сирена мина покрай тях, след малко още една. Какво ли се надяваха да спасят, резервоарът на джипа беше пълен догоре и сигурно вече бе експлодирал.

Нашите приятели бавно и внимателно продължиха пътя си, минаха през града и след малко видяха светлините на селцето. Тук вече можеха да си поемат дъх, всичко опасно остана зад гърба им.

Прибраха колите в двора, разтовариха ги и влязоха в къщата, за тях трудното беше отминало.

Преоблякоха се, отдъхнаха малко и запалиха огън в камината, сега беше моментът да внесат някаква нотка на тържественост в обстановката. Предстоеше им скорошна раздяла и се наслаждаваха на всеки миг прекаран заедно.

Командо си наля чаша вино, отпуснаха се в удобните фотьойли и пред буйните пламъци си дадоха сметка, че каквото и да пожелаят могат да го постигнат заедно. Адреналинът си отиваше и телата им приятно се отпуснаха. Ех, живот, де да беше винаги толкова хубав.

Командо изпи 2–3 чаши с вино и започна да клюма пред огъня, на Иво също му се приспа, навярно скоро щеше да съмне.

Какви хора бяха станали, точно обратни на другите — току-що убиха човек и не им пукаше, на дивана чакаха две торби с пари, а те дори не ги преброиха. Третият им приятел също беше нестандартен, и той се различаваше от общото стадо. А какво ги беше събрало — общата им ненавист към неправдите и някаква тяхна лична драма. Ето, изби го и на философия, май беше време да си ляга. Полунощ отдавна мина, след някой и друг час Робинзон щеше да пристигне и пак да ги завари в леглата. Лесно му е на него — като мръкне ляга, като съмне, става, точно като кокошките. Нищо не бе в състояние да разстрои съня му, а може пък и нещо да пиеше преди лягане, такъв знахар бе станал. Ето, и Командо захърка на фотьойла, няма да го буди, заслужи си почивката момчето. Иначе е точен, върши си работата и никакви емоции не показва. По тия опасни места, където е ходил, кой знае какви ужасии е видял? Важното е, че се намериха, сега остава и по някакъв начин да му помогне и да му осмисли живота.

Иво стана, взе едно одеяло и зави приятеля си, огънят догаряше, а нощта предвещаваше да е хладна. Отиде си в стаята, почете малко и започна да се унася. Скоро заспа и той.