Бо Онест
Разплата ^[0] (2)

1.

В църквата на малкото планинско градче опелото клонеше към края си, свещеникът вече четеше последните страници от требника.

Атмосферата, както на повечето подобни места бе тържествена, но поводът за присъствието на всички хора тук не беше приятен. Не бе сватба, кръщене или нещо подобно. Не беше дори помен! Бе погребение! Опяваха мъртвец!

Бе пълно с народ, основното помещение на сградата едва побираше насъбралото се множество, десетки жители на градчето бяха дошли да изразят почитта си към починалата и съчувствието си към нейните близки.

Белият ковчег, повдигнат върху две маси бе положен в средата на залата, отляво едва се крепеше на краката си майката на мъртвата, натъпкана с успокоителни и подкрепяна от няколко нейни колежки, а бащата се бе привел от другата му страна, изключил се напълно от всичко ставащо около него. В този момент едва ли с думи може да се опише какво чувстваха двамата родители, навярно само някой виртуозен майстор на перото би могъл точно да пресъздаде празнотата и мъката, която неочаквано ги бе връхлетяла.

Хората, струпали се край иконите тихо си шепнеха, невярващи, че такава трагедия може да сполети някого.

В ковчега, цялата покрита с цветя, лежеше Деница — двайсетгодишната дъщеря на Иво и Таня, тяхната голяма гордост, смисълът на техния живот. В градчето, което поради габаритите си гарантираше клюки в изобилие, завист и хорска злоба, нямаше човек, който да не харесва Дени — винаги усмихната, уважителна и пълна отличничка в училище. От малка притежаваше рядката дарба да се откроява сред останалите, където и да се появеше предизвикваше възхищението на околните и без никакви усилия, през годините се бе превърнала в пример за подражание на повечето си връстнички. От нея се излъчваше нещо, което обезоръжаваше дори и най-отявлените темерути.

Да, приживе бе неповторима!

Когато завърши гимназията, реши да продължи с обучението, кандидатства и я приеха студентка във Великотърновския университет. Той беше далечко, но нито в Ловеч, нито в Троян или Габрово имаше подходящи учебни заведения, а родителите й много искаха да е по-близо до тях, та да не се притесняват толкова за нея. Там тя набързо спечели стипендия, всичко около нея изглеждаше наред и нищо не предвещаваше последвалото по-късно нещастие.

Иво и Таня се бяха разделили отдавна и въпреки неизбежната неприязън, възникнала помежду им, негласно се бяха разбрали безрезервно да я подкрепят. Те поеха по различни пътища и вече нямаха допирни точки, но когато станеше въпрос за нещо свързано с нея, винаги обединяваха усилията си.

Природата така ни е устроила, че обикновено, когато нещо се случи, човек се изкушава да помечтае какво би станало ако… или, ако не…! Дали ако тя бе избрала друг университет нещата нямаше да се развият по друг начин, не толкова ужасяващо краен? Или ако бе пожелала да изучава друга специалност? Но тогава, преди година никой от тях, нито той, нито майка й, дори не допускаше, че нещо може да застраши бъдещето на тяхната студентка.

Всъщност напротив, вечерта след последния приемен изпит тримата се качиха на Арбанаси — живописно селце над Търново, наеха си цяла къща и се отдадоха на празнуване. Естествено Деница ги изненада и там, когато мръкна и семейството се отправи към близката механа по пътя срещнаха един бедно облечен човечец, запътил се нанякъде.

Дъщеря им, вярна на характера си веднага го заговори, хвана го за ръката и го попита могат ли да му помогнат с нещо. Бе приятно безцеремонна, така, както само тя умееше. От дума на дума разбраха, че непознатият пасе стадата на един от местните богаташи, но само срещу едната храна и подслон, ако може да бъде наречена така бараката, изградена от нерендосани дъски, в която работодателят му го бе настанил.

— Уж ми беше обещал заплата и осигуровки, но всичко си остана на думи и сега съм му едва ли не като крепостен.

— А иначе откъде сте?

— От едно близко село, Сашево се казва. Продадох си мястото на един футболист да строи бензиностанция и останах без къща, но по-лошото е, че и пари не видях.

— Тате, хайде да го заведем с нас в ресторанта, не го ли виждаш колко е отслабнал!

— Нямам нищо против, Дени, тази вечер ти си шефът и ти решаваш. Щом искаш да го нахраним, нека да дойде, човек винаги трябва да помага на по-слабите! Господине, ако сте свободен заповядайте с нас, нека тази вечер взаимно да си правим компания! Как се казвате?

— Викайте ми Йордан!

— Приятно ни е да се запознаем!

Отначало овчарят се дърпаше, но после кандиса и те почти насила го помъкнаха с тях.

Той се оказа с невероятно чувство за хумор, цяла вечер разказваше интересни истории и ги разсмиваше и групата прекара наистина незабравима нощ. Дотук животът на човека бе протекъл като в театър на Бредбъри, всички по-важни решения, които бе взимал се оказвали с неочакван край, но почти винаги отрицателен. Има такива хора, наричат ги каръци!

След вечерята го изпратиха до обора, който стопанисваше и се разбраха преди тръгване отново да му се обадят, за да се сбогуват.

Когато се прибраха в къщата Дени изчака майка й да влезе в банята и седна на дивана до баща си. Хвана го за ръката и той веднага се усети, че тя пак си е наумила нещо.

— Какво има, дъщеричке, струва ми се, че нещо те човърка?

— Тате, имаш ли възможност да намериш някаква работа на добрия човек? Сам виждаш, че е изпаднал в някаква безтегловност, от която няма измъкване. Ако не предприемем нещо, няма да се учудя ако при следващото ни посещение след десетина години го заварим пак тук и в същото положение.

— Ще видя какво мога да направя, предполагам, че ще можем да му помогнем.

На следващата сутрин Иво се обади на някои свои приятели в Търново и набързо му намери работа в охранителната фирма на свой съученик, а после Дени изтича да информира човека какво са сторили. После, без повече бавене събраха багажа на сащисания Йордан, обадиха се на чорбаджията да го информират да си търси друг наивник за ратай и закараха снощния си познат с колата на новото му работно място.

— Тате, уреди му и жилище, нали трябва да нощува някъде! — продължаваше с напътствията си Деница.

— Не се притеснявай, няма да го оставим на улицата, вече поехме ангажимент!

Така още същия ден техният нов приятел имаше работа, осигуровки и топла безплатна квартира, едно развитие на нещата съвсем в стила на тяхното семейство, а гордото момиче дълго стиска ръката му на раздяла.

Ето такава беше дъщеря им, един светъл лъч в иначе изпълнения с лошотия свят. Подобни изненади тя им поднасяше ежедневно и въпреки че много често това сериозно се отразяваше на бюджета му, вътрешно баща й искрено се гордееше с нея. Той може би не ставаше за съпруг, но като баща го биваше, стараеше се винаги да е до нея.

Спомените му блуждаеха и рисуваха и други картини от миналото, все свързани с Дени — от ранно детство, та досега. Хиляди спомени! За съжаление животът отново поднасяше един от суровите си уроци, показваше на бащата и майката, че независимо къде се намира човек, каквото му е писано да се случи, то непременно ще се случи.

Те не бяха създали други деца, тя им беше единствена и след тази загуба и двамата вече трудно щяха да се съвземат.

Иво, бащата, бе бивш спортист, на младини поживя двайсетина години в София и покрай леката атлетика обиколи целия свят, но когато спортната му кариера приключи избра спокойствието и реши да се прибере в родния си град. Направи го точно навреме, София през 90-те години на миналия век беше истинска джунгла, тогава там сякаш бяха открили ловния сезон. Групировките се бореха за територии, по улиците редовно отекваха изстрели и в оня преходен исторически момент човешкият живот не струваше нищо. Всичките му приятели бяха спортисти, а те се оказаха и основни участници в престрелките. Първо убиха Крушата, негов познат и колега от Висшия институт по физкултура, сега преименуван на НСА, след това пострадаха и други приятели атлети, а като капак на всичко адашът му Иво Кашавелов, който беше в тяхната компания, в една престрелка откачи и хладнокръвно застреля няколко полицаи. Ченгетата не прощаваха подобни грешки и беше въпрос на време да си го върнат, поради тази причина животът на всички от групата се превърна в ад. Блиндираха вратите на апартаментите си, непрекъснато бяха нащрек и подготвени за най-лошото очакваха ответния удар.

Отгоре на всичко той преживя и тежък развод със съпругата си — меркантилна софиянка, при който загуби малкото си жилище и вече нищо не го задържаше в столицата. Животът с нея се бе оказал пълен провал, надали бяха поживели заедно и две години и то в непрестанни скандали.

Оказа се, че решението да се махне, е било правилно, само няколко месеца по-късно приятелите му, останали там, бяха намалели наполовина.

В родното си градче започна начисто, намери си работа, запозна се с Таня и заживяха заедно в неговата къща.

Малкото населено място си бе останало все така спокойно, то отчаяно се бореше срещу опитите за презастрояване и модернизация и това бе една от причините, подтикнали го да вземе подобно решение. След бурния и опасен живот в София, сега в провинцията му беше скучно и тясно, но раждането на дъщеря им промени нещата.

Годините минаваха, тя растеше и въпреки че по някое време Таня се върна да живее при родителите си, Иво не се чувстваше самотен. Той компенсираше разбитото си сърце с разнородни дейности — обикаляше близките водоеми, вършеше дребни ремонти в двора, а вечер реставрираше един 60 годишен „Пакард“, който бе открил под сеното в една изоставена плевня. Вече наближаваше петдесетте и беше щастлив посвоему, имаше си хубава къща, стабилен доход и най-вече имаше Дени, която боготвореше.

Но хората отдавна са установили, че в живота не всичко върви „по мед и масло“, от прастари времена са знаели, че след хубавото идва лошо и после пак хубаво — една цикличност, която вечно се повтаря.

* * *

Първите признаци, че не всичко с детето му е наред, дълго време успяваха да му убегнат, защото и той като повечето наивни родители си бе внушил, че точно на тях нищо лошо не може да се случи. Всичко започна преди няколко месеца, когато от Търново се обади Ина — разтревожената съквартирантка на дъщеря му.

— Г-н Ников, извинете, че ви безпокоя по това време, но съм много уплашена. Току-що се прибирам от лекции и намерих Дени на пода в банята. Диша, гледа ме, но е неадекватна, струва ми се, че никак не е добре. Честно да ви кажа, дълго се двоумих дали да ви притеснявам с това обаждане, защото навярно тя после ще ми се сърди, но състоянието й хич не ми харесва. Можете ли да ме посъветвате какво да правя?

На Иво чак му причерня, едва ли има родител, който да не знае какво причиняват на душата му такива думи. Познаваше съквартирантката и знаеше, че тя не би се шегувала с подобни неща. Каза на момичето отсреща да изчака и затвори, бързо набра 112 и подробно им обясни всичко. Даде точния адрес на квартирата, уточни как се стига дотам и беше много подробен, защото не искаше линейката да губи време в лутане по улиците. Когато приключи разговора се облече набързо, скочи в колата и подкара към Търново. По пътя отново телефонира на Ина, каза й, че помощта пристига и вече може да се успокои.

Шофира като луд и стигна до старопрестолния град за по-малко от час, отне му още 10 минути да се добере до квартирата. Старата къща се намираше на ул. „Медникарска“, негов съученик и колега от Спортното училище му бе отстъпил първия етаж под наем.

Когато влетя вътре, от уплашеното момиче разбра, че вече са откарали Дени в Окръжна болница и това донякъде го облекчи, защото лечебното заведение не беше много далеч оттам и бе спестено ценно време. Мислеше да помоли Ина да не заспива, трябваше след това да поговори с нея, но не знаеше колко ще се бави и я остави да почива. С нея можеше да говори винаги, сега бе зает с друго.

Стигна безпроблемно до болницата и на бегом нахлу във фоайето, скорострелно обясни на служителката ситуацията, а тя го насочи към втория етаж — реанимацията.

Бързо се изкачи по стълбите и почти интуитивно откри приемния кабинет, просторно и добре осветено помещение, в което оказваха първа помощ при особено тежките случаи.

Дъщеричката му бе там, лежеше на една кушетка, около нея се суетяха млад лекар и сестра, и двамата току-що завършили. Тя бе бледа, дишаше трудно и учестено, но когато той влезе, изви очи и го проследи с поглед. Дори в този и вид, като я видя жива, баща и изпита огромно облекчение. Хвана я за ръката и се изненада колко потна и гореща е кожата и, но все още не знаеше причините за тази ситуация. Милваше косите й и тихо и говореше, докато след няколко минути тя се унесе и заспа, а той въпросително погледна към присъстващите медици.

Лекарят тръгна към вратата и му направи знак да го последва.

— Какво и има, докторе? Изглежда ми сериозно болна, никога досега не съм я виждал такава. Разбрахте ли вече какво е предизвикало тази реакция, скоро ли ще се оправи? Извинете, че в бързината не ви се представих, казвам се Иво Ников и съм баща й, а тя се казва Деница Никова.

По насеченото му дишане и забързания говор, лекарят прецени, че бащата е сериозно притеснен.

— Аз съм д-р Станков, а тази хубавица, която ми помага, е сестра Рафаилова. Успокойте се, г-н Ников, кръвната и проба все още не е готова, но съм готов да се обзаложа за диагнозата. Дъщеря ви е прекалила с някакъв вид наркотик, но вие не се тревожете, от вида и съдя, че бързо ще се оправи. Друг път създавала ли ви е подобни проблеми?

Иво го изгледа като гръмнат, идеше му да го хване за реверите и да го разтърси, как може този човек, дори и лекар, да говори такива неща за дъщеря му.

— Докторе, сигурен съм, че причината не са наркотици, Деница е достатъчно отговорна, за да пропилява живота си така. Може да е изпила някой и друг коктейл с алкохол, но според мен нещо друго е довело до това и състояние.

Медикът се взря в уплашените му очи и реши да не го тревожи допълнително. Той бе тактичен човек, а и постоянните срещи с нервозни родители го бяха научили как да се държи в подобни ситуации.

— Може и да сте прав, г-н Ников, само след 15-ина минути ще знаем със сигурност. Моля ви, седнете и почакайте!

Той го настани на една скамейка и се отдалечи по коридора.

Поуспокоен, бащата се опита да се отпусне, болничните заведения винаги го бяха натъжавали, самото присъствие на човек в такова учреждение вече означаваше проблем. Ето, и сега по коридора избутваха количка с пациент, който не показваше признаци на живот, лицето и гърдите му бяха окървавени, явно от катастрофа, а през вратата на стаята вдясно от него се чуваха тежките стенания на друг тежък случай.

Замисли се колко малко уважаваме живота, започваме да го ценим едва когато загубим близък или се разболеем тежко. Почти всички хора пиеха алкохол, пушеха прекомерно и затлъстяваха и никой не се замисляше за последствията, обикновено винаги започваме да вземаме мерки едва когато вече е твърде късно. По другите краища на света пък, въпреки че жителите на някои държави живееха по-природосъобразно, се случваха други катаклизми като земетресения, вулканични изригвания или наводнения, които също вземаха своите жертви, така, че нещастия имаше навсякъде.

Потънал в негативни мисли той не усети кога лекарят се е приближил угрижен до него.

— Г-н Ников, дъщеря ви ще прескочи трапа, но моля ви, поговорете сериозно с нея! Предположенията ми се оказаха верни, кръвната и картина ясно сочи, че е взела нещо. Елате, ще ви покажа!

Тръгнаха по коридора и пак влязоха в нейната стая.

Тя спеше, по челото и беше избила пот, а системата над нея тихо вкарваше капчици живот в организма и.

Медикът се наведе и повдигна ръкава на нощницата.

— Виждате ли тези точици, това са убождания от игла. Погледнете, тъмните са по-скорошни, но все пак мога да предположа, че са на няколко дни, следователно сега само е глътнала нещо.

— Да не е някаква отрова, докторе?

— По-нататък пробите ще покажат точно какво е. Засега мога да ви уверя, че дъщеря ви е в безопасност, утре следобед ще я изпишем и можете да я приберете.

Иво тежко въздъхна, думите на лекаря напълно го изненадаха. Много пъти и беше разяснявал вредата от наркотиците и мислеше, че са се разбрали по този въпрос, сега се оказа, че жестоко се е лъгал. Какво се е случило с това момиче, та се е обърнало към дрогата, как така неговата гордост е допуснала такава съдбоносна грешка? Вярно е, че на тази възраст младежите все искат да опитат нещо ново, но при нея явно не ставаше дума само за невинно опитване, съдейки от многобройните дупчици в свивката на лакътя й, изглеждаше, че системно се е тровила.

Взе решение да остане в Търново до утре, нямаше смисъл да се прибира в Х. и после пак да се връща.

Отиде до квартирата и като внимаваше да не събуди Ина, тихо си взе душ и влезе в стаята на Дени. Реши да не се обажда на Таня, бедата вече беше отминала и нямаше нужда да притеснява и нея.

Огледа обстановката в малката стая — лаптоп, телевизор, хладилник, скрин с чекмеджета и на него снимки в рамки. Имаше я снимана с майка си, с приятели, а ето и снимка с него, щастливи и усмихнати на брега на едно езеро, в краката им се беше излегнала Рита — тяхната немска овчарка. Спомняше си деня, когато направиха тази фотография, бяха отишли на риболов само двамата и кучето. Там дъщеря му хвана красива шарена рибка, първата в живота си и дълго й диктува желания, а после, когато тя умря в тясната кофа, Дени плака до вечерта.

Замисли се как неусетно минават годините, как бързо растат децата и така унесен в хубави спомени най-после успя да заспи.

На следващия ден отиде да я вземе от болницата, по пътя купи бутилка хубаво уиски и кутия бонбони и там ги остави в сестринската стая в знак на благодарност. Лекарската професия винаги го бе възхищавала и той искрено уважаваше това съсловие. Вярно е, че от време на време и техни представители се замесваха в корупционни скандали, но както и наскоро каза посланикът на Франция, мосю Дьо Кабан, гнили ябълки имаше навсякъде.

Пациентката, все още слаба и дезориентирана, от чувство за вина не смееше да го погледне в очите и когато влезе при нея, се разтресе от ридания. Той я прегърна, притисна я нежно към себе си и в този миг всичко лошо остана назад.

* * *

По-късно баща и дъщеря си поговориха сериозно, седяха до тъмно в един ресторант и въпреки че от системите Дени нямаше апетит и не можеше да хапне нищо, поне го слушаше. Кимаше с глава, приемаше доводите му и накрая на разговора той реши, че го е разбрала и всичко е наред.

Закара я до квартирата, наръча й обичайните за един родител неща и отпътува.

Минаваха дни, седмици и месеци, двамата се чуваха почти всеки ден. Е, понякога за известен период тя изключваше телефона си, но той не се безпокоеше, отдаваше го на възрастта й и на правото и на личен живот. Нещата бавно навлязоха в предишния си спокоен ритъм и всичко отново изглеждаше нормално, докато една вечер, месец по-късно настъпи тотална промяна, получи обаждане, което в един миг промени живота му завинаги.

Телефонът му иззвъня и той озадачен видя, че го търси един от преподавателите на Деница, умен и начетен човек, хареса го още когато се запознаха. Зачуди се защо ли му телефонира толкова късно и веднага в съзнанието му светна червена предупредителна лампичка, усещаше, че този разговор няма да е от приятните.

— Г-н Ников, обажда се Донев — по политология. Имам лоши новини за вас и направо не знам как да ви ги съобщя, затова сега ще дам телефона на главен сержант Гемижев.

Притесненият баща, когато чу, че е замесена и полицията направо се разтрепери, приседна на дивана, стисна здраво телефона и по някакъв начин вече знаеше какво предстои да чуе. В слушалката прозвуча непознат глас и по-нататък всичко му беше като в мъгла. Все едно се гледаше отстрани, очакваше да се събуди и с облекчение да разбере, че всичко е било лош сън, но знаеше, че за съжаление не е така. Какво му обясняваше Гемижев — повечето не разбра, запомни само, че на другия ден трябва да е 3-то РПУ в Търново, да се срещне с него и оттам да отидат в моргата, за да разпознае тялото.

Тялото — тази дума се заби в съзнанието му и се загнезди там с цялата си жестокост, до скоро живо същество, а сега само тяло.

Съкрушен се обади на майка и. Какво можеше да й каже, какво трябваше да й каже? С недомлъвки смотолеви, че с дъщеря им се е случило нещо сериозно, да се подготви за най-лошото.

В първия момент Таня сякаш не осъзна какво и говори, после неудържимо заплака и телефонът й замлъкна. След пет минути му звънна и започна да крещи и да го обвинява, още не знаеше с подробности какво е станало, а вече търсеше виновен.

Останал без сили, Иво и предложи да отиде при нея за, да са заедно в този труден момент, но тя вече се беше отнесла, почти не разбираше какво й говори. Не я винеше, и той едва се държеше на краката си от внезапно връхлетялата го трагична новина.

Глътна два валидола, приседна на дивана и се унесе в спомени. Неща от преди 5–6 години минаваха пред очите му като на филмова лента, а Дени присъстваше навсякъде. Екскурзии, разходки, първото и коте, после куче, плаче над удареното си коляно, смее се на нещо. Ясно си спомняше дори първия й учебен ден в гимназията, малка кукличка, стиснала в ръце огромния букет и зяпнала благоговейно в устата директора на училището, докато той ги поздравяваше от подиума. През ония времена Иво все още живееше с майка й и двамата не можеха да отделят погледите си от нея, горди със своето съкровище.

Или пък години по-късно, когато тя бе вече в шести или седми клас и една вечер плахо почука на вратата на кабинета му, за да сподели вълнението си от първата, внезапно връхлетяла я любов, някакво момченце в междучасието й бе посветило стихче, а след часовете галантно й бе носило раницата до вкъщи. През тази вечер и майка й си бе там, но Дени потърси него, навярно интуитивно усещаше, че от баща си ще получи по-голямо разбиране. Той си спомняше как на следващия й рожден ден поканиха ухажора с родителите му на гости и въпреки че по двора се щураха куп други деца, двамата цял следобед не се отделиха един от друг и дори огромната купчина с подаръци не успя да привлече вниманието й.

А как обичаше животните неговото момиче, в градината им бе същинска менажерия. Един следобед, когато тя донесе вкъщи поредното бездомно коте, той реши да изброи колко вида животинки са приютили с времето. Излезе навън и след като обиколи къщата се увери, че в тях е истински зоокът. Имаха декоративни рибки, две костенурки, таралежче с три крачета, цяло стадо морски свинчета, постоянно крякащ фазан, яребица, катеричка, гълъби, гугутки, канарче, две кучета, незнаен брой котки, огромен заек, който не си знаеше годините и за капак на всичко — домашен пор, който с лудориите си подлудяваше цялото им семейство. В тази бройка не влизаха вече излекуваните и пуснати на свобода диви животни, но и те не бяха малко.

Ето, такава помнеше той своята Деница!

Утрото неусетно настъпи, той седна в колата и уморено подкара към Търново. Караше бавно, нарочно удължаваше времето до срещата си с неизбежното, но все пак по някое време се озова пред районното.

Гемижев го чакаше в кабинета си, личеше, че и той е изкарал тежка нощ. Беше приятен мъж, почти на неговата възраст, с уморени, вече видели всичко очи и твърдо ръкостискане. В погледа му се четеше интелигентност, нещо рядко срещано при хората с неговата професия.

Човекът му обясни случилото се без много подробности — снощи, късно вечерта, влюбена двойка студенти се разхождали в парка на университета, до една пейка забелязали човешко тяло и първо помислили, че някой спи. Приближили се от чисто любопитство и разпознали Дени. Едва тогава разбрали, че тук нещо не е наред и затова се обадили на Донев, а той на МВР. От издирвателните и процесуално-следствените действия досега е установено, че няма следи от насилие, но пък и не може току-така едно 20-годишно момиче изведнъж безпричинно да умре. Аутопсията, която е насрочена за утре, ще изясни какво е предизвикало смъртта й, но за съжаление, на разпознаването днес, по закон е задължително да присъства близък роднина.

Иво кимаше и сълзите течаха по бузите му, той вече се досещаше за причината, но като удавник за сламка се надяваше, че е станала някаква грешка, че тялото, което ще види в моргата не е на Дени, а на някоя нейна двойничка.

После обаче, когато влязоха в леденостудената зала надеждите му безвъзвратно се стопиха и истината се стовари отгоре му. Там, на масата, завито с бял чаршаф лежеше неговото дете, видя познатото личице, все така нежно, но вече бледо, меките коси, разпилени наоколо. И в смъртта си заради специфичните си черти все още изглеждаше красива, дори впечатляваща. Тя беше, за съжаление.

Младостта, която преди извираше от нея си беше отишла, сега от жизненото някога момиче бе останала само обвивката, анатомичен урок за студентите по съдебна медицина. Очите й леко се бяха отворили и се взираха в него, но не виждаха нищо.

Едва сега той проумя жестоката действителност — тя бе мъртва и нищо не бе в състояние да я върне. Момичето му беше безкрайно далеч от живота, той никога повече нямаше да я прегърне!

Окончателната необратимост!

Разстроен и незнаещ на кой свят се намира излезе в коридора — висока, прегърбена фигура в смачкан костюм. От там се обади да информира майка й, искаше да изпие горчивата чаша докрай и наведнъж. Какво говори, не помнеше.

След мъчителния разговор Гемижев го съжали и му разреши да се прибира, когато установят причините за смъртта щели да изпратят до Х. смъртния акт и тялото с кола на съдебна медицина.

Отново тази зловеща дума — тялото! Но и „трупът“ да беше казал, вече бе все тая, истината бе една — детето му бе мъртво.

Накараха го само да подпише няколко документа и го съпроводиха навън.

* * *

Точно в този момент досегашният спокоен и добре подреден живот на Иво приключи, подробностите от ежедневието престанаха да го вълнуват!

Как се е прибрал, как уредиха погребението и формалностите той нямаше представа, беше като в някакъв полусън — нито се хранеше, нито спеше, може да се каже, че тези дни само съществуваше.

Сега стоеше в църквата, изправен до тялото на момичето си, оглеждаше лицата на хората, обляното в сълзи лице на Таня и интуитивно чувстваше, че вече нищо няма да е същото, в един миг всичко се бе променило завинаги. Смъртта неизменно идва, в това няма съмнение, нито нещо чудно, но да те изпревари детето ти противоречеше на всички закони в природата.

Време беше да тръгват към гробището. По даден сигнал четирима състуденти на Дени вдигнаха ковчега и го качиха в катафалката, тя бавно потегли и хората тръгнаха след нея, изпращайки детето му в последния му път. Той и Таня вървяха най-отпред, хванали се за ръце както някога, по-скоро за подкрепа, отколкото от отдавна изстинали чувства и несигурно водеха траурната процесия. Смъртта ги беше сплотила!

Стигнаха до парцела, наредиха се около току-що изкопания гроб и служителите непохватно положиха ковчега вътре. По него задумкаха буци пръст, попът се прекръсти за последно и присъстващите започнаха бавно да се разотиват, минавайки покрай тях и поднасяйки съболезнованията си. Той се изненада колко много хора са познавали дъщеря му, върволицата от опечалени сякаш нямаше край. Тук беше вече бившата съквартирантка Ина, група студенти и преподаватели, бивши съученици и десетки хора от родното й градче.

Скоро до гроба останаха само те — двама осиротели родители, преживели най-лошото на този свят и внезапно останали без най-ценното. Кавгите, обвиненията и скандалите от краткия им съвместен живот бяха нищожно малки в сравнение с това, което ги бе сполетяло. За тях двамата миналото беше лош спомен, но за съжаление вече нямаха и бъдеще.