Бо Онест
Разплата ^[0] (4)

3.

Хората реагират на скръбта по различни начини. Част от тях изпадат в истерия, други се затварят в себе си и страдат мълчаливо и сами, но те са по-опасните, защото мислят по-трезво. Не изразходваха енергията си в сълзи и емоции, а я влагаха в размисъл и обобщения.

Иво беше от втория тип, но обърканата му душа вече бе намерила решение и започваше да се съвзема. Той вярваше в отмъщението, в жестокото, целенасочено отмъщение и вътрешно вече се подготвяше за него. Въпросът бе откъде да започне. Сега бе дезориентиран, неадекватен и слаб, начинът му на живот през последните месеци го бе превърнал в мекотело. Ясно му бе, че в този си вид няма как да се справи с предизвикателствата, очакващи го в бъдеще. Мобилизира всичките си останали сили да реши откъде наистина да започне.

Една вечер си легна и впери поглед в тавана, нямаше повече време за губене, да пилее повече дни бе лукс, който не можеше да си позволи.

Нужна му бе точно една нощ, за да помисли и да вземе окончателно решение, после, след кратка дрямка, на сутринта той се събуди с готов план.

Скочи от леглото и първата му работа бе да събере всички бутилки, да излее съдържанието им в мивката и да ги изхвърли. Не съжали и за миг! Напротив, чувстваше се все по-уверен в това, което предстоеше. После седна, изряза от картон една табела и на нея с флумастер написа:

1. Вече никакво пиене!

2. Нов начин на живот!

Помисли малко, повъртя се из стаята, върна се при бюрото и добави:

3. Забравям всякаква милост, състрадание и прошка!

Това беше, само три точки, но от тях зависеше всичко, нарушеше ли дори едната от тях, нямаше как да успее в предстоящата неравна битка, и без това чувстваше, че е на път да полудее и само отмъщението можеше да го спаси. Щеше да открие и да избие виновниците или щеше да умре докато опитва. Та те бяха отнели дъщеря му, от това по-добро мотивиране, здраве му кажи!

Тази сделка със Смъртта му се виждаше справедлива, а и в края на краищата всичко се свеждаше до едно — или те, или той!

Точно това негово решение даде нов смисъл на живота му, то отприщи събитията, довели до написването на тази книга.

Слаб и треперещ като новородено сърне взе табелката и я залепи на стената пред леглото си, от днес тя ставаше неговата Библия.

 

 

Месецът преди помена беше един от най-тежките в живота на Иво Ников, защото той рязко смени полюсите и си създаде железен режим, от предалият се, пиещ и не виждащ изход баща се превърна в човек с кауза. Започна бавно да натоварва тялото си, десетина подскока, десетина прикляквания, разгрявка. След време постепенно увеличи бройките до стотина, включи набирания и коремни преси. Сутрин ставаше и каквото и да бе времето излизаше навън, правеше упражнения и се опитваше да влезе във форма. Дъжд, кал или студ, маршрутът му не се променяше. Плановете също!

Освен това беше трезвен като монахиня.

Очаквано все още нямаше никакви сили, на всеки стотина метра спираше да почива. После с неимоверно усилие се затичваше пак, като изминаваше все по-дълги и по-дълги дистанции. Мускулната треска стана постоянен спътник, по тялото нямаше мускулче, което да не го болеше.

За да изчисти организма си пиеше много вода, гълташе витамини в ударни дози, а мозъкът му, закърнял от алкохола, най-сетне започваше бавно да се възстановява. Вече можеше по-задълбочено да разсъждава, а с всеки ден ставаше все по-добре и това му даваше увереност да мисли, че ще успее да се пребори.

Алкохолизмът е зависимост и тъй като той се беше пристрастил, постоянно му напомняше за себе си. Страшно му се пиеше, по всяко време. Има една точка в мозъка, която дава сигнали на цялото тяло, ако пийнеш малко я залъгваш и всичко е наред, но ако няма алкохол те боли навсякъде. При наркоманите е същото, абстиненцията изисква огромно усилие. Много трудно се излиза от това състояние, но ако имаш воля и цел, можеш да се справиш.

Започна да се къпе и бръсне редовно, вече поемаше и повече храна. Вечер заставаше пред табелката с трите точки като пред икона и дълго я съзерцаваше, сутрин това се повтаряше. С облекчение усещаше, че тялото му бавно се възстановява, дори хората около него забелязваха промяната и все по-често се спираха да разговарят.

В деня преди помена той се обади в Търново на Ина.

— Здравей, Инче! Обажда се на Дени бащата, спомняш ли си за мен?

— Много често.

— Утре ще правим една година от смъртта й и се питах дали можеш да дойдеш до Х., искам да поговоря за нещо с теб.

— Разбира се, че ще дойда, г-н Ников, с група нейни съкурсници вече сме се разбрали и утре сутринта тръгваме. Къде ще се срещнем и кога?

— Службата е от 11 часа, така че ще се видим направо в църквата, после ще отидем някъде да се нахранят присъстващите и ще поговорим, става ли?

— Разбира се, денят ми е свободен и ще се радвам да се видим. Хайде, до утре!

На другия ден всички се събраха в голямата зала и службата започна — тъжна и затрогваща. Хората запалиха свещи, спомняйки си за Деница, а той и Таня застанаха един до друг и заслушаха свещеника.

Какво ли минаваше през главата на двамата родители? Навярно Иво си мислеше за Дени, за миналото и за пътя, по който не бяха поели. А Таня? Дали въобще някога щеше да се възстанови? Без вече да я обича, той продължаваше да уважава много качества в нея, на първо място тя бе майка на детето му, а в миналото бяха преживявали и безброй хубави моменти заедно. Освен това не бе алчна, по нищо не приличаше на софиянката, която прилапа апартамента му в София след развода. Още при раздялата се разбраха за издръжката на Дени, която Иво периодично увеличаваше и се разделиха мирно и тихо. Сега установи, че изминалата година не й се бе отразила никак благоприятно, мъката напълно я бе съсипала и дълбоки бръчки дълбаеха лицето и. Всъщност Иво знаеше, че след преживяното и той не изглежда по-добре, усмивката отдавна не достигаше до очите му. Когато се случи подобна трагедия хората остаряват за минути.

След службата поканиха присъстващите на ресторант и той час по час се взираше към масата на бившата съквартирантка — нямаше търпение да говори с нея.

По някое време тя го погледна и кимна с глава, двамата излязоха навън и седнаха на една пейка.

— Ина, искам да те попитам нещо за Дени, но първо ми кажи как си, как я караш?

— Добре съм, г-н Ников, само дето тя много ми липсва. Пак съм в същата квартира, благодаря ви, че ми я оставихте. Иначе съм здрава, ходя на лекции, но виждам, че вие не сте добре, много сте отслабнал. Разбирам ви напълно, имайки предвид какво преживяхте. А за какво искахте да разговаряме?

— Виж, навярно всички сте разбрали от какво почина Дени, вземала е наркотици и в един момент непоправимо е превишила дозата. Аз също се изненадах, когато научих, но това е истината, макар и горчива. Първия път и се размина, но после явно е прекалила и край.

— И аз стигнах до тези заключения.

— Знаеш ли от кого е купувала дрогата и ако да, моля те, кажи ми! Място не мога да си намеря, че съм бил в неведение и че не съм бил до нея в тези трудни моменти!

— Тя наистина имаше такива моменти, г-н Ников. Когато се раздели с приятеля си го преживя много тежко, на няколко пъти забелязах, че си пийва повечко и й го казах, но си мислех, че е временно. Спомням си, че по това време тя и на вас не вдигаше телефона когато и звъняхте, беше разочарована от живота и странеше от всички. После се появи този Искрен — вашия съгражданин и мисля, че тогава тя за пръв път се надруса.

— Какъв съгражданин, Ина? Този Искрен от Х. ли е?

— Да, г-н Ников. Дори когато преди година бяхме на погребението, го мярнах случайно на улицата. Той не е студент, но идва в Търново да продава наркотици, там има доста клиенти измежду студентите, а иначе си е от вашия град. Голяма гад е! Навърта се край по-богатите момчета и тъй като те разполагат с пари, лесно си пробутва отровата.

— Въобще не се сещам за кого ми говориш, можеш ли по някакъв начин да ми го опишеш?

— Струва ми се, че на една от снимките на Деница го имаше. Вие нали събрахте всичко от нейната стая, трябва да ги пазите някъде.

Сега Иво си припомни, че в квартирата на дъщеря му бяха подредени и снимки. Когато опразниха стаята ги взеха, а после с Таня си ги поделиха, молеше се тази с дилъра да е останала при него.

— Ина, това е голям напредък. Хайде, когато си тръгнем от ресторанта ще отидем вкъщи да проверим.

— С удоволствие ще ви помогна.

По-късно извадиха кашончето и започнаха да отмятат снимките — тъжна ревизия на един погубен живот.

Не бяха минали и десет минути когато девойката му показа едно едро момче, седнало на маса заедно с други младежи, Дени също беше в компанията.

— Ето този е Искрен, г-н Ников, много добре го помня, предлагаше от стоката си и на мен и слава Богу, че съм му отказала тогава. Иначе е безскрупулен, когато не купиш става зъл и отмъстителен. На някои момчета първо им продаваше евтино, а когато се пристрастяваха вдигаше цената и ако малко закъснееха с плащането ги спукваше от бой. Той няма никаква милост, само за пари мисли.

— Нищо ново под слънцето, тоя тип хора са си такива.

— Всъщност аз и сега го виждам да се върти в двора на университета. Понякога Донев и други преподаватели го гонят, но не могат все с него да се занимават, а и той се хвали, че полицаите го пазят и никой не го закача. А вие защо питате, мислите да поговорите с него ли?

Иво смутено извърна очи, не желаеше да лъже момичето, но се налагаше.

— Да, Ина, мисля да поговоря. Познавам го много добре, той дори живее близо до моята къща, само че досега не подозирах, че се занимава с такива работи. Благодаря ти много за съдействието и ако имаш нужда от нещо, обаждай ми се, сега като останах без дете ще е добре да има на кого да помагам. Желая ти всичко хубаво!

Когато по-късно момичето и компанията и заминаха, Иво замислен се прибра вкъщи, вече бе научил много и планът започваше да се оформя в главата му. Началото бе положено, стартът бе даден! Все някак щеше да принуди пласьора да признае кои са другите участници в схемата.

Всъщност, като се замислеше бе научил ВСИЧКО. Това му трябваше, първата нишка. Оставаше да изпипа подробностите и да пристъпи към действие, но най-важното беше сторено, сега знаеше кой е виновникът, докарал детето му до гроба.

Съвестта му яростно се съпротивляваше против нещата, които предстоеше да извърши, но връщане назад нямаше, вече бе взел решение. Това си беше лична вендета с непредвидим финал, подобни истории само във филмите приключваха точно както са предвидени. Но какво пък, предизвикателствата никога не го бяха плашили!

Усещаше, че вече има цел и ако подходи както трябва, смъртта на дъщеря му донякъде ще бъде отмъстена.

Щеше да ги открие! И щеше да ги избие! Всичките!