Бо Онест
Разплата ^[0] (16)

15.

Сутринта, малко след осем и половина, отшелникът цъфна на вратата и хвърли две осолени рибици от дивеч на масата.

— Хайде мързеливци, ставайте, какво се излежавате по това време? Вече сте отбор, макар и от двама и аз ще ви бъда треньорът. Облечете се и потичайте двайсетина минути в гората, после имаме важен разговор. И двамата сте били атлети, време е поне малко да възвърнете формата си. Хайде, бегом и вече искам пълно подчинение!

Двамата приятели, учудени от този внезапен ентусиазъм в горянина, не се бавиха дълго. Облякоха по-стари дрехи, обуха маратонките и излязоха на дълъг крос.

Слънцето вече грееше и бе истинско удоволствие да потренират.

Когато се върнаха направиха малко упражнения и започнаха обща физическа подготовка — лазеха по поляната, катереха дървета и правеха лицеви опори до припадък. Накрая влязоха в къщата, взеха си по един душ и освежени насядаха около масата.

Треньорът им извади малка бутилка и напълни от течността в нея две чаши.

— Вече всяка сутрин ще пиете от извлека, той ще ви дава сили след това здраво да тренирате.

— Приятелю, преди да продължиш с командите, моля те, обясни какво съдържа тази горчилка! Постоянно я предлагаш и ми е интересно с какво е толкова ценна.

— Ще бъда откровен и ще ти призная, че си нямам и понятие какви съставки има в нея, все пак нито съм химик, нито фармацевт, нито притежавам оборудвана лаборатория. Но имам много ясна представа на какво е способна билката, дълги години наблюдавам въздействието й върху животните.

— Върху животните ли?

— По-точно върху елените и сръндаците. Сега ще ви обясня! Навярно знаете, че през любовния период благородният елен, а и лопатарят отслабват жестоко, а понякога, в редки случаи дори умират от изтощение. Всеки зрял елен води битки за любовта на женските, но тия боеве са си в реда на нещата, те са им в природата. Това, което си изтощава най-много е постоянното тичане след кошутите, за да ги завръщат в харема си, една бяга насам, друга натам и мераклията няколко дни поред дори не се храни, живее в един непрекъснат спринт. В края на този период животното е загубило една трета от теглото си, обезводнено е и е на крачка от смъртта.

— И?

— Точно тогава, в този кризисен момент, всички мъжки индивиди се насочват към едно скалисто място и прекарват там 4–5 денонощия без да напускат района. Построих си чакало и започнах да ги наблюдавам, знаете, че притежавам всичкото време на света. Отначало се чудех какво точно ги привлича толкова и накрая проумях, че пасат една определена остра и жилава трева, доста вкусна между другото, която расте само там, между камъните. Няма да повярвате каква промяна настъпва с тези мъжкари в края на този период и как очебийно са си възвърнали формата. Отново пращят от енергия и тичат като луди, нищо общо със състоянието им от преди. Това е ясно, но как провери свойствата на въпросната трева?

— Реших да експериментирам и аз с този природен хормон и след няколко чаши запарка просто не можех да повярвам каква енергия се вливаше в мен. Повярвайте ми, това не е плацебо и наистина действа и при хората, установих го от собствен опит!

— Разбирам, сега вече нещата ми се изясниха. И защо ни караш да пием от този чай?

— Искам да се позанимавам с вас и поне малко да ви подготвя физически, не се знае в какви ситуации може да попаднете. И двамата притежавате талант в излишък. Затова не искам да мрънкате и да се оплаквате, това отличава мъжете от момчетата! Слушайте ме и няма да сбъркате!

— Ама, Робинзон…

— Не говорете сега и чуйте нощес какво измислих! А дълго мислих, повярвайте ми! Повратна точка, както се казва!

— Очакваме да чуем с какво ще ни изненадаш. За какво толкова мисли?

— За философия и за екшън. За смисъла на живота и за собствената ми мисия в него. Никога не съм обичал утъпканите пътища, а и това съществуване, което водя в гората няма как да не изостри тръпката на ловеца в мен! Уморих се да живея в този сив свят без да вземам отношение, но досега бях сам и възможностите ми бяха ограничени.

— Е, поне си отдъхвал!

— Всъщност домашните пантофи никога не са били по вкуса ми. Сега обаче станахме един малък отряд и тримата ни мотивира нещо банално — справедливостта. Досега живях по свой начин, искам така и да умра! И така, искате ли да превърнем замрелия си и безрадостен живот в едно интересно приключение?

— Та кой не би желал подобно нещо?

— Тогава ето какво ще предприемем! Ще потренираме тук около месец-два и ще ви науча на някои по-специфични неща от моя стар занаят. Това време, естествено е напълно недостатъчно, но все пак е някакво начало. И двамата вече сте се срещали отблизо с насилието, така, че техниките, които ще ви покажа няма да влязат в противоречие с принципите ви. Не аз съм ви научил да убивате, но аз ще ви помогна да оцелеете! В същото време ще планираме следващите удари, по-точно Иво ще планира, а аз ще одобрявам, засега той добре се справя. Лошото е, че при нас опитът ще се трупа на много висока цена, защото и най-малката грешка ще ни провали. От днес ставаме неразделни и образуваме едно цяло — тъй като често ще рискуваме, животът на всеки от екипа зависи от другарите му. В екипната работа няма „аз“, всички сме едно цяло!

Иво чак скочи от стола си, толкова се бе развълнувал.

— Значи си решил да ми помогнеш?

— Е, за тангото са нужни двама. А има танци, в които участват цели групи, хореографията го изисква. Защо да не се включа, ти си в правото си да търсиш възмездие, а нашата организация ще е правораздавателна, в най-чистата й форма! Освен това аз няма да помогна само на теб. Можем ли да оставим света по-добър, отколкото сме го намерили?

— Струва ми се непостижима цел.

— Грешиш! Можем и ще го направим! Естествено, според общоприетите норми дейността ни ще бъде противозаконна, затова ще се наложи да скъсаме синджира, с който сме привързани към държавата. Тръгнем ли по този път ще създадем неразрешим конфликт между нас и системата. Защото в нашата страна съдебната власт не наказва нарушителите на закона, а тези, които ги спират. Ще се включим в играта, но нашите правила никой няма да ги признае, затова нашето главно правило ще бъде да не играем по чужди правила. Това значи, че ще нарушаваме закона, но в името на нов кодекс! Всички сме чели за Робин Худ, който още от 14 век е всенароден любимец въпреки че действията му се определят като незаконни. Но те са се определяли като такива единствено от богатите, от статуквото, защото им е пречел да правят каквото си искат. Той е крадял откраднатото от тях. Нали ме разбирате, и ние ще се превърнем в нещо като бъгове на една налагана с години система. И въпреки че ако се изправим пред съда на обществото той ще ни оправдае начаса, ние няма да имаме такава опция.

— В нашия случай абсурдното е, че сме прави, а ще бъдем преследвани.

— Но някой трябва да се опълчи и предлагам това да сме ние.

— Защо не, поне сме убедени, че сме на правилната страна. Историята обича победителите и съм убеден, че след време постъпките ни ще бъдат приемани като тези на Робин Худ.

— Най-добре ще е никой да не разбира за тях, това ще ни осигури ценно време! Тук анонимността е жизненоважна! И така, в този момент правим важна стъпка, която ще преосмисли бъдещето ни. И не само нашето, на много престъпници ще стъжним живота, защото светът е пълен с отрепки, които използват чуждото страдание. Ще тръгнем ли по този път?

— Добре де — заговори Иво — на теория изглежда лесно, откриваме някой злодей и го вкарваме в правия път. Но това става само по филмите, там историите се случват в рамките на два часа. Някак не ми изглежда реално една шепа хора, дори и мотивирани, да направим нещо кой знае колко значимо.

— Прав си — малко сме, неподготвени сме и мисията ни изглежда невъзможна. Но ние ще се заемем с нея не защото е лесно, а точно обратното — ще бъде адски трудно. Те и братята Райт са били едни обикновени производители на велосипеди, а изобретиха самолета. С малко инженерна мисъл и най-вече смелост положиха основите на бъдещето. А и само те ли са, мога да ви дам десетки примери за световни пробиви, извършени от минимален брой хора.

— Кажи за още някои, че ми стана интересно!

— Момент, да се сетя! А, да! Нали помните събитията от 11 септември в САЩ, когато самолетите на терористите се забиха в кулите близнаци?

— Мина доста време, но тази картина още ми е пред очите.

— Извършиха го всичко на всичко 19 човека, които при това дори не са говорели английски. Освен това 15 от тях са били саудитци, хора, които не се славят с особена работоспособност. В тая част на света са толкова мързеливи, че ако под пясъците си нямаха реки от петрол, досега да са измрели от глад.

— Доколкото знам и Бин Ладен е бил саудитец.

— Така е, но и той не се е потил кой знае колко много. Харчеше парите на баща си, за да върши поразии. Впрочем, според мен не се справяше особено добре. Ако аз разполагах с неговите милиони наистина щях да променя света. Хайде, нека не се изхвърлям толкова, чак света нямаше да мога да променя, обаче България със сигурност.

— Ясно е, че чак световните дела няма как да сложим в ред, нека поне пооправим държавните!

— Точно това ми се върти в главата. Но да се върнем на въпроса! При всичките огромни ресурси на службите в Щатите, тези хора ги направиха смешни. А нашата държава е разграден двор, в който никой не обича да работи. А това какво означава? Означава, че ако вършим нещата както трябва, няма да срещаме никакви проблеми.

— На приказки изглежда лесно.

— Поне не би трябвало да е особено трудно! Освен това на този свят съществува една закономерност, за която вече ви споменах — големите неща винаги са се извършвали от малцинства. Факт!

— Как ще подбираме мишените?

— Шекспир е казал, че парите са корена на злото. Ето ти отправна точка! Засега ще играем с наличните карти, мошениците от нашия регион. Всяко малко дете долу в града ще ти ги посочи — всички ги знаят. Но те не се и крият, имат се за недосегаеми. От нас единствено се иска да докажем, че са compos mentis, за да ни е чиста съвестта. Тоест че са наред с главата, вменяеми, а не откачалки.

— И все пак, как точно ще ги наказваме?

— Е, няма да им правим кукли и да ги бодем с игли. Ще ги убиваме, естествено, те не са застрашени видове, та да се притесняваме, че ще изчезнат. От нас ще се иска единствено да се добираме до тях преди правосъдието.

— Това пък защо?

— Заради особеностите на съдебната ни система, каквото и да сторят богатите, те винаги избягват ефективна присъда, и за най-големите зулуми получават условна.

— А по-малко виновните?

— За мен няма повече или по-малко виновен! Те или са виновни или не! Но за да ти успокоя съвестта мога да се съглася на отстъпка, на тези с дребните престъпления да им избиваме зъбите и после да ги вкарваме в затвора. Така обратните там ще имат по-лесен достъп до зурлите им.

— Еха — намеси се и Командо — това е точно по моята част! И кога слагаме началото?

— Денят изглежда подходящ да се твори история. Ненапразно дойдох точно в 8.46, защото преди няколко години точно в този час се случиха събития, променили света завинаги. По някакъв начин искам да свържа нашите бъдещи действия с онази дата!

Двамата изненадано го загледаха.

— И какво точно се е случило в 8.46? Или си измисляш нещо?

— Напълно сериозен съм! Точно в този час самолетите се забиха в кулите, за които ви споменах току-що. Първият в 8.46, вторият точно в 9.03. Оттогава нещата на планетата не са същите!

— Хитро си се сетил! Сега този исторически час ще стане стартова точка на нашето начинание.

— А още по-добре щеше да е ако днес случайно бе и 2 май, тогава нумерологията щеше да е изцяло на наша страна. А аз вярвам в тези неща, то си е цяла наука.

— За 1 май ни е ясно, празникът на труда е, но какво се е случило на втори май?

— На този ден, но през 2011 година американците най-сетне успяха да убият Бин Ладен, главния виновник за смъртта на повече от 3000 невинни жертви, които в този момент са се намирали в кулите, ударени от самолетите. Операцията по неутрализацията му е носела кодовото име „Копието на Нептун“ и ако проявявате интерес, някой ден ще ви разкажа повече за нея.

— Ако може още тази вечер!

— За мен ще бъде удоволствие.

— Но нека сега поговорим по-подробно за това, което ние планираме да извършим, все пак Бин Ладен вече е в историята. Главният въпрос е дали е разумно да се захващаме с всичко това?

— Прав си, ще претеглим всички за и против. Обаче ще отговоря на въпроса ти така, не, не е разумно! Определено не е разумно! Но ето моя въпрос. Не ви ли е писнало да бъдете разумни? Досега какво постигнехте с всичкия разум, който проявявахте? Нищо, пълна нула! Не искам да ви обиждам, но и двамата сте се превърнали в нещастници. Както впрочем болшинството от хората, пострадали по някакъв начин и очакващи правораздаването да си свърши работата. Е, няма да дочакат! Никой не ги е еня за тях, повярвайте ми!

— Не се вълнувай толкова, не се отказвам! Нали говорехме за обсъждане на рисковете, затова попитах.

— Рисковете определено са големи, а и всички ще са срещу нас, и тарикатите, и властите. Първите си правят каквото поискат и нямат страх от никой. Вторите си затварят очите и дори са в съдружие с тях. Сърбат от един казан и явно има за всички. Крайно време е някой като нас да се изсере в чиниите им и да вгорчи менюто!

— Голямо акане ще е нужно, много паплач е това!

— Ония се борят за порциите си, ние ще се борим за хората. Нестандартно решение в тази част на света.

— Затова трябва да знаете, че вземем ли веднъж решение, няма връщане назад. След това ще бъдем под ударите на закона. Защото няма да търсим само отговорите, ще налагаме и възмездие.

— И доколкото разбирам, на отрепките ще налагаме крайни мерки!

— Абсолютно, ще бъдем последна инстанция! Зная, че не сте привикнали чак на такива жестокости. Убийството си е убийство, откъдето и да го погледнеш. Дори бих казал, че убийството винаги е гадно нещо. Но за да изградим един по-добър свят е нужно да разрушим стария — статуквото!

— Не знам, няма ли да бъде прекалено? Навремето прочетох една мисъл на философа Албер Камю, свързана с насилствената смърт, която ми направи силно впечатление.

— Е някои са против насилието, но много други са ЗА. Този философ какви възгледи е изразил?

— Ще го цитирам по спомен. Той казва: „Смъртното наказание е най-предумишленото от всички убийства!“ И като се замисля май е прав.

— Повярвай ми, не е! Само смъртта може да заличи големите неправди! Като пример ще ви дам капитан Петко войвода, който е грабнал пушката на 17 години. Започнал е да убива на тази крехка възраст за отмъщение, заради смъртта на брат си. Сега някой упреква ли го за тези постъпки? Не, обявен е за герой, присъства във всички учебници по история! Ние, макар и анонимно, ще вършим същото, само че вместо едновремешните изедници ще чистим обществото от криминалния контингент. Нека от анализатори на случващото се в тази държава се превърнем в участници в него! Да работим по проблемите в реално време!

— Само тях ли ще гоним?

— Нека засега дърпаме тази струна! Освен това ще се занимаваме единствено с едри риби, за които нямаме никакво съмнение какви са ги вършили. Хора предпазливи, подозрителни и понякога обградени с бодигардове. Затова искам да съм ясен, навлизаме в дълбоки води и е твърде вероятно да изгубим и живота си. Но пък ще знаем, че вършим нещо стойностно.

— За едно си напълно прав, то досега живот ли беше? Командо ли разбра нещо от него или пък аз, след всичко, което ме сполетя? То е ясно какво ще решим! Обаче не забравяйте, че моя приоритет са дилърите и мисля така да си остане!

— Разбира се, и те са в общия кюп. С тях започнахме, те поставиха началото на нашето начинание. На свързаните с наркотиците, които ще докопаме, животът им е приключил още като свърши този на твоята Деница. Ще те подкрепим, разбира се, както се казва — постоянството постига идеята!

Командо, който вече бе взел своето решение също се намеси:

— Доколкото знам, и Христос се е пожертвал за спасението на цялото човечество. Вярно, ние сме една прашинка в сравнение с Него, но ще вършим нещо подобно. А това някак ме успокоява.

— Виж какво, с това, което ще вършим ние в никакъв случай няма как да се наречем богоугодни, а и на всички не можем да угодим. За едни ще сме герои, но за други — просто убийци.

— Някъде бях прочел, че „няма стопроцентови герои.“

— Всъщност наистина ще сме герои, но ние не търсим това, нас общественото мнение не бива да ни интересува! За да има герои невинаги е нужна война и показност. Оставаме инкогнито, ще бъдем винаги в сянка! Не казвам, че непременно ще ни убият, обикновено Съдбата покровителства смелите! Дори е по-вероятно да оцелеем! Абе ще сме като алпинистите, които постоянно търсят нови и все по-трудни предизвикателства, животът ни винаги ще е на кантар.

— Е, някои залози си заслужават!

— Обаче ще ме слушате, старомоден съм и обичам правилата!

— Естествено, и без това ти си най-подготвения! Направо не знам какво да кажа, толкова съм изненадан!

— Няма и нужда, остави оръжието да говори! Но трябва да знаете, че много са пътищата, които водят към провала. Наоколо гъмжи от доносници, които само чакат да научат нещо, да изприпкат в полицията и да го изпеят. А аз не обичам провалите!

— Не ми се вярва да са чак толкова много.

— А аз ти гарантирам, че една трета от населението на тази страна ще те предаде на момента. Особено бившите затворници — те са най-големите слушалки. Мине ли човек през тази академия се превръща в отрепка. По принцип затворите не са място за нормални хора, те затова са изолирани и съществуват по техни си правила. Командо го изключвам от изказването си, той е една от приятните изненади.

— Ще съставим ли някакъв план за действие?

— Естествено, добре е да имаме някаква пътна карта. И така — правило номер 1, не се доверявайте на никого! От днес нататък думата предпазливост ще стане мантрата ви, какво вършим ще знаем само тримата и шестте ни ръце! Ще цените мълчанието, няма нужда от хвалби! По-добре да бъдем параноици, отколкото после да съжаляваме от гроба или от затвора!

— Ясно, шефе!

— Правило номер 2 — забравете доброто отношение към престъпниците, ако се налага да използваме сила, ще използваме сила и то неограничена. Ние не сме от Хелзинкския комитет или от някоя друга псевдоправозащитна организация, та да се съобразяваме с чувствата на бандитите.

— И тук няма да спорим!

— Освен това от утре ще ви скъсвам от тренировки, вече сте зрели мъже и знаете, че това е за ваше добро. И съвсем не се шегувам, ще ви гоня яко! Вероятно ще ме намразите преди да приключим, но ще рискувам! Не искам да сте само фаворити, ще ви направя победители! Преминете ли отвъд умората, ще сте в състояние да се справите с всичко. Всички сме наясно, че шансът обича подготвените. А ми се ще да ви подготвя почти като тюлените.

— За тия митични тюлени съм изчел десетки книги и все още познанията ми за тях са оскъдни. Какво ги прави толкова добри бойци?

— Само като ти кажа какъв е девизът им и нещата ще ти се изяснят. Базата им е в град Коронадо, Калифорния и от сигурни източници знам, че в столовата им на голям плакат пише — „Единственият по-лек ден, беше вчерашният“! Ето го разковничето за успехите им, яките тренировки.

— А защо им викат тюлени?

— Абревиатурата на техния род войски е SEAL — това е SEA, AIR и LAND, което ще рече море, въздух, земя. Съвсем случайно животинчето тюлен на английски също се пише SEAL и по тази причина на бойците са им лепнали това прозвище. Но това наименование напълно им пасва, защото те са членове на военноморските сили и изпълняват много мисии във и под водата. Ние с вас ще наблегнем най-вече на сухоземното обучение, защото се предполага, че бъдещите ви жертви ще са на земята.

— Жертви! Добре звучи!

— Да, ако сте добре подготвени, враговете ви най-често ще стават жертви. Щом планираме внимателно, победителите ще сме ние. И нека се разберем отсега — никакви безсмислени рискове! Много е важно, дори е наложително да се страхувате! Ако вие победите страха, тогава Смъртта рано или късно ще победи вас! В битка единственото по-лошо от страхливеца е героят. Усетите ли, че в плана ви има прекалено много ако, може би или вероятно, по-добре го зарежете! Казват, че най-добрият бой е онзи, който си успял да избегнеш. Никога не вярвайте в късмета, вярвайте в обстоятелствата, ако са във ваша полза — действайте! Добрият ловец винаги знае кога да натисне спусъка!

— Трима срещу всички!

— Е, ще играете според мярката си, защото имате само един шанс да успеете и стотици, да се провалите. Не търсете лесния начин, разчитайте на вашия, този, който сте го обмислили! Но инициативата винаги я поемайте вие, не действайте впоследствие! Все пак ако картите са срещу вас, размесете тестето и опитайте пак!

— Добре го каза!

— Такъв съм си аз, оратор! Иначе от опит знам, че обикновено действителността променя и най-добрите планове, но ние трябва да сме подготвени. Командо, още в началото искам да те питам нещо. След всичко, което ти е причинила твоята даскалица, нямаш ли желание да я накажем?

— Естествено, че имам, но после всеки ще се досети, че съм аз. Тия непочтени похвати, които ми приложи не са нещо невинно, та да простя и да забравя. Дори по едно време си мислех да отида при някой следовател и там да разкажа по колко елегантен начин ми взеха всичко.

— Не ти трябва полицията като имаш мен!

— Защо, да не си измислил нещо?

— Никога не позволявай на измамника да се измъкне безнаказано, така ще си помисли, че винаги ще му се разминава и ще продължи постарому! Има начини, измислени от престъпни, но гениални умове, които ще ни помогнат да й го върнем тъпкано.

— Ако моето участие няма как да се докаже, тогава нека да действаме!

— Разбирам, че си „ЗА“! В такъв случай нека да накараме тази жена да съжали, че е била толкова меркантилна! Имам нещо наум и то ще й причини повече вреди, отколкото да я убиеш, а и никой няма да те заподозре. Ще й приложим „sikul memukad“, този израз е на иврит и означава целенасочено отстраняване. А щом го прилагат израелците значи няма грешка, те са ненадминати в тази област.

— Чакай бе, шефе, ти кога успя да разработиш и нея? Командо едва вчера сподели неволите си.

— А от вчера до днес малко часове ли са? Имах цяла нощ на разположение да кроя пъклени планове, очаквах да чуя единствено решението на съученика ти.

— Какви са плановете?

— Сега ще ви дам задача! Слизате с колите долу и хубаво напазарувате! Запасете се с цигари, кафе, храна и всичко необходимо, че после времето ще ни трябва за друго! След това ще обиколите близките села, които имат собствен магазин. От там ще изкупите всички налични термометри, но само живачните. Сега вече ги правят със спирт, вместо живак, но се надявам по селата да са останали неизкупени от старите. Ще ми трябват поне 50 броя, но ако са повече, още по-добре. Ходете където искате, но ги намерете, а след това от някоя аптека купете 5–6 ножчета за рязане на ампули! После, като се приберете слизате в мазето и ти, Иво, изстрелваш 2–3 патрона от „Беретата“, нали каза, че е 9 мм? Ще сложите юргани и възглавници и ще стреляте в тях, искам после да намерите куршумите, но цели, а не деформирани и да ми ги донесете. Това е засега, действайте!

— Шефе, тази твоя експедитивност ми говори, че пак си замислил нещо. Куршумите за даскалицата ли ще са, да не мислиш да й ги пратим в плик като мафиотско послание?

— Те не са за нея, просто мисля няколко хода напред.

— Значи в близките дни и месеци ще бъдем доста заети?

— Естествено, нали ще изкореняваме лошотията. Хайде, тръгвайте, че работа ни чака!

— Само да попитам нещо — вдигна ръката си Командо — имаме време, така че ако можеш ми задоволи любопитството! За евреите и аз съм слушал много истории и предполагам, че повечето от тях са верни. Че имат строго законспириран отдел от обучени убийци също нямам съмнения, като знам колко мюсюлмански държави ги ненавиждат, това си е необходимост. Но ми е интересно нашите специални служби дали разполагат с подобни хора.

Наставникът им замисли за кратко и явно реши, че няма да наруши някой закон, ако поговори на тази тема.

— Имаме такива, разбира се! Макар че официално закриха тази група още през 1974 година, служителите в нея още са сред нас. Доколкото знам, Държавна сигурност създаде тази структура в далечната 1963 или 64 година, тогава вие сте били още пеленачета. Нарекоха я „Служба 7“ и през годините нейните служители извършиха доста остри мероприятия, така им викаха. Хвърлеше ли топа някой наш дисидент в чужбина знаех, че са само те. Не че не трепеха и у нас, но тук всичко оставаше тайна и смъртните случаи умело се прикриваха. Независими медии не съществуваха, всяка информация се спускаше директно от един отдел в Политбюро. Имаш ли още въпроси, Командо?

— И в СССР ли е било така?

— Естествено, има си хас! Но там се наричаше 13 отдел на КГБ или „Ресор F“.

— Мамицата им! Колко ли народ са затрили?

— Отговорът е, много! Нещо друго да ме питате?

— Засега, не!

— Тогава тръгвайте и не забравете всичко, което говорихме тази сутрин. Сгащят ли ни властите, процесът ще е на улицата, няма да има нито съд, нито заседатели.

Двамата приятели слязоха в града и напълниха багажниците с храна, горе имаше фризер и можеха спокойно да се презапасят. Командо използва случая, че са сами и подпита съученика си:

— Тоя твой познат май не си поплюва. Според теб има ли покритие или е някакъв въздухар? На мен ми изглежда добряк.

— Не бъркай добротата му със слабост! Железен е, направо може да ти разкаже играта. Притежава и умения, и опит! Покрай него на такива неща станах свидетел, че могат да ти настръхнат косите ако ги чуеш. Не е светец, но не е и боклук! Той е истинска находка, всеки с такъв приятел е невероятен късметлия. Може понякога да е жесток, но сърцето му си е на правилното място. Точен, верен, мъж на честта! Такива като него са голяма рядкост, Господ е създал няколко индивида и после е строшил калъпа.

— Не ми изглежда да е в някаква перфектна физическа форма.

— За него стандартите изобщо не важат. Нямаш представа колко е як, само ръкостискането му може да те превърне в инвалид.

— А дрехите му, не ти ли прави впечатление как е облечен?

— Поживей и ти двайсетина години в гората и после ела ми говори за модни тенденции! Природата и суровите условия са го избавили от всякаква суетност.

— Така си е, спор няма! Я кажи, често ли вършите подобни неща?

— Не чак толкова, колкото ми се иска, но повече от обичайното. Но стига си ме разпитвал, след време сам ще научиш всичко за нас!

— Засега това ми стига, след тия думи мога да му се доверя. Хайде, ти тръгни насам, а аз нататък, да се надяваме, че все някъде ще открием от тази дефицитна стока!

Те се разделиха и подкараха в различни посоки да търсят поръчаните термометри, разбраха се после да се качат направо горе.

След дълго обикаляне Иво пръв се прибра с 16 термометъра, цял ден търси, но само толкова откри.

Докато чакаше партньора си, слезе в мазето и изпълни заръката на Робинзон. Нареди няколко слоя стари дюшеци и откри огън, само се молеше съседите да не чуят изстрелите. Разтърси се и намери куршумите в дрепа на последния дюшек, той се бе оказал последно препятствие за тях.

Качи се отново горе, стиснал здраво зарядите и завари в стаята Робинзон, а докато му обясняваше за качествата на пистолета, чуха и колата на Командо. Изчакаха го да се качи при тях, заредиха фризера с донесените продукти и седнаха около масата. Иво извади своите термометри и попита:

— Е, Командо, моите са само 16, ще успееш ли да допълниш бройката?

— Ще успея и още как! Стигнах чак до Вонеща вода и навсякъде където попитах бяха останали само спиртни. Накрая в едно селце магазинерката откри в склада цяла кутия с 50 броя живачни. Досещах се, че ти няма лесно да намериш, затова купих всичките. А станах свидетел и на един куриоз. Във Вонеща вода точно срещу сградата на аптеката е стоянката на проститутките, които причакват тираджиите от Хаинбоаз.

— А знаеш ли, че в Амстердам точно срещу публичните домове на квартала с червените фенери се намира Фондовата борса?

— Странно съчетание наистина!

— Кое му е странното — пари и секс, два порока на едно място!

— За холандците това си е в реда на нещата.

— Браво, момчета — намеси се Робинзон, на когото празните разговори не бяха по вкуса — изпълнили сте поръчката! Идеално, колкото повече, толкова по-добре. Сядайте сега да ви разкажа как ще накажем лакомата използвачка!

Нарязаха едната пастърма на тънки филийки, седнаха и докато слушаха плана на приятеля си, замезваха.

След половин час всичко им беше ясно.

— Надявам се да сте ме разбрали точно! Няма да бързаме, ще потренираме и ще прецизираме нещата. А ти, Иво, какво реши, кой ще бъде следващият ти противник?

— Ами щом с Командо ще ходим към Търново, поне да свършим двете неща наведнъж. В такъв случай ще бъде Пеев, от тамошната полиция. В началото мислех да го пощадя, но после реших, че не бива да отстъпвам от принципите си.

— А измисли ли начина? Защо не изпратиш един анонимен донос до когото трябва и там подробно да опишеш какви ги е вършил? Ако ти повярват, ще го уволнят и ще го осъдят.

— И това ми мина през главата, но като им дам факти, ще трябва да назова и имена, а спомена ли Искрен, веднага ще го потърсят за разпит. Естествено, няма да го открият, но покрай него може да навържат нещата с вече мъртвия Николов от У. Това ще ги накара да се заровят по-дълбоко и ще станат внимателни. Тогава вече кой знае, могат да попаднат и на моите следи. Не, по-добре да не е донос. А ще ти кажа и нещо друго, дори да го разобличат, е малко вероятно да го осъдят. Както се казваше в един филм — „Вярвам в законите, но за правосъдието имам съмнения“. И тримата знаем каква е съдебната ни система — малко парици на съдиите, шушу-мушу с прокурора и подсъдимият излиза чист като сълза. Най-много да го пернат през пръстите и с това ще се приключи. А Пеев, като знам с какво се занимава, има достатъчно средства.

— Тук си прав, логично е да разполага с много пари и още повече адвокати.

— Но дори и да стане чудо и да го осъдят, присъдата няма да е смъртна, а аз вече съм му издал такава. Решил съм и той като другите.

Командо, на когото още нищо не бяха разказвали с подробности надигна глава и се облещи: — „Какви други, по дяволите, — помисли си той — тия двамата явно не си поплюват и ще излезе, че са претрепали сума ти народ. Май оня ден като говореха са били съвсем сериозни, не са се изхвърляли“.

Иво продължи:

— Още не съм решил по какъв начин, но и това ще стане. Нали казваш, че ни предстои обучение, значи имам време.

— Аз начина вече съм го измислил, нали затова те изпратих да стреляш, но исках да чуя твоето решение. Ти да не мислиш, че цяла нощ мързелувам като вас. Обаче ще го споделя само с теб, поне на първо време, че ако стане някоя засечка Командо да не знае подробностите. Хайде сега, почивайте, че от утре започвам да ви натоварвам!

* * *

Така и стана!

Дните бързо се нижеха, а тренировките ставаха все по-дълги и по-мъчителни. Учеше ги на удари с нож, с ръце и крака, на различни хватки за самозащита и нападение. Понякога пълнеше с камъни раниците им и двамата бягаха по баирите до припадък или лазеха с километри. Това продължи сякаш вечно, изгрев-залез, изгрев-залез, времето изгуби значение. Вече всичко по тях ги болеше, но не се отказваха, тренираха с удоволствие и от ден на ден ставаха все по-добри.

— Хайде, момчета, размърдайте се и си втълпете едно нещо! Не искам да спазвате нормите, това е най-сигурният начин да ви убият! Винаги се крийте на видими места! Дадености не приемайте, ако сте наблюдавали някоя сграда и за десет дни там са влезли всичко на всичко трима човека, това не значи, че вътре са само те, винаги имайте едно наум! Бъдете търпеливи, не бързаме заникъде! Според Бенджамин Франклин, който има търпение може да постигне всичко, което пожелае. Мъдър е бил този пич, ненапразно сега ликът му се мъдри върху американските банкноти. И друго важно нещо — подхождайте мръсно, не ви обучавам за честни двубои. Можете да изгубите всеки рунд от двубоя, само не се давайте на последния! Който го спечели, е окончателният победител. Печелиш с всички възможни средства, победителите не ги съдят, а и на улицата добрите обноски са пълна отживелица. Аз ще ви науча единствено да побеждавате! Какво беше правило номер едно, Иво?

— Да не се доверяваме на никого!

— Точно така. Командо, помниш ли другото важно правило?

— Естествено! С отрепките да сме безмилостни.

— Иво, третото?

— За такова още не си споменавал.

— Ами включи се и ти, дай някое предложение!

— Момент, да помисля! Ето го — „Никога не казвай НИКОГА“!

— Става, ще го приемем!

— И аз имам едно.

— Да те чуем, Командо!

— „Винаги опознавай отлично навиците на мишената си“!

— Това изказване има голяма стойност, помнете го и го спазвайте!

Той изрецитира:

Тогава слушай и запомняй,

от мене имате оферта,

дали си сам или със Иво,

пазете винаги омерта!

— Ей, шефе, защо не издадеш един наръчник за обучение в стихотворна форма?

— Че кой ще го чете? Аз искам да предам знанията си само на вас, вие да сте подготвените, а не останалите.

— А, сега те разбрах!

— Отлично! Чуйте още нещо, мислете самостоятелно и постоянно експериментирайте! Винаги бъдете под обхвата на радара, незабелязващи се и с нищо неотличаващи се фигури! Каквото и да се случи, не се паникьосвайте, паниката убива! За военните заповедта е закон, но вие не сте такива, искам да сте непредвидими! Станете като ония от САС, това е британският вариант на тюлените! Те не слушат никого, доверяват се единствено на себе си.

— Според теб кои са по-добри?

— Трудно е да се каже, и двете организации са перфектни в подривните операции. Тях пък ги води девизът — „Който е смел, побеждава“. Но стига сме си губили времето с приказки, хайде още две обиколки на хълма! Трудното начало почти винаги води до добър край!

— Някъде бях чел, че е: „Който рискува, печели!“

— Преводът е бил такъв! Ако се замислиш ще установиш, че е все същото. Днес май не ви се тренира, като гледам, повече ви се говори.

— Чакай, нали и теорията е важна! За тюлените и за момчетата от САС чухме, разкажи нещо и за руснаците!

— Наричат ги Спецназ, което в елементарен превод значи Отряд със специално предназначение. Те са безчувствени типове, чувал съм, че групите са съставени предимно от сираци, хора без бъдеще, хора, които няма какво да губят. Всъщност като се замисля те са малко като нас — извън стандарта. Пред тези копелета Адолф Хитлер и доктор Менгеле изглеждат като невинни младенци. Тяхното мото е „Всичко, по всяко време, навсякъде и на всяка цена“, а също и „Заедно печелим, разделени губим“, което трябва да ви обърне внимание, че разчитат на груповите действия. В екипите им няма „аз“, всички са едно. Освен това са последователи на един бог и той е дисциплината.

— Значи типично военни порядки!

— Аз този подход го отричам, по принцип операциите, извършвани от много хора имат съмнителен успех. За мен много по-ефективен е самотният боец, който се загубва в множеството и по-лесно изпълнява задачите. Подходът на терористите! Вас ще ви тренирам по този начин! Когато си сам много по-лесно се стопяваш и изчезваш в каквато и среда да се намираш.

— Значи и те са добри?

— Кои, терористите ли?

— Говоря за Спецназ!

— Естествено, но са много брутални. Нерядко още при обучението им загиват половината от курсантите, инструкторите им не си поплюват. Въоръжението им също е на ниво, руснаците може и да не произвеждат добри телевизори или перални, но при оръжията са перфектни. Всъщност Спецназ са единствените специални сили в света, на които ножовете им са като пистолети, мощна пружина изстрелва острието и ако си добре обучен, до десет метра убиваш противника си. Но както вече ви казах, при тях мисията е по-важна от човека, а при нас няма да е така. Ще си губим ли още времето в празни приказки?

— Как така ще са празни приказки? Та това си влиза в обучението — теорията също е важна. Обаче нещо не разбирам. По филмите показват тези момчета като едни добрички герои, едва ли не скаути. Ти пък ги изкарваш доста жестоки и брутални. Къде е истината?

— Истината е една! В края на кариерата си тези пичове са загубили всичко човешко в себе си, насилието ги е променило тотално. Дори нашите, които рядко срещат отпор и общо взето си живеят живота без каквито и да е рискове, с годините се превръщат в безчувствени зверове.

— Живеят си живота?

— Че как? Говоря за нашите! На два-три месеца им се налага да разбият нечия врата, да покрещят малко и ако имат късмет, да приберат някого. Чупят на хората покъщнината, пооткрадват си каквото им хареса и после се прибират да нанкат. Въпреки всичките им издънки никой не ги наказва, получават си заплатите и накрая се пенсионират като едни завършени социопати. Абе в тези така наречени спецчасти нормални хора рядко ще срещнете, казвам ви го от личен опит.

* * *

Така изминаха повече от три месеца, в пълно натоварване. Обучението беше адски трудно дори по стандартите на Иво.

Телата им дотолкова се закалиха и заякнаха, че последните седмици дори вече не се бунтуваха, бяха свикнали с всичко.

Отделиха и един ден да пострелят с арбалета — Иво опита пет пъти да свали една шишарка от бора в края на поляната и едва накрая я улучи. След него Командо едва успя да възпроизведе четири изстрела и тетивата с трясък се скъса.

Лъкът бе толкова силен, че стоманеното въженце издържаше едва десетина изстрела, но пък металната сачма летеше с огромна скорост, трошейки всичко по пътя си. Нищо не можеше да оцелее след такъв удар.

Смениха тетивата и стреляха, докато отново я скъсаха, но и двамата много напреднаха — от 50 метра вече улучваха цигарена кутия, а дори не ползваха оптически мерник.

Решиха няколко дни да починат и двамата съученици отидоха до Търново, трябваше да научат нещо за този Пеев.

Там Иво си уреди среща с Гемижев, като се наложи да му припомни кой е и откъде се познават.

Седнаха в едно кафене и докато си говореха за случая, той го попита уж случайно:

— Тогава се запознах и с един друг полицай, но не от вашето РПУ, Вълко Пеев се казваше. Стори ми се свестен човек, още ли работи там?

— Зная го — отсече Гемижев като се понамръщи — не се е местил, още си е в 1 РПУ, отговаря за престъпленията свързани с наркотици. Но не ми е близък, ако такъв колега ми е приятел, значи съм най-самотният човек на света.

Иво продължи да плете мрежата си.

— Май не го уважаваш много?

Веждите на събеседника му подскочиха нагоре.

— Позна, но на тази тема не ми се говори! Ако видиш, че колата му е отпред, значи е на работа, иначе много обикаля. Кара ново БМВ, чисто черно, сигурно е получил наследство — и му намигна.

Така без много труд бащата на Деница научи каквото му трябваше.

Поговориха още известно време, накрая платиха сметката и се сбогуваха.

Качи се в колата при Командо и му каза:

— Ти познаваш по-добре от мен този град, закарай ме до 1 РПУ да проверим нещо!

Стигнаха бързо до мястото и се огледаха, черното БМВ стоеше паркирано на петдесетина метра от входа. Оставаше още малко до края на работното време и решиха да почакат и да отметнат още една важна задача. За да не губят след това време с маневри, обърнаха колата, приближиха немската машина и зачакаха. Говореха си незначителни неща и минутите летяха бързо.

По едно време фаровете на колата премигнаха, видно бе, че собственикът й всеки момент ще се появи.

Оказа се, че не се бяха излъгали, след миг станаха свидетели как дребен мъж с вестник в ръка галантно отваря пасажерската врата на засукана дама. Човечецът притежаваше изисканост колкото строителна талпа, а и облеклото му бе отчайващо, все едно бе спал няколко дни в колата си. Видът му бе такъв, сякаш щеше да се чувства по-комфортно в някой овчарник. Освен това физиономията му показваше всички белези на забавено умствено развитие. Но въпреки това се напъваше да бъде очарователен. Припкаше насам-натам, бъбреше и не можеше да отдели поглед от деколтето на придружителката си.

— Така като я гледам, тая ми се струва любим модел на пластичните хирурзи — отбеляза Командо — виж я, като кукла Барби е!

Нещо не се връзваше, тя изтупана и красива, той отчайващо грозен и все пак в една кола. Пеев й обясняваше нещо и правеше опити да се усмихва, но дали заради особеностите в характера си, или защото беше темерут, усмивката му беше топла колкото Северното сияние.

И двамата приятели не се сдържаха и ахнаха при вида на ченгето, дотолкова несъразмерно беше всичко в него.

— Виж го как се перчи като ходи! Сякаш има някаква мания за величие.

— Типичен Наполеонов синдром, болестта на съвременните неочаквано забогатели мижитурки.

Откъдето и да го погледнеха бе пълна гротеска, черепът му бе като на неандерталец, ушите — като дръжките на кана. Малки подли очички, но толкова изпъкнали, че наподобяваха тези на уплашено теле, надничаха над месестия нос, рунтави бакенбарди довършваха селския ефект. Зъбите му бяха лоши дори за българин, единият резец стърчеше напред като отварачка за консерви и заради него устата изглеждаше като сандък, пълен с дърва. И с просто око се виждаше, че кариесите са повече от зъбите.

Но природните заигравки не свършваха дотук. Един поглед надолу разкриваше, че въпреки ниския ръст на човека, коремът му висеше над колана като гигантска диня и стигаше почти до коленете, като донякъде прикриваше захабеното панталонче с архаична кройка, навярно наследено от някой дядо. Освен това дори оттук личеше, че май имаше повече коса в ушите, отколкото на темето. Пълна пародия на човешко същество!

Абсолютна, недодялана тъпота!

Хора като него ставаха полицаи, защото не ги биваше за нищо друго. Системата вече се бе напълнила с подобни типове и затова от десетина години буксуваше и бе в пълен застой. Например Пеев преди да го назначат на тази длъжност бе невзрачен адвокат, който пишеше нотариални актове и изготвяше завещания, печелейки едва по няколко хиляди годишно и то в добра година. Караше кола, която бе слязла от поточната линия още преди да се роди. Нямаше и как да бъде другояче, човекът имаше въображението на хамстер в колелото си, а беше и с отвратителен характер. Но опакият и чепат индивид си остава опак, независимо, че си е сменил работата. Той така и не успя да си създаде приятели в полицията, но поне забогатя неимоверно. Не че бе умен, мозъкът му работеше по-бавно и от растяща трева, но ресорът му, свързан с наркотиците предлагаше богати възможности. Отначало го настаниха в една канцелария и работата му бе по цял ден да брои кламерите, но някакво бюрократично разместване го изстреля в орбита. Сега в кабинета му можеше да се проведе и селски събор, разполагаше със собствено бюро с размерите на билярдна маса и приемна, която не делеше с никого. Купи си няколко апартамента и поръча кола чак от Германия. В момента строители завършваха луксозната му вила на брега на язовир Йовковци в Еленския балкан. Там, след уговорката с един „почтен“ бизнесмен се бе сдобил с толкова голям терен, че на него спокойно можеше да кацне двумоторен самолет.

Понастоящем, дори и тъп, той усещаше, че с тази показност рискува, но не можеше да се спре, притежаваше хроничната склонност да трупа. Амбициите, които го движеха не бяха много, той обичаше парите. Освен това имаше моралните задръжки на гладен крокодил, състояние, което пречеше на трезвата му преценка. Напоследък му се струваше, че всички го гледат с подозрение, параноята се бе превърнала в един от постоянните му спътници.

— Той се има за недосегаем, но ние можем да му дръпнем юздите.

— Естествено! Сега нека видим накъде се е запътил!

— Залагам, че отиват някъде да се чукат.

— Часът не е особено подходящ за това, а и тази трябва да е луда, за да легне с него.

— Грозотията никога не е спирала меркантилните жени. В леглото те си затварят очите и мислят я за банкови сметки, я за някоя екскурзийка в чужбина. Тази навярно се чука с него само по задължение.

— Изчакай, скоро ще се убедим!

Луксозната кола запали, даде мигач и потегли, а те след нея.

Попътуваха десетина минути и пред една кооперация жената слезе, казаха си нещо през прозореца и тя хлътна във входа. Изненада!

Пеев отново се вля в трафика, а нашите хора продължиха да карат внимателно след него. Стигнаха до приятно крайно кварталче с 3–4 кокетни блокчета, от това, което бяха научили знаеха, че полицаят разполагаше с пари и бе логично да има жилище на подобно място. Комплексът бе хубав, но като се имаше предвид какъв е човекът, притежаващ апартамент тук, бе все едно хлебарка да живее в сватбена торта.

Колата му плавно спря на голям паркинг, той слезе, заключи я и пое към входа на едната сграда като пътьом изхвърли вестника в едно кошче за боклук.

Двамата приятели изчакаха още малко и тогава Иво слезе и последва полицая, трябваше да е сигурен, че това е неговият адрес, а не е дошъл на гости например.

Влезе във входа и огледа наоколо. Всичко беше наред, и на пощенската кутия, и на един от звънците пишеше В. Пеев — 3 етаж. Доволен си тръгна и когато вече щеше да влиза в колата му хрумна нещо, върна се и внимателно измъкна вестника от коша.

В колата го прибра в найлонова торбичка, а нея пъхна в жабката и се обърна към шофьора си:

— Свършихме добра работа, тук живее копелето. Запиши адреса на лист, а го искам и в джипиеса за по-сигурно. Когато го посетим може и да е тъмно, та да не се лутаме.

Командо изпълни задачите, погледна си часовника и предложи:

— Гледам, че на моята след малко й свършват часовете, още й знам програмата наизуст. Искаш ли да отидем до училището и да ти я покажа?

— Да, интересно ще ми бъде да видя коя те е ошушкала така. После можем да поемаме към Х., че нашият човек сигурно изгаря от нетърпение да разбере какво сме свършили.

Подкараха колата към Царевец, след малко паркираха пред едно добре поддържано училище и зачакаха.

В уречения час звънецът би и сградата започна бавно да се опразва. Ученици тичаха към чакащите ги родители, коли спираха и тръгваха, а най-накрая заизлизаха и учителите.

— Ето я, Иво! Виж тази с черното куфарче, която отива към аудито!

Една едра матрона достолепно пристъпяше сред гъмжилото от деца, които боязливо и мигновено й правеха място, същински Мойсей, прекосяващ Червено море. И с просто око личеше, че малчуганите не я обичат и се страхуват от нея. Бе обута с някакви сандалки, но заради огромните си глезени изглеждаше като с апрески, а разкопчаното й сако с размерите си спокойно можеше да покрие и каравана.

Говорейки по телефона си тя безпроблемно стигна до алеята, а като наближи, от колата излезе един мъж да я посрещне. Трудно можеше да се види по-гротескна гледка — тя, дебела и ниска, а той — слаб и върлинест. Явно в този случай противоположностите се бяха привлекли.

В първия момент Иво съжали човека, но веднага се сети, че заради този мъж приятелят му е на улицата.

— Абе, Командо, не мога да повярвам, с това чудовище ли живя заедно, да не ти е направила някаква магия? Та аз тази няма дори да я погледна. Горката, поне няма защо да се безпокои, че ще попадне на корицата на „Плейбой“!

Приятелят му се засмя, но с половин уста. Спомените не бяха приятни!

А Иво продължи да го дразни:

— Започвам да се досещам от какво е умрял бившият й, сигурно някоя нощ го е смачкала в леглото. Направо ти казвам, радвай се, че си се отървал! Ти ще се оправиш и отново ще си добре, но виж нея как я е наказала природата, при това необратимо! Че тя е като планина бе, човек. Чудя се обаче този пич какво прави с нея, те са абсолютно несъвместими като двойка?

— Като гледам аудито предполагам, че има пари, моята е надушила кинтите и се е прицелила в него. Горкият наивник, не знае какво го чака.

— Ако бях на нейно място щях да се подготвя за разочарование. Доколкото познавам Робинзон не й остава много време. Що се отнася до пича, да е мислил, когато ви е разделил. Не може да не е знаел, че тя живее с теб и все пак зад гърба ти се е срещал с нея. Не го мисли, заслужил си го е! Чакай да видим като се качат дали амортисьорите на колата ще издържат!

Майтап, майтап, но Иво все още не можеше да си обясни защо тя бе постъпила така с приятеля му. Обикновено такива цоцолани, знаейки какво представляват, се вкопчваха в някой мъж за цял живот и играеха ролята на примерни съпруги. Какво й пречеше и на тази да съжителства с Командо и пак да му харчи парите? Но не, тя явно не искаше да дели с никого, желаеше всичко за себе си. Чудеше й се обаче, толкова ли бе тъпа, за да не се усеща, че той ще се върне и ще й потърси сметка. Казват, че отмъщението се сервира студено, тоест след време, когато всичко е добре обмислено и чувството за самосъхранение на жертвата се притъпи. Самата му биография на войник би трябвало да я накара малко да се позамисли когато е планирала нещата. Тази отсреща бе вече мъртва, само дето още не го знаеше.

Поседяха още малко докато се освободи движението и бавно потеглиха, днес свършиха добра работа. Сега, след като вече бяха научили къде живее Пеев спокойно можеха да планират бъдещите си ходове.