Бо Онест
Разплата ^[0] (10)

9.

Вторникът премина в подготовка, Иво извади палката, разгъна я няколко пъти и се убеди, че е в ред. Отброи 25 капки от сънотворното, но за по-сигурно прибави още две-три и изля течността в използвана спринцовка от инсулин, тя бе много малка и идеално пасваше за целите му. В багажника на пежото постла голям найлон, после натъпка стари вестници в хартиен плик и го сложи в джоба на якето си, все едно са пари. За всеки случай в другия си джоб пусна тежък метален бокс, трябваше да се презастрахова с някакво резервно оръжие, за да няма изненади в най-важния момент. Уви два чифта белезници в мек парцал, та да не тракат и ги сложи при бокса, взе още черна превръзка за очи, бръснач и лозарски ножици. Това не беше всичко, в стара чанта натъпка анцуг, ботуши, ръкавици и фенер, в багажника — лопата и стар бастун, а по джобовете още някои дреболии. Накрая вкара колата в гаража и с черна боя за обувки леко промени две от цифрите на регистрационния номер — тройката стана на деветка, петицата — на шестица. В 19.55 нахлупи до очите си дълбока шапка и сложи в джоба чифт старчески очила с диоптър, които намери по шкафовете на тавана. Май беше готов.

Точно в осем часа потегли и спря пежото пред къщата, в която живееше убиецът на детето му, постара се багажникът да е досами портата. Още в купето сложи очилата и прихлупи шапката, огледа се в огледалото и остана доволен, направо не приличаше на себе си. Преди да отвори вратата на колата разви крушката от плафона на тавана, за да не светне автоматично и едва тогава слезе.

Подпирайки се с бастуна и накуцвайки досущ като старец, та някой съсед да не го разпознае, влезе в двора, премина разстоянието до вратата и едва там се освободи от реквизита си, а после тихо почука и пристъпи направо вътре в стаята, такава беше уговорката и не беше заключено.

— Здравей, виж колко съм точен! Как е, приготвяш ли се?

— Да, почти съм готов, седни за пет минути!

— Добре, но направи по едно кафе, че да сме свежи по пътя, нямаме бърза работа. Ако искаш удари и една глътка водка, донесъл съм.

Иво се настани и сложи бутилката на масата, с ръката си опипа спринцовката, удобно пъхната в десния му джоб.

Искрен се засуети край машината за еспресо и след малко донесе кафетата и малка чашка за алкохол, а гостът му посочи бутилката.

— Налей си колкото желаеш, но все пак не прекалявай, важна работа имаме да вършим! Ела, седни да преговорим нещата!

Пийнаха от кафетата, гадът си сръбна и от водката.

— Значи така, ако сега отпътуваме, към полунощ сме там. До 3 часа всичко ще сме приключили, после малко ще поспим, но в колата, та да пазим стоката. Сутринта ще тръгнем от Варна и ще отскочим до София, аз да продам на едни хора част от моите неща. От столицата за насам ще тръгнем следобед и ще се приберем около 19 часа. Това устройва ли те?

— Няма проблем, но не знаех, че ще отсъствам и утре, вече съм уговорил две срещи за следобед. Трябва някак да ги отменя.

— Не им се обаждай по телефона, знаеш, че напоследък е хоби да се подслушват линиите! Особено мобилните телефони! Напиши бележка, че ще отсъстваш и ще я закачим на вратата, ето ти хартия и молив!

Иво скъса един лист като внимаваше да го държи между кокалчетата на показалеца и средния си пръст, защото не искаше да оставя отпечатъците си по гланцираната повърхност, подаде му молива и задиктува:

— Пиши: „Ще отсъствам известно време, когато се върна ще ви се обадя“ — това е достатъчно! После, когато тръгваме, ще закачим бележката на вратата.

Искрен послушно написа текста, той си мислеше за големите печалби и друго не го интересуваше.

— Взе ли си лична карта, телефон, пари — да не забравиш нещо?

— Всичко съм нагласил, но исках да те питам ще има ли проблем, ако взема повече пари. Стоте хиляди са лични средства, но имам още малко, които са на моя доставчик и на още двама човека, на които правя отчисления. Ще ги превъртя набързо и мога да ги върна без да се усетят.

— Никакъв проблем! Казах ти — колкото повече стока вземеш, толкова по-голяма ще е печалбата ти, а тъкмо и моите хора ще те харесат. Ще видят, че не си някой Гольо и може следващия път намаленията да са още по-големи.

Искрен чак се изчерви от удоволствие, кой не обичаше похвалите?

Взе шишето и си наля още водка, първата скоростно беше изчезнала.

Иво, който дебнеше за такъв момент, весело каза:

— Хайде, дай една чаша и за мен, пет грама няма да ми вдигнат драстично промилите!

Докато домакинът стана и отиде до кухнята, той бързо инжектира съдържанието на спринцовката в чашата му и си отдъхна, половината работа беше свършена. Молеше се само Робинзон да е бил прав и отварата наистина да върши работа.

Пое донесената чаша, наля си малко и пиха на екс, после прибра бутилката в чантата и търпеливо зачака резултата от действието на опиата.

А той бе учудващо бърз, след 3–4 минути, както си говореха едрият му съсед клюмна върху масата и с това подписа присъдата си. Решаващият момент беше настъпил.

Бащата на Деница изчака малко и потупа спящия по бузата, очаквано резултат нямаше. Стана, хвана го под мишниците и го довлече в ъгъла където беше леглото. Извади белезниците и пъхна парцала, с който бяха увити, в устата му, а после заключи едната му ръка за рамката на леглото, а другата — за тръбата на парното.

Според Робинзон лекарството щеше да действа само двайсетина минути, затова си сложи ръкавиците и започна да заличава следите наоколо. Първо изчисти кафеварката, после изми и избърса чашите, взе готовата бележка и я закачи от външната страна на вратата. Отвори му чантата, вътре намери голям пакет с пари и личната карта, но телефона го нямаше, сигурно беше някъде по джобовете на приспания дилър.

За всеки случай сложи и чашите в чантата, после старателно избърса масата. Не бързаше за никъде, бъдещето му зависеше от това да няма пропуски, затова още веднъж внимателно огледа наоколо. Не видя издайнически следи и започна методично да претърсва всички кътчета на стаята, скоро резултатите не закъсняха.

В малки тайници на скришни места намери няколко различни по големина и цвят пакети. Той не бе познавач и не различаваше наркотиците, но това със сигурност беше някаква забранена субстанция. В два плика имаше бял прах, в други два — жълтеникав. Марихуаната не можеше да я сбърка, няколко пакета бяха натъпкани с нея, а в банята откри двайсетина ампули с морфин.

Накрая, под дюшека на леглото, за което бе оковал пленника си намери още един дебел плик с пари. Гледай ти, тук беше като Форт Нокс и постоянно изкачаха нови ценни неща, но времето напредваше и нямаше да може да огледа както трябва. Засега май това бе всичко.

Същото време говедото в ъгъла започна да се размърдва, той бе доста едър и въздействието на дозата бързо отшумяваше, но това вече нямаше значение, защото Иво бе готов за разпита.

Придърпа един стол и седна на него, а до себе си сложи молива и тетрадката. За по-голям ужас прибави бръснача и бокса, до тях натъкми лозарската ножица и като се почувства напълно подготвен потупа пленника си силно по бузата.

— Хайде, мръсник, събуждай се! Стига си спал!

Искрен отвори очи и като го видя надвесен над него, ужасен се замята, но белезниците здраво го държаха, а парцала в устата му пречеше да вика.

Той се размуча уплашено, но Иво го удари силно и изсъска в ухото му:

— Мълчи и ме слушай, от това, което ще ми кажеш и от това, дали ще ти повярвам, зависи колко ще живееш. Имаме цяла нощ на разположение, ще те режа парче по парче и пак ще пропееш. Ако не ме лъжеш, сутринта ще си тръгна и все едно нищо не се е случило, хвана ли те обаче в лъжа — ще кълцам. Помисли добре и предполагам, че ще вземеш правилното решение! Сега ще ти махна парцала, но не искам да вдигаш шум, ясен ли съм? Искам само отговори!

Съседът му бързо закима с глава, а Иво взе бокса, за да е готов да го халоса, ако се развика и бавно издърпа парцала.

— Така, аз питам, ти отговаряш, но чуя ли лъжа, ще страдаш!

Дилърът разбра, че това не е обир, от него искаха отговори, а той бе готов да предаде и майка си, само да остане жив. От време на време поглеждаше бръснача пред себе си и нямаше никакво съмнение, че е ужасно уплашен.

— Въпрос номер едно — кой в Х. те покрива, та досега не са те прибрали? За теб знае целия град, не може полицаите да не са те надушили.

— Не ме удряй, ще ти кажа! Тук в Х. ме закриля Николов, сигурно си го срещал, ходи цивилен и не знам какъв го водят, но е към криминалните. От съседното градче е, но работи в нашето РПУ, един такъв набит. Човекът, от който взимам дрогата ми каза при проблеми да търся него. Винаги става така, че той ме разпитва, а после ме пуска, а аз всеки месец ходя до тях и му нося пари, така е вече две години.

Иво го знаеше, злобно човече, мислеше се за нещо. Дори малко го съжаляваше, защото природата откровено го беше ощетила откъм външен вид. Дали заради сбъркан ген или поради дефектен сперматозоид, веждите на тариката бяха пораснали върху горната половина на челото и така лицето му бе придобило изражение на постоянна изненада, донякъде приличаше на слисано от нещо дете. Иво винаги го бе оприличавал на херувим от картините на старите майстори. Тялото му беше масивно, но зле структурирано — къси крачета и твърде дълъг торс, като ръцете стигаха почти до коленете. Погледнат в цял ръст наподобяваше Фред Флийнстоун, героят от анимационното филмче. А беше и тъпичък. Не можеше да води свестен разговор, запъваше се. Щеше да бъде проява на твърде голямо въображение да го нарече интелигентен. Въобще беше колосално говедо! Грозноват и с квадратно телосложение той заслужено си бе извоювал прякора Урко и в тъмното някой наистина можеше да го сбърка с оня отблъскващ злодей. И с дамите не му вървеше особено. Опитваше с продавачките в магазинчетата, но никоя от тях нямаше чак такава фантазия, та да го хареса. Бе недоволен от живота самотник с неизменно лошо настроение, всички му бяха криви за нещо. Наскоро се бе развел, но с този му характер това бе в реда на нещата. Всички в града го мразеха, дори колегите му страняха от него. В Районното управление позивната му беше Хорейшо и дойдеше ли време да се оформят двойките за дежурствата той неизменно се оказваше без доброволен партньор, та се налагаше началникът да го пише все с новаците. Тъп, ограничен, некадърен, абе каквото и лошо да кажеш за него все ще е вярно, а сега се оказа, че бил и корумпиран. Вярно, че с тази външност бъдещето му бе предопределено, но баш с наркотици ли трябваше да се захваща?

— Знаеш ли как действа — отново захленчи Искрен — скрива се край онова магазинче за цигари на центъра и наблюдава кой подрастващ ще влезе в него и ще си купи само филтри за цигари. Ти навярно не си наясно, но само филтри се купуват или ако сам си свиваш цигари с тютюн или ако си решил да се надрусаш.

— И!

— После го претарашва и ако успее да открие в него марихуана му казва: „Имаш три варианта. Или събираш яка пачка и ми я даваш и аз си мълча или ми казваш имената на още двама като теб, което също ще ме накара да забравя, че сме се виждали. Третият вариант е да те предам на прокурора“. Ясно е ученикът какво ще избере, нали?

— Че е ясно, ясно е, но така младежите научават, че за да са добре, единственият изход е да станат предатели. А аз като родител не бих искал да расте едно цяло такова поколение страхливци!

— Охо, в Х. доносници да искаш. Ония сакатите братя припкат към Районното през половин час да доложат за някого. И го вършат ей така, за удоволствие.

— Тях животът толкова ги е наказал, че мразят всички около себе си. За тях не се учудвам, но за младежите съм бесен.

— Аз само ти споделям, че не съм единственият, когото Николов дои.

— То е ясно, но предпочитам да ми говориш с имена и доказателства. Давай по същество, при това с подробности!

— И в Търново има един, който ме пази, — продължи на пресекулки Искрен — казва се Вълко Пеев, от 1 РПУ. Него едва ли ще го знаеш, но и там схемата е същата. На Пеев обаче му снасям и информация, такава ни е уговорката. Казвам му кой купува от мен, други занимават ли се с разпространение, такива неща. Предполагам, че после притиска и тях, но това не ми влиза в работата.

Мъчителят му записа в тетрадката двете имена и продължи:

— Разбирам, че си и доносник.

— Само когато обстоятелствата го налагат.

— Добре, вярвам ти, кажи сега откъде взимаш дрогата!

— Неговото име не го знам…

Страхотен удар с бокса го улучи по брадичката, тя хрусна като счупена съчка, главата му се удари в стената и той за миг изгуби съзнание.

Когато се свести и очите му спряха да блуждаят разбра, че неговия инквизитор не се шегува, ако пак излъжеше нищо добро не го чакаше.

— Недей, сетих се — изфъфли той, вече трудно говореше — Иван Асенов се казва, не е от Х., но всяка седмица идва да отчита машинките в игралните зали, а каквото съм поръчал ми го доставя. Част от парите тук са негови, ако ги вземеш ще ни убие и двамата. Той е нагоре в йерархията и не си поплюва, повярвай ми, знам на какво е способен.

— По-добре от мен се страхувай, сега него го няма. Кажи ми откъде е, искам всичко да знам!

— Мисля, че е от Габрово, но не съм сигурен, когато отчете машинките и прибере парите, в тази посока тръгва. Адрес не знам, не ми е трябвал, но пък този на Николов мога да ти кажа със сигурност — гр. У., улица „Шипка“ 5. Живее в едноетажна къща с малко дворче, накрая на градчето е. Ходил съм там много пъти да му нося отчисленията — по два бона на месец, на Пеев от Търново пак по толкова отделям. Нямат наяждане тия, но няма как, иначе потъвам.

— За ченгетата и за Иван Асенов разбрах, казвай сега за други!

— Няма друг, кълна ти се, Иван ми носи достатъчно, колкото поискам. Ако ме питаш той откъде се зарежда, не знам, да не е луд да ми каже, по-вероятно е да ме убие. Няма други, честно! Бате Иво, какво си се заял с мен, хората имат нужди, а аз ги задоволявам. Капитализъм, знаеш как е.

— За капитализма си прав, но вие сеете смърт, моето момче, а това за мен е неприемливо.

— Това, че си го изкарваш на мен не е справедливо!

— Каква справедливост търсиш пък ти, един убиец на деца? Всеки, който е решил да се занимава с такава дейност знае, че е високорискова. Ти си направил своя избор, и то доброволно, така, че млъквай и не се оправдавай, мамицата ти!

Той бе разбрал всичко, каквото му трябваше и повече работа тук нямаше, а и всяко забавяне криеше рискове.

Стана, взе превръзката и завърза очите на пленника си, после извади палката от джоба си, разгъна я и застана над главата му.

Напрежението в стаята можеше да се реже с нож.

— Опусни се, ще ти кажа нещо последно. Ясно ти е, че съм бащата на Деница Никова, която ти уби с наркотици миналата година, нейната съквартирантка те разпозна и е сигурна, че ти си я тровил. Няма логика в това, едно невинно младо момиче да е в гроба, а отрепката виновна за това, да живее. Заради паметта й и паметта на всички пострадали от теб, те осъждам на смърт. Сбогом!

Искрен, който бе помислил, че вече му се е разминало, схвана какво му готвят и тръгна ужасен да се изправя, при което шията му удобно се източи напред. На Иво повече не му и трябваше, той замахна и със страшна сила стовари палката върху дебелия врат на изверга, за по-сигурно повтори, но от този удар вече нямаше нужда. Тежестта, поставена в предната част на уреда разтроши първия и втория прешлени, прекъсвайки мигновено гръбначния мозък, при такива поражения никое живо същество не би оцеляло.

Виновникът за смъртта на момиченцето му увисна бездиханен на белезниците, само крайниците му още конвулсивно потрепваха.

„Е, сбогом тъпако, с тебе сметките са разчистени, ти плати за стореното!“

С първия приключи и сега в тетрадката имаше три нови имена, не по-малко виновни, но всяко нещо по реда си.

Бащата опипа сънната артерия за пулс, но какъв ти пулс, животът окончателно си беше отишъл. Най-сетне бе изпълнил замисъла си, сега оставаше само да заличи следите, защото не искаше заради някакво тъпо недоглеждане да го разкрият и спрат без да е довършил мисията си. Помнеше заръките на горския си приятел и ценните му съвети. Така бе замислил текста на бележката, че от написаното не се разбираше кога точно ще се върне убитият, който и да го потърсеше щеше да я прочете и да се успокои. Естествено, след някоя и друга седмица Николов, Пеев и Асенов трябваше сериозно да се разтревожат, защото им дължеше пари, но изминалото време отдавна щеше да е заличило следите. Те можеха и да решат, че се е покрил завинаги с дължимото, а баба му, свикнала с честите отсъствия на своя внук, нямаше и да го търси.

Отново огледа наоколо, в очите му не личеше омраза, имаше само тъга. Решението за тази смърт бе взето по принуда, но бе справедливо и окончателно.

Тихо отиде до колата, откъдето взе анцуга, а вътре го облече върху своите дрехи, след това напъха всичко, което бе открил, в чантата. Наръси по ъглите малко емулгатор, за който бе прочел в Интернет, отключи белезниците и прибра и тях, заедно с останалите дреболии. Огледа наоколо за нещо забравено, пооправи тук-там, после прехвърли през ума си възможните засечки. Отчиташе, че няма нужда да улеснява разследващите с каквото и да било, че го чакаха още виновни, при това с произнесени присъди.

Занесе чантата в колата, остави багажника отворен, после се върна в стаята, награби трупа и го преметна през рамо. Месеците тренировки си казаха своето и тежестта не го затрудни особено, бързо го пренесе, стовари го в багажника и затвори капака. Върна се за един последен оглед — баня, кухня, стая. Всичко му се стори наред и той тихо притвори вратата, закрепи по-здраво бележката и напусна къщата.

Засега нещата се получаваха, но тепърва предстояха още важни задачи, това тяло трябваше да се скрие някъде. Всичко беше предварително уточнено, последните нощи единствено за това се подготвяше и сега само оставаше безпроблемно да стигна до набелязаното място.

Той се качи в колата и бавно подкара, молейки се по пътя да няма неприятни изненади.

* * *

В края на градчето пустееха стари, отдавна изоставени вареници, навремето в тях бяха гасили вар за строителни нужди, но това бе отдавна и с напредването на технологиите вече бяха неизползваеми. Преди няколко дни той идва да огледа терена и видяното го удовлетвори.

Сега спря колата до телената ограда, на места вече разкъсана и липсваща, изгаси фаровете и се ослуша. Пълна тишина, но пък и кой ли ще се разхожда насам по това време!

Сложи фенерчето на челото, взе лопатата и премина през оградата. Втората вареница бе идеална за целта, на дъното й все още имаше слой вар, дебел 30–40 сантиметра, хванал тънка коричка.

Той скочи в нея и с лопатата оформи легло като гроб, а изкопаната вар струпа отстрани. После се върна до колата, пъхна бръснача в джоба си, отвори багажника и отново нарами все още топлото тяло. Бързо изтича през оградата, стигна вареницата и внимателно свали безжизнения труп на земята. Претърси всички джобове, но намери само телефона и малко пари.

Свали му пръстена, златния ланец от врата направо скъса и прибра накитите в една торбичка. С бръснача бързо отряза първите фаланги на всички пръсти от ръцете му и ги пъхна в същата торбичка, а после я натъпка в джоба си.

Претърколи тялото през ръба и то тупна долу, точно заемайки изкопа. Иво скочи след него и го зарина с повечето от излишната вар, надявайки се, че специфичният й химичен състав бързо ще разгради останките. После се качи отново горе и нахвърля вътре големи парчета тухли и едри камъни, сега дори и при обилен дъжд тялото нямаше да изплува, а след време варта щеше да свърши останалото.

Вече всичко бе готово. Няма тяло, няма престъпление!

Отне му време, но така впоследствие щеше да избегне въпросите на ченгетата, защото му бе ясно, че интересът на подобни институции не е хубаво нещо.

Поогледа се, заличи някои издайнически белези, качи се в колата и подкара към реката. Там изхвърли бръснача, анцуга и кървавата торбичка с пръстите и златните накити. За скъпоценностите не се поколеба, много апаши лежаха в затворите заради лакомията си.

Прибра се вкъщи, вкара колата в гаража и веднага изчисти номерата от ваксата, извади найлона от багажника и още там го запали и изгори. След това внесе в къщата всичкия останал багаж и го сортира на спокойствие. Парите, дрогата и своите инструменти отдели на една страна, а спринцовката, превръзката за очи и парцала с ДНК от устата на Искрен навря в канала на тоалетната и обилно пусна водата. Диоптричните очила и бастуна прибра, можеха и друг път да му послужат. Май това беше, като за начинаещ бе доволен, предполагаше, че е помислил за всичко.

Изкъпа се старателно, за да отмие всички биологични следи от себе си и най-после си легна, като мислеше, че след стореното, с месеци няма да може да мигне. Оказа се обаче, че се е лъгал, в леглото веднага усети някакво приятно спокойствие и чувство на облекчение. Бе чел някъде, че отмъщението не носи удовлетворение, а по-скоро задълбочава проблемите, но това не се оказа вярно. Гад номер 1 бе понесъл своята отговорност, а сега същото очакваше и останалите. Единствено за търновския полицай не му се искаше да рискува, той бе далеч, а и там не познаваше обстановката, така, че можеше и да го остави жив. За него можеше да напише един анонимен донос и в него да опише всичко научено, но на другите двама нямаше как да прости. Всичкото време на света бе пред него, все щеше да измисли как да подреди и тях. Сега бе пълен с пари, поне затова нямаше да се безпокои, а с пари всичко се постигаше. Налагаше се отнякъде да намери оръжие, с пистолет в джоба щеше да е много по-спокоен. Може би в къщата на Искрен е имало някъде скрит, но разполагаше с твърде малко време и не успя да го открие. Знаеше, че накрая всичко ще се получи както трябва, затова затвори очи и удовлетворен се унесе.

На сутринта се разходи до гробището, седна на гроба на дъщеря си и както винаги дълго си говориха. Не се разплака, този емоционален изблик му ставаше все по-далечен и непознат.

Накрая стана, огледа се и с остро шило изстърга една резка на надгробния камък, това беше неговият подарък за нея. Запита се колко ли черти щяха да се съберат там в течение на времето, но засега този въпрос щеше да остане без отговор. Надяваше се обаче да са повече. Вече бе минал в боен режим!