Патриша Корнуел
Тихият палач (39)

39.

Тя увисна над белия асфалт на рампата, където паркираните частни самолети и вертолети блестяха под слънцето.

Хрумна ми, че възстановките на стрелба в такава жега не бяха много точни. Балистичният желатин щеше да омекне и да започне да лепи като разкапваща се плът. Мухи, пот, воня и Джак Къстър, когото никога не бях виждала — мачо, бивш снайперист от морската пехота. 103-ма убити от него в Ирак. Марино не спираше да се хвали. Чудя се кой ли ги броеше.

Погледнах таблото и почти не усетих как колесниците докоснаха земята. Не си направих труда да похваля Луси за мекото кацане. Нейните винаги са такива. Почти идеални, точно както прави всичко в живота си. И не го казвам от милозливост.

— Девет, лима, чарли, кацнахме и сме добре — казах на кулата, докато приземяваше хеликоптера, насочвайки го с педалите, сякаш паркираше една от мощните си коли.

— Добре дошли отново, доктор Скарпета. — Познатата жена от контролната кула говореше бавно и невъзмутимо. Ако я видех, щях да я идентифицирам по гласа.

— Благодаря. Радвам се, че пак съм тук. — Продължих с моя насечен радиоговор и насочих вниманието си към пасажерската кабина, в която беше Марино. Представях си го как се опитва да отвори вратата още в движение.

Колко пъти му бях казвала да почака, докато спрем напълно? Сякаш го виждах как седи отзад със слушалки, но без предпазен колан — както винаги, и оглежда горите и хълмовете на Ню Джърси. Давах му пет минути, преди да започне да се шегува и да говори като семейство Сопрано — да разтяга гласните и да се прави на глупак. „Ясноу.“ Или „Майната тий“. Или „Той е заадник“. Включих интеркома така, че да се чува в целия хеликоптер.

— Не мърдай преди колелетата да спрат напълно — напомних му.

— Не, искам да си направя подстрижка. — Силният му глас ме оглушаваше в каската.

— Нямаш коса и звучиш като бавноразвиващ се — каза Луси.

— Оу! Не бива да използваш тази дума. Няма да си получиш джобните.

— Защо се държиш като кучето на Павлов? — Пръстите й се движеха бързо по копчетата над главата й. Пъстрите навигационни екрани почерняха. — Щом стъпиш в Ню Джърси, и коефициентът ти на интелигентност пада.

— Тук хората са много умни.

— Не ти говоря за хората. Говоря за теб — отвърна тя, докато двигателите затихваха и тя записваше летателното време и друга важна информация в малка тетрадка.

— Не знам защо изобщо си тръгнах оттук.

— Не биваше. Но пък тогава може би нямаше да те познаваме. — Тя угаси централно хеликоптера, преди той да й върне обидата.

Виждах в прозорците на кабината сенките на бавно въртящата се перка над нас. Натиснах спирачката на ротора, свалих каската си, и я окачих на една кукичка. Освободих се от предпазните колани и ги подредих под себе си върху седалката от агнешка кожа, за да не се заплетат във вратата и да одраскат боята.

В далечината иззад километри гъста гора и от другата страна на река Хъдсън над Манхатън се издигаха небостъргачи, които не можех да видя оттук. Различавах само върховете на кулите — напомняне, че ако някой ни нападне, ние ще отвърнем, и то още по-жестоко. Ще построим отново още по-високи кули. Докато наблюдавах строителството през годините, си давах сметка, че сме изправени пред нов враг: изпълнени с омраза атентатори, които не знаят нищо за хората, които убиват в небостъргача, киното, училището, на маратона или в колите им. Мислех си какво ми бе казал Джон Бригс на другия ден след обявяването на тревогата. Изведнъж това отново стана важно за мен.

„Мисли като за оранжев код, но що се отнася за обикновените хора — имаме жълт код.“

Той не говореше само за посещението на Обама. Намекваше за разузнавателна информация, събрана от ЦРУ за събитията в Крим. Споменаваше пари, наркотици и бандити, които се вкарват в страната, и в светлината на всичко случило се, откакто той ми каза това, че чудех какво наистина е имал предвид.

Лъхна ме горещ въздух, когато стъпих на асфалта, където Марино вече отваряше багажното и започваше да вади черни куфари, на единия от които имаше етикет „доказателства“. Свали и чантите ни и се огледа за колата, която трябваше да ни откара. Яркожълт камион на „Шел“ спря до нас и едно момче изскочи от кабината.

— Къде, по дяволите, е Къстър? — попита Марино, без да се обръща към никой конкретно. Едрото му лице беше червено и по избръснатото му лъскаво теме бе избила пот. Очите му бяха скрити зад рейбаните. — Пратих му мейл, когато бяхме на трийсет минути оттук и никак не ми се седи на слънце.

— Нищо няма да се разтопи или да експлодира. — Луси извади навити сребристи слънчеви протектори. — Освен може би ти.

— Мога да изпържа яйце на асфалта — оплака се Марино.

— Не можеш. — Луси започна да разгъва протекторите, които във ветровити дни се опъваха като хвърчила, но в това горещо спокойно време бяха напълно покорни.

— Ако се наложи, може да внесем всичко в офиса на наземния оператор — предложих.

— В никакъв случай! — отвърна той.

Изглеждаше кисел и раздразнителен, макар и да не беше. Широкото му чело беше нарязано от дълбоки бръчки, ъгълчетата на устатата му висяха. Качи очилата на главата си и присви очи под сянката на опашката, за да напише съобщение на телефона си, докато Луси отваряше капачката на резервоара. Червеникаворусата й коса блестеше от слънцето. Изглеждаше умела и силна в летния си бежов летателен костюм, докато се разхождаше покрай хеликоптера и поставяше слънчевите протектори по стъклата. Заключи вратите, след като шофьорът на цистерната с гориво — който не изглеждаше на повече от шестнайсет — закачи кабела за заземяване.

— Добър ден — каза той на Луси. — Ваш ли е?

— Аз съм само екипаж. — Тя подсигури колелата с яркожълти блокчета.

— Къстър пристига — обяви Марино.

— Ще съм готова, когато приключа. — Луси нямаше да тръгне никъде, докато хеликоптерът не бъдеше презареден и тя не останеше доволна, че е обезопасен от всякакви посегателства.

Беше вманиачена на тема заключване на пътническата и пилотската кабина, багажното и акумулаторното отделение, защитни покрития, всичко. Не беше необичайно да взема такива предохранителни мерки. Но забелязах, че бдителността й е вдигната на максимална степен, освен това знаех, че е въоръжена с колт 45-и калибър в скрит кобур под летателния костюм. Усетих го, когато я прегърнах в Бостън. Попитах я защо е с него, а тя само сви рамене и не отговори.

Портата се отвори и Джак Къстър влезе през нея с тъмносиния си джип. Паркира на безопасно разстояние от цистерната и свали прозореца.

— Извинявам се за закъснението — извика ни той. — Бях зает в кухнята.

Нямах съмнение, че е прекарал деня, потънал до гуша в задачи като забъркване на балистичен желатин, правене на форми и калъпи от хидролизиран колаген, извлечен от животинска кожа, свързване на тъкани и кости.

Имахме да правим много тестове, преди да се мръкне. Нямахме никакво време. Денят ни измами. Сякаш нищо не беше на наша страна. Наблюдавах внимателно Джак Къстър. Познавах го само като репутация, по-специално от похвалите на Марино. Къстър излезе и се ухили дръзко на Луси все едно се познаваха, но тя не му се усмихна в отговор. Задържа погледа му за миг, след това грабна няколко от най-тежките куфари и чанти.

— Най-големият проблем беше да имитираме кост, най-вече череп — каза Къстър, сякаш бе по средата на някакъв разговор, за който не знаех нищо. — Смятах да сложа мотоциклетна каска върху желето, но щеше да стане прекалено неподатлива. Но този проблем ще го решавам друг път и се отказах да правя бъркотии. Така ни остава само един начин. — Имаше предвид отливка от желатин. — Обикновено не се сблъсквам с подобни ситуации, защото по принцип се целим в тялото, не в главата.

— В този убиец няма нищо обичайно — отвърнах.

— Е, той очевидно се цели в главата, или в горната част на гръбнака, а може да е просто дяволски късметлия.

— Не става въпрос за късмет — отговорих. — Не и три пъти. Вероятно и повече, ако има и други застреляни, за които не знаем.

— Няма — каза Луси, сякаш имаше информация, която ние нямахме. — Три са и се чакат още. Това е посланието, което трябваше да получим. Три от седем.

Заради седемте излъскани монети на зида ми, но не го споменах.

— Искам да кажа, че ако е бивш или настоящ военен, не е обучаван така. — Къстър пренареди багажника на джипа си, за да направи място за това, което носехме. — Ние се целим в тялото.

— Руските специални части го правят — противопостави му се Луси. — Те са обучени да се целят в шията и главата.

— Значи търсим руснаци, така ли? — Къстър се взря в Луси.

— Напоследък има наплив от руски специални агенти заради случващото се там — каза тя, сякаш говореше с Бригс. — Както и изтичане на стотици милиарди долари, обезкървяване на икономиката. Да не споменаваме наркотиците.

Бентън сигурно също знаеше за това. ФБР е редовно брифирано от ЦРУ. Информацията на Луси може би идваше от него.

— Всичко зависи от оръжието. — Марино товареше кутии с амуниции. — Сега има нови модели, каквито в Ирак не сте виждали. — Това последното беше за Къстър. — И да, много модели, дошли от чужбина, които не се продават у нас, поне не публично.

— Умни пушки, снайпери с дигитални мерници. Имаме ги и тук — каза Къстър. — Имаме само една глава от балистичен желатин, за което се извинявам. Мислех си да взема труп на прасе. Все още мога, ако утре имате време и искате да поостанете още един ден. Освен това знам някои наистина добри барове.

— Никакви трупове на прасета или каквото и да било друго. Желатинът достатъчно ще се развали на това време. — Отворих задната врата и натоварих моята чанта и тази на Луси на пода, защото мястото в багажника бе свършило.

— Защо? Да не си гнуслива? — попита ме Къстър.

— Не правя тестове с животни — нито живи, нито мъртви.

— Но ги правиш с хора.

— С починали — да. При подписано съгласие.

— Получаваш подписано съгласие от мъртъвци? — Репликите ми бяха смесица от флирт и хапливост, за която в момента нямах никакво търпение. — Страхотен номер! За това ли ти викат доктор Смърт?

— Ще трябва да питаш тези, които ми викат така, които и да са те.

— Винаги ли си толкова враждебна?

— Невинаги — отвърнах.

— Има едно синтетично вещество, което няма нужда да се бърка и не мирише — коментира Луси, сякаш Къстър беше вчерашен.

— Така би било прекалено лесно. Той иска да е отвратително. — Лицето на Марино бе плувнало в пот.

— Нямаме бюджет да купуваме каквото и да било, което да не е отвратително. — Вниманието на Къстър бе привлечено от Луси.

— Ще вляза вътре да платя. — Тя тръгна по рампата. Светлите й боти контрастираха на тъмната повърхност. И някак си успяваше да изглежда невъзмутима в палещата жега.

— Мен не можеш да си ме позволиш — извика Къстър след нея.

— Не съм на пазар — изстреля веднага тя към него.

— Хайде, почна се. — Марино изгледа и двамата.

— Колко даваш на килограм? — извика Къстър.

— Не търся нищо. — И тя влезе през стъклената врата в наземната служба.

— Без майтап, тя наистина не търси — каза Марино троснато, но Къстър не го слушаше.

Колкото повече той флиртуваше с нея, толкова повече тя му отвръщаше със същото по нейния си начин. Трябваше да призная, че той беше привлекателен мъж. Малко над четиресетте, висок и мускулест като кукла Кен с маскировъчни комбатпанталони и бежова фланелка, затъкнал „Смит енд Уесън“, 40 калибър, в кобура. Без съмнение вече е бил информиран, че не е оборудван с каквото трябва, за да направи впечатление на Луси. Марино сигурно бе повторил любимото си клише и му бе предал всички подробности. Може би дори бе стигнал дотам, че да му сподели, че се случват някои подозрителни неща и странни съвпадения, които сочат към нас. Марино и голямата му уста.

Той отвори предната дясна врата на джипа, сякаш с Къстър бяха партньори, а аз бях цивилна гражданка, която просто откарваха донякъде. Оправих кобура на рамото си. Седнах тихо. Не можех да изляза от настроението си, нито напълно да го проумея. Бях гневна на Марино. Бях гневна на всички.

— Какво ново? — Къстър се подпря с ръка на облегалката и се обърна да говори с мен. Красивото му лице бе почерняло, носът бе малко изгорял. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила.

— ФБР претърсва имението на семейство Росадо и яхтата им — отвърна Марино вместо мен.

Докато пращах имейл на Бентън, че сме кацнали живи и здрави, пристигна съобщение от Брайс.

„Паролата на електронната ми поща не работи. А твоята?“

„Моята е наред“, отговорих му.

„Можеш ли да питаш Луси?“

— Сивият пикап на Ранд Блум е взет от дългосрочен паркинг в Логан — каза Марино. — И помниш ли белия ван, за който ми каза? Онзи, който ударил кола на ферибота в Еджуотър, преди да бъде застреляна Джули Истман? Каза, че приличал на ремарке.

— Май си го намерил — по-скоро заяви, отколкото попита Къстър. И аз пак си спомних белия ван, който подминахме, когато пътувахме към местопрестъплението на Нари.

Той също приличаше на ремарке. Марино му бе свирнал с клаксона и шофьорът бе отбил, за да ни пусне. Убиецът може да е бил пред очите ни, а ние да сме нямали представа. Както всичко останало. Играеха си с нас, правеха ни на глупаци, следвахме плана на едно чудовище. Колко ли бяхме забавни.

— Зарязан на марината недалеч от къщата на Росадо в Марбълхед Нек — продължи Марино да го осведомява за последните новини — подробности, които бях сигурна, че няма да ни помогнат. — Със свалени номера. Вътре нямаше нищо освен белина. Можеше да се помирише от съседната пресечка.

— Значи човекът, който го е карал, вероятно убиецът, го е изоставил. И след като е убил Ранд Блум, е избягал с неговия пикап извън града — отвърна Къстър, сякаш това беше факт, а не предположение.

И преследваше колата на Бентън, игра си на котка и мишка с нас на магистралата.

— Гадно, обаче аз вече знаех за това — каза Къстър.

Щом вече знаеше, значи от ФБР са се свързали с него. Отново ме обзе гняв. Те си задаваха въпроси, опипваха почвата, а аз се взирах в главата на Марино. Какво бе разказал нарочно или без да иска? Какви данни на Криминологичния център бе разкрил, без да прояви здрав разум и да предвиди как това можеше да навреди? ФБР бе изолирало Луси преди време и щеше да го направи и сега, но по много различен начин. Този път присъдата щеше да е различна, и то такава, която можеше да я лиши от свободата и живота й.

— Ден година храни, това е Бюрото за теб. Още едно разхищение на парите на данъкоплатците — каза Марино, когато Луси излезе от наземната служба и се затича към джипа.

— Коя е тя? — попита ме Къстър. Не можех да повярвам, че той не знае. Освен това не разбирах как на някой можеше да му се флиртува точно в този момент. — Дъщеря ти? По-малката ти сестра? Наистина ли сама кара онази голяма машина?

Луси седна до мен.

— Съобщение от Брайс — казах й. — Проблем?

— Неприятности със сигурността. Ще ти обясня по-късно — каза тя.

Погледнах часовника си. Беше седемнайсет и петнайсет. Оставаха ни поне три часа дневна светлина, която можехме да използваме.