Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (22)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flesh and Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2021 г.)

Издание:

Автор: Патриша Корнуел

Заглавие: Тихият палач

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 21.12.2015 г.

Редактор: Саша Попова

ISBN: 978-954-655-649-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5583

История

  1. —Добавяне

3.

Беше 12 юни, рожденият ми ден, и аз отказвах да мисля прекалено много за възрастта си или как времето лети все по-бързо с всяка изминала година. Имаше много неща, които да ми повдигнат настроението и за които да бъда благодарна. Животът никога не е бил по-хубав.

Заминавахме за Маями за седмица, през която щяхме да четем, ядем, пием и правим каквото си искаме, може би малко тенис и гмуркане, както и дълги разходки по плажа. Бих искала да ходим на кино, където да споделяме пакет пуканки, да не бързаме да ставаме сутрин. Възнамерявах да си починем, да се забавляваме, да пратим всичко по дяволите. Подаръкът на Бентън за мен беше наетият апартамент на брега на океана.

Бяхме стигнали до такъв етап от живота си, когато можехме да си позволим да се порадваме на малко почивка. Но той твърдеше това за нас откакто се помнех. И двамата го казвахме. От тази сутрин бяхме официално в отпуск, поне на теория. Но на практика нямаше такова нещо. Бентън беше аналитик в разузнаването — това, което хората наричат „профайлър“. Никога не можеше да се откъсне от ФБР, а и клишето, че смъртта никога не си взема отпуск, беше вярно. И аз също не можех да се откъсна никога от работата си.

Монетите блестяха на предобедното слънце. Бяха лъскави и прекалено идеални. Не ги докоснах. Не си спомнях да съм виждала нещо, така перфектно наредено на зида преди. Всички бяха обърнати точно в една и съща посока. Но задният двор беше още в сянката, когато за първи път излязох този ден, а и аз бях заета с нежеланието на недоволното ми куче да си свърши работата. Разсейваше ме и проверката на задачите в градината. Розите имаха нужда от торене и пръскане, моравата — от плевене и косене преди бурята и топлата вълна, прогнозирани за вечерта.

Бях написала указания на Брайс. Той трябваше да се погрижи за всичко не само в офиса, но и у дома. Луси и Джанет щяха да гледат кучето, докато ни няма, а ние бяхме подготвили обичайния си номер, който не беше идеален, но вършеше работа пред алтернативата да оставим Сок сам в празната къща дори за десет минути.

Племенницата ми щеше да дойде, а аз да го изведа през вратата, сякаш се канех да го взема с мен. След това щях да го примамя в колата, с която тя щеше да дойде — да се надяваме, че нямаше да е някое от чудовищните й превозни средства без задна седалка. Много настойчиво я бях помолила да дойде с джипа си, не че и това беше обикновена кола. Нищо от това, което моята племенница, компютърен гений, която доскоро работеше за полицията и все още бе пристрастена към мощните машини, не беше като на другите хора — нито матовочерният брониран джип, който приличаше на бомбардировач, нито агресивното ферари 599 GTO, което издаваше звук като космическа совалка. Сок мразеше мощните коли и не понасяше хеликоптера на Луси. Той лесно се стряскаше. Плашеше се.

— Хайде — окуражих аз безмълвния си четириног приятел, който дремеше в тревата с широко отворени очи, на което аз му виках „да се прави на опосум“. — Трябва да се изходиш. — Той не помръдна, кафявият му поглед бе впит в мен. — Хайде де, моля те човешки. Моля те, Сок, стани!

Той не беше на себе си цяла сутрин. Душеше наоколо, нервничеше, след това лягаше с подвита опашка, покрил дългия си тесен нос с предните лапи. Изглеждаше тъжен и тревожен. Сок разбираше кога се канехме да го изоставим и се депресираше, а аз винаги се чувствах ужасно, все едно бях лоша майка. Наведох се и погалих кафеникавата му къса козина, напипах ребрата му, след това докоснах ушите му с белези от стари рани от надбягванията. Той се изправи, притисна се в краката ми като наклонен кораб.

— Всичко е наред — уверих го аз. — Ще си тичаш по широка поляна и ще си играеш с хеликоптера. Знаеш, колко много обичаш това.

— Не го обича. — Бентън се върна на мястото си на пейката и пак разтвори вестника под разперените клони с тъмнозелени листа, обсипани с восъчни бели цветове с големината на форми за пай. — Много ти подхожда да имаш домашен любимец, който не те слуша и те манипулира.

— Хайде де. — Поведох го към любимото му място за усамотяване под чемшира и другите вечнозелени растения, засадени в миришеща на бор почва. Той не изглеждаше заинтересован. — Сериозно? Държи се странно.

Огледах се, търсех някакъв знак, че нещо не е наред, и вниманието ми се насочи обратно към монетите. По тила ми премина лека тръпка. Не виждах никого. Не чувах нищо друго освен бриза, който шептеше в дърветата и далечния звук от бензинова прахосмукачка за листа. И тогава бавно започнах да се досещам за това, което не ми бе хрумнало в началото. Съобщението в Туитър, което бях получила преди няколко седмици. Спомних си, че към него бяха прикачени бележка за мен и стихотворение.

Профилът беше на Медноглавата змия. Помнех само части от стихотворението. Нещо за светлината и палача, което ми се стори като бълнуване на объркан човек. Налудничавите съобщения и гласови пощи не бяха нещо необичайно. Електронната поща и телефонният номер на моя Криминологичен център са публична информация. Луси винаги проследява подателите и ми съобщава, ако има нещо притеснително. Смътно си спомнях как тя ми каза, че туитът е изпратен от бизнесцентър в хотел в Мористаун, Ню Джърси.

Трябваше да я попитам за това. Всъщност щях да го направя веднага. В кабината на вертолета й имаше безжичен интернет, а на каската й — блутут връзка. А пък и сигурно вече беше кацнала. Извадих телефона от джоба на якето си. Но преди да успея да набера номера, някой ми се обади. Апаратът иззвъня като стар телефон. Детектив Пийт Марино, познах номера му на екранчето — не беше личният му, а служебният.

Ако звънеше, за да ме поздрави за рождения ден или да ми пожелае хубава ваканция, нямаше да го прави от полицейското си блекбъри. Беше много стриктен и никога не използваше оборудването, колите, електронната поща и каквато и да е друга форма на комуникация на полицията за нещо лично. Това беше една от много иронии и многото противоречия, свързани с него. Със сигурност не беше такъв, когато работеше при мен.

— О, боже — промърморих приглушено, — дано не се окаже това, което си мисля.

— Извинявай за обаждането, докторе — отекна басовият глас на Марино в слушалката. — Знам, че се каниш да се качиш на самолета, но трябва да знаеш какво се случва. Първо на теб се обаждам.

— Какво има? — попитах и закрачих бавно из двора.

— Труп на Фарар стрийт — каза той. — Посред бял ден. Наоколо има много хора и никой не е чул, нито видял нещо. Също като другите. И изборът на жертви ме плаши до смърт, особено днес, когато ще идва Обама.

— Какви други?

— Къде си сега? — попита той.

— С Бентън сме в задния двор.

Усетих погледа на съпруга си върху себе си.

— Може би трябва да влезете и да не стоите навън. Точно така става — продължи Марино. — Хората си седят навън, вършат си обичайната работа…

— Какви други? Какви хора? — Огледах се, докато крачех.

Сок бе седнал и бе присвил уши. Бентън стана от пейката и се взря в мен. Сутринта продължаваше да е прекрасна и тиха, но това беше мираж. Защото изведнъж бе станало страшно.

— Ню Джърси веднага след Коледа и после пак през април. Един и същ почерк — каза Марино и аз отново го прекъснах:

— Чакай. Върни се малко. Какво точно се е случило? И нека не сравняваме почерците с други случаи, преди да знаем фактите.

— Убийство на не повече от пет минути път от теб. Получихме обаждане преди около час…

— И се обаждате на центъра ми чак сега? Или по-точно — обаждате се на мен?

Той отлично знаеше, че колкото по-скоро трупът бъде прегледан на местопрестъплението и докаран в центъра, толкова по-добре.

— Мачадо искаше да отцепи района.

Сил Мачадо беше детектив от Кеймбридж. С Марино бяха добри приятели.

— Искаше да се увери, че на място няма опасен убиец, който се спотайва, за да се прицели в още някого. Точно така ми каза. — Марино звучеше странно.

Долових враждебност.

— Според информацията, която сме събрали досега, жертвата е смятала, че някой я следи. Напоследък бил изнервен. Точно така е било и при двата случая от Джърси — каза Марино. — Жертвите са усещали, че ги наблюдават, че някой им прави номера и после изведнъж се оказват мъртви. Има много за обясняване, но точно сега нямаме време. Стрелецът може още да е наоколо. Трябва да останете вътре, докато не дойда. Може би съм на десетина минути път от вас.

— Дай ми точния адрес и сама ще дойда.

— Няма начин. Изключено. И си сложи предпазна жилетка.

Видях как Бентън сгъна вестника и си взе кафето. Доброто разположение на духа му бе засенчено от предчувствия. Животът ни всеки момент щеше да се промени, вече го знаех. Погледнах го с мрачно изражение и излях еспресото си в лехата, без дори да се замисля. Просто рефлекс. Ленивият приятен ден бе свършил така внезапно, както самолет се забива в планинския скат, обвит в мъгла.

— И не мислиш, че това е случай, с който би могъл да се справи Люк или някой от другите лекари? — попитах аз Марино, но вече знаех отговора.

Той не искаше да се занимава със заместника ми Люк Зенър. Марино нямаше да се задоволи с никой от моите съдебни лекари.

— Можем да пратим и някой от криминолозите ни, ако това ти се струва необходимо. Джен Гарате със сигурност ще се справи, а Люк може веднага да направи аутопсията — опитах пак. — Той вероятно е вече в залата. Тази сутрин имахме пет случая.

— Е, сега вече имате шест. Джамал Нари — рече Марино, все едно трябваше да знам кого има предвид.

 

 

— Застрелян на алеята пред дома му, докато е разтоварвал покупките си от колата между десет без петнайсет и десет — каза Марино. — Забелязал го съсед от тротоара и се обадил на 911 точно преди час и осем минути.

— Откъде знаете, че е застрелян, щом още не сте стигнали до местопрестъплението? — Погледнах часовника си. Беше единайсет и осем минути.

— Има хубава дупка във врата и още една там, където някога е било лявото му око. Мачадо е там и вече се свърза със съпругата му по телефона. Тя му казала, че се случили някои странни неща през последния месец и Нари бил толкова обезпокоен, че си променил режима, дори си сменил колата. Поне това ми предаде Мачадо. — Пак онзи тон.

Враждебност, която ми се струваше нелогична. Двамата ходеха на бейзболни и хокейни мачове заедно. Караха мотори „Харли Дейвидсън“, а Мачадо беше главният виновник, който убеди Марино да напусне като главен криминолог при мен и да се върне в полицията. Това бе станало миналата година. Все още се мъчех да свикна с празния му кабинет в Центъра и новият му навик да ми нарежда какво да правя. Или поне си мислеше, че може. Точно като сега. Изискваше присъствието ми на местопрестъплението, сякаш аз нямах думата.

— Вече получих няколко снимки по електронната поща — обясни Марино. — Както ти казах, напомня ми за убитата жена в Ню Джърси преди два месеца, онази, с чиято майка съм учил в гимназията. Застреляна, докато чакала ферибота. Хора навсякъде и никой нито видял, нито чул каквото и да било. Един куршум в тила и един в устата.

Спомних си, че бях чула за този случай. Първоначалните подозрения бяха, че става въпрос за наемен убиец, а мотивите вероятно са били лични.

— През декември пък някакъв мъж слизал от колата пред ресторанта си в Мористаун — продължи Марино, докато мислите отново се върнаха към странното стихотворение. Беше ми изпратено от хотел в Мористаун. Медноглавата змия. Съзнанието ми започна да блуждае пак към седемте монети на зида.

— Бях на това местопрестъпление, беше по време на празниците, а аз разпусках с приятели ченгета и отидох с тях. Беше прострелян в тила и в корема. Здрави медни патрони, много бързи и с толкова малко фрагментация, че не можем да направим балистична експертиза. Но и в двата случая има някои безспорни неща. Почти сме сигурни, че е използвана една и съща пушка, а тя е необикновена.

„Ние.“ В някакъв момент Марино се бе вкарал в разследване, което беше извън юрисдикцията му. Серийни убийства, вероятно със снайпер или поне той така намекваше. А нямаше нищо по-лошо от разследване, основано на предположения. Ако вече знаеш отговора, изкривяваш всичко, за да го нагодиш според хипотезата си.

— Нека караме по-бавно, докато разберем с какво точно си имаме работа — казах му аз, докато гледах как Бентън ме наблюдава и си поглежда от време на време телефона.

Предположих, че преглежда новини и имейли. Опитваше се да разбере какво става. Продължаваше да хвърля поглед по посока на Академията по изкуствата и науките, където бе видял нещо да проблясва като светкавица на фотоапарат, само че по-приглушено. Отражение, кратко припламване, поне така каза. Сещам се за оптически мерник на пушка. И за нискодисперсионните лещи или антиотразителните устройства, използвани от снайперистите и състезателите по стрелба.

Срещнах погледа на Бентън и му показах с жест, че трябва да се приберем в къщата бавно, спокойно, сякаш нищо не се е случило. Спрях до грила, покрих го с капак, държах се безгрижно, все едно нищо не ме тревожеше. Ако някой ни наблюдаваше или бе насочил оптически мерник към нас, нищо не можехме да направим.

Резките движения и създаването на впечатление за паника щяха още повече да влошат нещата. Луси и Джанет не бяха забелязали нищо, докато оглеждаха района от високо, но не разчитах много на това. Човекът може да се е прикрил. Вероятно е залегнал, когато е чул приближаващия хеликоптер. Може би вече се е върнал.

— Знаеш ли кой е Джак Къстър? — попита Марино.

Казах му, че не знам, докато с Бентън се качвахме по стълбите със Сок по петите ни.

— От Мористаун е — продължи Марино. — Водещ детектив и специалист по балистика. Той подозира, че става въпрос за цев с пет нареза, като на пушките, които снайперистите сами си правят. Приятелите ми там ме държат в течение. А и аз се интересувам.

Марино бе израснал в Байон, Ню Джърси, и обичаше да ходи на концерти и спортни събития на стадион „Метлайф“. Миналия февруари беше там на финала за Супербоул. Твърдеше, че приятелите му ченгета от шерифския офис в Морис Каунти са му намерили билети.

— На местопрестъплението има медни частици, там, където куршумът е излязъл от тялото му, е ударил асфалта — каза Марино.

— Тялото местено ли е? — Дано да не казваше това.

— Очевидно има частици и в кръвта, която е изтекла изпод главата. Не се тревожи, никой не е пипал нищо, което не трябва.

Бентън затвори мрежестата врата зад нас, след това и тежката дървена вътрешна врата и я залости. Останах в коридора и продължих разговора, а той изчезна към кухнята. Затворих, защото някой друг се опитваше да ме набере, и погледнах да видя кой е.

„Брайс Кларк.“

След малко го чух в слушалката.

— Помниш ли гимназиалния учител по музика, който вдигна голям шум, че бил преследван от правителството и накрая пи бира и яде барбекю с Обама? — започна веднага Брайс и чак тогава разбрах всичко. — Онзи, който се държа като кретен с теб, помниш ли? Наруга те пред президента? В общи линии те нарече крадец на трупове и нацистка, която продава кожа, кости, очи, черни и бели дробове на търговци на органи?

„Джамал Нари.“ Настроението ми още повече се скапа.

— Споменах ли, че се е извила лайняна буря? — продължи Брайс. — Вече е по всички новини. Не ме питай защо веднага обявиха самоличността му. Изчакаха — колко… Час? Може би трябва да попитаме Марино за това.

— За какво говориш?

— Искам да кажа, че не е никаква тайна къде живее — или живееше — Нари. Очевидно, след като там се бяха събрали всякакви новинарски екипи, включително от Си Ен Ен, „Ройтерс“ и любимото ми „Добро утро, Америка“, когато се случи онзи нещастен пиарски гаф, който го прати в Белия дом да яде и пие безплатно. Казват, че със сигурност е той. Как се случи така, че новината вече обиколи цялата планета?

Нямах отговор.

— Ще ходиш ли на местопрестъплението или да кажа на Люк да отиде? И преди да ми отговориш, нека ти споделя мнението си. Трябва ти да отидеш — добави моят приказлив офис мениджър. — Вече из социалните мрежи плъзнаха теории на конспирацията. Слушай това: Съобщение за мъж, убит в Кеймбридж на Фарар стрийт? Сигурно е ретуитнато вече милион пъти от девет насам.

Не виждах как това изобщо е възможно. Спомних си думите на Марино, че Нари е убит между десет без петнайсет и десет. Казах на Брайс да намери транспорт до местопрестъплението възможно най-бързо и да се погрижи да оградят района. Не исках зяпачи, които да надничат и да снимат с мобилните си телефони.

— Няма да коментираме нищо пред никого — наредих му. — Нито дума. Обади се на фирмата за почистване и веднага след като опишем местопрестъплението, искам то да бъде почистено от кръв и всякакъв биологичен материал, все едно нищо никога не се е случвало там.

— Веднага се заемам — каза той. — О, да! Честит рожден ден, доктор Скарпета! Щях да ти го изпея, но сигурно е по-добре да го направя по-късно…?