Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (22)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flesh and Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2021 г.)

Издание:

Автор: Патриша Корнуел

Заглавие: Тихият палач

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 21.12.2015 г.

Редактор: Саша Попова

ISBN: 978-954-655-649-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5583

История

  1. —Добавяне

16.

Слънцето грееше вече под остър ъгъл, а въздухът, който влизаше през климатика, беше по-топъл. Марино пое по обиколен път, за да избегне трафика, но усилията му бяха безнадеждни според мен. Президентът Обама бе кацнал в авиобаза Ханском преди двайсет минути. Кортежът му пътуваше към Кеймбридж.

Щеше да вечеря с големите дарители в хотел „Чарлс“ и да даде пресконференция в Бостън сутринта. Навсякъде имаше полицаи и военни, които затваряха улици, блокираха мостове и ограничаваха достъпа, следяха всичко по вода, земя и въздух. Хеликоптери бръмчаха над пристанището и по реката — армейските „Блек Хок“, „Чинук“ на морската пехота и „Дофин“-ите на бреговата охрана. Обикаляха ниско и бавно. Чувах шума им и усещах вибрациите, докато на екрана на телефона ми се появяваха съобщения за тревога.

Повече от хиляда протестиращи вече се бяха събрали на площад „Копли“, пред общината и по улиците край мястото на атентата на Бостънския маратон миналата година, в който загинаха трима души и бяха ранени над сто и петдесет. Антимюсюлманските настроения се засилваха все повече с наближаването на процеса през есента и членовете на Алианса на старозаветните баптисти вече пристигаха с автобуси, за да предадат посланието си за омраза.

Екстремистите ме притесняваха най-много — сборища на откачалници, които търсеха оправдание за извратените си мозъци във Всемогъщия, тържествуващи и зли, докато невинни хора бяха застрелвани и взривявани в училища и универсални магазини в Афганистан, а миналата година и в Бостън. Самонадъхваха се в омразата си и тя ставаше все по-силна. Разпространяваше се като чума и единственото лекарство срещу нея бяха хуманността и приличието, които, изглежда, не достигаха. Предният ден президентът направи изявление от Белия дом, с което призова американците „да не прибързват със заключенията си“ относно цели групи от човешки същества.

Никакви думи не можеха да възпрат гнева и аз поставих Центъра по криминология под тревога в мига, в който бях информирана, че той пристига в Бостън. Не бях паникьорка, а и тук често идваха държавни глави, но става напрегнато, когато предупреждават толкова кратко преди визитата. Въпреки добрите ми връзки с военните лекари и Министерството на отбраната не знаех нищо допреди два дни. Шефът ми, генерал Джон Бригс, ми се обади късно във вторник, за да ми предаде препоръките на специалните служби. Каза, че рискът е висок.

— Да кажем, че кодът е оранжев — обясни ми той, — но за пред хората е обичайният жълт.

— Защо? — попитах.

— Поверителен доклад от Русия — отвърна той. — Те са решени да унищожат „Ал Кайда“ след терористичните актове във Волгоград точно преди олимпийските игри. Освен това случващото се в Крим и заплахата, че някои специални агенти под прикритие могат да излязат от контрол.

— Някои?

— Притесняват се, че след като Янукович е избягал от Украйна, може да са го последвали изключително опасни специални агенти, които са останали лоялни към него.

— Може да са го последвали?

— ЦРУ са обтекаеми по въпросите за парите, наркотиците и убийците, които влизат в страната. Да не забравяме и руския проблем в Бостън.

Имаше предвид чеченците, обвинени за атентата на маратона. Предупрежденията на Бригс не бяха неочаквани, но бяха по-притеснителни от обикновено. Докато разказвах това на Марино, продължавах да прехвърлям в ума си случилото се днес. Имах тревожното усещане, че всичко това по някакъв начин е свързано със случващото се и ако се окажеше вярно, значи имахме много голям проблем, вероятно глобален.

— Ами двата случая в Ню Джърси — припомни ми той, докато чакахме в задръстване. — Те как се вписват в посещението на Обама и това, което се случва в Украйна?

— Трябва да разберем дали Блум е свързан с някоя екстремистка група — предложих.

— И аз си мислех за алчните екстремистки копеленца. — Марино изгледа злостно колите, които стояха на място. — Ще ми се сега да бяхме с хеликоптера на Луси.

 

 

Маршрутът му е истински лабиринт, тъй като разчита на приложение на мобилния си телефон, за да избягва задръстванията.

Движехме се много бавно, от време на време пропълзявахме, после пак спирахме. Минахме през Китайския квартал, след това през Северен Бостън и най-накрая заобиколихме ТД Гардън, домът на „Селтикс“ и „Бруинс“. Поехме по Нашуа стрийт, от двете ни страни се простираха претъпкани паркинги. Подминахме язовира на река Чарлс, Научния музей, чиято сграда бе покрита с плакати и знамена, които рекламираха огромна сбирка от фосили вътре.

Слънчевите лъчи хвърляха отблясъци по реката все едно хиляди малки сребърни рибки танцуваха по повърхността й. А телените въжета на моста Заким в далечината се издигаха като такелажа на фрегата от Американската война за независимост. Внимателно наблюдавах къде се намирам и какво се случваше край нас, като поглеждах в страничното огледало и внимавах в картинката. Не бих се учудила, ако Ранд Блум се окажеше достатъчно нагъл, че да ни проследи. Опитвах се да си представя точно какво иска, освен да кара хората да се чувстват притеснени. Направо нещастни и напълно объркани, както беше в случая с Джоана Кадър, Сара Анджиърс, а според него и с мен.

Никога нямаше да му доставя това удоволствие и той трябва да го е разбрал, докато стоях на улицата и го гледах в очите, ако приемем, че не го е знаел преди този следобед. Каза, че пак ще се видим, все едно това щеше да ме уплаши, а аз му се усмихнах и казах: „Добре“. Дадох му да разбере, че мога да му издействам още една ограничителна заповед или обвинение за навлизане в чужда собственост. Още по-добре щеше да стане, ако се появеше в центъра ми непоканен, тогава охраната щеше да му окаже гостоприемство, което нямаше да забрави.

Не му споменах да избягва да се забърква със съпруга ми, който работеше за ФБР, както и с мен и частната ни собственост, както и че ще е изключително мъдро от негова страна да не доближава Луси, бивш агент на ФБР и военен пилот, която напусна работа заради неподчинение и няколко съмнителни убийства. Тя беше доста сръчна с оръжията и за добро или за лошо й бе вродено да не се тревожи, да не й пука и да не изпитва угризения, ако решеше, че действията й са оправдани.

Нямаше нужда директно да заплашвам Блум, за да му стане ясно. Когато си тръгна от къщата на Галиван Булвар, гумите му изсвистяха гневно по асфалта и оставиха черни следи. Показа слабост, помислих си, докато гледах подир него. Но не го подценявах. Би било умно от негова страна да не подценява и мен.

— Веднага щом ме видя, ме позна, но това не е най-важното. Имах усещането, че очакваше да се появя с теб — натъртих на Марино, който изглеждаше незаинтересован от думите ми.

— Не разбирам защо не си ми казала, че имаш апартамент в Маями. — Изведнъж се бе заинатил той.

— Както споменах няколко пъти, и аз разбрах за него вчера.

— Но си знаела от известно време, че ще ходиш там на почивка.

— Да, за рождения ми ден. Мислех, че ще отседнем в хотел — отговорих. Вече го бях казала няколко пъти.

Марино ровеше. Какво — не бях сигурна. Държеше се кавалерски, но нещо го ядеше отвътре, затова се бе фиксирал върху Флорида, където за кратко бе живял, когато преди години имах кабинет там. Като всички хора бе запомнил доброто. Слушах го, докато преглеждах съобщенията от моя център. Пристигаха по-бързо, отколкото можех да ги прочета. Последното беше от Люк Зенър.

Нямаше нищо неочаквано в аутопсията на Джамал Нари, но стомашното съдържимо беше интересно. Това беше предварителният доклад на Люк, който току-що бе приключил и нямаше търпение да го обсъди. А когато той казваше „интересно“, имаше предвид „странно“. В стомаха му е имало нещо, което не очаквал. Заместникът ми е прекалено умен, за да ми прати подробности в електронна комуникация, за разлика от Лиз Райтън и Брайс Кларк.

Лиз ми съобщаваше, че си тръгва. Пак й било зле, не можела да мисли, непрекъснато си бършела носа и си изкашляла белите дробове. Чувстваше се длъжна да ми го опише, а ми се щеше да ми бе спестила детайлите, които някой адвокат можеше да използва срещу нея. Нямаше да е никак добре съдебните заседатели да чуят, че не е мислила ясно, дори никак, докато е правила балистичен анализ по случая. А пък Брайс беше направо невъзможен, който непрекъснато ми пишеше „Земята вика доктор Скарпета“, което ме караше да изглеждам като ексцентричка или като космонавт.

„Ще дойдеш ли изобщо в кабинета днес?“, написа ми той и само минута по-късно: „Добре, не ми оставяш избор. Котката излезе от чувала. Някои от най-лоялните ти подчинени седят и те чакат, за да те изненадат. Купили са каноли от Майк“.

„Защо?“, пиша му аз обратно.

„Ехо? Рожденият ти ден?“

„Много мило, но моля те, кажи на хората да си ходят.“

„Аз ли да им кажа?“

„Разбира се“, отговарям му.

„Не разбираш ли, че е обидно?“

— Няма угодия — промърморих аз.

— Какво? — попита ме Марино и аз му обясних. А той ми отговори: — Разбирам го. Хората искат да ти пука, че те чакат. Ако се зарадваш, те ще се почувстват добре.

— Но аз ще се почувствам зле. Сигурна съм, че повечето от подчинените ми биха искали да се приберат при приятелите и семействата си, да се порадват на остатъка от деня. Знаеш ли какво е „бижутерийна смес“? — Четях друго съобщение на телефона си.

— Парченца неръждаема стомана, които се използват за почистване на метал в барабан — каза Марино. — Те са различни по форма и размер. Луси ги използва понякога, когато зарежда амуниции. Защо?

— Ърни Копел. Пишеше ми най-старшият от криминолозите ми.

Обикновено в късния следобед вече бях анализирала всички улики, отбивах се в лабораториите, проверявах докъде са стигнали разследванията по различните случаи. Но сега бях заседнала в кола, защото президентът на Съединените щати беше тук и присъствието му беше като пожар, който се разпространяваше неконтролируемо и затваряше магистрали, пътни артерии, спираше частния въздушен трафик и бизнеса в широк радиус. Но животът и смъртта никога не спираха в Криминологичния център и експертите като Ърни ме информираха непрекъснато. Разказите им не бяха подробни, но достатъчни, за да ми дадат представа какво се случва и какво да проверя.

— Взел е фрагмента и мистериозния запазен куршум от Лиз, преди тя да си тръгне днес, и е прегледал снимките от случаите в Ню Джърси — осведомих Марино. — Имало микроскопични надрасквания, които той свързва с бижутерийна смес. Казва, че надраскванията навсякъде си приличат.

Ърни не казваше, че са еднакви, но това намекваше. Той ми даваше да разбера, че медните куршуми, пронизали Джамал Нари, и тези, убили другите двама души, са лъснати в барабан, вероятно един и същ. Той се върти часове, понякога дни наред, а триенето премахва окисляването и лъска метала. Ърни подозираше, че във финалната част на процеса е използван плат за ръчно полиране. А запазеният куршум имал уникална машинна обработка, която съм щяла да видя.

— И ти напомням, че според Бентън монетите са полирани в барабан — добавих.

— Бижутер — процеди Марино.