Франсоа Мориак
Змийско кълбо (19)

XVIII

Поляната днес е по-светла от небето. Влажната земя сякаш дими; в коловозите, пълни с дъждовна вода, се отразява мътният небесен лазур. Всичко ме увлича, както в дните, когато Калез ми принадлежеше. Нищо вече тук не е мое, но аз не се чувствувам беден. Когато нощем плющи дъжд и гроздето гние, аз пак се тревожа, както на времето, че гроздоберът е застрашен. Мислех, че съм привързан към собствеността, а в същност в мен е говорила обичта към земята, инстинктът на селянина, защото аз съм син на селяни, потомък на онези, които от векове се вглеждат тревожно в хоризонта. Рентата, която трябва да получавам всеки месец, ще се натрупва у нотариуса — аз никога не съм имал нужда от нищо. Цял живот бях пленник на страст, която в същност не ме е владеела. Както кучето нощем лае срещу луната, аз съм бил омагьосан от един отблясък? Да се събудиш на седемдесет години! Да се възродиш преди самата си смърт! Да можех да поживея още няколко години, няколко месеца, няколко седмици…

Болногледачката си замина, чувствувам се много по-добре. Амели и Ернест, които прислужваха на Иза, остават при мен; те умеят да правят инжекции, всичко ми е под ръка; ампули с морфин, нитрит. Претрупани от работа, децата не напускат града и се мяркат тук само когато имат нужда от сведение за оценка на някоя част от имуществото… Всичко минава без спорове: от страх някой да не бъде „онеправдан“, те взеха смешното решение да делят всичко наполовина, комплектите от покривки и сервизите. Бяха готови по-скоро да разрежат на две някой гоблен, отколкото той да остане на единия. Предпочитат всичко да бъде на части, но никой да не получи повече. Това именно наричат — да притежаваш чувство за справедливост. Цял живот прикриват под красиви имена най-грозни чувства… Не, ще залича тези свои мисли. Кой знае дали и те не са пленници, както бях аз, на някаква страст, която в същност не се корени в душите им.

Какво мислят те за мен? Несъмнено, че съм бил победен, че съм отстъпил. Смятат, че са ме „надвили“. При всяко посещение в Калез обаче ми засвидетелствуват дълбоко уважение и благодарност. И все пак аз ги учудвам. Особено Юбер, който ме наблюдава недоверчиво — не е сигурен, че съм обезоръжен. Успокой се, бедното ми момче. Аз не бях опасен за вас още в деня, когато се върнах да се възстановя в Калез, та сега ли…

 

 

Брястовете край пътя и тополите в ливадите сякаш са нарисувани една над друга скици, а между тъмните им редици се събира мъгла — мъглата и димът от запалената суха трева, смесена с могъщия дъх на земя, напоена с дъждовна вода. Защото ние сме в разгара на есента и гроздовете, обсипани с блестящи дъждовни капки, няма да се налеят вече със сок — дъждовният август им го е отнел. Но за нас може би никога не е късно. Необходимо ми е да си повтарям, че никога не е късно.

На другия ден след завръщането си в Калез влязох в стаята на Иза не от благоговейно чувство. Само безделието, пълното бездействие, което не знам дали ми е приятно или ме натъжава, когато съм на село, ме подтикна да бутна полуотворената врата, първата вляво от стълбата. Прозорецът беше широко отворен, шкафът и скринът — също. Прислужниците бяха изнесли всичко и слънцето огряваше до най-малките кътчета осезаемите останки от една завършила човешка съдба. В септемврийския следобед бръмчаха разбудени мухи. Гъстите заоблени корони на липите приличаха на изпъстрени с петна плодове. Лазурът, по-тъмен във висините, бледнееше над задрямалите хълмове. Някъде звънна смях — не виждах момичето, което се смееше. Из лозята сякаш плуваха сламени шапки — гроздоберът беше започнал.

Но прекрасният живот беше си отишъл от стаята на Иза. Ръкавиците и слънчобранът в долното чекмедже на шкафа изглеждаха като мъртви. Гледах старата каменна камина, над чиято полица са изработени в резба гребло, лопата, сърп и житен сноп. През лятото широки пъстри паравани прикриват тези старовремски камини, в които могат да се запалят огромни цепеници. На паравана пред нашата камина беше изобразен впряг волове на нивата. Един ден като малко момче се бях ядосал и бях надупчил плата с кама. Параванът беше опрян до камината. Опитах се да го поставя както трябва, той падна и откри черния квадрат на огнището, пълно с пепел. Спомних си какво ми бяха разказали децата за последния ден на Иза: „Гореше разни листове, помислихме, че е станал пожар…“ В този миг разбрах, че тя е усещала приближаващата се смърт. Не можем да мислим едновременно за собствената си смърт и за смъртта на другите. Преследван от натрапчивата мисъл за близкия си край, как да се разтревожа от нервното напрежение на Иза? „Няма нищо, от възрастта е“ — повтаряха глупавите деца. Но в деня, когато е запалила буен огън, тя е знаела, че нейният час е ударил. Пожелала беше да изчезне напълно; да заличи и най-малките следи на своето съществуване. Гледах как вятърът раздвижва леко в огнището сивите снежинки. На стената до камината все още стоеше опряна машата. Взех я и започнах да ровя в купчината прах, в това небитие.

Разбърках го, сякаш укриваше тайната на моя живот, на нашите две съществования. Колкото по-дълбоко проникваше машата, толкова по-плътна ставаше пепелта. Измъкнах няколко късчета хартия, оцелели по средата на топчето листове, но можах да разчета само отделни думи, неразбираеми разпокъсани фрази. Всичко беше написано с един и същ непознат почерк. Ръцете ми трепереха, ровех все по-упорито. На едно съвсем малко листче, изцапано със сажди, успях да прочета думата „Pax“^[1] а под малко кръстче имаше една дата „23 февруари 1913“ и обръщението „скъпа дъще…“. Помъчих се да сглобя буквите, останали на обгорялата по края страница, но възстанових само това: „Вие не носите отговорност за омразата, която ви вдъхва това дете, ще имате вина, ако й се поддадете. Напротив, ясно е, че се стремите…“ Измъчих се, но успях да разчета още: „… да съдите безразсъдно мъртвите… чувството, което той изпитва към Люк, не доказва…“ Останалото не се виждаше под саждите, с изключение на една фраза: „Простете, без да знаете какво трябва да простите. Принесете в жертва вашата…“

По-късно щях да размишлявам — сега трябваше да търся и да намеря още нещо. Ровех наведен, застанал в неудобно положение; това ми пречеше да дишам. Изведнъж открих подвързан бележник; помислих, че е цял, развълнувах се, но нито един от листовете му не се беше запазил. На вътрешната страна на кориците разчетох само няколко думи, написани с ръката на Иза: „Религиозни размисли“, и отдолу: „Не се зова този, който осъжда на вечни мъки, моето име е Исус“ (Христос до свети Франциск Салски).

Следваха други цитати, но нечетливи. Дълго още стоях наведен над тази пепел, но напразно, не открих нищо повече. Изправих се и погледах очернените си със сажди ръце. Видях в огледалото, че и лицето ми е изцапано. Прииска ми се да поскитам, както в дните на моята младост; спуснах се бързо по стълбата, забравил болното си сърце.

 

 

За първи път от много седмици се отправих към лозята; почти оголели, без плод, те вече се готвеха за зимен сън. Пейзажът наоколо беше лек, прозрачен, въздушен като лазурните мехурчета, които Мари издухваше някога през сламка. Вятърът и слънцето изсушаваха коловозите и дълбоките следи от стъпките на воловете. Вървях, отнасяйки в сърцето си образа на тази непозната Иза, в плен на могъщи страсти, които единствен бог имаше властта да укроти. Тази домакиня и майка е изгаряла от ревност към сестра си. Мразела е малкия Люк. Жена, способна да ненавижда едно момченце… дали, е ревнувала заради своите собствени деца? Защото съм обичал Люк повече от тях? Но тя също така беше ненавиждала Маринет… Да, да — тя беше страдала за мен; аз съм притежавал властта да я измъчвам. Какво безумие! Маринет мъртва! Люк мъртъв! Иза мъртва! Мъртви! Мъртви! А аз, старецът, стоя край същия гроб, в който те са погребани, и се радвам, че не съм бил безразличен на една жена, че съм предизвиквал в сърцето й истинска буря.

Смешно беше и аз наистина се смеех сам, задъхан, облегнат на едно колче от лозето, а пред мен се разстилаха обгърнатите в бледа мъгла простори, където бяха потънали селата с черквите, пътищата, тополите. Лъчите на залязващото слънце едва си пробиваха път до този сякаш погребан свят. Чувствувах, виждах, усещах престъплението си. То не се състоеше само в това отвратително змийско кълбо — омразата към моите собствени деца, жаждата за мъст, сребролюбието, а в нежеланието ми да виждам друго, освен тези сплетени змии. Аз бях свързан с гадното кълбо, като че ли то беше самото мое сърце, като че ли ударите на това сърце се бяха смесили с гъмжащите влечуги. И не стига че половин век съм разбирал от себе си само това, което не е моята същност, а съм се отнасял така и с другите. Нищожните желания, изписани по лицата на моите деца, ме заслепяваха. У Робер виждах само глупавото изражение и това външно впечатление ми беше достатъчно. Никога, когато съм се вглеждал в другите, не съм изпитвал желание да разкъсам обвивката, да премина през нея, за да достигна до тях. На тридесет или четиридесет години би трябвало да направя това откритие. Днес вече съм старец, умореното ми сърце бие бавно и аз гледам как последната есен от моя живот приспива лозята, обвива ги в дим и гаснещи слънчеви лъчи. Онези, които трябваше да обичам, са мъртви; мъртви са онези, които биха могли да ме обичат. А живите… аз вече нямам нито време, нито сили да измина пътя до тях, да ги открия отново. Сега в мен всичко — дори гласът, движенията, моят смях принадлежи на онова чудовище, което противопоставях на света и на което дадох моето име.

 

 

Горе-долу такива мисли се въртяха в главата ми, докато стоях облегнат на колчето в лозето и гледах ливадите на Икем, залени от лъчите на залязващото слънце. Случката, която ще разкажа тук, несъмнено още по-добре ще ги изясни; но те вече бяха се породили в мен тази вечер, когато се връщах в къщи, пропит до дън душа от умиротворението, спуснало се над земята; сенките се издължаваха, целият свят беше сговорчив; губещите се в далечината склонове като че ли отпускаха рамене: чакаха мъглата и нощта може би да се изтегнат, да се отпуснат, да заспят в човешки сън.

Надявах се да заваря Жьонвиев и Юбер в къщи: бяха ми обещали да вечерят с мен. За пръв път в живота си копнеех те да дойдат и това ме изпълваше с радост. Горях от нетърпение да им покажа обновеното си сърце. Не биваше да губя нито минута, трябваше колкото може по-скоро да ги опозная, да ме опознаят и те. Дали ще имам време преди смъртта да поставя на изпитание моето откритие? Ще прелетя без отдих пътя до сърцата на моите деца, ще премина през всички прегради, които ни разделят. Змийското кълбо най-сетне беше размотано: ще вървя тъй бързо към тяхната любов, че те ще ме оплачат, когато ми затварят очите.

Не бяха дошли още. Седнах на пейката пред пътната врата, заслушан в шума на моторите. Колкото повече закъсняваха, толкова повече копнеех да ги видя. Отвреме-навреме пак ме обземаше предишният гняв — все едно им беше дали ги чакам или не… Пет пари не даваха, че се измъчвам заради тях; сигурно го правеха нарочно… Изведнъж се опомних — може би закъсняваха по неизвестна за мен причина, а аз по стар навик подхранвах злобата си. Камбаната звънна за вечеря. Отидох да предупредя Амели, че ще почакаме още малко. Много рядко влизах в кухнята с почернелите греди, където висяха бутове шунка. Седнах на един сламен стол до огъня. Амели, мъжът й и управителят на чифлиците Казо, чиито смехове бях чул отдалеч, се умълчаха, когато влязох. Винаги ме обгражда атмосфера на уважение и страх. Аз никога не говоря с прислужниците. Не защото съм надменен или взискателен господар — те просто не съществуват за мен, аз не ги виждам. Но тази вечер ми беше по-леко с тях. Тъй като децата ми не идваха, прииска ми се да седна в единия край на тази маса, където готвачката режеше месо.

Казо веднага се измъкна, Ернест облече бялото си сако, за да ми поднесе вечерята. Мълчанието му ме потискаше. Чудех се какво да кажа. Не знаех нищо за тези две същества, които цели двадесет години ни бяха служили предано. Най-сетне си спомних, че някога тяхната дъщеря се беше омъжила в Совтер и идваше да ги вижда, че Иза не й плащаше заека, който донасяше, защото често ядяла в дома ни. Без да се извръщам, запитах малко припряно:

— Е, Амели, как е дъщеря ви? Все още ли е в Совтер?

Тя наведе към мен обветреното си лице и след като ме изгледа, отговори:

— Господарят знае, че тя умря… преди десет години, на двадесет и девети, на Архангеловден. Господарят не си ли спомня?

Мъжът й не каза нищо, само ме изгледа студено; сигурно подобна разсеяност му се стори престорена. Промърморих:

— Извинете… започнал съм да забравям от старост…

И както винаги, когато съм смутен и притеснен, аз се засмях тихо, не можах да се въздържа да не се засмея. Ернест съобщи с обикновения си тон:

— Вечерята е сложена.

Станах веднага, отидох в лошо осветената трапезария, седнах срещу сянката на Иза. Тук Жьонвиев, абат Ардуен, Юбер… Потърсих с очи между прозореца и бюфета високото столче на Мари, на което бяха седели и Жанин, и дъщерята на Жанин… Едва преглътнах няколко залъка; непоносим ми беше погледът на човека, който ми поднасяше ястията.

 

 

Той беше запалил с лозови пръчки камината във всекидневната. В тази стая бяха преминали много поколения и оттегляйки се, всички бяха оставили, както при отлив на брега остават мидени черупки, различни албуми, кутии, снимки, маслени лампи. Мъртви дребни украшения изпълваха поставките. Шумът от тежките стъпки на някакъв кон в мрака и на пресата за грозде, която работи до къщата, просто късаха сърцето ми. „Деца мои, защо не дойдохте?“ — простенах жално. Ако прислужниците бяха ме чули, щяха да помислят, че във всекидневната има чужд човек; не биха могли да повярват, че това е гласът на неприятния старец, че тези думи е произнесъл тоя, който според тях уж не си спомняше, че дъщеря им е умряла.

Всички — жена ми, децата, колегите и прислужниците, бяха направили заговор срещу моята душа и ми диктуваха тази отвратителна роля. Аз бях застинал в злобата, която те ми бяха внушили. Бях приел образа, създаден от тяхната ненавист. Какво безумие да се надявам на шестдесет и осем години да тръгна срещу течението и да ги накарам да видят в мен съвсем нов човек, какъвто в същност съм и винаги съм бил! Ние виждаме само това, което сме свикнали да виждаме. И вас, клети мои деца, не ви виждам други. Ако бях по-млад, бръчките нямаше да са така дълбоко врязани и навиците така дълбоко вкоренени; но аз се съмнявам, че дори през младостта си бих могъл да разваля тази зла магия. „За това е необходима някаква сила“ — казвах си. Но каква сила? Необходим е някой. Да, някой, в когото да се намерим всички и който би станал свидетел пред близките ми, че съм удържал победа над себе си. Някой, който би поръчителствувал за мен, който би свалил от плещите ми отвратителното бреме и би го поел…

Дори най-добрите не могат да се научат сами да обичат: за да отминаваме смешните страни, пороците и най-вече глупостта на хората, трябва да усвоим тайната на обичта, която светът вече не познава. И докато тази тайна не бъде открита отново, напразни ще бъдат усилията да се променят човешките отношения: по-рано мислех, че икономическите и социални проблеми ми са чужди, защото съм егоист; аз бях истинско чудовище, затънало в самота и равнодушие — вярно е, но в същото време изпитвах едно чувство, смътна увереност, че лицето на света не може да се промени външно, че трябва да се проникне до сърцето на света. Търся онзи, който единствен може да удържи такава победа; той самият би трябвало да бъде сърце на сърцата, пламтящият фокус на обичта. Желание, което може би беше вече молитва. Още малко ми трябваше, за да падна тази вечер на колене и да се облакътя на някой фотьойл, както правеше някога през лятото Иза, а трите деца се притискаха до нея. Аз се връщах през терасата, устремен към осветения прозорец; заглушавах стъпките си и невидим в тъмната градина, ги гледах как се молят: „На колене пред теб, господи — говореше Иза, — благодаря ти, че си ми дал сърце, способно да те познае и възлюби…“.

А сега стоях прав сред стаята и се олюлявах като поразен от гръм. Мислех за живота си, вглеждах се в живота си. Не, не можеш да тръгнеш срещу течението на такъв кален поток. Аз бях ужасен човек и никога не съм имал нито един приятел. И все пак — казвах си, — дали не беше така, защото никога не съм умеел да се прикривам? Ако всички хора ходеха без маски, както аз извървях половин век, може би биха се изненадали, че съществуват толкова малки различия в нравствения им облик. Истината е, че никой не върви напред с открито лице, никой. Повечето хора се превземат, правят се възвишени, благородни. Без да го съзнават, подражават на литературните герои или на някой друг. Светците знаят какво става в душите, затова сами се ненавиждат и презират. Нямаше да вдъхвам такова презрение, ако не се показвах до дъното на душата си, неприкрит, разголен.

Такива мисли ме преследваха тази вечер, докато бродех в сумрака на стаята и се блъсках в тежките мебели от акажу и палисандрово дърво — заседнали в пясъка отломки от миналото на моето семейство, по които толкова изтлели днес тела се бяха изтягали, излежавали. Децата бяха изцапали с обувчиците си дивана, когато се настаняваха там да разглеждат картинките в „Монд Илюстре“ от 1870 година. На тези места и до днес имаше петна. Вятърът фучеше край къщата, разбъркваше окапалите листа на липите. Бяха забравили да затворят капаците на една стая.