Франсоа Мориак
Змийско кълбо (6)

V

От този ден започна ерата на дълбокото мълчание, което от четиридесет години не сме нарушавали. Опустошението в душата ми не пролича по нищо. Всичко продължи, както в часовете на моето щастие. Физически ние останахме близки, но сянката на Родолф престана да се появява, когато те държах в обятията си, и ти благоразумно никога вече не произнесе името му. Той беше отговорил на твоя зов, бе побродил около брачното ни ложе и бе извършил разрушителното си дело. Сега оставаше само да мълчим и да чакаме дългия низ от последици и развръзката.

Може би ти съзнаваше, че си сгрешила, разказвайки ми тази история. Без да отдаваш прекалено голямо значение на признанието си, просто смяташе, че е по-разумно да не споменаваш в разговорите ни неговото име. Не знам дали забеляза, че вече не си говорехме нощем, както преди. Свършено беше с нашите безкрайни разговори. Обмисляхме всяка своя дума. И двамата бяхме нащрек.

Събуждах се посред нощ, разбуждаше ме моята мъка. Бях неделим от теб като лисицата от капана. Представях си какви думи щяхме да разменим, ако те раздрусам грубо, ако те блъсна от леглото. „Не, не съм те лъгала — ще извикаш ти, — защото те обичах.“ „Да, по липса на по-добро и защото е много лесно да се прикриеш зад чувственото вълнение, което в същност не означава нищо, за да накараш другия да ти повярва, че е обичан. Аз не бях чудовище: първото влюбено момиче би могло да направи от мен каквото пожелае.“ Понякога стенех от болка в мрака, но ти не се събуждаше.

 

 

Впрочем с първата ти бременност всички обяснения станаха излишни и нашите отношения малко по малко се измениха. Бременността ти пролича преди гроздобера. Върнахме се в града, ти направи спонтанен аборт и трябваше да останеш няколко седмици на легло. Напролет отново забременя. Наложи се да те пазим. Занизаха се години на бременност, аборти, раждания, все повече и повече предлози да се отдалеча от теб. Впуснах се тайно в авантюри — винаги много тайно, защото непрекъснато имах дела в съда, бях все „на работата си“, както казваше мама, и трябваше да спазвам приличие. Имах си определени часове, навици. Животът в провинциалния град развива у разпътника хитрост като у преследван дивеч. Успокой се, Иза, милостиво ще ти спестя тези ужасни за теб истории. Не се бой, няма да ти описвам този ад, в който се спусках почти всеки ден. Ти ме тласна в него, след като вече ме беше спасила.

Но дори да не бях тъй предпазлив, ти нищо не би забелязала. След раждането на Юбер се разкри истинската ти природа — ти беше майка и само майка. Престана да ми обръщаш внимание. Просто не ме забелязваше; истината е, че не откъсваше поглед от децата. След като те направих майка, аз бях изпълнил това, което очакваше от мен.

Тъй като за мен децата бяха само червейчета и не се интересувах от тях, нямахме разправии по този въпрос. Срещахме се само в ритуалните съпружески часове, когато плътта действува по навик — когато мъжът и жената в душата си са на хиляди левги един от друг.

Ти си спомни за моето съществуване, когато и аз започнах да се навъртам край децата. Намрази ме, защото предявих правата си над тях. Радвай се на признанието, което се осмелявам да ти направя: не бащинска обич ме подтикваше към това. Много скоро започнах да те ревнувам заради силното чувство, което те бяха събудили в теб. Да, исках да ти ги отнема, за да те накажа. Естествено, измислях и възвишени причини, изтъквах, че това е мой дълг. Не желаех една лицемерно набожна жена да извращава с възпитанието, си съзнанието на моите деца. Така се залъгвах. А какво се криеше зад това!

Ще успея ли някога да завърша тази история? Започнах я заради теб; а ми се струва, че е невъзможно да я изчетеш открай-докрай. В същност пиша за себе си. Аз съм стар адвокат, привеждам в ред досието си, класирам документите на моя живот, на този загубен процес. Ах, тези камбани… Утре е Великден. Ще сляза при вас заради „светия празник“, обещах ти.

— Децата се оплакват, че не те виждат — каза ми ти тази сутрин.

Нашата дъщеря Жьонвиев стоеше с теб до леглото ми. Ти излезе, за да останем насаме — тя и аз: Жьонвиев искаше нещо да ме помоли. Чух ви, като си шушукахте в коридора.

— По-добре ти да говориш с него първа — съветваше те Жьонвиев.

Разбира се, отнася се до нейния зет, оня безделник Фили. Колко изкусно извъртях разговора и й попречих да постави този въпрос! Жьонвиев си отиде, без да успее да ми каже нещо. Знам какво иска тя. Миналия ден чух всичко: когато прозорецът на всекидневната е отворен под моята стая, трябва само малко да се наведа. Те искаха „да авансирам“ Фили, за да може той да участвува на Борсата като посредник. Работа като всяка друга, разбира се… сякаш аз не предчувствувах тътнещата буря, сякаш не разбирах, че точно сега трябва да държа парите под ключ… Ако знаеха колко акции бях продал през последния месец, надушвайки спадането…

Всички отидоха на черква. Великден обезлюди къщата, полята. Останах сам, старият Фауст, чужд на човешките радости, отделен от тях от жестоката старост. Те не знаят какво значи старост! По време на обеда всички ме гледаха в устата, ловяха думите ми — дано да изпусна нещо за Борсата, за сделките. Аз говорех преди всичко заради Юбер, за да се спре, ако има още време. Как тревожно ме слушаше той!… Ето един, който не умее да прикрива грижите си. Той ядеше машинално, а ти все пълнеше чинията му с упорството на клетите майки, които, виждайки, че синовете им са угнетени, ги карат да ядат насила, сякаш това ще ги ободри и работите им ще потръгнат. А той те нагрубяваше, както аз някога нагрубявах мама.

А как старателно наливаше чашата ми младият Фили! И с каква престорена загриженост ме съветваше жена му, малката Жанин:

— Дядо, не бива да пушите. Дори една цигара ще ви навреди. А сигурен ли сте, че в това кафе няма кофеин?

Горкото момиченце, колко лошо играе, говори неестествено. Дори гласът, измененият глас напълно я издава. Като млада ти също говореше превзето, но след първата бременност стана такава, каквато си по природа. А Жанин ще остане до смъртта си дама, която иска да знае всичко, повтаря онова, което е чула, което й се е сторило изискано, ще изказва чужди мнения и няма да разбира нищо. Как ли Фили, толкова непосредствен, същинско кученце, понася живота с тази малка глупачка? Не всичко в нея е изкуствено — любовта й е истинска. Тя играе лошо само защото извън любовта й нищо няма значение за нея.

След обеда всички седнахме на въздух пред къщата. Жанин и Фили гледаха Жьонвиев, майка си, умолително; на свой ред тя се обърна към мен. Ти незабелязано направи отрицателен знак. Тогава Жьонвиев стана и ме запита:

— Татко, искаш ли да се поразходим?

Колко много се плашехте всички от мен! Съжалих се над нея; макар че отначало бях решил да не мръдна от мястото си, станах и я улових под ръка. Обиколихме поляната. Семейството ни наблюдаваше от площадката. Жьонвиев веднага започна:

— Бих искала да ти говоря за Фили.

Тя трепереше. Ужасно е да вдъхваш страх на собствените си деца! Но как мислите, възможно ли е на шестдесет и осем години човек да се избави от безпощадния израз, отпечатан на лицето му! Късно е да се променяме на тази възраст. И душата се обезкуражава, когато не може да се излее навън… Жьонвиев набързо изрече предварително подготвената си реч. Разбира се, ставаше дума за Борсата. Тя каза точно това, което не можеше да ме предразположи — като я слушаше човек, излизаше, че безделието на Фили заплашва да разруши семейството. Фили започвал да се разваля. Аз й отговорих, че за млад човек като зет й работата на борсов посредник ще му служи само за алиби. Тя го защити. Всички обичат този Фили!

— Не бива да бъдем по-строги към него, отколкото Жанин.

Възразих, че нито го критикувам, нито го осъждам. Пет пари не давах за този господинчо.

— Нима той се интересува от мен? Защо тогава аз да се интересувам от него?

— Той много те уважава…

Тази глупава лъжа ми даде повод да подхвърля думите, които пазех в запас.

— Това явно не пречи, дъще, твоят Фили да ме нарича „стар крокодил“. Не възразявай, колко пъти съм чувал да го казва зад гърба ми… Няма да му противореча: крокодил съм, крокодил ще си остана. Какво може да се очаква от един стар крокодил — нищо, освен смъртта му. Само че дори умрял — добавих неблагоразумно, — той би могъл да изиграе някой номер на близките си. (Съжалявам, че казах това, че й пуснах тази муха!)

Жьонвиев беше поразена, започна да протестира, въобразяваше си, че отдавам значение на обидния прякор. На мен младостта на Фили ми беше отвратителна. Как би могла тя да разбере какво представлява в очите на един ненавиждан от всички, разочарован старец този победоносен младеж, още от юношество преситен от това, което аз не бях вкусил нито веднъж за половин век? Аз ненавиждам, мразя младите хора. А този повече от всички останали. Както котката влиза безшумно през прозореца, той проникна с кадифени стъпки в къщата ми, съблазнен от миризмата. Моята внучка нямаше много хубава зестра, но в замяна на това имаше чудесни „надежди“. Надеждите на нашите деца! За да ги осъществят, те трябва да минат през труповете ни.

Понеже Жьонвиев подсмърчаше и си триеше очите, аз й подхвърлих:

— В края на краищата нали имаш мъж, мъж, който търгува с ром. Защо скъпият Алфред не създаде положение на зет си? Откъде накъде аз да бъда по-великодушен от вас самите?

Тя промени тона и ми заговори за горкия Алфред: с каква непочтителност, с какво презрение! От думите й излизаше, че той е страхливец, който с всеки изминат ден все повече и повече ограничаваше своите сделки. В неговото предприятие, някога така внушително, днес вече нямало място за двама.

Поздравих я, че има предпазлив мъж: когато бурята тътне, платната трябва да се свиват. Бъдещето е на тези, които като Алфред играят на дребно. Днес липсата на замах в търговските сделки е най-важното качество. Тя помисли, че й се подигравам, макар аз да съм дълбоко убеден в това, ето защо държа парите си под ключ и не ги давам дори в спестовната каса.

Върнахме се към къщи. Жьонвиев не се осмеляваше да каже повече нищо. Аз вече не се облягах на ръката й. Семейството, насядало в кръг, ни гледаше как се приближаваме и явно се мъчеше да разгадае зловещите признаци. Нашето завръщане очевидно прекъсна спора между семейството на Юбер и семейството на Жьонвиев. О, каква чудесна битка ще има около трупа ми, ако реша да ви дам парите си! Само Фили стоеше прав. Вятърът развяваше непокорните му коси. Той носеше риза с открита яка и къси ръкави. Ужасявам се от днешните младежи — те са като девойки с атлетически фигури. Детските му бузи се зачервиха, когато на глупавия въпрос на Жанин: „Е, какво, поговорихте ли си?“, аз отговорих спокойно: „Поговорихме си за един стар крокодил.“

 

 

Още веднъж ти казвам: не го мразя заради обидния прякор. Те не знаят какво е старостта. Вие не можете да си представите това изтезание — да не си получил нищо от живота и да не чакаш нищо от смъртта. Да няма нищо отвъд този свят, да не съществува тълкувание, да не ни е дадено някога да разгадаем смисъла на тайната… Но ти, ти не си изстрадала онова, което аз изстрадах, и няма да изстрадаш това, което сега изстрадвам! Децата не очакват твоята смърт. Те те обичат по свой начин; обожават те. Веднага взеха твоята страна. Аз ги обичах. Спомням си я като малко момиченце на коленете си — Жьонвиев, тази напълняла четиридесетгодишна жена, която току-що се опита да ми измъкне четиристотин банкноти по хиляда за своя нехранимайко зет. Щом я видеше в прегръдките ми, ти я викаше… Няма да стигна никога до края на изповедта си, ако продължавам да смесвам настоящето с миналото. Ще се опитам да приведа малко в ред нещата.