Франсоа Мориак
Змийско кълбо (20)

XIX

На другия ден изчаках тревожно пощата. Обикалях из алеите като Иза, когато децата закъсняваха и тя се безпокоеше. Дали не се бяха скарали? Дали някой не беше болен? „Страшно се притеснявах“; и аз като Иза започвах да си внушавам и да се измъчвам от какви ли не черни мисли. Дълго скитах из лозята, разсеян и унесен като човек, угнетен от грижи; но в същото време съзнавах тази промяна в себе си и почти бях доволен, че се безпокоя. В мъглата се носеха най-различни звуци, чувах равнината, без да я виждам. Стърчиопашки и дроздове чуруликаха из лозята, където гроздето още не беше изгнило. Като дете Люк обичаше в края на ваканцията тези бързо отлитащи утрини от ранната есен…

Краткото писмо на Юбер от Париж не ме успокои. Принуден бил — пишеше ми той — да замине набързо, защото се случило нещо много неприятно; но вдругиден се връщал и щял да ми разкаже. Представях си усложнения от финансово естество — дали не е извършил нещо незаконно?

Следобед не издържах и наредих да ме отведат до гарата, където си купих билет за Бордо, макар че бях обещал да не пътувам сам. Жьонвиев живееше сега в нашата стара къща. Срещнах я в антрето точно когато изпращаше някакъв непознат, сигурно доктор.

— Юбер нищо ли не ти съобщи?

Тя ме заведе в чакалнята, където бях припаднал в деня на погребението. Отдъхнах си, като узнах, че се отнася до бягството на Фили — страхувах се от нещо много по-лошо; той заминал с някаква жена, „която го държала здраво“; станала голяма разправия, той казал жестоки неща и не оставил никаква надежда на жена си. Горката Жанин не можела да се съвземе — състоянието й безпокояло лекаря. Алфред и Юбер заминали да догонят беглеца в Париж. Току-що получили телеграмата им, че не са успели да постигнат нищо.

— Като си помисля каква щедра издръжка им давахме… Естествено бяхме взели предпазни мерки, не им отделихме капитал. Но рентата им беше солидна. Боже мой, Жанин беше безсилна пред него: той получаваше от нея всичко, каквото пожелае. Като си помисля, че преди я заплашваше да я зареже, ако ти не ни оставиш нищо; а сега, когато ни даде всичко, цялото си богатство, изведнъж реши да се запилее някъде. Как си обясняваш това?

И тя млъкна; стоеше срещу мен, вдигнала вежди, с разширени очи… После се долепи до радиатора, закърши ръце.

— Сигурно е избягал с някоя много богата жена… — казах аз.

— Нищо подобно! Учителка по пеене… Чакай, ти я познаваш много добре, госпожа Велар. Не е в първа младост и само си дава вид, че е нещо. Печели, колкото да живее. Как си обясняваш това? — повтори тя.

Но без да дочака отговора ми, пак започна да приказва. В този момент в стаята влезе Жанин. Тя беше по пеньоар, поднесе ми челото си за целувка. Не беше отслабнала; но отчаянието беше премахнало от заобленото й некрасиво лице онова, което мразех в него — това клето същество, толкова превзето и изкуствено, беше отхвърлило обвивката и беше станало просто и естествено. Един полилей блестеше ослепително над нея, но тя дори не премигна. Запита ме само:

— Научихте ли?

И седна в един шезлонг.

Дали чуваше приказките на майка си, безконечната обвинителна реч, която Жьонвиев сигурно повтаряше до втръсване, откакто Фили беше заминал?

— Като си помисля…

Тя започваше да излива красноречието си винаги с думите: „Като си помисля“, твърде странни наистина за личност, която изобщо не беше свикнала да мисли. Съгласили се били на този брак — казваше тя, — макар че още на двадесет и две години Фили бил разсипал вече едно не лошо богатство, което получил твърде рано (понеже беше сирак и нямаше роднини, бяха му признали пълнолетие). Семейството ни си затворило очите за развратните му похождения… И ето как той ни се отплащаше…

Започвах да кипя от яд и напразно се мъчех да се сдържа. Старата ми лошотия пак надигаше глава. Като че ли самата Жьонвиев, Алфред, Иза и всичките им приятели не бяха омотали Фили, не бяха го заслепили с хиляди обещания.

— Най-любопитното е — скарах й се аз, — че сама си вярваш на приказките. А знаеш много добре, че всички търчахте след този младеж.

— Слушай, татко, да не почнеш да го защищаваш…

Възразих, че нямам никакво намерение да го защищавам. Но ние не бяхме справедливи — смятахме Фили за по-долен, отколкото в същност беше. По всяка вероятност най-безцеремонно са му показвали, че щом богатството вече е осигурено, той е длъжен да търпи всички унижения — отсега нататък нямаше накъде да върви. Но хората не винаги са такива подлеци, каквито си ги представяме.

— Като си помисля, че защищаваш един мръсник, който заряза младата си жена и малката си дъщеря!…

— Жьонвиев — извиках аз ядосано, — ти не ме разбираш. Помъчи се да разбереш: не е нужно да се доказва колко лошо е да напуснеш жена си и дъщеря си, но виновникът може би е извършил това не от недостойни подбуди, а поради по-възвишени причини.

— Хайде де — повтаряше Жьонвиев вироглаво, — ще ми разправяш, че е много благородно да захвърлиш младата си двадесет и две годишна жена и малката си дъщеря…

Тя си знаеше нейното; не разбираше абсолютно нищо.

— Не, ти си ужасно глупава… Или може би се преструваш, правиш се, че не разбираш… Пак повтарям, Фили не ми се вижда вече толкова жалък, откакто…

Жьонвиев ме прекъсна и се развика да почакам Жанин да излезе от стаята и тогава да я обиждам, като защищавам мъжа й. Но малката, която дотогава не беше отворила уста, изведнъж заговори с неузнаваем глас:

— Защо да го отричаме, мамо? Ние бяхме сравнили Фили със земята. Припомни си: откакто направихме подялбата, непрекъснато му подчертавахме, че сме нещо повече от него. Бях си въобразила, че мога да го водя като куче на синджир. Дори не ми беше вече мъчно, че не ме обича. Държах го; той беше мой; принадлежеше ми: аз бях господарка на парите; трябваше да ме гледа в очите и да върти опашка. Това е твой израз, мамо. Спомни си, като ми повтаряше: „Сега ще те гледа в очите и ще върти опашка.“ Ние си въобразявахме, че парите са най-важното за него. Може би и той го е мислил, но гневът и срамът му излязоха по-силни. Защото той не обича тази жена, която ми го отне; сам ми го призна, когато заминаваше, и ми изсипа в лицето толкова жестоки истини, че не мога да не му повярвам. Но тя не го презирала, не го унижавала. Отдала му се, не го купила. А аз си го бях купила.

Тя повтори няколко пъти тези думи, сякаш се бичуваше. Майка й вдигаше рамене, но се зарадва, като видя сълзите й: „Сега ще й олекне…“ И й каза успокоително:

— Не се бой, детето ми, той ще се върне. Гладът прогонва вълка от гората. Като се нагладува…

Бях убеден, че на Жанин й е неприятно да слуша такива думи. Станах, взех шапката си; не можех да понеса да прекарам вечерта с дъщеря си. Успокоих я, че съм наел кола, с която ще се върна в Калез. Внезапно Жанин каза:

— Отведете ме със себе си, дядо.

Майка й се възмути — да не е обезумяла! Трябвало да остане в града; адвокатите сигурно щели да имат нужда от нея. Освен това в Калез щяла „да угасне от мъка“.

Жьонвиев ме изпрати до площадката и остро ме упрекна, че не порицавам страстта на Жанин.

— Признай, че ще бъде истинско избавление, ако успее да се откъсне от този човек. Лесно ще се намери повод за развод. С богатството си Жанин може да се омъжи блестящо втори път. Но първо трябва да се откъсне от тоя. Ти не можеше да търпиш Фили, а сега си седнал да го възхваляваш пред нея! Не! И дума да не става. Никакво идване в Калез! Представям си как ще ни я върнеш. Тук ние ще я отвлечем от тъжните мисли. Тя ще забрави…

„Ако не умре — мислех си, — или не остане да влачи жалко съществуване с вечна мъка в сърцето, която времето няма да уталожи.“ Може би Жанин спадаше към тази порода жени, които стар адвокат като мен познава много добре — за тях надеждата се превръща в неизлечима болест; и след двадесет години те все още седят, вперили очи във вратата като вярно куче.

Върнах се в стаята, където седеше Жанин, и й казах:

— Ела, когато пожелаеш, детето ми… винаги ще бъдеш добре дошла.

Тя не показа с нищо, че ме е разбрала. Жьонвиев влезе и ме запита недоверчиво:

— Какво й каза?

После ме обвинявала, че в тези няколко секунди съм „отбил от пътя“ Жанин и съм се позабавлявал „да й напъхам в главата вредни мисли“. Но докато слизах по стълбите, аз си мислех как младата жена ми беше извикала: „Отведете ме със себе си…“ Тя беше ме помолила да я отведа. Инстинктивно аз бях казал за Фили точно думите, които толкова й се искаше да чуе. Може би аз бях първият, който не я оскърби.

Вървях из ярко осветения Бордо — точно започваше учебната година. Тротоарите в центъра лъщяха, навлажнени от мъглата. Обедното гъмжило заглушаваше дори шума на трамваите. Изчезнало беше уханието на моето детство; сигурно щях да го открия в мрачните квартали, на улица „Дюфур-Дюбержие“ или на улица „Грос Клош“. Може би там, на някой тъмен ъгъл, стоеше старица и притискаше до гърдите си димящо гърненце с печени кестени, които миришат на анасон. Не, не бях тъжен. Тази вечер някой ме беше чул, разбрал. Бяхме се обединили с Жанин: това беше победа. Но аз бях претърпял поражение пред Жьонвиев: нищо не може да се направи срещу определен вид глупост. Не е трудно да намериш път до една жива душа, да я откриеш дори през престъпленията и най-жалките пороци, но простотията е непреодолима. Толкова по-зле. Ще приема участта си; невъзможно е да се разклатят камъните на всички гробове. Ще бъда щастлив, ако успея да стигна до сърцето поне на едно същество, преди да умра.

 

 

Спах в хотела и се върнах на другия ден в Калез. Няколко дни след това дойде Алфред, от него научих, че посещението ми е имало гибелни последици. Жанин писала на Фили безумно писмо, в което се признавала за виновна за всички грешки, извинявала се, искала му прошка. „Жените все такива глупости ще…“ Добрият шишко не смееше да ми каже, но сигурно си мислеше: „И тя върви по стъпките на баба си…“

Алфред ми даде да разбера, че смятат делото предварително за загубено и според Жьонвиев аз съм бил виновен — нарочно съм „разбъркал“ главата на Жанин. Усмихнах се и запитах зет си какво би могло да ме подтикне към подобна постъпка. Той ме увери, че не споделя мнението на жена си, но според нея аз съм действувал така, за да се позабавлявам, от жажда за мъст или чисто и просто от „лошотия“.

Децата не идваха вече да ме виждат. Жьонвиев ме уведоми с писмо две седмици по-късно, че трябвало да настанят Жанин в болница. Естествено не ставало дума за лудост. Лекарите разчитали много да я излекуват в самота.

И аз живеех в самота, но не страдах. Никога моето сърце не ми беше давало такава дълга отсрочка. Повече от две седмици се задържа златната есен. От дърветата не се отронваше нито лист, розите отново разцъфтяха. Мъчно ми беше, че децата пак се отделиха от мен. Юбер идваше да говорим само по работа. Държеше се сухо, недоверчиво. Говореше вежливо, но вечно беше нащрек. Моите деца ме обвиняваха, че съм повлиял зле на Жанин и аз отново бях загубил спечеленото. В техните очи пак се бях превърнал във врага, във вероломния, способен на всичко старец. Бяха затворили и отделили от живите единственото същество, което може би щеше да ме разбере.

И все пак аз се чувствувах дълбоко умиротворен. Лишен от всичко, самотен, застрашен от мъчителна смърт, живеех спокойно, съсредоточено, с будно съзнание. Не ме гнетеше мисълта за печално отминалите ми дни. Не усещах бремето на изпълнените с пустота години… Сякаш не бях болен старец, сякаш имах пред себе си още цял живот, сякаш умиротворението, овладяло душата ми, беше живо същество.