Франсоа Мориак
Змийско кълбо (2)

I

Ти ще се изненадаш, когато откриеш това писмо в моя сейф върху пакет ценни книжа. Може би би било по-добре да го поверя на нотариуса, за да ти го предаде след смъртта ми, или да го оставя в чекмеджето на бюрото си — първото чекмедже, към което децата ще се спуснат още преди да съм изстинал. Но години наред аз се връщах мислено към това писмо и винаги си го представях в моите безсъници върху поличката в сейфа — празен сейф, съдържащ единствено това отмъщение, изпилвано почти половин век. Успокой се: впрочем ти вече си се успокоила: „Акциите са тук.“ Струва ми се, че чувам това възклицание още от антрето след завръщането от банката. Да, ти ще извикаш на децата през траурния си воал: „Акциите са тук.“

А те за малко нямаше да са тук, готвех се да взема необходимите мерки. Ако бях пожелал, днес щяхте да получите само къщата и земите, нищо друго. Провървя ви, че надживях ненавистта си. Дълго смятах, че в ненавистта е силата на моя живот. А ето днес вече не я изпитвам. Старецът, в какъвто съм се превърнал, трудно може да си представи озлобения до неотдавна болник, който прекарваше нощите си не само кроейки отмъщението си (старателно заредената бомба със закъснител ме изпълваше с гордост), а търсейки и средство да му се наслади. Как ми се искаше да доживея да видя лицата ви на връщане от банката! Не биваше да ти дам нито много рано, нито много късно пълномощно да отвориш сейфа, за да си доставя една последна радост — да чуя отчаяните ви въпроси: „Къде са акциите?…“ Струваше ми се, че тогава и най-жестоката агония няма да ми развали удоволствието. Да, аз бях способен на подобни сметки. Не бях чудовище, как бях стигнал дотам?

 

 

Четири часът е, подносът с остатъците от закуската, мръсните чинии още са по масата и привличат мухите. Напразно звъня; на село звънците никога не работят. Чакам търпеливо в стаята, където съм спал като дете, където вероятно ще умра. Първата мисъл на нашата дъщеря Жьонвиев в деня на смъртта ми ще бъде да я поиска за децата. Аз заемам сам най-голямата стая с най-хубаво изложение. Бъдете справедливи — аз предложих на Жьонвиев да й я отстъпя и щях да го направя, ако доктор Лаказ не смяташе, че влагата в партера е опасна за бронхите ми. Безспорно щях да се съглася, но изпълнен със злоба — истинско щастие е, че бях възпрепятствуван. (През целия си живот съм правил жертви, споменът за които ме тровеше, подхранваше, напластяваше този род озлобления, засилващи се с годините.)

Любовта към семейните раздори се предава по наследство. Често съм чувал от майка си, че баща ми бил скаран с родителите си, които от своя страна умрели, без да видят изгонената си отпреди тридесет години дъщеря (тя е родоначалничката на марсилските ни братовчеди, с които не се познаваме). Никога не узнахме причините за всичките тези разправии, но приемахме доверчиво омразата на близките си; и днес, ако срещна някой от малките си братовчеди от Марсилия, бих му обърнал гръб. Възможно е изобщо да не се виждаме с далечните си роднини; но не е така с децата, със съпругата. Естествено, не липсват задружни семейства; като си помислим обаче колко са домакинствата, в които две същества взаимно се дразнят, отегчават се около общата трапеза, в общата умивалня, под общата завивка, чудно е, че разводите са толкова малко! Те се ненавиждат, а затворени в домовете си, не могат да избягат едни от други…

 

 

Каква трескава жажда да пиша ме е обзела днес, на рождения ми ден? Започвам шестдесет и осмата си година, а съм единственият, който се сеща за това. Жьонвиев, Юбер, децата им винаги на всичките си рождени дни са имали торта със свещички, цветя… Ако толкова години вече не ти подарявам нищо за твоя празник, то не е, защото съм го забравил, а за да си отмъстя. Както е да е… Последният букет, получен от мен по този повод, беше набран от старческите ръце на моята бедна майка; за последен път въпреки болното си сърце тя се беше добрала до алеята с розите.

Докъде бях стигнал? Да, ти се питаш какво поражда в мен този писателски бяс, „бяс“ наистина е точната дума. Можеш да съдиш за него по почерка ми, по буквите, наклонени всички на една страна като борчета, огънати от западен вятър. Слушай; първо ти споменах за едно дълго лелеяно отмъщение, от което се отказвам. Но има нещо в теб, нещо от теб, което искам да победя — твоето мълчание. Само че разбери ме правилно: ти си бъбрива, можеш да разискваш часове наред с Казо за птичарниците или за зеленчуковите градини. С децата, дори с най-малките, ти дърдориш, дрънкаш врели-некипели по цели дни. А като си спомня как ставах аз от масата — с празна глава, затормозен от процесите си, от грижите си, които не можех да споделя с никого… Особено когато след делото Вилнав изведнъж се прочух като голям адвокат по наказателни дела, както писаха вестниците. Колкото по-склонен бях да вярвам в себе си, толкова повече ти убиваше самочувствието ми… Но не, това още не е най-важното, за друго едно твое мълчание искам да ти отмъстя: за упоритото мълчание, с което ти обгръщаше нашия семеен живот, нашето дълбоко неразбирателство. Колко пъти съм се питал — в театъра или над някой роман — дали съществуват в живота любими и съпруги, които правят „сцени“, които се обясняват с открито сърце, на които им става по-леко, като се обяснят.

Цели четиридесет години ние страдахме един до друг, но ти винаги намираше начин да не задълбаеш нещата с някоя дума, винаги съумяваше да прекратиш разговора.

Дълго мислех, че го правиш нарочно, умишлено поради причини, които ми убягват, до деня, когато разбрах, че това просто не те интересува. Бях толкова далеч от твоите мисли, че ти се измъкваше не от страх, а от отегчение. Разбираше накъде духа вятърът, усещаше, когато се готвя да направя нещо, и щом се опитвах да те изненадам, лесно отбягваше удара или ме потупваше по бузата, целуваше ме и излизаше от стаята.

Бих могъл, разбира се, да се страхувам, че ще скъсаш това писмо, щом прочетеш първите редове. Но не, няма да го направиш, защото от няколко месеца аз те учудвам, събуждам любопитството ти. Колкото и малко да се вглеждаш в мен, как би могла да не съзреш промяната? Да, този път съм убеден, че няма да се измъкнеш. Искам ти да узнаеш, искам вие да узнаете — ти, твоят син, твоята дъщеря, твоят зет, твоите внуци — що за човек е бил самотникът, срещу когото се бяхте сплотили, претрупаният с дела адвокат, с когото трябваше да внимавате, защото той държеше кесията, човекът, който се терзаеше на друга една планета. На коя планета? Ти никога не пожела да отидеш да видиш. Успокой се: не се готвя да пиша предварително похвално надгробно слово за себе си или обвинителен акт срещу вас. В моята природа преобладаваща черта, която би поразила всяка друга жена, освен тебе, е моята безпощадно ясна мисъл.

На мен винаги ми е липсвало умението, което помага на повечето хора да живеят, умението да се самозалъгвам. Няма долна постъпка в живота ми, за която предварително да не съм си дал отчет…

 

 

Трябваше да прекъсна… не ми донасят лампа; не идват да затворят капаците. Полюбувах се на покрива на винарските изби, чиито тухли са ярки като цветя или пъстри като птичи шийки. Послушах дроздовете в бръшляна, обвил тополата, шума от изтъркуленото буре. Провървя ми все пак да очаквам смъртта в единственото кътче на света, където всичко е останало, както в детските ми спомени. Единствен шумът на мотора сега замества скърцането на долапа, който на времето въртеше магарицата. (Чува се бръмченето и на ужасния пощенски самолет, който минава точно в часа за следобедната закуска и замърсява небето.)

На малцина им се удава да видят в действителност, съвсем близо до себе си, онзи свят, който повечето хора възкресяват мислено, когато имат смелостта и търпението да си спомнят. Притискам с ръка гърдите си, вслушвам се в ударите на сърцето си. Поглеждам към шкафа с огледалото — там в един ъгъл са подредени спринцовката, ампулата с амилов нитрит, всичко необходимо в случай на пристъп. Дали ще ме чуят, ако извикам? Те ме уверяват, че имам лъжлива гръдна жаба — не толкова мен да убедят, колкото себе си, за да спят спокойно. Отново си поемам въздух. Сякаш някой беше сложил ръка на лявото ми рамо, натискаше го, не ме оставяше да го раздвижа, за да ми напомни да не го забравя. Трябва да призная, че смъртта не се прокрадва. Тя броди около мен от много години, чувам я: усещам нейното дихание; тя е търпелива с мен, тъй като не се боя от нея, подчинявам се на дисциплината, наложена от нейното приближаване. Аз завършвам живота си по халат в обстановка, подходяща за неизлечимо болните — потънал във високия фотьойл, където и майка ми дочака своя край; седя като нея до маса, отрупана с лекарства; не съм се обръснал, мириша на лошо, роб съм на отвратителни чудачества. Но не се доверявайте на това: аз се преобразявам между пристъпите. И ето, адвокатът Бурю ме е смятал за умрял, а аз изведнъж изниквам пред него; и имам сили по цели часове да стоя в подземните етажи на банките и сам да получавам рентата си.

 

 

Трябва да поживея още, за да завърша тая изповед, да те накарам най-сетне да ме изслушаш, тебе, която толкова години споделяше с мен леглото и вечно ми казваше вечер, когато се опитвах да се приближа до теб: „Умирам за сън, заспивам вече, заспивам…“

Ти се мъчеше да избегнеш не толкова ласките ми, колкото моите думи.

И наистина нашето нещастие се зароди в безкрайните разговори, които тъй обичахме да водим като младоженци. Бяхме две деца: аз — на двадесет и три години, ти — на осемнадесет; и може би любовните наслади ни доставяха по-малко удоволствие от откровенията, излиянията. Ние се бяхме заклели да си казваме всичко, както децата. Аз имах толкова малко да ти доверявам, че се мъчех да поукрася жалките си похождения и не се съмнявах, че ти също нямаш кой знае какво да ми разказваш; и през ум не ми минаваше, че преди да ме срещнеш, би могла да произнесеш името на друг младеж; бях уверен в това до вечерта, когато…

Бяхме в същата стая, където пиша днес. Тапетите на стените бяха други, но мебелите от акажу и до днес са на същите места; на масата и тогава бяха наредени чаша с вода и същият чаен сервиз, спечелен на томбола. Лунна светлина заливаше покривката. Южният вятър, който преминава над запустелите земи, донасяше до леглото ми мирис на пожар.

Ти често споменаваше някакъв твой приятел Родолф, и то винаги вечер в тъмната спалня, сякаш беше необходимо неговата сянка да застане между нас в часовете на нашата най-дълбока близост. И тази вечер отново произнесе името му — помниш ли? Но това вече ти се струваше недостатъчно.

— Знаеш ли, мили, би трябвало да ти кажа някои неща от преди нашия годеж. Имам угризения, че не съм ти признала… О, нищо страшно, успокой се…

Аз не се разтревожих и с нищо не насърчих признанията ти. Но ти ми се довери така „мило“, че отначало бях смутен. Разказа ми всичко това не за да си чиста пред съвестта си, нито от деликатност към мен, както се мъчеше да ме убедиш и в което в същност беше убедена.

Не, ти просто се наслаждаваше на един сладък спомен и не можеше повече да мълчиш. Може би усещаше в това заплаха за нашето щастие; но, както се казва, то беше по-силно от теб. Въпреки волята ти сянката на Родолф витаеше около нашето легло.

Но, моля те, не мисли, че изворът на нашето нещастие беше ревността. По-късно аз наистина станах безумно ревнив, но в тази лятна нощ на 1885 година, за която става дума, нощта, в която ми призна, че си била сгодена за този непознат младеж миналото лято в Екс, аз наистина не изпитвах и следа от това безумно чувство.

Като си помисля, че едва след четиридесет и пет години говоря по този въпрос! Но дали ти ще прочетеш писмото ми? Всички тия неща те интересуват толкова малко! Всичко, което се отнася до мен, те отегчава. Децата ти пречеха да ме виждаш и да ме чуваш; а сега растат внуците… Толкова по-зле! Опитвам последната си възможност. Може би след смъртта си ще добия повече власт над тебе, отколкото приживе. Поне в първите дни. Ще заема за няколко седмици мъничко място в твоя живот. От чувство на дълг, ако не от друго, ти ще прочетеш тези страници докрай; необходимо ми е да го повярвам. И аз вярвам.