Франсоа Мориак
Змийско кълбо (16)

XV

 

През стъклото, в което се блъскаше една муха, гледах вцепенените хълмове. Вятърът фучеше и гонеше тежки облаци, чиято сянка се плъзгаше над равнината. Навред мъртвешка тишина, очакване на първия грохот. „Лозето се плаши…“ — беше казала Мари преди тридесет години в един мрачен летен ден, подобен на този. Отново отворих тази тетрадка. Наистина е моят почерк. Вглеждах се отблизо в буквите, в подчертаните с нокът редове. Трябва да разкажа всичко докрай. Сега знам за кого е предназначена моята изповед — тя трябва да бъде завършена; може би ще се наложи да съкратя някои страници — те няма да издържат… Аз самият нямам сили да ги препрочета спокойно. Всеки миг прекъсвам и скривам лицето си в ръце. Ето човека, ето един човек сред хората, ето ме. Може да ви се повдига от хора като мен, но все едно, аз съществувам.

В нощта между тринадесети и четиринадесети юли, след като се разделих с Робер, едва ми достигнаха сили да се съблека и да се изтегна на леглото. Огромна тежест ме задушаваше; но въпреки това не умирах. Прозорецът беше отворен: ако бях на петия етаж… но от първия може би нямаше да се убия, единствено това разсъждение ме задържа. Едва успях да протегна ръка, за да взема хапчетата, които обикновено ме успокояват.

Най-сетне в зори чуха звънеца. Кварталният лекар ми направи инжекция; започнах да дишам по-леко. Той ми препоръча пълна неподвижност. Силната болка ни прави по-послушни от малките деца, не смеех да мръдна. Неуютната стая, грозните мебели, неприятните миризми, шумното веселие на Четиринадесети юли, нищо не ме дразнеше — нали не ме болеше вече: само за това копнеех. Робер дойде една вечер и повече не се вести. Но майка му прекарваше всеки ден след работа по два часа при мен, правеше ми дребни услуги, носеше ми писмата, изпратени „До поискване“ (нито едно писмо от семейството ми).

Не се оплаквах, бях много кротък, пиех всичко, което ми бяха предписали. Тя отклоняваше разговора, когато й напомнях за нашите планове. Повтаряше ми:

— Няма защо да се бърза.

А аз въздишах и сочех гърдите си:

— Ето доказателството, че трябва да се бърза.

— Майка ми изкара до осемдесет години, макар че имаше много по-силни от вашите пристъпи.

Една сутрин се събудих така добре, както не се бях чувствувал от много време. Бях много гладен, храната в пансиона направо не можеше да се яде. Прииска ми се внезапно да си хапна в един малък ресторант на булевард „Сен-Жермен“; кухнята ми харесваше. Пък и не беше скъпо; в повечето гостилници, където имах навик да се отбивам от страх да не харча много, се изненадвах и се ядосвах, когато ми поднасяха сметката.

Таксито ме отведе до ъгъла на улица „Рен“. Направих няколко крачки, за да проверя държат ли ме краката. Всичко беше наред. Имаше още време до обед: реших да изпия шишенце виши в кафене „Дьо Маго“. Седнах вътре и се загледах разсеяно в булеварда.

Изведнъж нещо ме жегна в сърцето. На терасата, от която ме отделяше дебелото стъкло, видях познатите тесни рамене, остриганото теме, посивелия тил, плоските щръкнали уши… там седеше Юбер, почти забил нос във вестника, защото беше много късоглед. Очевидно не ме беше видял, като влизах. Ударите на болното ми сърце се успокоиха. Злорадствувах — аз го дебнех, а той не знаеше, че съм там.

Бих могъл да си представя Юбер само на някоя тераса по булевардите. Какво правеше той в този квартал? Сигурно беше дошъл с определена цел. Трябваше да платя минералната вода, за да бъда готов да стана веднага щом се наложи.

Той явно чакаше някого, непрекъснато поглеждаше часовника си. Смятах, че съм отгатнал кого очаква да се промуши между масите и да се доближи до него, затова бях почти разочарован, когато едно такси спря и от него слезе мъжът на Жьонвиев. Алфред беше кривнал сламена шапка. Далеч от жена си, този дребен четиридесетгодишен шишко става оперен. Носеше много светъл костюм и прекалено жълти обувки. Провинциалната му елегантност беше в контраст с тъмното облекло на Юбер, „който се облича като истински Фондодеж“ — по думите на Иза.

Алфред свали шапката си и избърса потното си чело. Изпи на един дъх поднесения му аперитив. Юбер беше станал прав и гледаше часовника си. Приготвих се да ги последвам. Сигурно щяха да извикат такси. Ще се опитам и аз да извикам и да ги проследя — трудна работа! Тъй или иначе не беше малко, че бях ги открил в Париж. Почаках да стигнат до края на тротоара и едва тогава излязох. Те не направиха знак на никакъв шофьор и прекосиха площада. Отправиха се, разговаряйки, към Сен-Жермен-де-Пре. За моя изненада и радост! Влязоха в църквата. Полицаят, който вижда как крадецът пада в капана, едва ли изпитва по-приятно вълнение от радостта, от която почти се задъхах в тая минута. Изчаках малко, за да не се обърнат — синът ми беше късоглед, но зет ми имаше силни очи. Въпреки нетърпението си постоях две минути на тротоара, после на свой ред влязох в преддверието на църквата.

 

 

Минаваше обед. Вървях предпазливо по главната пътека на почти пустата църква. Скоро се убедих, че тези, които търся, не са там. За миг ми хрумна мисълта, че може би са ме видели и са влезли в църквата само за да прикрият следите си, а после са излезли през някоя странична врата. Върнах се и минах от дясната страна, като се прикривах зад високите колони. Внезапно ги открих в най-тъмната ниша. Седяха на столове; помежду им се беше свил смирено трети човек, чието присъствие никак не ме изненада. Точно него очаквах да видя преди малко да се промъква към масата на моя законен син — това беше другият ми син, оня жалък червей Робер.

Предчувствувах тази измяна, но не мислех за нея от умора, от леност. Още от първата ни среща ми беше станало ясно, че на този мухльо, на този подлизурко му липсва смелост и майка му, преследвана от спомените си от съдебната власт, ще го посъветва да се свърже със семейството ми и да продаде колкото е възможно по-скъпо своята тайна. Наблюдавах в гръб този глупак — здраво го бяха приклещили двамата едри буржоа; единият от тях, Алфред, беше това, което наричат добряк (той мислеше само за личните си облаги, не виждаше по-далеч от носа си, но и не грешеше), другият, моето чудесно синче Юбер, имаше големи апетити и се държеше с хората рязко и властно — черта, наследена от мен, срещу което Робер щеше да бъде безпомощен. Наблюдавах ги иззад една колона, както гледаме понякога паяк, заловил муха, и сме решили в сърцето си да унищожим едновременно и мухата, и паяка. Робер все повече и повече навеждаше глава. Той сигурно беше започнал с думите; „Делим по равно“. Въобразявал си беше, че е по-силният. Но щом бяха го разбрали какво представлява, този глупчо се беше предал и нямаше накъде да мърда. Само аз, свидетелят на тази борба, единствен знаех, че тя е безполезна, безплодна и се чувствувах като божество, готово да сплеска тези жалки насекоми с могъщата си ръка, да смачка с тока си тези заплетени змии, и се смеех.

Не бяха изминали и десет минути, и Робер вече не смееше да се обади. Юбер приказваше непрекъснато; очевидно диктуваше заповедите си; а Робер угоднически клатеше глава в знак на съгласие — беше се прегърбил покорно. Отпуснат на сламения стол като във фотьойл, преметнал крак връз крак, Алфред се полюляваше, отметнал глава назад — виждах жълтеникаво-мургавата му кожа, дебелата му сияеща физиономия с набола черна брада.

Най-сетне те станаха. Последвах ги, като се прикривах. Вървяха бавно — Робер в средата, с наведена глава, сякаш му бяха сложили белезници. Мачкаше зад гърба с големите си червени ръце мека шапка с мръсносив избелял цвят. Мислех, че нищо повече не може да ме удиви. Но се лъжех: когато Алфред и Робер излизаха от черквата, Юбер потопи пръсти в съда със светена вода, после се обърна към главния олтар и се прекръсти със замах.

 

 

Сега нямаше защо да бързам, да се безпокоя. За какво да ги следя? Знаех, че още същата вечер или на другия ден Робер ще дойде да ме помоли по-скоро да изпълня плановете си. Как да го посрещна? Имах време да разсъдя. Започнах да усещам умора. Седнах. В момента в същност мислех само за едно — набожното прекръстване на Юбер страшно ме беше раздразнило. Една скромно облечена безлична девойка остави до себе си кутията за шапки и коленичи няколко стола пред мен. Виждах я в профил, свела глава, вперила поглед в същата малка далечна врата, пред която Юбер, изпълнил семейния си дълг, се беше прекръстил така усърдно. Девойката се усмихваше леко и не помръдваше. Влязоха двама семинаристи, единият висок и слаб — той ми напомни абат Ардуен, другият дребен, с румено лице. Те също коленичиха, сякаш застинаха един до друг. Проследих погледа им; мъчех се да видя това, което те виждаха. „В същност тук няма нищо — казвах си, — нищо, освен тишина, прохлада и мирис на стари камъни в сянката.“ Отново лицето на малката шапкарка привлече вниманието ми. Очите й сега бяха затворени. Спуснатите дълги ресници ми напомняха затворените очи на Мари на нейния смъртен одър. Чувствувах близо, почти до себе си и все пак безкрайно далеч един непознат свят, изпълнен с доброта. Иза често ми беше казвала: „Ти виждаш само злото… Виждаш зло навсякъде…“ Това беше вярно и в същото време не беше вярно.