Франсоа Мориак
Змийско кълбо (15)

XIV

Не можех да заспя; облякох се и излязох на улицата. За да стигна до булевард „Монпарнас“, трябваше да си проправя път между танцуващите двойки. Някога дори такива добри републиканци като мен избягваха празненствата на Четиринадесети юли. На нито един сериозен човек не би му хрумнала мисълта да вземе участие в уличните балове. Тази вечер на улица „Бреа“ и пред Ла Ротонд не танцуваха безделници. Нямаше разпасани мошеници, а яки младежи без шапки, с отворени ризи с къси ръкави. Почти не се мяркаха девойки. Младежите се вкопчваха в колелата на такситата, които прекъсваха забавлението им, но мило, добродушно. Един млад човек ме беше бутнал по невнимание и извика:

— Сторете път на почтения старец!

Преминах в шпалир от сияещи лица.

— Не ти ли се спи, дядо? — подхвърли ми мургав младеж с паднала по челото буйна коса.

Сигурно Люк би се смял като тези младежи, би танцувал на улицата, а аз, който никога не се бях отпускал и никога не се бях забавлявал безгрижно, щях да науча да се радвам на живота от моето нещастно дете. Той щеше да бъде обсипан с подаръци, кесията му щеше да е пълна с пари… С пръст е пълна неговата уста… Ето за какво си мислех на терасата на едно кафене, сред общото веселие, а сърцето ми се свиваше от семейни грижи.

И внезапно сред тълпата, която се изливаше по тротоарите, сякаш видях своя двойник — това беше Робер с някакъв свой безличен приятел. Дългите крака на Робер, набитото му туловище, също като моето, главата с къса шия, как ги мразя! У него всичките ми недостатъци са подчертани. Аз имам продълговато лице, той — конска физиономия, като гърбавите. И гласът му е като на гърбавите. Извиках го. Той остави приятеля си и се огледа неспокойно.

— Не тук — каза ми, — ще ви чакам на десния тротоар на улица „Кампан-Прьомиер“.

Обясних му, че ще се прикрием най-добре сред тълпата. Той сякаш се успокои, сбогува се с приятеля си и седна на масата ми.

Държеше спортен вестник. За да наруша мълчанието, заговорих за конните състезания. На времето беседвахме на тази тема със стария Фондодеж. Разказах на Робер, че когато моят тъст залагаше, той вземаше пред вид не само родословието на коня, но и най-различни обстоятелства, до почвата, на която би предпочел да тича. Той ме прекъсна:

— Винаги имам точни сведения в „Дерма“ (това беше магазинът за платове на улица „Пти-Шан“, където се настанил след всички неуспехи).

В същност той се интересувал единствено от това как да спечели. Не обичал конете.

— Моята страст — добави той — са велосипедите.

И очите му заблестяха.

— Скоро — казах аз — ще бъдат колите…

— Ами!

Той наплюнчи палеца си, извади един лист и си сви цигара. Отново мълчание. Запитах го дали се чувствува кризата в предприятието, където работи. Той ми отговори, че са уволнили част от служителите, но за него нямало опасност. Разсъжденията му никога не излизаха извън тесния кръг на личните му изгоди. Ето върху какъв тъпак щяха да се излеят милионите! „Дали да не ги раздам за добри дела — мислех си, — да ги прехвърля от ръка на ръка? Не бива, те ще ме сложат под попечителство… Да ги завещая? След като имам преки наследници, невъзможно е да надхвърля разрешения размер. Ах, Люк, ако ти беше жив!… Вярно, че той никога не би приел… Но аз щях да измисля средство да го направя богат, без той да се съмнява, че всичко идва от мен… Можех например да дам зестра на жената, която той би обикнал…“

— Кажете, господине…

Робер гладеше буза с червената си ръка с дебели пръсти.

— Мисля си: ами ако оня, адвокатът Бурю, умре, преди да сме изгорили документа…

— Какво толкова, синът му ще го замести… Оръжието, което ще ви оставя срещу Бурю, би могло да ви послужи при случай и срещу сина му.

Робер продължаваше да глади бузата си. Вече не ми се разговаряше. Вниманието ми беше погълнато от стягането в гърдите, от острата болка.

— Добре, господине… да предположим… Бурю изгаря документа; аз му връщам този, който вие сте ми дали, за да го принудя да сдържи обещанието си. Но кой може да го възпре след това да отиде при вашето семейство, при вашите деца и да каже: „Знам къде е скрито имането. Ще ви продам тайната: толкова и толкова, за да я издам, и още толкова, ако успеете…“ Той може да се уговори да не споменават неговото име… Тогава изобщо не рискува нищо. Ще разследват; ще установят, че аз съм ваш син и майка ми и аз сме променили начина си на живот след вашата смърт… И тогава едно от двете: или сме подали, както се полага, декларация за наследствен данък, или сме прикрили…

Той говореше ясно. Мозъкът му се беше раздвижил. Машината бавно беше влязла в действие и вече не спираше. У този продавач в магазин беше заговорил силният селски инстинкт: предвидливост, недоверие, страх от риск, нищо да не се оставя на случайността. Несъмнено той би предпочел да получи от мен сто хиляди франка на ръка, отколкото да крие такова огромно богатство.

Чаках сърцето ми да се отпусне, болката да мине.

— В думите ви има истина. Добре, съгласен съм. Няма да подписвате никакъв документ. Доверявам ви се изцяло. Впрочем винаги ще бъде лесно да докажа, че парите са мои. Това вече няма значение; след шест месеца, най-много година, аз ще умра.

Той дори не помисли да ми възрази; не каза една утешителна дума, както би постъпил всеки. Не че беше по-груб от който и да е младеж на неговата възраст, а просто защото беше лошо възпитан.

— Добре — каза той, — така може.

После помисли и добави:

— Ще трябва да се мяркам отвреме-навреме край сейфа още докато сте жив… за да запомнят лицето ми в банката. Мога да ходя вместо вас за пари…

— Знаете ли — казах, — в същност аз имам сметки и в чужбина. Ако предпочитате, ако смятате, че е по-сигурно…

— Да напусна Париж? Не, това не.

Обясних му, че може да живее в Париж и да пътува зад граница само когато е необходимо. Той ме запита дали богатството е в ценни книжа или в налични пари и добави:

— Няма да е лошо пак да ми напишете едно писмо, нещо такова, че в пълно съзнание, по собствено желание ми завещавате богатството си… В случай, че тайната бъде разкрита и другите ме обвинят в кражба… човек никога не знае. И за да ми е чиста съвестта…

Той пак замлъкна, купи си фъстъци и започна да яде така лакомо, сякаш умираше от глад, и изведнъж ме запита:

— И все пак не ми е ясно, какво са ви направили онези, другите?

— Приемете каквото ви предлагат — отговорих му сухо — и не задавайте повече въпроси.

Пожълтелите му бузи порозовяха. Той се усмихна с обидена усмивка — така сигурно отговаря на мъмренията на началника си; блеснаха здравите му остри зъби — единственото хубаво нещо на невзрачното му лице.

Продължи мълчаливо да бели фъстъци. Не изглеждаше възхитен. Въображението му очевидно работеше. Бях попаднал на личност, която виждаше само опасностите, в същност не особено големи, на това огромно богатство. Помъчих се да го запаля.

— А нямате ли някоя приятелка? — запитах го неочаквано. — Можете да се ожените за нея, да живеете като богати буржоа.

И тъй като той направи неопределен жест и поклати унило глава, продължих:

— Впрочем сега можете да се ожените за която жена пожелаете. Не ви ли харесва някоя… да ви се вижда недостъпна…

Той наостри уши и за първи път видях в очите му младежки пламък.

— Бих могъл да се оженя за госпожица Брюжер!

— Коя е тази госпожица Брюжер?

— Ами, шегувам се. Тя е от отговорничките в магазина. Нямате представа каква жена е! Дори не ме поглежда; все едно че съм празно пространство… Нямате представа каква жена!

И понеже аз го уверявах, че дори с една двадесета част от полученото богатство би могъл да се ожени за всяка отговорничка от парижките магазини, той заповтаря:

— За госпожица Брюжер! — И сви рамене. — Хайде де! И дума да не става…

Сърцето ме болеше. Направих знак на келнера. Тогава Робер ме спря.

— Не, господине. Моля ви. Аз ще уредя сметката.

С удоволствие върнах монетата в джоба си. Станахме. Музикантите вече прибираха инструментите си. Бяха изгасили гирляндите с електрически крушки. Сега Робер нямаше защо да се страхува да не го видят с мен.

— Ще ви придружа — каза той.

Помолих го да върви бавно заради болното ми сърце. Казах му колко ми е приятно, че не иска веднага да уредим всички въпроси. Ако умрех тази нощ, щеше да загуби богатството. Той само сви равнодушно рамене. В същност аз бях нарушил спокойствието на този младеж. Той беше висок почти колкото мен. Дали някога щеше да добие господарски вид? Колко жалък беше моят син, моят наследник! Опитах се да заговоря по-задушевно. Казах му, че винаги съм имал угризения на съвестта, задето съм ги оставил самотни — него и майка му. Той сякаш се изненада; според него било „чудесно“, че съм им осигурил постоянна издръжка. „Мнозина не биха постъпили така.“ И добави нещо страшно: „Още повече, че вие не сте били първият…“ Очевидно съдеше без никакво снизхождение майка си. Когато стигнахме до пансиона, където бях отседнал, той ми каза внезапно:

— А може би… няма ли да е по-добре да започна някаква работа, заради която да ходя на борсата… това ще обясни откъде идва богатството ми…

— Пазете се от такива неща — казах му. — Ще загубите всичко.

Той гледаше в тротоара с угрижен вид:

— Заради данъка, ако инспекторът направи проверка…

— Не разбирате ли, че става дума за налични пари, за неизвестно богатство, депозирано в сейфове, които никой на света, освен вас няма право да отвори.

— Да, разбира се, но все пак.

Отегчен до смърт, затворих вратата под носа му.