Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Nœud de vipères, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
А.Б.(2010)
Корекция и форматиране
Karel(2021)

Издание:

Автор: Франсоа Мориак

Заглавие: Змийско кълбо

Преводач: Пенка Пройкова

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Христо Г. Данов

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1978

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Димитър Благоев“ — Пловдив

Редактор: Недялка Христова

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Художник: Добри Янков

Коректор: Ева Егинлиян

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6637

История

  1. —Добавяне

Втора част

XII

Париж, улица „Бреа“

 

Как ми хрумна да пъхна тази тетрадка в куфара си? Какво да правя сега с тази дълга изповед? Всичко е свършено с моите близки. Тази, заради която се разкривах тук до дъното на душата си, не бива да съществува повече за мен. Защо да се залавям отново? Защото, без да съзнавам, изглежда, съм намерил в писането успокоение, избавление. В каква светлина ме разкриват последните редове, написани в нощта на градушката! Дали не бях на границата на безумието? Не, не, да не говорим тук за безумие. Не бива дори да споменавам тази дума. Те биха били способни да го използуват срещу мен, ако тези страници попаднат в ръцете им. Те не са предназначени за никого. Ще трябва да ги унищожа, щом се почувствувам по-зле… Освен ако не ги завещая на непознатия си син, когото дойдох да търся в Париж. Горях от желание да разкажа за неговото съществуване на Иза в страниците, където намеквах за моя роман от 1909 година и бях почти готов да призная, че моята приятелка беше заминала бременна за Париж, за да се скрие…

 

 

Смятах, че съм великодушен, тъй като изпращах на майката и на детето по шест хиляди франка годишно преди войната. Дори през ум не ми беше минавало да увелича тази сума. Аз съм виновен, че заварих тук две потиснати, смазани от черна работа същества. Под предлог, че те живеят в този квартал, наех стая в един семеен пансион на улица „Бреа“. Едва успях да се сместя между леглото и шкафа, за да седна да пиша. И каква врява! По мое време Монпарнас беше тих. Сега сякаш е населен с луди, които никога не спят. Дори семейството ми не шумеше толкова на площадката в Калез през нощта, когато видях с очите си и чух с ушите си… Но защо си припомням това? В същност може би ще се избавя поне за малко от този жесток спомен… докато пиша… Пък и защо да унищожавам тези страници? Моят син, моят наследник има право да ме познава. С тази изповед ще поправя поне донякъде вината си, че съм го държал, откакто е роден, далеч от себе си.

Уви, достатъчни ми бяха два разговора, за да си съставя мнение за него. Той не е човек, който би се развълнувал от моето послание. Какво би могъл да разбере този продавач в магазин, тая дребна душа, това затъпяло същество, чиято единствена радост е да залага на конни състезания?

През нощта, когато пътувах от Бордо за Париж, си представях какви укори ще ми отправи, подготвях защитата си. Как лесно човек се влияе от шаблоните в романите и театрите! Не се съмнявах, че моят незаконороден син ще бъде изпълнен с горчивина и възвишени чувства! Приписвах му ту суровото благородство на Люк, ту красотата на Фили. Всичко бях предвидил, с изключение на това, че той би могъл да прилича на мен. Дали съществуват бащи, на които им доставя удоволствие, като им кажат: „Колко прилича на вас синът ви“?

Измерих омразата, която изпитвам към себе си, като видях как пред очите ми се появи моят двойник. Обичах Люк като син, който не прилича на мен. Робер се различава от мен само по едно — неспособен е бил да издържи какъвто и да е изпит. Трябвало да се откаже от учението, след като много пъти го късали. Майка му, която жертвувала и последния си залък, го презира за това. Не може да се въздържи, непрекъснато прави намеци за неуспеха му; той навежда глава, защото не може да се утеши за загубените пари. По това вече е истински мой син! Но да му поднеса такова богатство, надминава неговото скромно въображение. Не може да си го предостави, не може да повярва. В същност майка му и той се боят: „Не е законно… могат да ни затворят…“

Дебелата бледа жена с посивели коси, тази карикатура на жената, която бях обичал, вдигна към мен все още хубавите си очи.

— Ако бях ви срещнала на улицата — каза ми тя, — нямаше да ви позная…

А аз бих ли я познал? Опасявах се от нейната злоба, от отмъщението й. Опасявах се от всичко, но не и от подобно унило равнодушие. Загрубяла, затъпяла от осемчасово тракане на пишеща машина, тя се плашеше от разправии. Беше запазила болезнения си страх от съда, с който някога беше имала неприятности. Все пак аз им обясних какво смятам да направя — Робер трябваше да запази сейф на свое име в някоя банка. Щях да отнеса там моето богатство. Той щеше да ми даде пълномощно да отварям сейфа и да се задължи да не се докосва до парите преди смъртта ми. Естествено поисках да ми подпише декларация, в която да признае, че всичко, намиращо се в сейфа, ми принадлежи. Не можех все пак да се оставя напълно в ръцете на този непознат. Майката и синът ми възразиха, че след смъртта ми други могат да намерят документа. Тези глупци не желаеха да предоставят всичко на мен.

Помъчих се да им втълпя, че могат да се доверят на един провинциален адвокат Бурю, който ми дължи всичко и с когото водим дела от четиридесет години. Той съхранява един плик, на който съм написал: „Да се изгори в деня на смъртта ми“ и който ще бъде изгорен с всичко, което съдържа. Там ще поставя декларацията на Робер. Убеден съм, че Бурю ще го изгори, защото този запечатан плик съдържа документи, които е заинтересован да унищожи.

Но Робер и майка му се страхуваха, че след моята смърт Бурю няма да изгори нищо и ще почне да ги шантажира. И аз си го мислех, затова щях да им дам в ръцете документи, с които да изпратят гореспоменатия Бурю на каторга, ако проговори. Бурю щеше да изгори пред тях декларацията на Робер и чак тогава те щяха да му върнат оръжието, с което щях да ги снабдя. Какво повече искаха?

Но тая идиотка и тоя глупак, на които аз нося милиони, не разбират нищо, заинатено си знаят тяхното, и вместо да паднат на колене пред мен, както си въобразявах, спорят, препират се… Пък дори и да имаше риск! Все пак си струва труда да се опита! Но не, те не искаха да подпишат документа: „Много сложно ще бъде с декларациите за доходите… ще имаме неприятности…“

Ах, колко силно мразя другите, щом не тряснах вратата под носа на тези двама. Те се страхуваха също и от „другите“: „Те ще разкрият тайната и ще заведат дело срещу нас…“ Робер и майка му вече си представяха, че семейството ми е предупредило полицията и че ме следят. Съгласяваха се да се срещаме само нощем в най-отдалечените квартали. Като че ли с моето здраве можех да стоя буден до среднощ и да се разкарвам с таксита. Мисля, че другите не ме подозират — не за пръв път пътувам сам. Нямаше откъде да узнаят, че миналата нощ в Калез съм присъствувал незабелязан на техния военен съвет. Тъй или иначе още не бяха успели да ме проследят. Нищо няма да ми попречи този път да постигна целта си. В деня, когато Робер реши да действува, ще мога да заспя спокойно. Този страхливец няма да извърши нищо непредпазливо.

Тази вечер, тринадесети юли, един оркестър свири шумно; на ъгъла на улица „Бреа“ танцуват двойки. О, спокоен Калез! Спомням си последната нощ, когато прекарах там: бях взел въпреки забраната на лекаря едно хапче веронал и бях заспал дълбоко. Събудих се внезапно и погледнах часовника си. Беше един часът след полунощ. Стреснах се, като чух гласове. Прозорецът ми беше останал отворен: в двора и във всекидневната нямаше никого. Минах в тоалетната стая, която гледа на север към входната площадка. Там, противно на навика си, семейството ми беше окъсняло. В този напреднал час те не се страхуваха от никого: бяха сами, на тази страна гледаха само прозорците на тоалетната стая и на коридора.

Нощта беше тиха и топла. В промеждутъците, когато преставаха да говорят, чувах малко учестеното дишане на Иза, драсване на кибрит. Никакъв полъх не раздвижваше черните брястове. Не смеех да се наведа, но познавах всеки неприятел по гласа, по смеха му. Те не спореха. Някакво разсъждение на Иза или Жьонвиев беше последвано от дълго мълчание. После внезапно, след като Юбер каза нещо, Фили възрази и всички заговориха едновременно.

— Сигурна ли си, мамо, че държи в огнеупорната каса в кабинета си само документи без стойност? Скъперникът е винаги неблагоразумен. Спомни си за златото, което искаше да даде на малкия Люк… Къде го крие?

— Не, нищо няма в касата, защото той знае, че ми е известен шифърът, с който се отваря — „Мари“. В нея държи само осигурителни полици и квитанциите за данъците.

— Мамо, а не може ли по данъците да разберем какви са доходите му?

— Има само документи, които се отнасят до недвижимите имоти. Сигурна съм.

— Това е много показателно, не мислите ли? Ясно е, че е взел всички предпазни мерки.

Фили промърмори, прозявайки се:

— Хайде бе, какъв крокодил! Голям късмет да попадна на крокодил като него!

— Ако искате да знаете моето мнение — каза Жьонвиев, — струва ми се, че няма да намерите нищо и в сейфа в „Креди Лионе“… Какво ще кажеш ти, Жанин…

— Знаеш ли, мамо, все пак той като че ли те обича малко. Нима когато бяхте деца не ви галеше? Не? Значи, вие сте си виновни. Не сте били ловки. Трябваше да проявите внимание, да го спечелите. Аз бих могла да го сторя, сигурна съм в това, но той не може да търпи Фили.

Юбер прекъсна рязко племенницата си:

— Бъди уверена, че безочието на твоя мъж ще ни струва скъпо…

Чух смеха на Фили. Наведох се малко. Пламъчето на една запалка освети за миг ръцете му, заоблената брадичка, дебелите устни.

— Хайде бе! Съвсем не ме е чакал, за да му станете противни.

— Нищо подобно, по-рано ни мразеше по-малко.

— Спомнете си какво разказва стара майка — продължи Фили, — как се е държал, когато загубил малката си дъщеря… Като че ли пет пари не давал… Никога не е стъпил на гробищата…

— Не, Фили, вие прекалявате! Ако е обичал някого на света, това беше Мари.

Ако Иза не беше възразила със слаб, треперещ глас, не бих могъл да се въздържа. Седнах на един нисък стол, наведох се напред, подпрях глава на прозореца. Жьонвиев каза:

— Ако Мари беше жива, нямаше за какво да говорим. Той сигурно щеше да остави всичко на нея.

— Хайде де! И нея щеше да намрази както всички останали. Той е чудовище. Няма човешки чувства.

Иза пак възрази:

— Моля ви, Фили, не говорете така за мъжа ми пред мен и пред децата му. Дължите му уважение.

— Уважение ли? Уважение?

Стори ми се, че той измърмори:

— Ако мислите, че е много забавно да вляза в подобно семейство…

Тъща му го прекъсна сухо:

— Никой не ви е принуждавал.

— Да, но ми хвърляхте прах в очите… Хайде, хайде, ето че Жанин се разплака. Какво пък толкова? Какво съм казал? — И той измърмори: — Пфу, да му се не види.

Настъпи мълчание, чувах само Жанин, която си бършеше носа. Някакъв глас, чийто притежател не можех да определя, прошепна:

— Колко много звезди!

Часовникът на Сен-Венсан удари два часа.

— Деца, време е да спим.

Юбер възрази, че не може да се разделят така, без нищо да са решили. Крайно време било да действуват. Фили го подкрепи. Той смяташе, че аз няма да издържа дълго. А след това щяло да бъде късно. Сигурно съм щял да взема всички мерки…

— Но в края на краищата, клети мои деца, какво чакате от мен? Аз опитах всичко, не мога да направя нищо повече.

— Напротив — каза Юбер, — всичко зависи от теб…

Какво си шушукаха те? Най-важното ми убягваше. По тона на Иза разбрах, че е възмутена, ядосана.

— Не, не, никак не ми харесва.

— Не става дума какво предпочиташ ти, мамо, а как да спасим наследството.

Отново неясен шепот, прекъснат от Иза:

— Прекалено жестоко е, дете мое.

— И все пак, стара майко, вие не можете и занапред да останете негова съучастница. Той ни отнема наследството с ваше съдействие. Вашето мълчание изразява съгласие.

— Жанин, детето ми, как се осмеляваш!…

Горката Иза, колко нощи беше прекарала до главата на тази малка ревла, вземаше я при себе си в стаята, защото родителите й искаха да спят и нито една бавачка не можеше да я търпи… Жанин говореше сухо — кипях, само като я слушах! Тя добави:

— Мъчно ми е, че ви говоря тези неща, стара майко, но това е мой дълг.

Неин дълг! Тя назоваваше с това име поривите на плътта си, страха си да не я зареже оня нехранимайко, чийто глупашки смях слушах…

Жьонвиев подкрепи дъщеря си — истина е, че слабостта води до съучастничество. Иза въздъхна.

— Може би най-добре ще бъде да му пиша, деца.

— И дума да не става. Никакви писма! — възрази Юбер. — Писмата най-лесно ще ни окачат на бесилката. Надявам се, мамо, че не си му писала досега?

Иза призна, че ми е писала два-три пъти.

— Нито заплашителни, нито обидни писма, нали?

Иза се колебаеше, не се решаваше да признае. А аз — аз се смеех… Да, да, тя ми беше писала писма, които пазя грижливо; две много оскърбителни и трето, почти нежно — предостатъчни да загуби, ако тези многоумни деца я накарат да заведе дело за развод. Сега всички се разшумяха — стига едно куче да заръмжи, и цялата хайка започва да лае.

— Нали не сте му писали, бабо? Нали у него няма опасни за нас писма?

— Не, мисля, че не са опасни… Само веднъж Бурю, адвокат от Сен-Венсан, когото мъжът ми държи в ръцете си не знам по какви причини, ми каза жално-жално (но той е подлец и лицемер): „Ах, госпожо, колко непредпазливо от ваша страна да му пишете…“

— Какво си му писала? Не си го оскърбила, надявам се?

— Веднъж го укорих след смъртта на Мари. И втори път през 1909 година… заради една връзка, по-сериозна от другите.

И понеже Юбер мърмореше: „Това е важно, изключително важно…“, за да го успокои, тя добави, че е уредила всичко по-късно, като ми е писала колко съжалява и е признала грешките си.

— Е, туй вече е капак на всичко!

— Тогава няма защо да се страхуваме от бракоразводен процес…

— В края на краищата какво ни доказва, че той крои такива тъмни планове?

— Как така! Човек трябва да е сляп, та да не види непроницаемата тайнственост около финансовите му операции, намеците му, думите на Бурю, изречени пред свидетел: „Ще има да се блещят след смъртта на стария…“

 

 

Сега те спореха, сякаш старата жена не беше при тях. Тя стана от креслото си, охкайки. Каза, че не трябвало да се заседява до толкова късно навън с нейния ревматизъм. Децата изобщо не й обърнаха внимание. Чух небрежното „Лека нощ“, което и казаха, без да прекратят разговора си. Тя сама ги обиколи и ги целуна поред, те не нарушиха спокойствието си. Легнах си от предпазливост. Тежките й стъпки отекнаха по стълбата. Доближи се до вратата ми, беше се задъхала. Остави свещта на пода и влезе. Застана до леглото ми. Наведе се над мен — сигурно за да се убеди, че спя. Колко дълго не помръдна! Страх ме беше да не се издам. Тя дишаше бързо-бързо. Най-сетне затвори вратата. Когато спусна резето в спалнята си, отново отидох в тоалетната стая и застанах на моя подслушвателен пост.

 

 

Децата бяха още навън. Сега те говореха полугласно. Много от думите им ми убягваха.

— Той не е бил от нейната среда — казваше Жанин. — И това не може да не е изиграло роля. Фили, скъпи мой, ти кашляш, сложи си палтото.

— В същност той не мрази толкова жена си, колкото нас. Просто невъобразимо! Такова нещо не се среща дори в книгите. Не бива да съдим майка си — заключи Жьонвиев, — но мисля, че тя все пак проявява прекалено снизхождение…

— Дявол да го вземе — (това беше гласът на Фили), — тя поне може да получи зестрата си. Акциите от Суецкия канал на дядо Фондодеж… сигурно са се покачили след 1884 година…

— Акциите от Суец ли! Та те са продадени…

Познах по нерешителните нотки гласа на мъжа на Жьонвиев. Горкият Алфред досега не беше изрекъл нито дума. Жьонвиев го прекъсна с остър кавгаджийски тон (винаги така му говореше):

— Ти луд ли си! Суецките акции продадени…

Алфред разказа, че през май влязъл при тъща си, когато тя подписвала някакви документи, и му обяснила: „Изглежда, че точно сега е моментът да се продадат, достигнали са най-високия курс, след това ще започнат да спадат.“

— И ти не ни предупреди? — извика Жьонвиев. — Наистина си кръгъл глупак! Значи, той я е накарал да продаде акциите от Суецкия канал? И ти ни казваш това, като че ли нищо не се е случило…

— Жьонвиев, предполагах, че майка ви ви държи в течение на тези неща. Според закона тя разполага със зестрата…

— Да, но дали той не е сложил в джоба си парите от тая операция? Какво ще кажеш ти, Юбер? Като си помисля, че той не ни е предупредил! Да прекарам цял живот с такъв човек!

Жанин се намеси — помоли ги да говорят по-тихо. Щели да събудят малката й дъщеря. Няколко минути не чувах нищо. После отново се открои гласът на Юбер.

— Мисля за това, което току-що казахте. На мама не можем да разчитаме. Трябва да я подготвим малко по малко…

— Тя може да предпочете това пред раздялата. Откакто при развод трябва да се разтрогва, освен гражданския, и църковният брак, то вече е въпрос и на съвест… Естествено това, което предлага Фили, на пръв поглед не е красиво. Но какво пък толкова! Нали ние няма да бъдем съдиите. В крайна сметка няма да решаваме ние. Нашата роля ще се състои в това да повдигнем този въпрос. А ще бъде решен в наша полза, ако компетентните органи сметнат за необходимо.

— А аз ви повтарям, че всичко е вятър работа! — заяви Олемп.

 

 

Сигурно бяха извадили от търпение жената на Юбер, за да надигне така глас. Тя каза, че аз съм уравновесен, здравомислещ човек…

— … с когото — добави тя, — трябва да призная, често съм съгласна и на когото бих могла с памук да извадя душата, ако вие не разваляхте моето дело.

Не чух безочливите думи, с които отговори Фили, но всички се разсмяха, както винаги, когато Олемп отвори уста. Долавях откъси от разговора.

— От пет години вече не се явява в съда, не може да пледира.

— Заради сърцето ли?

— Да, сега заради сърцето. Но когато напусна Съдебната палата, не беше още тежко болен. Истината е, че е имал неприятности с колегите си. Станали публични разправии из чакалните на съда, посъбрах някои сведения.

Напразно напрягах слух. Фили и Юбер бяха доближили столовете си. Чувах само неясен шепот, после Олемп възкликна:

— Стига, моля ви се! Единствения човек, с когото мога да поговоря за хубави книги, да разменя мисли по разни въпроси, искате да…

В отговора на Фили чух само думата „шантав“. Зетят на Юбер, който почти никога не се обажда, каза със сподавен глас:

— Ако обичате, дръжте се учтиво с тъща ми!

Фили възрази, че се шегувал. Нима те и двамата не били жертви в тази история? Тъй като зетят на Юбер заяви с треперещ глас, че той не се смята за жертва и че се е оженил по любов за жена си, всички се развикаха в хор:

— Аз също. Аз също. Аз също…

Жьонвиев подхвърли подигравателно на мъжа си:

— Аха, и ти също. Хвалиш се, че си се оженил за мен, без да знаеш нищо за богатството на баща ми! А не си ли спомняш вечерта на нашия годеж, когато ми подметна: „Има ли значение, че не иска да ни каже нищо, след като чудесно знаем колко много пари е натрупал!“

Избухна общ смях, врява. Юбер отново извиси глас и обясни нещо. Чух само последната фраза:

— Това е въпрос на справедливост, въпрос на нравственост, който стои над всичко. Ние защищаваме наследството, свещените права на семейството.

В дълбоката тишина, която предшествува зората, думите им достигаха до мен по-ясно.

— Да уредим да го следят ли? Той има прекалено много връзки в полицията, знам го отлично, ще го предупредят… — И добави след малко: — На всички е известна неговата грубост, алчност. Откровено казано, той постави под съмнение деликатността си в две-три дела. Но колкото се отнася до здравия разум, равновесието…

— Все пак не може да се отрекат неговите нечовешки, чудовищни, противоестествени чувства към нас…

— Да не мислиш, малка Жанин — възрази Алфред на дъщеря си, — че това е достатъчно, за да се постави диагноза?

Разбирах, най-сетне разбрах. Обзе ме, след дълбокото безпокойство, облекчение, защото сега се уверих: те бяха чудовищата, а аз жертвата. Приятно ми беше, че Иза не е там. Все пак ме беше защитила, докато седеше с тях; пред нея те не се бяха осмелили да издадат замислите си, които сега ми бяха известни и които никак не ме стреснаха. Горките глупци! Сякаш можеха да поставят под попечителство и да затворят човек като мен. Преди да помръднат и малкия си пръст, мога да поставя Юбер в безнадеждно положение. Той дори не подозира, че го държа в ръцете си. Колкото до Фили, за него имам цяло досие… Изобщо не съм мислил да го използувам. И няма да стане необходимо. Достатъчно ще бъде да им се озъбя.

 

 

За първи път в живота си изпитвах удоволствието, че съм по-малко лошият. Нямах желание да им отмъщавам или поне жадувах само за едно отмъщение — да им измъкна наследството, около което те чезнеха от нетърпение и се потяха от тревога.

 

 

— Падаща звезда… — извика Фили. — Не успях да си намисля нищо.

— Човек никога не успява — каза Жанин.

Мъжът й добави с неизменната си детска жизнерадост:

— Като видиш падаща звезда, викай: „Милиони!“

— Какъв глупчо е този Фили!

Те станаха. Градинските столове застъргаха по чакъла. Чух шума от резето на входната порта, приглушените смехове на Жанин в коридора. Вратите на стаите се затвориха една по една. Решението ми беше взето. От два месеца не бях имал криза. Нищо не можеше да ми попречи да отида в Париж. Обикновено заминавах, без да предупредя. Обаче не исках това пътуване да прилича на бягство. До сутринта не спах — обмислях стария си план. Разработих го.