Франсоа Мориак
Змийско кълбо (10)

IX

На другия ден сутринта тя не излезе на езда. Аз отидох в Бордо (въпреки че Съдебната палата беше във ваканция, ходех там по два дни седмично, за да не прекъсвам консултациите си).

Когато се качих на влака, за да се върна в Калез, южният експрес беше на гарата и за моя най-голяма изненада видях зад стъклото на вагона, където беше написано „Биариц“, Маринет без траурен воал, облечена в сив костюм. Спомних си, че една нейна приятелка отдавна я викаше да отиде при нея в Сен-Жан-дьо-Люз. Тя преглеждаше някакъв илюстрован вестник и не видя знаците, които й правех. Вечерта ти разказах за това, но ти не ми обърна внимание, защото смяташе, че е отишла да се поразвлече. Маринет получила малко след като съм заминал телеграма от приятелката си. Ти сякаш беше изненадана, че не знам нищо. Може би си подозирала, че сме се нагласили да се срещнем тайно в Бордо. Малката Мари обаче лежеше с температура; от няколко дни тя имаше диария, която те тревожеше. Трябва да бъда справедлив — когато някое от децата беше болно, нищо друго не те интересуваше.

 

 

Бих искал да отмина бързо онова, което се случи през следващите дни. Дори след тридесет години не мога да си наложа без усилие на волята да си го припомня. Не съм забравил в какво ме обвини. Осмели се да ми заявиш право в лицето, че не съм позволил да извикаме за консултация лекар от града. Ако бяхме довели професор Арнозан, той, разбира се, щеше да познае, че детето не е болно от грип, а от тифус. Но припомни си добре. Един-единствен път ти ме запита:

— Дали да извикаме Арнозан?

Аз ти отговорих:

— Доктор Обру твърди, че в селото имало около двадесет случая от същия грип.

И ти не настоя. А разправяш, че си ме молила пак на другия ден да телеграфирам на Арнозан. Щях да си спомня, ако беше така. Толкова дни и нощи прехвърлях тези спомени, че наистина вече сам не знам какво да мисля. Че съм скъперник, скъперник съм… но и въпрос не можеше да става за стиснатост, щом се отнасяше до здравето на Мари. Просто неправдоподобно е, защото професор Арнозан е готов да лекува даром от любов към бога и към хората. Не го извиках, защото бяхме убедени, че това е обикновен грип „с усложнение в червата“, и оня невежа Обру караше Мари да яде, за да не отслабне. Той я уби, а не аз. Не, ние изобщо не спорихме тогава. Ти не настоя да извикаме Арнозан. Лъжкиня. Аз не съм отговорен за смъртта на Мари. Ужасно е да ме обвиняваш! А ти го вярваш, винаги си го вярвала!

 

 

Безпощадно лято! Обезумяло лято, жестоки щурци… Не можехме да осигуряваме лед. Изтривах през тези безкрайни следобеди мъничкото потно личице и гонех мухите. Арнозан дойде много късно. Променихме лечението, когато всичко беше загубено. Може би тя бълнуваше, когато повтаряше: „За татко! За татко!“ А помниш ли как сърцераздирателно викаше: „Боже мой, аз съм още мъничка…“ А после се съвземаше и добавяше: „Не, още мога да търпя.“ Абат Ардуен я караше да пие вода от Лурд. Ние заедно се навеждахме над изтощеното й телце, ръцете ни се докосваха. Когато всичко свърши, ти ме обвини, че съм безчувствен.

Искаш ли да знаеш какво ставаше в душата ми? Странно, че ти, вярващата християнка, не можеше да се откъснеш от трупа. Молеха те да ядеш, повтаряха ти, че няма да издържиш. Но трябваше да те измъкнат от стаята насила. Ти седеше до леглото на Мари, докосваше челото, хладните й бузи, опипваше ги. Притискаше устни до още живите коси; и отвреме-навреме падаше на колене не за да се молиш, а за да притискаш чело до вкочанените ледени ръчички.

Абат Ардуен те вдигаше, говореше ти за децата, на които трябва да приличаме, за да влезем в царството небесно. „Тя е жива, тя ви вижда, тя ви чака.“ Ти клатеше глава. Тези думи не достигаха до съзнанието ти: вярата не ти помагаше. Ти мислеше само за това телце, плът от твоята плът, което щеше да бъде погребано и вече беше започнало да загнива; докато аз, безверникът, загледан в останките на Мари, проумявах значението на думата „тленност“. Изпитвах непреодолимо чувство на раздяла, на отсъствие. Тя вече не беше тук; това не беше тя. „Вие търсите Мари? Тя вече не е тук…“

По-късно ти ме обвини, че съм я забравил бързо. Само аз знам какво се пречупи в мен, когато я целунах за последен път в нейния ковчег! Но това вече не беше тя. Ти ме презираше, че не те придружавам на гробищата, където ходеше почти всеки ден.

— Той не стъпва там — повтаряше ти. — А нали Мари обичаше единствено! Той няма сърце.

 

 

Маринет дойде за погребението, но след три дни си замина. Болката те заслепяваше, ти не виждаше опасността, която се задаваше от тази страна. Дори като че ли ти олекна, след като сестра ти си отиде. Два месеца по-късно научихме за годежа й с някакъв журналист, с когото се запознала в Биариц. Нямаше време да се отбие ударът. Ти беше неумолима — сякаш кипеше срещу Маринет от дълго сдържана злоба; не пожела дори да се запознаеш с оня „негодник“ — най-обикновен човек, ни по-лош, ни по-добър от останалите; единственото му престъпление беше, че лишава нашите деца от наследство, от което и той нямаше кой знае каква облага, тъй като племенниците на Филипо получаваха по-голямата част.

Но ти никога не разсъждаваш; чернеше го без капка угризение; не познавам друг по-искрено несправедлив човек от теб. Бог знае за какви незначителни прегрешения се изповядваш. И дори не забелязваш, че целият ти живот е нарушение на евангелските закони. Не ти струва нищо да натрупаш цял куп лъжливи доводи, за да унищожиш предмета на омразата си. За мъжа на сестра си, когото никога не беше виждала и за когото не знаеше нищо, ти казваше:

— В Биариц я уплете в мрежите си един измамник, някакъв хотелски мошеник…

Когато горкичката Маринет умря при раждане (ах, не бих искал да те осъждам така жестоко, както ти ме осъди, когато умря Мари!), малко е да се каже, че ти не прояви никаква скръб. Събитията бяха доказали, че си права — не можеше да завърши другояче; тя сама се погубила; ти нямало в какво да се упрекнеш; изпълнила си била дълга си; нещастната Маринет знаела, че семейството й винаги било готово да я приеме, че я чакали, оставало само да даде знак. Тъй или иначе можела си да кажеш с чиста съвест, че не си станала съучастница. Ти сама си знаела колко ти е струвало да останеш твърда — „но има случаи, когато трябва да съумеем да заглушим сърцето си.“

Не, аз няма да те укорявам. Признавам, че беше добра към сина на Маринет, малкия Люк, когато майка ти не беше вече между живите — до смъртта си тя се беше грижила за него. Ти го вземаше при нас през ваканциите, ходеше да го виждаш един път в годината в колежа в околностите на Байон. „Аз изпълнявам дълга си, след като баща му не изпълнява своя…“

 

 

Никога не ти разказах как се срещнах с бащата на Люк в Бордо през септември 1914 година. Исках да си осигуря сейф в банката. Всичките бяха заети от парижаните, които бягаха от града. Най-сетне директорът на „Креди Лионе“ ми съобщи, че един от клиентите им се връщал в Париж и може би щял да се съгласи да ми отстъпи своя сейф. Когато назова името му, разбрах, че става дума за бащата на Люк. Ах, не, той съвсем не беше такова чудовище, каквото си го представяше ти. Напразно се мъчех да открия в този тридесет и осем годишен мършав разстроен мъж, уплашен да не го вземат в армията, човека, когото бях зърнал преди петнадесет години на погребението на Маринет и с когото бях водил делови разговор. Той говори съвсем откровено с мен. Живеел с една жена, която не искал да влиза в допир с Люк. В интерес на малкия той го бил оставил на баба му Фондодеж… Моя клета Иза, ако знаехте ти и децата какво предложих на този човек същия ден! Сега мога да ти го кажа. Исках сейфът да остане на негово име, а да получа пълномощно от него. Цялото ми налично имущество щеше да се съхранява там, както и един документ, удостоверяващ, че всичко принадлежи на Люк. Докато съм жив, баща му нямаше да има достъп до сейфа. Но след моята смърт щеше да влезе в притежание на имуществото му и вие нямаше да знаете нищо…

Естествено аз се оставях в ръцете на този човек с цялото си богатство. Колко съм ви ненавиждал тогава! И какво стана? Той не пожела да сключи тази сделка. Не посмя! Заговори ми за своята чест.

Как можах да стигна до такова безумие? По това време децата наближаваха трийсетте, бяха задомени, изцяло на твоя страна, при всички случаи срещу мен. Вие действувахте тайно, аз бях врагът. Бог знае, че и с двамата, особено с Жьонвиев, ти никак не се разбираше. Упрекваше я, че те оставя винаги сама, че не ти иска съвет за нищо, но срещу мен фронтът веднага се обединяваше. Впрочем всичко беше скрито-покрито, с изключение на тържествените случаи в живота: така например водихме страшни битки, когато децата се женеха. Аз не исках да дам нито на Жьонвиев, нито на Юбер зестра в налични пари, а рента. Отказах да уведомя заинтересуваните семейства в какво състояние е богатството ми. Не отстъпвах, бях по-силният, омразата ме поддържаше — омразата, но също така и любовта, любовта ми към малкия Люк. Родителите на бъдещия ми зет и на бъдещата ми снаха се съгласиха все пак, защото не се съмняваха, че ги чака огромно имане.

Но моето мълчание ви безпокоеше. Мъчехте се да ми измъкнете тайната. Жьонвиев ме подхващаше понякога с нежност. Горката дебелана, чувах я отдалеч, като тракаше с дебелите си дървени подметки! Често й казвах: „След смъртта ми ще ме благославяте“, само за да изпитам удоволствието да видя как блясват очите й от алчност. Тя ти повтаряше тези вълшебни думи. Цялото семейство изпадаше във възторг. А в същото време аз се мъчех да измисля средство, за да ви оставя само онова, което беше невъзможно да скрия. Вълнувах се единствено за малкия Люк. Мина ми дори мисълта да ипотекирам земите.

 

 

Но все пак веднъж повярвах в престорените ви грижи — това се случи една година след смъртта на Мари. Разболях се. Някои от симптомите напомняха болестта, която беше отнесла нашата малка дъщеря. Не обичам да ме лекуват, не мога да търпя докторите и разните хапчета и прахове. Ти не ме остави на мира, докато не се съгласих да легна и не извикахме Арнозан.

Грижеше се за мен предано, това беше в реда на нещата, но понякога, когато ме питаше как съм, струваше ми се, че долавям в гласа ти тревога. Ти опипваше челото ми със същия жест, както челата на децата. Остана да спиш в стаята ми. Щом се раздвижвах през нощта, ставаше и ми даваше да пия. „Тя държи на мен — казвах си, — кой би го повярвал?… Може би защото добре печеля?…“ Едва ли, ти не обичаш парите сами за себе си… Трепериш положението на децата да не се влоши след смъртта ми! Ето едно по-правдоподобно обяснение. Но не беше и това.

След като Арнозан ме прегледа, ти излезе да поговориш с него, без да понижаваш глас, както ти се случва, когато си развълнувана:

— Моля ви се, докторе, разкажете на всички, че Мари е умряла от коремен тифус. Носят се слухове, че е умряла от туберкулоза като горките ми братя. Хората са лоши, не им омръзва да приказват. Треперя тия клюки да не попречат на Юбер и на Жьонвиев. Ако мъжът ми е тежко болен, пак ще започнат сплетните. Страшно съм разтревожена от няколко дни: все си мисля за нещастните си деца. Нали знаете, преди да се оженим, и той е преболедувал, единият му дроб е засегнат. Това стана известно; при нас всичко се знае; хората толкова обичат да одумват! Дори мъжът ми да умре от инфекциозна болест, никой няма да повярва, както не повярваха и за Мари. И горките ми деца ще трябва да заплащат за това. Страшно ме е яд на него, като го гледам как не иска да се лекува. Отказваше дори да легне! Сякаш това се отнася само до него! Но той никога не мисли за другите, дори и за собствените си деца! Не, не, докторе, човек като вас не може да си представи, че съществуват хора като моя мъж. Вие сте като абат Ардуен, не вярвате в злото.

Смеех се сам в леглото и когато се върна и ме запита за какво се смея, отговорих ти с думите, които често си разменяхме: „За нищо.“

— Защо се смееш?

— За нищо.

— За какво мислиш?

— За нищо.