Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- unicode(2008)
Издание:
Николай Райнов. Приказки от цял свят
Второ издание
Съставителство и редакция: Богомил Райнов
Литературна група V. Тематичен номер 2587
Редактор на издателството ЛИЛИЯ ИЛИЕВА
Художник ЛЮБЕН ЗИДАРОВ
Художник-редактор ВАСИЛ ЙОНЧЕВ
Макет и технически редактор ТОМА СТАНКУЛОВ
Коректор НАТАЛИЯ КАЦАРОВА
Дадена за набор 18. III. 1972 г. Подписана за печат 30. IX. 1972 г. Излязла от печат 20. XII. 1974 г. Формат 58×84/18 Печатни коли 44,50. Издателски коли 36,93. Тираж 50,125. Цена 3,60 лв.
Издателство „Народна култура“ — София, 1974
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- —Добавяне
Един беден дървар имал трима синове. Той бил вече стар, па и често боледувал, та не можел да спечели много нещо. Синовете му залавяли всякаква работа, но не им вървяло.
Веднъж старецът се разболял. Повикал синовете си, па им рекъл:
— Нека вземе един от вас брадвата, нека впрегне колата и отиде да насече дърва: тъкмо сега е време. Аз съм болен: Както съм легнал, може и да не стана. Един от вас трябва да ме замести.
Тръгнал най-големият, който минавал за най-умен и най-сръчен от тримата. Майка му умесила пита с яйца, па му сложила в торбата и стъкло с вино и го изпратила.
Момъкът отишъл в гората. Там го пресрещнало едно джудже с прошарена коса и брада и му рекло:
— Добър ден, момко.
— Махай се по дяволите! — викнал оня. Джуджето обаче не си отишло.
— Моля ти се — рекло, — дай ми да хапна малко от питката и да пийна от виното, че съм гладен и жаден.
— Ако дам на тебе, какво ще остане за мене? — викнал момъкът. — Махай се, ти казвам!
— Дано да си прекълцаш ръката, щом е тъй! — казало джуджето и се изгубило в гората.
И наистина, още с първия замах момъкът ударил накриво, брадвата се отплеснала и му пресякла ръката. Той оставил и брадва, и кола и се върнал в къщи да си превърже раната.
Тръгнал вторият, който също минавал за много умен. Но той бил ленив. Като стигнал в гората, седнал край колата, извадил питата и почнал да яде.
Пак дошло джуджето.
— Добър ден, момко.
— Добър ден старче. Що искаш?
— Гладен съм. Дай ми малко да хапна и да пийна!
— Почакай! Ако остане — твое ще бъде.
И той се стегнал, та изял питата, а после изпил и виното. Сетне изтърсил трохите от торбата, па рекъл на джуджето:
— Ей това, дето пада, е за тебе. Яж!
Джуджето си тръгнало, но се обърнало по едно време и го проклело да си прекълца крака.
Станал момъкът да сече дърва. Засилил се, обаче ударил накриво. Секирата се отплеснала и му порязала единия крак. Той изпищял и паднал. Лежал, лежал, никой не дошъл да му помогне. Тогава станал, подкарал колата и накуцвайки, с ужасни болки си отишъл в село.
На другата сутрин тръгнал най-малкият брат. И майката, и бащата го увещавали да не отива. Най-много викали по него братята му:
— Ти ли бе глупчо, ще вървиш за дърва? Ние двама не можахме дърво да отсечем, та ти ще можеш! Лесно се дърва не секат…
Но малкият брат отишъл. Майка му сложила в торбата просеник, а в стъклото наляла зелева чорба.
— И това ти стига! — рекла тя. — Ако ти сипя вино, ще се опиеш, та кой знае какво ще стане!
Момъкът стигнал в гората и разпрегнал колата. Явило се отново сивобрадото джудже.
— Добър ден, момко!
— Добър ден, братко!
— На дърва ли си тръгнал?
— На дърва.
— Ами нещо за ядене имаш ли?
— Имам просеник.
— Да хапна ли от него?
— Ако щеш, и целия го изяж. Ей го там, в торбата.
Заловил се момъкът да сече и — понеже джуджето го било благословило — за половина час насякъл толкова дърва, че си напълнил колата. В това време джуджето седяло и яло. Като си свършил работата, и той седнал.
— Остана ли и за мене от просеника?
— Остана, само че ти ме излъга: казваш, че носиш просеник, а то било медена пита.
Погледнал момъкът — в торбата му имало половина пита, наистина медена. Половината било изяло джуджето.
— Ами имаш ли нещо за пиене?
— Дал господ. В стъклото има зелева чорба. Пий, колкото ти е воля! Джуджето се напило, па рекло:
— И сега ме излъга: то не било зелева чорба, а сладко вино.
— Тъй ли?
Надигнал момъкът шишето — в него имало наистина сладко вино. Нахранил се той, напил се и си тръгнал.
— Чакай! — рекло му джуджето. — Ти ме нахрани и напои. Аз трябва да ти се отблагодаря с нещо. Иди удари оня дебел дъб по дънера: каквото намериш в него, твое е.
И си отишло.
Момъкът ударил със секирата стъблото на дъба. Отворила се дупка, от която се показала гъска със златни пера. Той взел гъската и си тръгнал. Гъската му рекла по пътя:
— Иди с мене при царя и искай да те ожени за дъщеря си!
— Ще ида — рекъл момъкът.
Той откарал дървата у дома си и тръгнал веднага към големия град, дето бил дворецът на царя. Но градът бил далече. Надвечер момъкът стигнал едно ханче и влязъл да пренощува.
Стопанинът имал три дъщери; като видели, че носи златна гъска, настанили го в най-хубавата стая. Той преспал и на сутринта влязъл в кръчмата, за да закуси. В това време най-голямата дъщеря решила да влезе и да открадне едно златно перо от гъската. Но щом хванала гъската за крилото, залепила се за нея, та не можела да се откъсне.
Малко след това дошла втората дъщеря. И на нея се искало да си отскубне златно перо. Но щом се допряла до сестра си, залепила се за нея.
Най-после влязла най-малката. Двете по-стари й викнали:
— Настрана! Не се доближавай!
— Тъй ли? — рекла тя ядосано. — Само вие ли да имате златно перо?
Но щом се допряла до сестрите си, и тя се залепила.
Момъкът хапнал, па влязъл в стаята, взел си гъската под мишница и тръгнал, а трите сестри трябвало да тичат след него, залепени за гъската.
Като минали през едно село, видели на пътя поп, застанал пред църквата. Той позагледал момите, па им рекъл:
— Не ви ли е срам да тичате тъй подир момчето? Я се пуснете! И той се затекъл да дръпне едната, но се залепил за нея и трябвало да тича след момите.
Накрай селото имало кръчма. Оттам излязъл клисарят и като видял попа, че се е хванал за момите, викнал му:
— Какво е това хоро, дядо попе? Забрави ли, че днес има кръщенка и три сватби? Я се пущай, докле е време!
И той хванал попа за ръкава на расото, но се залепил, та не можел да се откъсне.
Излезли от селото, стигнали до градините. Двама селяни копаели с мотики. Като видели попа и клисаря, че тичат след трите моми почнали да им се смеят и подиграват. Но попът се извърнал към тях и им рекъл:
— Не се смейте, ами елате ни отървете, че не ни пущат.
Затекли се селяните да отърват попа и клисаря, но сами се залепили. Станали седмина освен момчето и гъската. Тъй стигнали те в столицата на онова царство.
Царската дъщеря страдала от чудновата болест: винаги била натъжена, плачела, не се засмивала никога. Баща й наемал от далечни места смешници да я разсмиват, ала никой не успявал. Най-сетне той разгласил навред по царството, че оня, който сполучи да разсмее дъщеря му, ще стане негов зет.
Като минавал през града с върволицата от седмина души, момъкът чул всички наоколо да се смеят и да казват:
— Ето тоя ще вземе царската дъщеря. Види ли княгинята това хоро, ще се пукне от смях.
И той тръгнал към двореца.
В това време княгинята била излязла да се разходи из градината отдето трябвало да мине момъкът. Като видяла три моми, поп клисар и двама селяни, че тичат подир дрипаво момче с гъска под мишницата, което ги мъкне, накъдето си ще, напушил я такъв смях че щяло да и призлее.
Момъкът отишъл при царя и поискал дъщеря му. Но царят не желаел да даде княгинята на селянче. Той се разкаял за своето обещание и понеже не можел да си вземе думите назад, решил да отчае момъка та да го пропъди.
— Съгласен съм — рекъл той — да ми станеш зет, но трябва да ми намериш човек, който би могъл да изпие цяла изба вино.
— Ще видя — казал момъкът.
Той оставил златната гъска в градината и тръгнал към гората да дири сивобрадото джудже.
„Само то ще ми каже къде да намеря такъв пияница, какъвто трябва на царя“ — си помислил той.
Отишъл в гората и намерил джуджето; разправил му каква трудна работа му е възложил царят.
— Че има ли по-лесно от това? — усмихнало се джуджето. — Аз съм оня, когото царят търси. Хайде да вървим!
Отишли в двореца. Царят погледнал сивобрадото джудже и се усмихнал: никак не му се вярвало това човече да изпие дори една бъчва вино. Ала когато го отвел в избата, останал учуден. Джуджето отворило чепа на една бъчва, сложило си устата и почнало да пие. Пило, пило, докато пресушило бурето. И без да чака, се залепило за втора бъчва. До вечерта свършило всичкото вино и си отишло в гората.
Ала и след това царят не дал дъщеря си на момъка. Той намислил друго: да му намери селянчето човек, който ще изяде девет фурни хляб.
И тоя път момъкът отишъл при джуджето. Заварил го, че лежи в гората и си натиска корема с ръце.
— Що правиш тук, братко?
— Не виждаш ли що правя! Гладен съм. Току-що изядох цяла фурна хляб, но какво е то за гладен човек като мене? Търбухът ми е празен, та съм си стегнал колана на последната дупка.
— Тъкмо за това те търся и аз. Тръгвай след мене в двореца! Царят дири човек да изяде девет фурни хляб.
Отишли в двореца. Джуджето се засмяло чак до ушите, като видяло цяла планина от хляб — бял, топъл, мек. Стегнало се то изяло го до вечерта.
Ала царят и тоя път не дал дъщеря си на момъка.
— Ще ти я дам — рекъл, — ако ми направиш кораб, който да плува по въздуха, и ако ти пръв се качиш на него.
Тоя път вече момъкът се уплашил, че не ще сполучи да угоди на царя. Той отишъл в гората и разказал на джуджето що искат от него.
— Недей бра грижа! — рекло джуджето. — Ти ме нахрани и напои, а преди това раздели с мене просеника и чорбата, които аз превърнах на медена пита и вино. Затова ще ти помогна.
То откършило един клон от дъба, дето била по-рано гъската, дало го на момъка и рекло:
— Вземи тоя клон, яхни се на златната гъска и я удари по опашката. Момъкът се върнал в двореца. Щом шибнал гъската с дъбовия клон, наловените за нея се пуснали, а тя полетяла във въздуха и нарасла изведнъж колкото един голям кораб. Летяла, летяла, па слязла отново в градината.
След това вече царят дал дъщеря си на момъка. Отпразнували богата сватба. Попът ги венчал, клисарят пял, а момите и селяните играли ръченица. Колкото пък за джуджето, то през цялото време яло и пило.