П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (5)

2.

Отговорният пер на кралството, когато дългът го призове да присъства на церемонията по откриването на Парламента, взема под наем тогите и коронките от незаменимата фирма за облекло „Братя Мое“ на Ковънт Гардън, чиято главна гордост е, че може да облече всекиго във всичко и да го подготви за всякъде. Само те могат да не допуснат да заварят човека неподготвен. Точно в този магазин се кипреше лорд Икнъм с куфар в ръка, след като се раздели с племенника си. Тъкмо бе върнал съдържанието на куфара и плащаше скромната цена за наема, когато в магазина влезе, също с куфар в ръка, висока прегърбена фигура, при вида, на която той нададе радостен вик.

— Емсуърт! Драги ми приятелю, колко се радвам отново да те видя. Значи и ти връщаш одеянията?

— Ъ? — откликна лорд Емсуърт, който винаги откликваше с „Ъ?“, когато някой внезапно го заговореше. — О, здравей, Икнъм. И ти ли си в Лондон?

Лорд Икнъм го увери, че е в Лондон, а лорд Емсуърт заяви, че и той е там. Така уточниха този въпрос.

— Беше ли на онова нещо сутринта? — запита той.

— Да, бях — увери го лорд Икнъм — и изглеждах величествен. Предполагам, че няма пер на Англия, който да изглежда по-добре от мен в тия дълги дрехи и смешни шапчици. Точно преди да потегли процесията, чух как Червения кръст прошепна на Синята мантия: „Не се обръщай рязко, но кой е онзи човек там?“, а Синята Мантия му прошепна в отговор: „Нямам представа, но е прекрасен.“ Ала все пак е приятно да свали човек тоя маскараден костюм, както е прекрасно и отново да те видя, Емсуърт. Как е Императрицата?

— Ъ? О, прекрасно, прекрасно, прекрасно. Оставих я на грижите на моя свинар Ненагледния, в когото имам пълно доверие.

— Чудесно. Е, хайде да тръгваме, да пооплакнем сливиците и да си побъбрим. Знам едно барче точно зад ъгъла — каза лорд Икнъм, който, където и да се намираше, знаеше едно барче точно зад ъгъла. — Изглеждаш доста уморен, сякаш сутрешният цирк те е поизтощил. Едно уиски с капка сода скоро ще възвърне блясъка в очите ти.

Седнал в барчето зад ъгъла, лорд Икнъм загрижено загледа събеседника си.

— Да — рече той. — Прав бях. Позагубил си обичайната си свежест. Тези откривания на Парламенти са си истинско изпитание за духа и телесата. Обикновено не ходя, както без съмнение и ти. Какво те доведе днес?

— Кони настоя.

— Разбирам. Мисля, че са малко хората, които настояват по-убедително от лейди Констанс. Очарователна жена, разбира се.

— Кой, Кони? — смая се лорд Емсуърт.

— Макар че не е лъжица за всяка уста — допълни лорд Икнъм, като долови изумлението в гласа на събеседника си. — Но кажи ми, как са нещата в замъка Бландингс? Надявам се, че всичко върви по мед и масло. Винаги съм гледал на тая твоя колиба като на земен рай.

Не беше в стила на лорд Емсуърт да се смее горчиво, но той съумя да издаде блеещ звук, който доста се приближаваше до горчивия смях. Описанието на замъка Бландингс като земен рай при наличието в него на сестра му Констанс, херцога, Лавандула Бригс и църковните момчета, окупирали имението, му прозвуча като жестока ирония. Той мълчеше и мислеше в настъпилата тишина.

— Икнъм, не знам какво да правя — проговори след малко, когато мрачният ход на мислите му стигна до крайната гара.

— В момента ли? Пийни още едно.

— Не, благодаря. За мен е крайно непривично да поемам алкохолни стимуланти толкова рано през деня. Говорех за положението в замъка.

— Не е ли добро?

— Отвратително е. Имам нова секретарка, най-лошата, на която съм се натрисал досега. По-лоша е и от Бакстър.

— Чак пък!

— Уверявам те. Името й е Бригс. Тя ме преследва.

— Отърви се от нея.

— Не мога. Кони я назначи. И херцог Дънстабъл гостува в замъка.

— Какво, пак?

— А Отрядът на църковните момчета лагерува в парка, като вика и крещи през цялото време, и съм убеден, че някой от тях замери с кифла цилиндъра ми.

— Цилиндъра ти? Че кога си носил цилиндър?

— На училищния празник. Кони винаги ме кара да слагам цилиндър на училищния празник. Влязох в шатрата по време на чая да се убедя, че всичко върви добре, и както минавах по пътеката между масите, едно момче замери цилиндъра ми с прегоряла кифла и го събори. Икнъм, нищо не може да ме убеди, че виновникът не е църковно момче.

— Но нямаш доказателства, които да издържат в съда?

— Ъ? Не, нямам.

— Лоша работа. Обстановката ми напомня за Дяволския остров и нищо чудно, че ти е трудно да държиш челото си високо вирнато, както човек обича да вижда хорските чела. — Странна светлина грейна в очите на лорд Икнъм. Племенникът му Понго би я разпознал безпогрешно и без колебание би се скрил под масата. Беше светлината, която тъй често се появяваше в тях, когато предлагаше да прекарат някой от техните приятни и поучителни следобеди. — Струва ми се, че това, от което се нуждаеш — започна той, — е един печен съюзник, който да пропъжда секретарката, да гледа Кони прямо в очите и да я кара да премигва смутено, да смъкне херцог Дънстабъл от плещите ти и изобщо ще пръска наоколо светлина и радост.

— А! — въздъхна лорд Емсуърт, като си представи тази утопична картина.

— Искаш ли да дойда в Бландингс?

Лорд Емсуърт трепна. Пенснето му, което винаги падаше от носа в моменти на смут, затанцува адажио на края на синджирчето.

— Би ли дошъл?

— Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие. Кога се връщаш?

— Утре. Голям жест от твоя страна, Икнъм.

— Дребна работа. Ние, графовете, трябва да се поддържаме взаимно. Има само един проблем. Ще имаш ли нещо против да взема със себе си един приятел? Не бих те молил, но той тъкмо се върна от Бразилия и ще се чувства самотен в Лондон без мен.

— От Бразилия ли? Че в Бразилия живеят ли хора?

— Често, доколкото знам. Този младеж прекара там няколко години. Свързан е с бразилската орехова промишленост. Не ми е съвсем ясно с какво точно се е занимавал, но ако не се лъжа, именно той слага орехите в калъпи, за да им придаде тази особена форма. Разбира се, може и да греша. Та мога ли да го доведа?

— Разбира се, разбира се, разбира се. Очарован съм, очарован.

— Умно решение. Кой знае, дали той няма да подпомогне общата композиция? Може да се влюби в секретарката, да се ожени за нея и да я отведе в Бразилия.

— Вярно.

— Или пък да убие херцога с някоя неизвестна азиатска отрова. И изобщо да е полезен в много отношения. Той е бездомен и яде всичко, което му предложиш. С кой влак тръгваш утре?

— В единайсет и четирийсет и пет от гара Падингтън.

— Чакай ни, драги ми Емсуърт — отсече лорд Икнъм. — И нещо повече, ще бъдем там с огнени очи, а що се отнася до мен, сърцето ми за всяка участ е готово. Отивам да се обадя на приятеля ми да си стяга багажа.