П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (35)

1.

Вратата на будоара на лейди Констанс се отвори с гръм и трясък и нещо голямо и очилато се втурна навън толкова бързо, че сблъсъкът беше избягнат само благодарение на чевръстия пирует, който направи минаващият в момента Бийч.

— Опала! — възкликна господин Скунмейкър, защото голямото и очилато нещо беше той. — Извинете.

— Вие ме извинете, сър — учтиво заяви Бийч.

— Не, не, вие ме извинете — настоя господин Скунмейкър.

— Много добре, сър — съгласи се Бийч и изгледа с учудване мъжа, който за малко да се превърне в негов партньор по танц, ала без да допусне това да се отрази на кръглото му като месечина лице, защото гилдията забранява на икономите да изглеждат учудени. По-рано през деня видът на господин Скунмейкър бе предизвикал известна загриженост у него, защото му се стори блед и напрегнат, сякаш го мъчеше главоболие, но сега у него бе настъпила магическа промяна и бе очевидно, че набързо се е възстановил. Бузките му руменееха, а очите — преди като стриди в последен стадий на разложение, святкаха и искряха. Сияен беше думата, която Бийч би употребил по адрес на финансиста, ако я знаеше.

— О, Бийч — каза господин Скунмейкър.

— Да, сър? — откликна Бийч.

— Прекрасен ден.

— Крайно благоприятен, сър.

— Търся лорд Икнъм. Виждал ли си го някъде?

— Само преди няколко минути забелязах негово благородие да влиза в кабинета на напусналата ни секретарка на лорд Емсуърт, сър.

— Напуснала ни?

— Не е покойница, сър. Госпожица Бригс бе уволнена от поста си.

— А, разбирам. Изритали са я. Къде е този кабинет?

— В дъното на коридора на горния етаж. Да ви придружа ли дотам, сър?

— Не, не си прави труда. Ще го открия. А, Бийч.

— Сър?

— Вземете — рече господин Скунмейкър, пъхна в ръката на иконома някаква хартийка и се отдалечи с подскоци, както се стори на Бийч, подобно на палаво пролетно агънце.

Бийч погледна хартийката и тъй като беше сам и нямаше кой да го обади на икономската гилдия, си позволи да ахне. Беше банкнота от десет лири и представляваше третия израз на щедрост, облагодетелствал го през последния половин час. Най-напред очарователната млада дама, госпожица Скунмейкър, му даде съобщение, което да отнесе на нейно благородие, и го придружи с петарка, а малко след това господин Мериуедър пъхна в дланта му пари с нещо, напомнящо жест на сбогуване, макар Бийч да не беше уведомен, че господинът си заминава. Всичко това му се стори твърде тайнствено, но далеч не неприятно.

Междувременно господин Скунмейкър, почти без да стъпва по пода, пристигна в кабинета на Лавандула Бригс. Завари лорд Икнъм седнал зад писалището и думите му бликнаха неудържимо.

— О, Фреди. Икономът ми каза, че си тук.

— И е бил напълно прав. Тук съм. Седни.

— Не мога да седна, прекалено възбуден съм. Нали нямаш нищо против да походя из стаята? Фреди, исках да те видя. Исках ти да си първият, който научава новината. Помниш ли как ти казах, че ако склоня лейди Констанс да стане моя съпруга, ще бъда най-щастливият човек на света?

— Помня. Това бяха точните ти думи.

— Е, вече съм.

Нещо от изумлението, наскоро изпитано от Бийч, се изписа по лицето на лорд Икнъм. Подобно развитие беше напълно стъписващо. Като проницателен съдник на човешката природа беше очаквал, че само безкрайно търпение и редовни серии задушевни разговори ще могат да събудят смелостта на този човек да се заеме с въпроса и да го превърнат в това, което беше сега — вихрен ухажор. В проведените досега разговори старият му приятел му се беше сторил твърде необещаващ материал за сватбени камбани и почти не се надяваше на щастливия край. Защото, ако един кандидат пада духом всеки път при вида на обожавания субект, рядко може да се стигне до нещо конструктивно. И все пак нещо несъмнено бе превърнало Джеймс Скунмейкър от плах заек в неотразим кавалер, с когото дон Жуан би се стеснявал да се ръкува. Веднага му хрумна, че мистерията има само едно решение.

— Джими, пак си злоупотребявал с „Майската кралица“.

— Не съм!

— Убеден ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Е, радвам се да го чуя, защото не бих препоръчал подобна практика в толкова ранен час. И все пак твърдиш, че си направил предложение, и то, за моя радост, с огромен успех. Как преодоля плахостта?

— Не се наложи да я преодолявам. Когато я видях седнала там, потънала в сълзи, цялата ми плахост дим да я няма. Почувствах се могъщ закрилник. Отидох бързо при нея.

— И я сграбчи?

— Разбира се, че не.

— Пораздруса я?

— Нищо подобно. Наведох се над нея, взех й нежно ръката. „Кони“, казах аз.

— Кони?

— Естествено.

— Най-сетне! Знаех си, че рано или късно ще стигнеш дотам. И после?

— Тя каза: „О, Джеймс!“

— Е, дотук диалогът не е кой знае какво и Холивуд едва ли ще си потроши краката да го купува, но може би по-късно е настъпил пробив. Ти какво каза след това?

— Казах: „Кони, мила. Какво се е случило?“

— Напълно естествено любопитство. И какво се беше случило?

Господин Скунмейкър, който крачеше из стаята с походката, популяризирана от тигрите в зоологическата градина, внезапно спря насред крачка и оживлението изгасна от очите му, сякаш го изключиха. Заприлича на човек, внезапно сетил се за нещо неприятно, какъвто и беше.

— Кой е този Мериуедър? — властно запита той.

— Мериуедър? — отвърна лорд Икнъм, който и без това беше започнал да подозира, че това име скоро ще бъде споменато. — Кони не ти ли каза?

— Каза само, че ти си го довел тук.

Лорд Икнъм разбираше тази сдържаност. Спомни си как домакинята му по време на последния им разговор по темата беше решила, че мълчанието е най-добрата политика. Трудно щеше да й бъде, както се беше изразила тя, да обясни на годеника си защо е разрешила на Бил да продължи да се радва на гостоприемството й.

— Да, аз го доведох. Той е мой приятел. Името му всъщност е Бейли, но винаги пътува инкогнито. Курат е. Четка и лъска душите на енориашите си в Източен Ботълтън, квартал на Лондон, където е дълбоко почитан. Джими, ще ти кажа нещо за Бил Бейли. Подозирам, че се е увлякъл по дъщеря ти Майра. Не мога да твърдя със сигурност, защото той носи маска, но изобщо няма да се учудя, ако дори се е влюбил в нея. Забелязах един-два признака. Бедното момче, за него трябва да е било голям шок, когато е научил, че тя ще се омъжва за Арчи Гилпин.

Господин Скунмейкър изсумтя. Навикът му да се държи като спукан книжен плик беше нещо ново за лорд Икнъм. Вероятно, помисли си той, е придобил този маниер, след като е забогатял. Несъмнено имаше някакъв неписан закон, който задължаваше милионерите да сумтят гръмовно.

— Няма — отсече господин Скунмейкър.

— Какво няма?

— Да се омъжва за Арчи Гилпин. Тази сутрин е избягала с господин Мериуедър.

— Ти ме смайваш. Сигурен ли си? Откъде разбра?

— Оставила е бележка на Кони.

— Но това е прекрасна новина — откликна лорд Икнъм с просветлено лице. — Не се учудвам, че танцуваш на палци. Той е чудесен младеж. Три години се е боксирал за Оксфорд и научих от достоверен източник, че е газил противниците си като валяк. Поздравявам те, Джими.

Господин Скунмейкър видимо срещаше затруднение в споделянето на този ентусиазъм.

— За мен това е катастрофа. И Кони смята така и затова беше потънала в сълзи. Освен това твърди, че ти си виновен.

— Кой, аз? — изуми се лорд Икнъм, без да знае, че посяга върху авторските права на Джордж Сирил Ненагледния, безспорен ковач на този израз. — Че какво общо имам аз?

— Ти си го довел тук.

— Само защото ми изглеждаше унил и имаше нужда от глътка чист въздух. Честно казано, Джими — продължи доста троснато лорд Икнъм, — не виждам защо си се разритал като муле. Ако не бях го довел тук, нямаше да избяга с Майра и по този начин да накара Кони да тъне в сълзи, което ти помогна да се отърсиш от плахостта си, да я вземеш за ръка и да кажеш: „Кони, мила.“ Ако не бяха тези външни стимули, още щеше да я наричаш лейди Констанс и да примижаваш като маринован охлюв при вида на профила й. Трябва да паднеш на колене и да ми благодариш, стига ставите ти да не са се сковали от възрастта. Какво имаш против Бил Бейли?

— Кони казва, че е без пукната пара.

— Е, ти имаш достатъчно пари за всички. Не си ли чувал за споделяне на богатството?

— Не ми харесва, че Майра се омъжва за курат.

— Не би могъл и да мечтаеш за по-свестен съпруг за Майра. Единственото, от което се нуждае всеки финансист, е духовник в семейството. Какво ще стане, когато следващия път Сенатът те изтъпанчи на килима и започне да си тика носа в делата ти? Заявяваш: „Господа, като доказателство за неоспоримата си почтеност мога да спомена, че дъщеря ми се омъжи за курат. Куратите не се женят в семейства на мошеници“ — и те се сконфузват и се извиняват. А има и още нещо.

— Ъ? — рече размишляващият господин Скунмейкър.

— Казах, че трябва да отчетеш още нещо. Представял ли си си какво би станало, ако Майра се беше омъжила за племенника на херцог Дънстабъл? Нямаше да можеш да се отървеш от Дънстабъл. Всяка година — коледен подарък. Щеше да ти се налага да обядваш с него, да вечеряш с него, да бъдеш непрестанно в компанията му. Щеше да идва на безкрайни посещения в Ню Йорк. Децата, които ще се родят, щяха да са принудени да му викат „чичо Аларик“. Джими, смятам, че извади голям късмет. Представи си един бъдещ живот с Дънстабъл.

Възможно е господин Скунмейкър да намереше много недостатъци в тази пледоария, защото разсъжденията на лорд Икнъм, макар и точни, не бяха го убедили напълно, че всичко е за добро в най-добрия от световете, но в този миг въздухът се разтресе от стенторианско „Ей!“ и те с потрес установиха, че херцог Дънстабъл е сред тях.

— А, значи си тук? — рече херцогът, като спря на прага и хвърли мръсен поглед на господин Скунмейкър.

Господин Скунмейкър отвърна на мръсния поглед с повишен лихвен процент и потвърди факта.

— Икнъм, разчитах да те намеря сам.

— Джими тъкмо си тръгваше, нали, Джими? Днес денят ти е много ангажиран. Трябва да се погрижиш за хиляда неща. Е, какво — продължи лорд Икнъм, след като вратата се затвори — мога да направя за теб, Дънстабъл?

Херцогът размаха палец към вратата.

— Опита ли се да те обръсне?

— А, не. Просто си бъбрехме.

— Хъ!

Херцогът прехвърли вниманието си към стаята, като я огледа с отвращение и неодобрение. Връщаше го към неприятни спомени. Обгърна с тлееща ненавист писалището, пишещата машина, магнетофона и столовете. Не можеше да не се сети, че тъкмо в този интериор онази очилатата за малко да го лиши от петстотин лири.

— Какво правиш тук? — запита той, сякаш се погнуси от вида на лорд Икнъм в тази обстановка.

— В кабинета на госпожица Бригс? Получих тази сутрин писмо от нея с молба да се отбия и да се погрижа за някои неща вместо нея. Ако си спомняш, тя напусна доста набързо.

— Защо е писала точно на теб?

— Сигурно защото чувства, че съм единственият й приятел в замъка Бландингс.

— Че ти приятел ли си й?

— Доста се сближихме.

— Тогава бих те посъветвал да подбираш по-внимателно приятелите си, това бих те посъветвал. Сближили се били!

— Не харесваш ли божествената Бригс?

— Кошмарно женище.

— Е — заяви толерантният лорд Икнъм, — всички имаме своите недостатъци. Случвало се е дори мен да критикуват. Но ти щеше да ми казваш защо си приритал да ме видиш.

Херцогът, който се чумереше на пишещата машина, сякаш я предизвикваше, се поуспокои. Странен гъргорещ звук подсказа, че вероятно се е засмял.

— А, това ли? Дойдох просто да ти съобщя, че всичко е наред.

— Прекрасно. А какво именно е наред?

— С оная скубла.

— Коя скубла?

— Оная Плюнмейкър. Взе чека.

— Нима?

— Грабна го като топъл хляб.

— Е, това наистина е чудесна новина.

— Тъй че няма да има дело за неспазено обещание за женитба. Отпраши за Лондон.

— Да, видях я миг преди да тръгне. Значи успя да я купиш.

— Точно това направих. „Ето“, казах аз и размахах чека под носа й. За миг дори не се поколеба. Грабна го като тюлен рибка. Знаех си, че така ще стане. Не могат да устоят на паричките. Тъкмо казвах на Арчибалд, че тя му е… какъв беше онзи израз, който употреби, когато ми каза, че са го изритали от работа?

— Посочили са му вратата?

— Точно така. Казах му, че му е посочила вратата.

— Много ли се разстрои?

— Нямах това чувство.

— Сигурно си е казал: „Бог дал, Бог взел.“

— Не бих се изненадал. И той замина за Лондон.

— Със същия влак като госпожица Скунмейкър?

— Не, с колата си. Каза, че ще води на вечеря някакъв приятел. Човек на име Ригби.

— А, да, говорил ми е за него. Май са много привързани един към друг.

— Оня трябва да е голям глупак, за да се привърже към малоумно магаре като Арчибалд.

— Въпрос на вкус. Доколкото разбирам, и ти скоро ще си тръгваш?

— Аз ли? От къде на къде?

— Ами едва ли ще е удобно да останеш сега, когато Емсуърт разбра, че ти си възложил на госпожица Бригс кражбата на свинята. Подобни ситуации пораждат напрежение. Нервност. Неловки мълчания.

Херцогът зяпна. Ударът се оказа тежък. Ако през отворения прозорец на стаята бе влетял метеорит и го бе халосал зад някое от мащабните уши, щеше да е съвсем малко по-сащисан. Когато успя да проговори, което не стана веднага, рече:

— За… за какво говориш?

— Не е ли вярно?

— Разбира се, че не е.

Лорд Икнъм укорително изцъка с език.

— Драги Дънстабъл, самият аз съм голям привърженик на твърдото отрицание, но се опасявам, че в случая е безпредметно. Емсуърт научи цялата история от Джордж Сирил Ненагледния.

Херцогът още се чувстваше далеч от най-добрата си форма, но се окопити достатъчно, за да каже: „Пфу!“

— Че кой ще му повярва?

— Показанията му се потвърждават и от госпожица Бригс.

— Че кой ще й повярва?

— Бих казал всички. И най-вече Емсуърт, когато чуе този запис.

— Ъ?

— Вече споменах, че тази сутрин получих писмо от божествената Бригс. В него тя ме моли да включа магнетофона й… това е магнетофонът… защото, твърдеше тя, това ще даде на дъртия негодник… май имаше предвид теб… храна за размисли. Сега ще го включа — заяви лорд Икнъм. Натисна бутона и стаята се изпълни с глас.

— Аз, Аларик, херцог Дънстабъл, давам тържествено обещание пред теб, Лавандула Бригс…

Херцогът рухна в най-близкия стол. Ченето му се бе провесило и той изведнъж се обезкости по примера на лорд Емсуърт.

— … ако откраднеш свинята на лорд Емсуърт, Императрицата на Бландингс, и я доставиш в дома ми в Уилтшир, ще ти платя петстотин лири.

— Това — посочи лорд Икнъм — е несъмнено протокол от съвещанието ти с ненадминатата Бригс. Тя, естествено, се е погрижила машината да работи през цялото време. Винаги е по-сигурно при тези устни договорености. Е, не знам как гледаш на положението, но вие с Емсуърт ми приличате на двама каубои, които едновременно се прострелват. Ти притежаваш филма на младия Джордж, той разполага с тази лента. Предлагам справедлива размяна. Или би предпочел да поканим Емсуърт и да му пуснем записа? Не бих го препоръчал. Имам чувството, че последиците ще бъдат крайно неапетитни за теб.

Херцогът се вцепени от потрес. Икнъм беше прав. Ако това се разчуеше, името му не само щеше да се шепне на шир и длъж, но и щеше да стане парола, така че, когато в бъдеще се самопоканеше някъде, домакинът и домакинята не само щяха да побързат да скрият ценните си вещи в обкован с желязо сандък и да седнат върху капака, но и Емсуърт нищо чудно да заведе дело срещу него за злоумишлени щети или каквото там му щукнеше и щяха да му друснат да плаща баснословни обезщетения. След мигновено колебание херцогът бръкна в джоба си и извади филма, с който не се разделяше, откак малкият Джордж му го връчи.

— Дръж, проклет да си!

— О, благодаря. Сега вече всички ще бъдат щастливи. Емсуърт получи свинята си, Майра — своя Бил, а Арчи — своята Милисънт Ригби.

Херцогът трепна.

— Своята какво!

— А, да, май пропуснах да ти кажа. Той отиде в Лондон да се ожени за едно много мило момиче на име Милисънт Ригби, поне той твърди, че е много мила и вероятно знае най-добре. Между другото, това ме подсеща за нещо. Бих искал да изчистим един въпрос, преди да си тръгнеш. Защо толкова държеше Арчи да не се жени за Майра Скунмейкър? От самото начало бях озадачен. Тя е очарователна, а освен това е и наследница на един от най-богатите хора в Америка. Какво не им обичаш на наследниците?

Мустаците на херцога бурно се развълнуваха. Не беше твърде схватлив, но сега започна да подозира, че около него стават странни неща. Ако тоя Икнъм умишлено не го заблуждаваше, значи беше допуснал огромна грешка.

— Нали ти ми каза, че Скунмейкър е разорен?

— Не съм казвал подобно нещо.

— Каза, че ти изкрънкал десетачка.

— Не, не, аз му изкрънках десетачка. Това може да те е заблудило. От къде на къде човек като Джеймс Скунмейкър ще иска пари на заем от хората? Той е милионер, поне Брадстрийт твърди така.

— Кой е тоя Брадстрийт?

— Водещият авторитет по милионерите. Нещо като американски Дебрет. Брадстрийт е категоричен по въпроса за Джеймс Скунмейкър. Използва за него израза „червив с пари“.

Херцогът продължи да цеди мозъка си по проблема. Беше по-убеден от всякога, че са го измамили.

— Тогава тя защо взе чека?

— Виж, това никога няма да научим. Може би някакъв момински каприз?

— Ще й дам аз на нея един момински каприз!

— Хрумна ми възможен отговор. Знаела е, че Арчи възнамерява да се жени, и е имал нужда от пари, тъй че, бидейки добро момиче, е взела чека и му го е прехвърлила. Нещо като сватбен подарък от теб. Къде отиваш?

Херцогът се беше втурнал към вратата. Спря с ръка на дръжката и зверски изгледа Икнъм.

— Ще ти кажа къде отивам. Отивам на телефона да спра чека.

Лорд Икнъм поклати глава.

— На твое място не бих. Записът още е у мен, забрави ли? Тъкмо се канех да ти го дам, но ако възнамеряваш да спираш чекове, ще трябва с болка на сърцето да преразгледам решението си.

Настъпи тишина, доколкото тишината е възможна в малка стая, в която херцог духа в мустаците си.

— Ще го получиш утре вечерта, след като чекът бъде осребрен. Не че ти нямам доверие, Дънстабъл, но просто не ти вярвам.

Херцогът дишаше апоплектично. Той много малко харесваше, но сега усилено и безуспешно търсеше да се сети за някого, когото харесва по-малко от настоящия си събеседник.

— Икнъм — рече той, — ти си долен тип!

— Знам, че се мъчиш да бъдеш мил. Обзалагам се, че казваш това на всички свестни хора — ласкаво изрече лорд Икнъм, стана от стола и отиде да съобщи на лорд Емсуърт, че макар да е загубил Лавандула Бригс и му предстои разлъка със сестра му и херцог Дънстабъл, ще си има за компенсация свиня, завоювала три поредни години сребърния медал на Шропширското селскостопанско изложение в клас „Угоени свине“.

На хубавото му лице сияеше усмивка — усмивката, която винаги се появяваше, когато бе направил услуга.