П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (34)

3.

Предполагайки, че след като е дал аудиенция на херцога, господин Скунмейкър, Арчи Гилпин и Майра, сега ще го оставят на спокойствие да смели сутрешните си яйца с бекон, лорд Икнъм дълбоко грешеше. Този път дрямката му не беше прекъсната от ангелско гласче, а по-скоро от блеене, сякаш възрастна овца от околността е получила дар-слово. Само един от неговите познати блееше по този несравним начин и като седна в хамака, лорд Икнъм не се учуди, че вниманието му е било привлечено от лорд Емсуърт. Деветият граф клюмнало стърчеше до него, сякаш недружелюбна ръка бе отнела гръбначния му стълб.

Вече свикнал с положението на френски монарх от стария режим, даващ прием, лорд Икнъм не изрази досада, а го поздрави с приветлива усмивка и дежурната учтивост, че денят е прекрасен.

— Слънцето — посочи той.

Лорд Емсуърт погледна към слънцето и радушно му кимна.

— Дойдох да ти дам нещо.

— Така се прави. Нямам рожден ден, но винаги съм готов да получавам подаръци. Какво нещо?

— Съжалявам, но забравих.

— Лоша работа.

— Предполагам, че след време ще се сетя.

— Ще броя минутите.

— Има и нещо, което исках да ти кажа.

— Но си го забравил?

— Не, него го помня. Става дума за Императрицата. Икнъм, премислих нещата и реших да откупя Императрицата от Дънстабъл. Признавам, че доста се колебах, защото цената е висока. Иска три хиляди лири.

За нарушаване на несмутимото спокойствие на лорд Икнъм трябват много усилия, но при тези думи той не можа да не ахне.

— Три хиляди лири. За една свиня?

— За Императрицата — строго и донякъде рязко го поправи лорд Емсуърт.

— Я го ритни в корема!

— Не, Императрицата трябва да се върне в дома си, каквото и да ми струва това. Загубен съм без нея. Тъкмо отивам да я видя.

— Кой се грижи за нуждите й сега, когато Ненагледния го няма?

— Ами взех си пак Ненагледния — рече лорд Емсуърт с овчия вид на човек, допуснал слабост. — Нямах избор. Императрицата се нуждае от постоянни грижи и внимание, а нито един свинар не я е разбирал така добре като Ненагледния. Но си поговорих с него. И знаеш ли какво ми каза? Нещо, което дълбоко ме потресе.

Лорд Икнъм кимна.

— Тези дрипави деца на земята рядко подбират приказките си. От време на време проявяват тенденция към Шекспиров език. Как те нарече?

— Никак не ме е нарекъл.

— Тогава какво те шокира?

— Това, което каза. Каза, че онази Бригс, която го е подкупила да открадне Императрицата, е работила за Дънстабъл. Дънстабъл й е плащал. Никога в живота си не съм бил по-изумен. Смяташ ли, че трябва да поговоря с него?

— С надеждата да свали от цената? — Лорд Икнъм поклати глава. — Съмнявам се, че ще стигнеш донякъде. Той ще направи това, което и аз съветвам всички да правят — ще се придържа към твърдото отрицание. Ти разполагаш само с думите на Ненагледния, а те не ловят голяма вяра. Харесвам Джордж Сирил и обичам да обменям мисли с него, но не бих повярвал на думите му, дори да ми ги поднесат на чинийка, гарнирани с репички. В този случай вероятно се е отклонил от житейската си практика и е казал истината, но какво от това? И ти, и аз знаем, че Дънстабъл е човек, който не се спира пред нищо и е готов да измине петнайсет километра в снега, за да отмъкне от гладуващо сираче двата му пенса, но сме безпомощни без доказателства. Ако само беше пуснал циркулярно писмо, отразявайки долните си помисли черно на бяло, би било…

— О! — прекъсна го лорд Емсуърт.

— Ъ? — попита лорд Икнъм.

— Сетих се какво бях дошъл да ти дам — обясни лорд Емсуърт и се разрови в джобовете си. — Това писмо. Беше попаднало при моите. Е, аз да тръгвам да видя Императрицата. Не искаш ли и ти да се поразтушиш?

— Да се разтуша? О, разбирам. Благодаря, не. Може би по-късно.

Лорд Икнъм говореше разсеяно. Беше отворил писмото и един поглед върху подписа му подсказа, че съдържанието може да се окаже преинтересно.

Подателката беше Лавандула Бригс.