П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (30)

2.

Влакът, тръгващ в единайсет и петнайсет от гара Падингтън, с първа спирка Суиндън, се дотъркаля в гарата на Маркет Бландингс и от него слезе лорд Емсуърт, следван от Джеймс Скунмейкър от Парк Авеню, Ню Йорк.

Американските финансисти биват с всякакъв вид и размер — от дребни, скаридоподобни, до едри и внушителни. Господин Скунмейкър принадлежеше към втората категория. Беше мъж, наближаващ шейсетте, с масивна глава и хубаво лице, пресечено по средата от очила с рамки от костенуркова коруба. На младини беше общоамерикански любимец във футболната игра и още имаше вид на човек, способен да пресече линията, въпреки че сега би го направил не толкова с набега на бик, колкото с властен поглед, способен напълно да обезсърчи противника.

Когато слезе, на лицето му се четеше характерният израз на човек, пътувал дълго във влака в компанията на лорд Емсуърт, но изведнъж се разведри, като забеляза стройната фигура, застанала на перона. Втренчи се невярващ на очите си.

— Фреди! Проклет да съм!

— Здрасти, Джими.

— Ти тук ли си?

— Точно така.

— Брей, брей! — рече господин Скунмейкър.

— Брей, брей, брей! — откликна лорд Икнъм.

— Брей, брей, брей, брей! — продължи господин Скунмейкър.

Лорд Емсуърт прекъсна трогателната среща, преди да стигне до трескавата си кулминация. Нямаше търпение да се озове час по-скоро в стаята си и да свали одеянията, които го тормозеха през целия ден. Особено го мъчеха обувките.

— О, здрасти, Икнъм. Колата отпред ли е?

— Няма търпение да запраши.

— Тогава да тръгваме, а?

— Слушай — каза лорд Икнъм, — лесно разбирам желанието ти да забързаш към къщи и да се напъхаш в нещо по-просторно…

— Всъщност става дума за обувките ми.

— Прекрасни са.

— Но ми стискат.

— Същите думи изрече и племенникът ми Понго в деня на кучешките надбягвания и твърдението му бе проверено и доказано. Смелост, Емсуърт! Помисли за жените в Китай. Не мрънкат, че обувките ги стискат. Но това, което исках да кажа, е, че Джими и аз не сме се виждали от петнайсет години и имаме да си говорим за много неща. Смятах да го заведа в „Гербът на Емсуърт“ да обърнем по едно. Какво ще кажеш да си изплакнеш гърлото с великолепна бира, Джими?

— А! — възкликна господин Скунмейкър и се облиза.

— Затова ще те натоварим в колата и ще дойдем по-късно пеша.

Процесът на товарене на лорд Емсуърт в колата по принцип биваше доста сложен, защото в такива моменти дългите му крака винаги омекваха като пипалата на октопод, но най-сетне се справиха и лорд Икнъм поведе приятеля си към масата в сенчестата градина, където се бяха състояли деловите съвещания между лорд Тилбъри, херцог Дънстабъл и Лавандула Бригс.

— А! — повтори господин Скунмейкър малко по-късно и остави на масата празната халба.

— Още една?

— И още как — отвърна господин Скунмейкър с благоговейния глас на човек, опитал за първи път от производството на Дж. Оувънс. Добави, че бирата си я бива, и лорд Икнъм се съгласи, че дори много си я бива. Заяви, че според него Дж. Оувънс слагал в нея някакъв мощен експлозив, и господин Скунмейкър се съгласи.

Вече бяха обсъдени голям брой теми и на лорд Икнъм му се струваше, че не след дълго ще успее да насочи разговора от миналото към настоящето. Забеляза някои симптоми, които му подсказаха, че домашната бира започва да оказва благотворното си въздействие. Още една половинка, реши той, и събеседникът му щеше да навлезе във фазата на споделянето. По време на един от сладките си разговори с Джордж Сирил Ненагледния, в ерата, преди лорд Емсуърт да го прокуди с огнен меч от Райската градина, свинарят беше коментирал тайнствените свойства на две половинки бира от реколтата на Дж. Оувънс и с горчивина бе обяснил как веднъж те го накарали да разкрие пред местния полицейски началник Клод Мърфи някои тайни, за които по-късно би дал мило и драго да ги бе запазил за себе си.

Втората половинка пристигна и господин Скунмейкър лакомо залочи. Пътуването в жега и задух бе пресушило гърлото му. Огледа се одобрително, спря поглед на скосената трева, сенчестите дървета и сребристата река, която проблясваше между тях.

— Приятно местенце — отбеляза той.

— Станало още по-приятно благодарение на присъствието ти, Джими — вежливо отвърна лорд Икнъм. — Между другото, какво те води насам?

— Получих спешна телеграма от лейди Констанс. — Господин Скунмейкър изведнъж се разтревожи. — Да не се е случило нещо с Майк?

— Доколкото знам, не. Нито път с Пат. Кой е този Майк?

— Майра.

— Не знаех, че в полицията е известна като Майк. Сигурно си започнал да й викаш така след заминаването ми. Не, с Майра всичко е наред. Току-що се сгоди.

Господин Скунмейкър се сепна, нещо винаги опасно в момент на пиене на бира. Като спря да кашля и се избърса, той попита все още задавено:

— Нима? И от какъв зор?

— Любов, Джими — с лек упрек отвърна лорд Икнъм. — Не можеш да очакваш едно момиче да не се влюби в тази романтична обстановка. Във въздуха на замъка Бландингс има нещо, което буди сантименталността. Тук са пристигали силни мъже, без мисъл за брак в главата, и само след седмица са започвали да пишат стихове и да дълбаят сърца по дърветата. Вероятно е от озона.

Господин Скунмейкър се мръщеше. Никак не беше сигурен, че тази работа му харесва. Беше добре запознат с импулсивността на дъщеря си.

— И кой е младежът? — попита той. Не очакваше да чуе, че е момчето, което почиства ножовете и ботушите, но беше готов за най-лошото. — За кого се е сгодила?

— Име — Гилпин, малко име — Арчибалд. Племенник е на херцог Дънстабъл — отвърна лорд Икнъм и челото на господин Скунмейкър магически се проясни. Би предпочел да няма зет на име Арчибалд, но знаеше, че в такива моменти заедно с доброто трябва да се преглъща и горчивото, а и много уважаваше херцозите.

— Нима, по дяволите! Е, това е чудесно.

— Аз също бях сигурен, че ще се зарадваш.

— И кога стана това?

— Съвсем наскоро.

— Странно, че лейди Констанс не го споменава в телеграмата.

— Вероятно е мислела за разноските. Знаеш ли колко струва в наши дни една дума в телеграма, а спестеното пени е спечелено пени. Лейди Констанс ли я наричаш?

— Разбира се. Защо?

— Ами много е официално. Познаваш я от доста време.

— Да, по едно време бяхме приятели, дори доста близки приятели. Тя е прекрасна жена. Но около нея витае някаква хладна аристократичност… някаква отдалеченост… Не знам как да се изразя, но ти дава усещането, че с нея никога няма да стигнеш до първа база.

— А ти искаш ли да стигнеш с нея до първа база? — запита лорд Икнъм и проницателно го изгледа. Господин Скунмейкър току-що беше допил втората половинка и нещо му подсказа, че очакваният момент е настъпил. Тъкмо след втората половинка Джордж Сирил Ненагледния беше излял душата си пред полицейския началник Клод Мърфи, съдържаща между другото и подробна техника за бракониерстване на фазани.

За секунда изглеждаше, че господин Скунмейкър ще остане дискретен, но домашната бира на Дж. Оувънс беше твърде силна за него. Лицето му порозовя, а ушите засветиха с ярък отблясък.

— Да, искам — отсече той и се наежи. — Защо да не искам?

— Скъпи ми приятелю, не те критикувам. Цял съм съчувствие и разбиране. Всеки пълнокръвен мъж би се радвал да стигне до първа база с Кони.

Господин Скунмейкър трепна.

— Кони ли я наричаш?

— Разбира се.

— И как успяваш?

— Ами идва ми естествено.

— Бих искал и на мен да ми идваше. — Господин Скунмейкър надникна в халбата си, установи, че е празна, и изпусна дълга въздишка. — Да, сър, бих искал да имам твоето самообладание. Фреди, ако мога да накарам тази жена да се омъжи за мен, ще съм най-щастливият човек на света.

След брат й Кларънс, помисли си лорд Икнъм и сложи блага ръка на лакътя на приятеля си.

— Това е мъжка приказка, Джими. Снеси й тази информация. Жените обичат да слушат подобни неща.

— Но нали ти казах. Нямам смелост.

— Глупости. Всяко шестгодишно дете може да го направи, стига да не занемее.

Господин Скунмейкър отново въздъхна. Домашното производство на Дж. Оувънс по правило вдъхваше общителност, понякога, както в случая с Джордж Сирил Ненагледния, крайно неоправдана, но беше очевидно, че днес не е изпълнило мисията си.

— Точно от това страдам. Когато се опитам да й направя предложение, не намирам думи. Случвало се вече е десетина пъти. Видът на този спокоен аристократичен профил направо ме сащисва.

— Постарай се да не я гледаш в профил.

— Не съм от нейната категория. Това е лошото. Целя се твърде нависоко.

— Един Скунмейкър е достоен партньор и за най-високопоставените в страната.

— Кой го казва?

— Аз.

— Аз пък не. Знам какво ще стане. Ще бъде, естествено, много вежлива, но ще ме смрази.

Лорд Икнъм, който беше отместил ръката си от лакътя му, отново я положи.

— Хайде, Джими, сигурен съм, че грешиш. Аз например съм сигурен, че тя те обича. Кони няма тайни от мен.

Скунмейкър се ококори.

— Да не искаш да кажеш, че ти е казала такова нещо?

— Е, не с думи, разбира се. Трудно можеш да очакваш това, дори за стар приятел като мен. Но начинът, по който рязко поема дъх и погледът й блясва, когато някой спомене името ти, е достатъчен за схватлив светски мъж като мен. Впечатлението, което оформих, е за жена, ридаеща за демоничния си възлюбен. Е, може би не чак ридаеща и не чак демоничен, но беше достатъчно красноречива. Казвам ти, че съм я виждал да стиска ръце, докато кокалчетата й побелеят, само защото името ти случайно е било споменато в разговора. Убеден съм, че ако пробваш системата „Икнъм“, няма да се провалиш.

— Системата „Икнъм“?

— Така я наричам. Разработих я в ергенските си дни. Състои се в сграбчване на момичето, малко пораздрусване, обсипване с целувки на вирнатото личице и произнасянето на забележка от сорта на: „Моя другарко в живота!“ Естествено, произнася се през стиснати зъби. Звучи по-убедително.

Господин Скунмейкър се ококори.

— Очакваш да направя това на лейди Констанс!

— Не виждам защо не.

— А аз виждам.

— Къде е мъжката ти храброст?

— Нямам никаква храброст, когато се отнася до нея.

— Хайде, хайде. Та тя е само една жена.

— Не е. Тя е лейди Констанс Кийбъл, сестра на Деветия граф Емсуърт, с родословно дърво, простиращо се до Потопа, и аз не мога да забравя това.

Лорд Икнъм се замисли. Признаваше факта, че е възникнала пречка, но краткият размисъл му подсказа, че не е непреодолима.

— Джими, това, от което се нуждаеш, са една-две половинки „Майска кралица“.

— Ъ?

— Това е напитка, която винаги препоръчвам на плахи ухажори, които срещат трудност при прилагането на системата „Икнъм“. Пълното й име е „Утре ще е най-дивият, най-весел ден в годината, защото, майко, ще съм Майската кралица, ще съм Майската кралица“, но заглавието обикновено се съкращава с оглед удобството при обикновен разговор. Основата е обикновено хубаво, сухо шампанско, към което се прибавят бренди, кимион и зелен шартрьоз, и те уверявам, че действа като магия. Под негово влияние дребни безволеви човечета с пенснета са завладявали надменни хубавици и са ги принуждавали да се подпишат над пунктираната линия. Ще кажа на Бийч да ти приготви обилно количество преди и по време на вечерята днес. След това ще изведеш Кони на терасата на лунна светлина и ще се заемеш с предписанията на Икнъм, а аз ще бъда силно изненадан, ако скоро не прочетем в „Таймс“ интересно съобщение.

— Хм. — Господин Скунмейкър претегли предложението, но беше очевидно, че не е във възторг. — Да я сграбча?

— Точно така.

— Да я пораздрусам?

— Това е основната идея.

— И да кажа „Моя другарко в живота“?

— Освен ако не предпочетеш друг подходящ израз — отвърна лорд Икнъм, винаги готов на компромис. — Няма защо да се придържаш прекалено много към сценария, ако ти дойде вдъхновение да импровизираш, но в никакъв случай не замотавай работата. Това е най-важното.