П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (29)

1.

Херцог Дънстабъл не се славеше с много неща, но от всичко най-малко — с търпение. Когато влизаше в делови взаимоотношения със събратята си, обичаше въпросните събратя да запретват ръкави и да свършват цялата работа начаса, а той полагаше подчертани усилия да проследи запретването на ръкавите. Но в случая с лорд Тилбъри и Императрицата беше склонен да поизчака. Напълно разбираше, че човек, изправен пред проблема дали да плати три хиляди лири за свиня, колкото и тлъста да е тя, има нужда от време за размисъл. Едва на третия ден след завръщането на лорда в Лондон той отиде на телефона и когато го свързаха с него, започна разговора с обичайното „Ей!“.

— Смрадльо, ти ли си?

Ако херцогът не беше възглух с дясното ухо, щеше да чуе звук, сякаш неопитен шофьор сменя скоростите на едновремска кола. Собственикът на издателство „Мамут“ скърцаше със зъби. Понякога, когато чуем познат глас, сърцето ни трепва като на поета Уърдзуърт, съзрял небесната дъга. Лорд Тилбъри беше далеч от подобно състояние. Неприятно му беше сутрешната му работа да бъде прекъсвана от човек, способен да погази джентълменското споразумение и да поиска допълнителни хиляда лири за свинята. Когато заговори, тонът му беше леден.

— Ти ли си, Дънстабъл?

— Какво?

— Казах ти ли си.

— Аз съм, разбира се, кой друг?

— Какво искаш?

— Какво?

— Казах какво искаш. Много съм зает.

— Какво?

— Казах, че съм много зает.

— Аз също. Стотици неща висят на главата ми. Не мога да говоря цял ден. Става дума за свинята.

— Какво по-точно?

— Готов ли си да посрещнеш условията ми? Ако да, кажи го. Мисли бързо, Смрадльо.

Лорд Тилбъри пое дълбоко дъх. Какво щастие, мислеше той, че Съдбата го сблъска с Лавандула Бригс и му предостави възможността да натрие носа на тоя зловредник, както си го заслужаваше. Нямаше вест от Лавандула Бригс, но предполагаше, че е в замъка Бландингс и работи в негов интерес, като през плет плете заплетени интриги, и от тази силна позиция отговори отрицателно. Това му отне доста време, тъй като в допълнение към „не“-то трябваше да каже на херцога и какво мисли за него и да изреди точка по точка недостатъците, които го отдалечават от идеала ни за мъж. Дали беше прав да заяви на херцога, че е дебел, дърт мошеник, на чиято дума никога вече няма да вярва, дори ако се закълне над камара Библии, е спорен въпрос, но важното е, че след това се почувства значително по-добре, и с усещането, че е спечелил справедлива битка, малко по-късно затвори телефона и звънна на Милисънт Ригби да дойде да й диктува.

Нищо, изречено от човешка уста, колкото и обидно да беше, не бе в състояние да нарани херцога. В интерес на истината, след първото „не“ той дори не си направи труда да слуша по-нататък. Разбра, че ще става дума за незначителни неща. Единственото, за което мислеше, отдалечавайки се от телефона, беше, че сега ще продаде Императрицата обратно на лорд Емсуърт, в чието драговолно сътрудничество беше уверен, поради което и тръгна да го издирва, когато силно изпискване зад гърба му подсказа, че Джордж отново е с него.

— Здрасти, шишо — рече Джордж.

— Колко пъти трябва да ти повтарям да не ме наричаш „шишо“?

— Прощавай, все забравям. Тая работа с Майра е страшно интересна, нали?

— Ъ?

— Дето се е сгодила за Арчи Гилпин.

Погълнат от разговора с лорд Тилбъри, херцогът за миг бе забравил, че племенникът му се е сгодил за единствената дъщеря на милионер. Като му го напомниха, той засия, доколкото му беше възможно да сияе, и отвърна, че е много доволен и силно се радва от факта.

— Утре пристига баща й.

— Тъй ли?

— В четири и десет ще се приземи на гарата в Маркет Бландингс, ако времето и вятърът позволят. Дядо, силно издокаран, замина за Лондон да го посрещне. Приличаше на столичен мошеник.

— Не бива да наричаш родния си дядо столичен мошеник — смъмри го херцогът, твърде щастлив от развоя на делата си, за да отправи по-сурово предупреждение. Млъкна, защото го връхлетя ненадейна мисъл, и Джордж, който тъкмо се канеше да попита чий дядо може да нарича столичен мошеник, беше прекъснат. — Но защо се е издокарал и е отишъл чак в Лондон да го посреща? — заинтересува се той, защото знаеше как силно домакинът му ненавижда столицата и какво е отвращението му към навличането на прилични костюми и опитите на околните да го накарат да добие вид на нормално човешко същество.

— Леля Кони му каза, че или ще го направи, или… Той направо се поболя.

Херцогът издуха мустаците си. Любопитството му към хорските дела бе силно изострено и това, че Кони организираше на оня янки правителствено посрещане, силно го заинтригува. Едва ли се мъчеше да го предразположи с цел крънкане на пари, защото разполагаше със солидни средства, оставени от покойния й съпруг Джоузеф Кийбъл, тъй че вероятно изпитваше към него чувства по-дълбоки и по-топли, отколкото предполага обикновената дружба, дето има една приказка. Никога не беше го подозирал, но сега му хрумна, че когато една жена държи на писалището си снимка на човек с глава като испанска луковица, то чувствата й са трепнали, и то съществено. Сети се и за случая, когато се присъедини към тях на обяда им в „Риц“. Тогава главите им бяха склонени една към друга.

Когато успя да се отърве от Джордж, като отклони поканата му да слязат при езерото и да си побъбрят с църковните момчета, херцогът вече беше убеден, че е на прав път, и тръгна да търси лорд Икнъм, за да го посвети във вижданията си по въпроса. Не обичаше Икнъм, но нямаше с кого друг да сподели.

Откри го в хамака, където последният си блъскаше главата върху многобройните проблеми, възникнали напоследък, и без да губи време включи своята точка в дневния ред.

— Слушай, Икнъм, оня тип, дето пристига утре. Оня де, Слюнмейкър.

— Скунмейкър. Джими Скунмейкър.

— Познаваш ли го?

— Той е един от най-старите ми приятели. Радвам се, че ще се видим отново.

— Не само ти.

— Кой друг?

— Кони, ето кой. Ще ти кажа нещо, Икнъм. Вчера бях в стаята на Кони, поогледах се наоколо и на писалището й видях телеграма. „Пристигам веднага“, пишеше в нея, и още много други работи, които забравих. Беше подписана Плюнмейкър и очевидно бе отговор на нейна телеграма, с която настойчиво го е поканила да дойде. Питам се, защо е този бяс да го докара в Бландингс?

— Аз също. Добре, че ме подсети.

— Ще ти кажа защо. Личи от километри. Хлътнала е по него. Разгледай уликите. Макар главата му да е като испанска луковица, тя държи на писалището си негова снимка. Изпраща му бързи телеграми с настояване да дойде веднага. И най-важното — кара Емсуърт да си сложи чиста яка и да се тътри чак до Лондон да го посреща. По дяволите, тя не го направи дори за мен. Би ли положила тези усилия, ако не беше хлътнала по… Ей ти, я марш оттук!

Говореше на Бийч, който се беше приближил до хамака и дискретно се изкашля.

— Какво искаш?

— Нейно благородие ми възложи да запитам негово благородие дали няма да е така добър да поговори с нейно благородие в будоара на нейно благородие, ваша светлост — с достойнство изрече Бийч. Не беше човек, който се стряска от разни херцози, колкото и побелели да бяха мустаците им.

— А, значи иска да го види?

— Точно така, ваша светлост.

— Икнъм, най-добре ще е да идеш да видиш за какво става дума. И помни какво ти казах. Наблюдавай я изкъсо — продължи херцогът със съскащ шепот. — Дебни я като ястреб.

Лорд Икнъм прекоси поляната със замислено изражение. Новината го заинтригува. Знаеше как строго е преследван лорд Емсуърт от сестра си Констанс — разказът на лорда за месинговия кламер го беше впечатлил дълбоко, та се беше надявал присъствието му в замъка да облекчи натиска върху него, но никога не се беше надявал напълно да го отстрани от сцената. Ако лейди Констанс се омъжеше за Джеймс Скунмейкър и отидеше да живее с него в Америка, това щеше да е най-красивият дюшеш за лорд Емсуърт, откак по-малкият му син Фредерик се установи да живее в Лонг Айлънд Сити, щата Ню Йорк, като дъщерна фирма на „Донълдсъновите кучешки бисквити“. Няма по-добър начин да създадеш щастие от спасяването на една кротка душа от сестра, която час по час му повтаря: „О, Кларънс!“, и вижда семейния живот предимно като постановка на „Чичо Томовата колиба“, в която тя е търговецът на роби Саймън Легри, а брат й изпълнява поддържащата роля на чичо Том.

Естествено, за любовен роман трябват двама и Джеймс Скунмейкър трябваше също да бъде изслушан, но лорд Икнъм разглеждаше незабавния отговор на телеграмата на лейди Констанс като откровено обещаващ. Човек с положението на Джими, финансов магнат, затънал до гуша в големи сделки, без миг свободно време от трупането на фъстъци или с каквото там се занимаваше, не зарязва всичко и не се юрва трескаво да прекосява Атлантическия океан, освен ако в края на пътуването не го очаква нещо много привлекателно. Щеше да е умно при пристигането на Джими да го чака на гарата в Маркет Бландингс, да го завлече в „Гербът на Емсуърт“ и да го напълни до козирката с домашната бира на Дж. Оувънс. Усещаше, че размекнат от благата течност, той вероятно щеше да отхвърли сдържаността, да се разбъбри и, както би се изразил Джордж Сирил Ненагледния, да изплюе камъчето пред съчувстващо другарче.

Лейди Констанс седеше на писалището и потрепваше с пръсти по дървото, а лорд Икнъм, както винаги, когато биваше призован на аудиенция, изпита чувството, че времето се е върнало назад и отново е на четири очи с едновремешната си учителка от детската градина. Големият въпрос в онези дни беше дали ще го заудря по кокалчетата на пръстите с линията, или не, и сега с известно облекчение забеляза, че единственото оръжие подръка на домакинята му беше малък нож за хартия от слонова кост.

Не изглеждаше приветлива. Все пак беше хубава жена, подходяща да запали искрата в гърдите на Скунмейкър.

— Седнете, лорд Икнъм.

Той се подчини и лейди Констанс помълча известно време. Сякаш търсеше думи. Но не беше жена, която дълго се колебае, когато има да каже нещо, и започна:

— Лорд Икнъм, утре пристига бащата на Майра.

— Да, чух. Тъкмо казвах на Дънстабъл как ще се зарадвам да го видя след толкова години.

Леката бръчица на челото на лейди Констанс сякаш намекваше, че чувствата му не я интересуват.

— Интересно дали Джими е надебелял. Когато го видях за последен път, проявяваше склонност към пълнота. Не броеше калориите.

Нито пък, говореше бръчицата, съм в настроение да обсъждам тонажа на господин Скунмейкър.

— Пристига, защото аз го помолих. Изпратих му спешна телеграма.

— След краткия ни разговор?

— Да — потвърди лейди Констанс и потрепери при спомена за този кратък разговор. — Възнамерявах да прехвърля нещата в ръцете му и да го посъветвам веднага да върне Майра в Америка.

— Разбирам. Писахте ли това в телеграмата?

— Не, не го написах и много държа да не научава нищо за увлечението й. Ще ми бъде трудно да обясня защо съм оставила господин Бейли в замъка.

— Много трудно. Вече си представям как повдига вежди.

— От друга страна, трябва да му дам някакво обяснение защо съм изпратила телеграмата и исках да ви видя, лорд Икнъм, за да разбера дали не можете да излезете с някакво предложение.

Събеседникът й просия и милата му усмивка й подейства като юмрук в стомаха. Беше крайно изнервена и последното нещо, което можеше да понесе сега, беше хиленето на човек, срещу чието присъствие въставаха всичките й възвишени чувства.

— Скъпа моя лейди Констанс — бодро започна лорд Икнъм, — много е просто. Решението на проблема е фасулско. Кажете му, че дъщеря му се е сгодила за Арчи Гилпин и сте искали той да огледа и прецени младежа. Нещо съвсем естествено за ушите на един любящ баща. Вероятно много би се обидил, ако не бяхте му телеграфирали. Това решава дребното ви затруднение, нали така?

Лейди Констанс си отдъхна. Мнението й за този човек не беше помръднало и на косъм и тя продължаваше да го смята за обществено зло, а присъствието му — за петно върху чистия облик на замъка Бландингс, но беше достатъчно справедлива да признае, че колкото и отблъскващ характер да имаше и колкото и да не харесваше да й се усмихва сияйно, той поне знаеше отговорите на всички въпроси.