П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (28)

3.

Когато спря да маха любезно след отдалечаващата се кола и пое по трикилометровия път към замъка, лорд Икнъм грееше от тихото задоволство, което наляга човека с чиста съвест, извършил добро дело. Имаше един миг, когато неговият ангел-хранител, който обичаше той да си поставя спирачки, беше показал склонност да разкритикува последните му действия, като му прошепна в ухото, че не е трябвало да поощрява Лавандула Бригс в нещо, което по мнение на ангела-хранител беше чиста проба кражба, но лордът си имаше готов отговор. Лавандула Бригс, отвърна той на упрека, се нуждае от парите и най-важното беше да се погрижи тя да ги получи, та нямаше защо да се шуми около използваните за целта методи.

Още повече, изтъкна той, случаят беше особен. Както беше напомнил и на Бригс, душата на лорд Тилбъри спешно се нуждаеше от периодични нарушения на банковите му баланси и ако беше пропуснал тази възможност да поощри духовното му израстване, това щеше да е криворазбрана доброта. Ангелът му хранител, който даваше ухо на здравия разум, ако му се обяснеше обстойно, се беше извинил и каза, че не се бил сетил за това. Да забравим тая работа, приключи случая ангелът-хранител.

С приближаването на вечерта денят бе поизгубил от потискащата жега, но лорд Икнъм продължаваше да се движи бавно и лениво, като се спираше тук-там да проучи местната флора и фауна, и тъкмо разменяше дружелюбни погледи с един симпатичен заек, когато осъзна край себе си човешко присъствие, повече в крак с модерния дух на бързане и юркане. Зад гърба му затопуркаха бягащи стъпки и дочу глас да зове името му. Обърна се и видя племенника на херцог Дънстабъл, Арчи Гилпин, който се приближаваше със скорост от много километри в час.

Лорд Икнъм отдавна се познаваше с брата на Арчи — Рики, поетът, който, за да свърже двата края, освен дето пишеше трагични поеми, продаваше и лучена супа на площад Лестър. Но почти нямаше впечатления от Арчи, с когото се беше виждал само по време на хранене. При все това го поздрави със сърдечна усмивка. Безпокойството в поведението му подсказваше, че насреща е поредното човешко същество, нуждаещо се от съвета му, и както винаги бе очарован да откликне. Услугите му никога не се ограничаваха до тесен кръг приятели.

— Здрасти — рече той. — За селските надбягвания ли тренираш?

Арчи спря запъхтян. Беше подчертано привлекателен младеж. В кметството на улица Милтън Понго го бе описал като хубав, но лорд Икнъм, когато го видя, реши, че това е подценяване. Висок, строен и елегантен, Арчи приличаше на филмова звезда от холивудска класа. Но той, с прискърбие забеляза лорд Икнъм, изглеждаше разстроен, поради което лордът се приготви да направи всичко по силите си, за да разведри живота му.

Арчи действително изглеждаше притеснен. Прокара ръка през косата си, която беше по-дълга от предпочитанията на лорд Икнъм. Според него едно посещение при бръснаря би се отразило благотворно на Гилпин. Но художниците, реши той, по традиция се стесняват от ножиците, а трябваше да се признае на момчето, че поне не носи бакенбарди.

— Вижте — започна Арчи, като спря да пъхти, — можете ли да ми отделите малко време?

— Мога да ти отделя много време, приятелю. Заповядай.

— Не искам да ви преча, ако мислите за нещо.

— Винаги мисля за нещо, но мога да превключвам за броени секунди. Та каква е бедата?

— Ами здраво съм загазил, а брат ми Рики веднъж спомена, че ако някога загазя здраво, вие сте човекът, който ще ме измъкне. Когато се стигне до оправяне на бъркотии, заяви той, човек трябвало да ви види в действие, за да повярва.

Лорд Икнъм преля от задоволство. Кой не обича почитателите да го хвалят.

— Вероятно е имал предвид времето, когато значително му помогнах да намери пари да си купи бара за лучена супа. Колкото и странно да звучи, наложи се племенникът ми Понго да ми обясни какво е бар за лучена супа. Прекарвам живота си в провинцията, а селяните тъй лесно изостават от живота. Понго ми каза, че тия барове се срещат често около Пикадили и площад Лестър в Лондон и работят денонощно за оцелелите от бирени купони. Рики още ли печели добре по тази линия?

— О, да, доста. Но мога ли да ви разказа за моята бъркотия?

Лорд Икнъм съжалително изцъка с език.

— Да, разбира се. Опасявам се, че ние, старите провинциални бърборковци, проявяваме тенденция към бръщолевене. Започна ли да говоря, прекъсни ме, дори да не си чувал историята. Та тази твоя бъркотия, казваш. Надявам се, че не е твърде страшна?

Арчи Гилпин пак прекара ръка през косата си. Създаваше впечатлението, че ако лешоядите не престанат скоро да ръфат гръдта му, ще започне да я скубе с шепи.

— Дяволски страшна е. Не знам какво да правя. Случвало ли ви се е да сте сгоден едновременно за две момичета?

— Често казано, нямам такъв спомен. Всъщност като се замисля, трябва да призная, че не знам някой да е бил, с изключение на цар Соломон и покойния Бригъм Янг^[1].

— Е, и моя случай е такъв.

— Ти ли? Сгоден си за две момичета? Чакай, дай да помисля.

Настъпи пауза, през която лорд Икнъм доби вида на човек, който смята наум.

— Не — рече най-сетне той. — Не разбирам. Знам, че си сгоден за малката ми приятелка Майра Скунмейкър, но както и да въртя сметките, тя е само една. Сигурен ли си, че не си объркал аритметиката?

Очите на Арчи Гилпин затанцуваха елегантно от небето към земята и от земята към небето, въпреки че подобно поведение по би подхождало на брат му поета.

— Вижте — каза той. — Не можем ли да приседнем някъде? Май ще ни трябва доста време.

— Ами да, разбира се. Можем да се настаним на стъпалата на онзи прелез. И не бързай, разполагаме с много време.

Седнал на стъпалата с вид на начинаещ индийски факир, за първи път легнал върху дъската с пирони, Арчи Гилпин още не можеше да облече мислите си в думи. Непрекъснато кашлюкаше и за пореден път разчорли косата си с трескава ръка. Лорд Икнъм го оприличи на нервен оратор след вечеря, който, след като се е изправил, изведнъж е установил, че напълно е забравил историята за двамата ирландци Пат и Майк, с която се е надявал да развесели публиката.

— Не знам откъде да започна.

— Ами най-добре ще е да започнеш от началото. Често ми се струва, че това е най-добрият подход. После мини през средата, а оттам, малко по малко, току-виж си се добрал до края.

Това се стори разумно на Арчи Гилпин.

— Ами всичко започна от стария Тилбъри. Нали знаете, че работих в един от вестниците му?

— Работил си?

— Миналата седмица ме уволни.

— Лоша работа. И защо?

— Не хареса карикатурата, която му направих.

— Не е трябвало да му я показваш.

— Не я показвах на него. Показах я на Милисънт. Мислих, че ще я разсмея.

— Милисънт?

— Секретарката му. Милисънт Ригби. Момичето, за което бях сгоден.

— За нея ли си бил сгоден?

— Да. Тя развали годежа.

— Ами да, разбира се — включи лорд Икнъм. — Сега си спомням думите на Понго, че е срещнал свой познат, който познавал приятел на госпожица Ригби и тя му казала, на приятеля, не на познатия, че ти била шута. С какво събуди неодобрението й? Казваш, че си й показал карикатурата, но защо се е обидила тя? Доколкото схванах, Тилбъри е бил обектът.

Странно гъргорене даде на лорд Икнъм да разбере, че събеседникът му глухо стене. Като видя ръката на младежа пак да се стрелка към косата, му хрумна, че ако продължава така, и Арчи, подобно на лейди Констанс, ще трябва да иде в Шрусбъри на фризьор.

— Да, знам. Така е. Но понеже бях убеден, че лорд Тилбъри е отишъл да обядва, й я показах в неговия кабинет. Сложих я на писалището му и я заразглеждахме глава до глава.

— А — започна да проумява лорд Икнъм, — а той всъщност не е бил на обяд и се е върнал внезапно?

— Да.

— Видял е творението ти?

— Да.

— Засегнал се е?

— Да.

— И е задраскал името ти от списъка на опитните сътрудници?

— Да. Това беше първият му ход. А по-късно Милисънт се нахвърли яростно върху мен какъв глупак съм бил да занеса карикатурата в кабинета на стария кретен, защото всеки, който имал поне капчица мозък, би трябвало да знае, че ще влезе всеки момент, и тъй нататък, и тъй нататък… Знаете какво става, когато едно момиче започва да ти трие сол на главата. От дума на дума, ако схващате, тя развали годежа и заяви, че не иска нито да ме вижда, нито да ме чува както на този, така и на онзи свят. Не ми върна пръстена, защото не съм й подарявал такъв, но като изключим това, направи всичко нещата да приключат завинаги.

Лорд Икнъм замълча. Мислеше за шестте пъти, когато Джейн беше правила същото преди години, и знаеше как се чувства младежът.

— Разбирам — въздъхна той. — Е, кръв капе от сърцето ми за теб, младата човешка развалина, но това само потвърждава вече казаното, че общият сбор на годениците ти не е две, а една. Добре е, че изяснихме този въпрос.

Нов глух стон се изтръгна от Арчи Гилпин. Ръката му се повдигна, но лорд Икнъм я улови навреме.

— На твое място не бих — отсече той. — Хубава е. Не я докосвай.

— Но вие не знаете какво стана току-що. Направо щях да падна. Минавах покрай „Гербът на Емсуърт“ и я видях.

— Госпожица Ригби?

— Да.

— Вероятно мираж?

— Не, в плът и кръв.

— Какво, за Бога, търси в Маркет Бландингс?

— Оказва се, че старият Тилбъри пристигнал тук кой знае защо…

Лорд Икнъм кимна. Знаеше защо.

— … и я е довел със себе си да му пише писмата. Беше излязла за глътка чист въздух, а аз минавах оттам и се срещнахме очи в очи точно срещу юбилейното мемориално корито за водопой на Главната улица.

— Драматично.

— Никога в живота си не съм се учудвал толкова.

— Представям си. Беше ли хладна, горда и сдържана?

— Ни най-малко. Хвърли се към мен. Преливаше от разкаяние. Каза, че съжалява, дето е вдигнала пара, много плакала и… ами, тъй да се каже, от дума на дума…

— Несъмнено си я взел в прегръдките си?

— Да, нееднократно и като капак на всичко се сгодихме отново.

— Не си й споменал, че си сгоден за Майра?

— Не, не стигнахме дотам. Темата някак си не изникна по време на разговора.

— Напълно те разбирам. Значи все пак сумата е две. Бил си съвсем прав и ти се извинявам. Виж ти!

— Не виждам защо се хилите.

— Благо усмихване е по-подходящ израз. Мислих си колко абсурдно прости са тези проблеми, когато се съсредоточиш върху тях. Решението е очевидно. Казваш веднага на Майра да не си прави труда да стяга чеиз, и готово.

Само бързото вкопчване в перилото предпази Арчи Гилпин от падане от прелеза. За миг изглеждаше, че пак ще посегне, към косата си, но се задоволи да отваря и затваря уста като красив костур.

— Да й съобщя, че годежът се разваля?

— Точно така. Ще спестиш на момичето излишни разходи.

— Не мога. Признавам, че я помолих да се омъжи за мен, защото ме беше яд на Милисънт и си представях, че така ще й докажа, че не е…

— Единствената риба в тигана?

— Нещо такова. И бях извънредно облекчен, когато ми отказа. Усетих, че съм се измъкнал на косъм. Но тя размислила и решила, че одобрява замисъла, и сега не виждам как мога просто да отида при нея и да й кажа, че съм променил решението си. По дяволите, възможно ли е такова нещо? Питам ви!

— Искаш да кажеш, че един Гилпин, веднъж забил ралото, го оставя забито? Много достойно поведение, само че жалко, дето ореш толкова често, и то чужди ниви. Но ако смяташ, че ще разбиеш едно нежно сърце, не се заблуждавай. Мога отговорно да заявя, че ако я оставят на самотек, ще се омъжи за теб само с вързани ръце и крака.

— Защо тогава прие?

— Поради същата причина, която те е накарала да й предложиш брак. Отношенията между нея и годеника й се обтегнали, точно както между теб и госпожица Ригби, и тя направила тъй наречения отчаян жест. С една дума, искала да му даде да се разбере.

— Тя има годеник?

— И то какъв! Познаваш го. Моят приятел Мериуедър.

— Велики Боже! — Арчи Гилпин разцъфна като майска роза. — Но това е чудесно. Свалихте ми камък от сърцето.

— Удоволствието беше мое.

— Започна да ми просветва. Вече знам къде се намирам. Но, вижте, не искам да правя нещо… как беше думата?

— Прибързано?

— Да, трябва да пипаме внимателно. Разбирате ли, по силата на годежа ми с дъщерята на милионер се надявам да измъкна хилядарка от чичо Аларик.

Лорд Икнъм сви устни.

— От негова светлост оцъкления херцог Дънстабъл? Трудна работа. Еднопосочните му джобове са пословични в цяла Англия.

Арчи кимна. Никога не беше се заблуждавал, че всеки, опитал се да получи пари в брой от херцог Дънстабъл, изпада в положението на човек, опитващ се да измъкне кокал от пастта на нервен вълк.

— Знам. Но имам усещането, че ще стане. Когато му обявих, че съм се сгодил за Майра, той реагира почти цивилизовано. Смятам, че е узрял за раздрусването и просто трябва да си поискам хилядата лири.

— Защо точно толкова?

— Защото толкова иска Рики, за да ме направи партньор в бизнеса си с лучената супа. Запланувал е да го разшири и му трябва свеж капитал. Каза, че ако вложа хиляда лири, ще получавам една трета от приходите, които са огромни.

— Да, и Понго ми обясни същото. Останах с впечатлението за гъсти тълпи от привърженици на бирените купони, тълпящи се в бара на Рики нощ подир нощ като стадо бизони пред локва.

— Точно така е. В лучената супа май има нещо, което ги привлича като магнит. Самият аз не я понасям, но човек не може да съди хорските вкусове. Ето как виждам нещата — продължи Арчи с нарастващ ентусиазъм. — Засега си затрайваме — Майра е сгодена за мен, аз съм сгоден за Майра, чичо Аларик пърха около мен и ми заявява, че мога да получа дори половината му кралство. Аз докопвам хилядарката. Майра ме разкарва. Аз се изплъзвам и се женя за Милисънт. Майра се омъжва за Мериуедър и всички са щастливи. Някакви въпроси?

На лицето на лорд Икнъм се изписаха жал и съчувствие. Болеше го да попари градината от мечти на младежа, но нямаше избор.

— Майра не може да те разкара.

Арчи зина. Стори му се, че на милото старче, толкова интелигентно досега, внезапно му се е разхлопала дъската.

— Защо?

— Защото в момента, в който го стори, ще я върнат опозорена в Америка и никога вече няма да види Бил Бейли.

— Кой, за Бога, е Бил Бейли?

— О, не ти ли казах? Това, или по-скоро Кътбърт Бейли, е истинското име на Мериуедър. Пребивава в замъка инкогнито, тъй като лейди Констанс има дълбоко вкоренено предубеждение срещу него. Той е курат без петак, а тя не харесва този вид курати. Затова измъкна Майра от Лондон и я заточи в Бландингс, за да я отдалечи от сферата на влиянието му. Само Майра да развали годежа, и ще се озове в Ню Йорк, преди да е казала Петър плет плете.

Настъпи мълчание. Светлината бе изгаснала едновременно на вечерното небе и на лицето на Арчи. Седеше, мрачно вторачен в някаква точка на средно разстояние, сякаш пейзажът му причиняваше болка на чувствително място.

— Объркана работа — рече той.

— Има нужда от обмисляне — съгласи се лорд Икнъм. — Да, положително се нуждае от обмисляне. От време на време трябва да я превъртаме в главите си.