П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (26)

1.

Човек, създал бизнес империя от нулата, не може да не е способен на бързи решения и до този момент лорд Тилбъри не беше срещал затруднения от подобно естество. Майсторското му боравене със стотиците проблеми, възникващи ежедневно в концерн като издателство „Мамут“, беше пословично на Флийт Стрийт.

Ала докато седеше и обмисляше дилемата, на чиито рога го бе набучил херцогът с последните си думи, той не успяваше да реши кой път да поеме. Копнежът да привлече Императрицата под знамената си беше много силен, но точно толкова силно беше и вроденото му неудоволствие да се разделя с големи парични суми. Винаги когато подписваше тлъсти чекове, получаваше лек световъртеж.

Продължаваше да претегля и балансира всички „за“ и „против“, когато на огряната от слънцето трева пред него падна сянка и той разбра, че човешко присъствие е прекъснало унеса му. До селската маса беше застанало нещо женско и като премигна веднъж-дваж, той разпозна в силуета бившата си секретарка Лавандула Бригс, която го гледаше сурово през четвъртитите очила.

Лавандула Бригс имаше всички основания да го гледа сурово. Никое момиче не обича да слуша как го описват като високо, грозно, с големи крака и коса като водорасли, особено ако описанието е последвано от откритието, че петстотинте златни лири, с които е разчитало да отвори машинописно бюро, са отнесени безвъзвратно от вихъра. Ако не се канеше да му направи делово предложение, за нищо на света нямаше да падне толкова ниско, че да го заговори. Хиляди пъти би предпочела да го халоса по главата с халбата, с чието посредничество херцогът се бе освежил. Но деловото момиче не може да избира съдружниците си. Приема онези, които му паднат.

— Добър ден, лорд Тилбъри — хладно изрече тя. — Бихте ли ми отделили един момент?

Към всеки друг посетител без предварително определена среща собственикът на издателство „Мамут“ щеше да се отнесе безцеремонно, но лорд Тилбъри не можеше да забрави, че това е момичето, което за малко да одруса херцог Дънстабъл с петстотин лири, та предвид чувствата, които питаеше към херцога, усети, че изненадата му от срещата се смесва с неохотно уважение. Би било прекалено да се каже, че се зарадва да я види, защото се беше надявал да продължи да се боричка на спокойствие с проблема си, но ако тя желаеше да й отдели един момент, безспорно щеше да го получи. Стигна дотам, че дори я покани да седне, което тя стори незабавно. И веднага след това като добра бизнес дама хвана бика за рогата.

— Чух какво ви каза херцог Дънстабъл — започна тя. — По въпроса за свинята на лорд Емсуърт. Искането му за три хиляди лири е нелепо. Не си и помисляйте да приемете условията му.

Лорд Тилбъри усети, че чувствата му към нея се затоплят. Продължаваше да смята, че думите, с които описа косата, краката и цялата й външност, са били добре подбрани, но не всички могат да бъдат мис Америка, та беше готов да затвори очи пред физическите й недостатъци в полза на това женствено съчувствие. Красотата, в края на краищата, е само на повърхността. Главното, което мъжът трябва да търси у другия пол, е сърцето да е на мястото си, както несъмнено беше нейното. „Нелепо“… „Направо невъзможно“… Дори той самият не би намерил по-подходящи думи, за да опише положението.

От друга страна, му се струваше, че тя пропуска нещо.

— Но аз искам тази свиня.

— Ще я имате.

Лорд Тилбъри получи просветление.

— Ами разбира се! Искате да кажете, че вие… ъъъ…

— Ще я задигна от ваше име? Точно така. Напълно съм готова с организацията и мога да я задвижа незабавно.

Лорд Тилбъри разпознаваше деловитостта. Ето, разбра той, едно момиче, което мисли бързо и действа светкавично. Обля го светла радост. Мисълта, че ще се сдобие с Императрицата, беше почти толкова сладка, колкото фактът, че ще изпързаля херцога, по неговите собствени думи.

— При положение — продължи Лавандула Бригс, — че се съгласите с условията ми. Ще ви поискам петстотин лири.

— При извършване на работата?

— Не, сега. Знам, че винаги носите със себе си чековата си книжка.

Лорд Тилбъри преглътна, но моментният напън за повръщане бързо-бързо премина. Нищо не можеше да го накара да попълни с удоволствие чек за петстотин лири, но има моменти, когато човек трябва да стисне зъби и да се изправи с вдигнато чело срещу превратностите на съдбата.

— Много добре — прегракнало прие той.

— Благодаря — рече Лавандула Бригс малко по-късно. — А сега трябва да се връщам в замъка. Може да потрябвам за нещо на лейди Констанс. Ще извикам по телефона таксито от гарата.

Телефонът, с чиято помощ посетителите на „Гербът на Емсуърт“ се свързваха с таксито на гарата (Дж. Робинсън, собств.), се намираше в бара. Лавандула Бригс тръгна натам и тъкмо да влезе, когато едва не се сблъска с лорд Икнъм, който излизаше.