П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (20)

2.

На лицето на лорд Икнъм грееше доволна усмивка, когато се отпусна в хамака, след като се раздели с лорд Емсуърт. С удовлетворение усещаше, че е уталожил опасенията на лорда и е усмирил душата му. Нищо не може да се сравни с един напоителен разговор, мислеше той и беше дълбоко потънал в приятен унес, когато един глас произнесе името му и той откри пред себе си лорд Емсуърт, клюмнал като посърнала лилия. Ако нямаше нещо, на което да се подпре, владетелят на замъка Бландингс неизменно навяваше асоциации с повехнали цветенца. Очевидно имаше някакво заболяване в основата на гръбнака и познатите му, които държаха да кажат нещо добро за него, го описваха като академично прегърбен. Лорд Икнъм беше свикнал с това безгръбначие и отдавна не очакваше приятелят му да предостави убедително доказателство за притежанието на костна система, но изразът на терзание върху лицето му беше нещо ново, поради което го шокира. Лорд Икнъм рипна от хамака с грациозен скок, преливащ от съчувствие и загриженост.

— Велики Боже, Емсуърт! Какво се е случило?

Известно време изглеждаше, че членоразделната реч е непосилна за Деветия граф и той ще продължи да се изживява като парализиран глухоням. Ала ето че най-сетне проговори.

— Току-що се видях с Дънстабъл — изломоти той.

Недоумението на лорд Икнъм не се разсея. Положението изобщо не ставаше по-ясно. Лично той винаги би предпочел да не се вижда с херцога — предпочитание, споделяно от многобройните познати на последния както в родния Уилтшир, така и навсякъде другаде, но когато му се налагаше, това не го тревожеше излишно, поради което се учуди, че събеседникът му е толкова разтърсен.

— Не смяташ ли, че това е неизбежно, при положение че гостува в дома ти? — зададе той логичния въпрос. — Все пак примири се с факта, че той е тук и човек просто няма как от време на време да не налети на него. Но може би ти е казал нещо, с което те е разстроил?

Изтерзаният израз в очите на лорд Емсуърт стана още по-изтерзан, сякаш въпросът засегна оголен нерв. Известно време графът преглъща мъчително, с което умили Икнъм, тъй като му напомни за любимото му куче, което издаваше подобни звуци след преяждане с кокали.

— Каза, че иска Императрицата.

— Че кой не би я искал?

— И че трябва да му я дам.

— Какво?

— Алтернативата е твърде страшна да бъде описана с думи. Заплаши ме, че ако откажа, ще ме наковлади пред Констанс, че съм срязал въжетата на палатката.

Лорд Икнъм започна да става леко нетърпелив. Вече му беше обяснил с думи, разбираеми и за най-нищожния интелект, каква линия на поведение да поддържа, ако връз него падне подозрение.

— Драги ми приятелю, не си ли спомняш какво те поучавах в библиотеката? Придържай се към твърдото отрицание.

— Но той има доказателство.

— Доказателство?

— Ъ? Да, доказателство. Оказва се, че внук ми Джордж ме е снимал, а филмът е в ръцете на Дънстабъл. Като си помисля само, че аз подарих фотоапарата на Джордж за рождения му ден! Помня как му казах: „Това ще те държи по-далеч от пакостите, Джордж, момчето ми.“ Далеч от пакостите! — горчиво повтори лорд Емсуърт с вида на дядо, съжаляващ, че някога в лекомислен момент е заченал син, който на свой ред е заченал син, способен да държи фотоапарат. Смътно усещаше, че на този свят има излишно много внуци и прекалено много фотоапарати, с които да снимат дядовците си. Накратко, в момента мнението му за внуците беше предубедено и като си каза приказката, безволно се затътри нанякъде, преизпълнен с мисли за Джордж, които по нищо не отстъпваха на мислите му по адрес на херцог Дънстабъл.

Лорд Емсуърт се върна в хамака. Винаги мислеше по-ясно в хоризонтално положение, а знаеше, че ще се нуждае от количествено и качествено много мисъл. Досега стремежът му да пръска радост и светлина и да услужва с усмивка винаги се беше увенчавал с успех, но човек, чиято цел в живота е да оправя бакиите на събратята си, никога не лежи на стари лаври. Той чувства, че трябва да се съсредоточи върху настоящето, и поради това сега насочи цялата сила на могъщия си интелект към проблема на лорд Емсуърт.

Беше проблем, който несъмнено представляваше голям интерес, и графът си призна, че засега не вижда светлина в тунела. Като се вземеше предвид паническият ужас на лорда от факта, че лейди Констанс може да се заинтересува от неотдавнашните му действия, лорд Емсуърт нямаше друг изход, освен да изпълни условията на херцога. Беше един от случаите, които в живота се срещат по-често, отколкото на филмовия и телевизионен екран — когато злодеят надделява, а добрият човек вълци го яли. Херцог Дънстабъл може и да не приличаше на майска роза, но всичко подсказваше, че в най-скоро време ще разцъфти като такава.

Тъкмо лорд Икнъм мислеше това и дори притвори очи, за да мисли по-добре, когато към хамака се приближи достолепна фигура и застана до него. Лейди Констанс предвидливо се бе досетила, че не съществува дори теоретична възможност брат й Кларънс да не забрави да каже на лорд Икнъм да се яви в будоара й, та затова беше позвънила на Бийч да го изпрати като резервен вестоносец. Икономът почтително се изкашля и лорд Икнъм открехна очи.

— Извинете, че ви безпокоя, милорд…

— Няма защо, Бийч, няма защо — сърдечно откликна лорд Икнъм. Винаги се радваше да си побъбри с този стълб на Бландингс, защото по време на предишния му престой в замъка между двамата бе избуяла здрава дружба, а това второ посещение я беше циментирало. — Тревожи ли те нещо?

— Нейно благородие, милорд.

— Какво е направила?

— Ако не ви представлява неудобство, милорд, би желала да ви види за момент в будоара си.

Това се стори твърде необичайно на лорд Икнъм. За първи път домакинята му си правеше труда да потърси компанията му и не беше сигурен, че този факт му носи радост. Никога не беше се смятал за ясновидец, но сега го боцна осезаемото предчувствие, че неприятностите надигат грозната си глава.

— Да знаеш какво иска?

Икономите рядко демонстрират чувства и нищо в маниера на Бийч не подсказваше, че изпитва съчувствие към човека, комуто според него предстоеше изпитание, сравнимо само с онова на пророк Данаил, когато влязъл в леговището на лъва.

— Предполагам, милорд, че нейно благородие желае да говори с вас по въпроса за господин Мериуедър. Във връзка с факта, че името му всъщност е преподобният Кътбърт Бейли.

Веднъж по време на каубойските си дни лорд Икнъм неразумно бе застанал зад темпераментно муле, което само това чакаше, за да го срита в стомаха. Сега се почувства по същия начин, макар че само неволното трепване показа, че не е в привичното си безметежно настроение.

— О — замислено изрече той. — Значи знае.

— Да, милорд.

— Че откъде е научила?

— Станах случаен свидетел на разговора на негово благородие с нейно благородие. Тъкмо минавах край вратата, която негово благородие бе пропуснал да затвори.

— И ти спря, огледа се и се ослуша?

— Бях спрял да си вържа обувката — с достойнство издума Бийч. — Беше невъзможно да не дочуя думите на негово благородие.

— И какви бяха те?

— Той информира нейно благородие, че госпожица Бригс е разкрила самоличността на господин Мериуедър и се е опитала да го принуди да й асистира в замисъла по открадването на свинята на негово благородие, но че господин Мериуедър е отказал да участва в начинанието, защото хранел скрупули. В хода на забележките си по тази тема негово благородие разкри, че господин Мериуедър не е господин Мериуедър, а господин Бейли.

Лорд Икнъм въздъхна. По принцип одобряваше непреклонния морален кодекс на своя млад приятел, но не можеше да отрече, че тази негова възвишеност се оказваше твърде неудобна и силно накърняваше качествата му на заговорник. Идеалният човек за заговори е плахият с крадлив поглед мъж, който е удушил съвестта си на шестгодишна възраст и не би познал скрупула, дори да му го сервират на синя чинийка със сос маринара.

— Разбирам — рече той. — И как възприе лейди Констанс горещата новина?

— Изглеждаше доста разгневена, милорд.

— Схващам основанията й. И сега иска да си поговори с мен?

— Да, милорд.

— Да опресни информацията си и без съмнение да я разгледа от всеки възможен ъгъл. О, Бийч, какви паяжини сме принудени да сплетем при първия си опит за измама, както е казал поетът.

— Да, милорд, наистина.

— Е, добре — каза лорд Икнъм и стана. — Мога да й отделя пет минути.