П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (14)

2.

Джордж Сирил се услаждаше в привичния си единайсети час в бараката с инструментите до кухненската градина и плътната свинска миризма, която неизменно го съпровождаше, й помогна да разкрие местонахождението му. Тя влезе и затвори вратата зад гърба си, а той, леко учуден, свали бутилката бира от устата си. Беше я виждал да се мотае наоколо и знаеше коя е, но не беше имал удоволствието да се запознае с нея, та се зачуди на какво дължи честта да бъде посетен.

Тя го осведоми, но не веднага, защото първо трябваше да минат през тъй нареченото встъпление.

— Ненагледни — захвана се незабавно тя с встъплението, — поразпитах за теб из Маркет Бландингс и всеки, пред когото споменах името ти, каза, че си крайно недостоен за доверие, човек без никакви скрупули, който не се спира пред нищо за пари.

— Кой, аз? — премигна Джордж Сирил. Често беше чувал да му говорят тези неща, защото се движеше в среди с откровен език, басма нецепещ, но му прозвучаха някак си по-оскърбително, изречени от изискани Кенсингтънски устни. За миг влезе в душевна битка със себе си дали да не халоса говорещата с бутилката, но реши да се въздържи. Човек никога не знае какви влиятелни приятели имат тези жени. Задоволи се страстно да размаха ръце, което значително допринесе за свинския аромат в бараката. — Кой, аз? — повтори той.

Лавандула Бригс беше измъкнала парфюмирана кърпичка и я притискаше към лицето си.

— Зъб ли ви боли? — посъчувства Джордж Сирил.

— Тук е малко задушно — сдържано обясни Лавандула и се върна към встъплението. — В „Гербът на Емсуърт“ например ме информираха, че би продал и баба си за два пенса.

Джордж Сирил отвърна възмутено, че няма баба, и доста се разгневи от твърдението, че ако тази негова роднина отдавна не беше отишла на небето, би се разделил с нея на такава нищожна цена. Една добра баба би трябвало да донесе поне две лири.

— В „Крава и щурец“ пък ми казаха, че си дребен крадец от най-долнопробните.

— Кой, аз? — гузно възкликна Джордж Сирил. Трябва да е заради онези пури, рече си той. Не беше допускал, че подозрението за изчезването им е паднало върху него. Очевидно ръката не беше се оказала достатъчно ловка да измами окото.

— А икономът на сър Грегъри Парслоу, където разбрах, че си работил, преди да се върнеш при лорд Емсуърт, ме увери, че при всеки сгоден случай си задигал от цигарите и уискито му.

— Кой, аз? — за пореден път се смая Джордж Сирил, този път вече с нескрита злост в гласа. Винаги беше смятал Бинстед, иконома на сър Грегъри Парслоу, за другарче и дори нещо повече — за предано другарче. А сега да чуе това. Каза си, подобно на пророк Захария: „Бях наранен в дома на приятел.“

— Поради това установих, че моралните ти стандарти могат да се квалифицират като несъществуващи. И затова — продължи Лавандула Бригс — искам да откраднеш свинята на лорд Емсуърт.

Друг човек, чувайки подобни слова, би бил поразен и положително можеше да се очаква пето „Кой, аз?“, но при отправянето на тази молба към Джордж Сирил Ненагледния секретарката се обръщаше към човек, който в близкото минало вече бе крал свинята на лорд Емсуърт. Историята беше дълга и заплетена, хвърляща сянка върху всички участници, та няма нужда да се спираме подробно на нея. Споменаването й се наложи единствено с цел да се изясни защо Джордж Сирил Ненагледния не се надигна в пълен ръст и не загърмя и затрещя, че нищо на света не би го накарало да изложи на опасност положението си на доверено лице, а само се почеса с бутилката по брадата и придоби заинтригуван вид.

— Да задигна свинята ли казахте?

— Точно така.

— Защо?

— Няма значение защо.

Но за Джордж Сирил имаше значение.

— Хайде, хайде, госпойце — заубеждава я той, — пораздвижете си акълеца. Не можете да дойдете при човека да го убеждавате да задига хорските свине, без да му обясните защо да го прави, за кого да го прави и тъй нататък. Кой е взел свинята на мерника си този път?

Лавандула Бригс реши да бъде искрена. Беше справедливо момиче и осъзна, че Ненагледния има право. И най-скромният наемен убиец през средновековието е искал да знае за кого работи, преди да пререже нечий гръклян.

— Херцог Дънстабъл — рече тя. — От теб ще се иска да доставиш свинята в дома му в Уилтшир.

— В Уилтшир? — Джордж Сирил сякаш не повярва на ушите си. — Уилтшир ли казахте?

— Там живее херцогът.

— И как ще се доберем до Уилтшир със свинята? Пеша?

Лавандула Бригс нетърпеливо цъкна с език.

— Предполагам, че имаш някой пропаднал приятел с моторно возило и който е точно толкова безскрупулен, колкото си ти. А ако смяташ, че ще попаднеш под подозрение, няма защо да се притесняваш. Операцията ще се осъществи в ранните часове на утрото и като те знаят колко си мързелив, никой няма да допусне, че не си бил в леглото по това време.

Джордж Сирил кимна. Това бяха разумни приказки.

— Дотук добре. Но не пропускате ли нещо, което бих нарекъл технически проблем? Не мога да отмъкна сам свиня с такива размери.

— Ще имате колега да ви помага.

— Аз ли?

— Да.

— Кой ще му плати?

— Той ще работи безплатно.

— Трябва да не е с всичкия си. Дотук всичко е ясно. А сега стигаме до финансовия аспект на проблема. За да бъдем делови, какво ще получа за тая работа?

— Пет лири.

— Пет?

— Е, добре, да кажем десет.

— Да кажем петдесет.

— Но това са много пари.

— Колкото повече, толкова повече ги обичам.

Настъпи моментът на бързите решения. Лавандула Бригс обичаше не по-малко от херцог Дънстабъл да не изпуска пенитата си от очи, но беше реалистка и знаеше, че който не дава, не получава.

— Много добре. Несъмнено ще успея да убедя херцога да се съгласи. Той е богат.

— Ррр! — отвърна Джордж Сирил Ненагледния и се забрави дотам, че се изхрачи накриво. — А как е придобил богатствата си? Като е мачкал бедните и е измъквал залъка от устата на вдовици и сираци. Но скоро ще изгрее червената зора — загря той по любимата си тема — и тия дни кръвта ще потече като река по Парк Лейн, а труповете на потисниците ще се люлеят по уличните стълбове. А негова светлост Дънстабъл ще е един от тях. И знаете ли кой ще му ритне столчето? Моя собственоръчна милост, при това с превелико удоволствие.

Лавандула Бригс се въздържа от коментар. Плановете за бъдещето на събеседника й не я вълнуваха, макар по принцип да одобряваше провесването на херцози по уличните стълбове. В момента обаче си мислеше само, че е сключила много успешна сделка, и като всяко делово момиче усещаше кротък възторг. Щеше да се сдобие с четиристотин и петдесет лири вместо с петстотин, но беше предвидила извънредните разходи.

Тъй като конференцията приключи с договарянето на условията, Джордж Сирил Ненагледния почувства, че е оправдано да надигне бутилката към устата си, а гледката подсети секретарката, че е останала още една подробност за решаване.

— Има още нещо — рече тя. — Няма да се наливаш с алкохол. Операцията, която ще предприемеш, е крайно деликатна и не можем да рискуваме да се провалим. Искам те бодър и свеж. Тъй че никакво пиене.

— С изключение на бира, естествено.

— Никаква бира.

Ако Джордж Сирил не седеше върху преобърнат варел, щеше да се сгърчи.

— Никаква бира?

— Никаква бира.

— Като казвате никаква бира, да не искате да кажете никаква бира?

— Точно така. Ще те държа под око, имам начин да научавам всичко. И ако разбера, че пиеш, губиш петдесетте лири. Ясна ли съм?

— Напълно — мрачно потвърди Джордж Сирил Ненагледния.

— Значи се разбрахме — отсече Лавандула Бригс. — Помни добре това.

И тя напусна бараката, радостна да се отдалечи от задушевната атмосфера, и тръгна към замъка. Бързаше да поговори с приятеля на лорд Икнъм Кътбърт Мериуедър.