П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (13)

1.

Разходката на херцога го отведе до кочината на Императрицата и той запали пура, облегна се на перилата и се загледа как гордостта на замъка поглъща втората си закуска.

Между херцог Дънстабъл и Императрицата на Бландингс нямаше нищо общо, освен ако не се изразяваме фигуративно. Липсваше душевно привличане. Поради това през следващите десет минути не се извърши никакъв полезен обмен на идеи. Херцогът пушеше мълчаливо пурата си, а Императрицата се отдаваше на единствената си цел — да погълне дневна дажба в размер на петдесет и седем хиляди и петстотин калории.

Лорд Емсуърт не би повярвал, че подобно нещо е възможно, но видът на ненадминатата свиня хвърли херцога в бездната на отчаянието. Той не я съзерцаваше с полагаемата й се възхита, а с нарастваща ярост. Ето, казваше си, една бъркширска свиня, която, ако бъде откарана в уилтширския му дом, би означавала две чисти хилядарки към банковата му сметка, а нямаше никаква надежда да я отведе там. Тази мисъл беше като кинжал в сърцето.

Когато пурата му достигна точката, отвъд която щеше да подпали мустаците му, той я захвърли, изправи се с недоволно пуфтене и тъкмо да остави благородното животно на неговите протеини и въглехидрати, когато един глас рече: „Извинете“, и като се извърна, херцогът забеляза грозната девица, която съвсем наскоро бе сложил на мястото й.

— Разкарай се! — викна той по свойствения си изискан начин. — Зает съм.

Една по-слаба жена би трепнала и би се подчинила със сведена главица, но Лавандула Бригс остана непоклатима на мястото си, а надменното й спокойствие се запази ненакърнено. Никой мъж, независимо колко плешива беше главата му и колко побелели мустаците, не можеше да уплаши момиче, служило под знамената на лорд Тилбъри от издателство „Мамут“.

— Ваша светлост, бих желала да разменим няколко думи — каза тя с тихия равен глас, който можеше да произведе само възпитанието в Кенсингтън, последвано от години в колеж за секретарки. — Относно — продължи тя, без да обръща внимание на моравия оттенък, пропълзял по лицето на събеседника й — тук присъстващата свиня на лорд Емсуърт. Случайно дочух какво казахте току-що на лейди Констанс.

Водопад от косми литна към масивния нос на херцога.

— Ще подслушваш, а? Пред ключалките ли клечиш?

— Да — отвърна Лавандула Бригс, нетрепваща пред киселия му тон. Навремето много експерти й бяха говорили кисело. — Карахте лейди Констанс да плати на някого да отмъкне животното. На което отговорът й беше… — Лавандула се консултира със стенографския си тефтер. — … Беше „Драги ми Аларик!“, намекващ, че не е готова да обмисли идеята. Ако бяхте направили това предложение на мен, нямаше да получите такъв пушлив отговор.

— Какъв отговор?

Зад четвъртитите очила просветнаха искрици на презрение. Лавандула Бригс се движеше в среди, където литературните алюзии се схващаха тутакси, и неспособността на събеседника й да проумее за какво става дума събуди неодобрението й. Е, не нарече херцога необразован дърт простак, но тези критични думи се отразиха в начина, по който го изгледа.

— Цитат. „О, този отговор пушлив, що душата получава, жаждуща за сигурност в живота.“ Джордж Мередит, „Модерна любов“, стих четирийсет и осми.

Главата на херцога започваше леко да се мае, но заедно с усещането за шемет го налегна и неохотно уважение към очилатото момиче. На пръв поглед тая работа с номера на стиха изглеждаше просто поредното доказателство за смахнатостта, тъй подчертана у противниковия пол, но от друга страна, в маниера й имаше нещо, което подсказваше, че има да каже нещо повече и че оттам може да изскокне и някой смислен заек. Това усещане се затвърди, когато девицата продължи изказването си.

— Ако успеем да достигнем до задоволително споразумение, ще измъкна свинята и ще се погрижа да я доставя на адреса ви.

Херцогът примижа. Каквото и да беше очаквал, не беше това. Погледна Императрицата, оценявайки тонажа й, след това Лавандула Бригс, тъй крехка в сравнение.

— Ти ли? Не ставай глупачка. Ти не можеш да откраднеш свиня.

— Естествено, ще ангажирам услугите на помощник, който да извърши черната работа.

— Кой ще е той? Не и аз.

— Не съм си и помисляла за ваша светлост.

— Кой тогава?

— Бих предпочела да не уточнявам подробностите.

— А, разбирам. Който не знае, не говори.

— Именно.

Настъпи умислено мълчание. Лавандула Бригс стоеше като очилата статуя, а херцогът запали нова пура и запафка. В този миг се появи лорд Емсуърт, който пресичаше полянката по своя скоклив начин, напомнящ на приятелите и почитателите му за недонавита и частично повредена механична играчка.

— По дяволите! — възкликна херцогът. — Емсуърт се задава.

— Точно така — отвърна Лавандула Бригс. Беше й ясно, че конференцията трябва да се отложи за по-подходящо време и място. Заговорниците се нуждаят преди всичко от уединение. — Предлагам на ваша светлост да дойде в кабинета ми.

— Къде е той?

— Бийч ще ви упъти.

Кабинетът на секретарката, до който след около четвърт час икономът придружи херцога, беше в края на един коридор — малка стая с изглед към холандската градина. Подобно на самата Лавандула, и той беше спретнат и аскетичен, без излишни финтифлюшки. Имаше бюро с пишеща машина, маса с магнетофон, кантонерки до стената, стол зад бюрото и друг — срещу него, и двата твърди и делови. Единственият повей на красота бе вазата с цветя на прозореца. Когато херцогът влезе, младата жена беше седнала зад бюрото и той, след като подозрително изгледа другия стол, сякаш се съмняваше във възможностите му да издържи най-широкото дъно на панталони сред британското благородническо съсловие, се отпусна в него.

— Мислих за това, което ми каза преди малко — започна той без излишни преамбюли. — Че ще ми откраднеш свинята. Този помощник, за когото спомена. Сигурна ли си, че ще го намериш?

— Да. Всъщност ще ми трябват двама.

— Ъ?

— Един да бута и един да тегли. Свинята е огромна.

— О, да, разбирам. Да, несъмнено. Както казваш, свинята е огромна. Ще можеш ли да намериш втория човек?

— Да.

— Браво. Тогава всичко изглежда уредено.

— С изключение на условията.

— Ъ?

— Ако си спомняте, говорих за задоволително споразумение. Естествено, очаквам да бъда компенсирана за услугите си. Искам да събера капитал, с който да открия собствено машинописно бюро.

Херцогът, благоразумен мъж, който обичаше да се грижи за пенитата си, рече:

— Машинописно бюро значи. Знам какво имаш предвид. Едно от ония места, дето са пълни с пишещи машини и момичетата блъскат по тях като луди. Е, за това не трябват много пари — отсече той, но Лавандула Бригс веднага го поправи, като каза, че иска да вземе колкото може повече.

— Бих предложила петстотин лири.

Мустаците на херцога оживяха, очите му изхвръкнаха и той доби вид на човек, задушен от бурен прилив на чувства.

— Пет… какво?

— Вие за по-малко ли мислехте?

— Мислех за десетачка.

— Десет лири? — Лавандула Бригс съжалително се усмихна, сякаш някой неин познат, цитирайки Хораций, бе сбъркал номерацията на стиха. — Това ще ви остави с твърде тлъста печалбица, ако не се лъжа.

— Ъ?

— Казахте на лейди Констанс, че имате приятел, който е готов да ви плати две хиляди лири за животното.

Херцогът мълчаливо подъвка мустака си за момент, съжалявайки, че е бил тъй излишно обстоятелствен.

— Пошегувах се — успя да съчини той.

— О?

— Безобидна шегичка.

— Нима? А аз я приех мот а мо.

— Мота какво? — запита херцогът, който куцаше с двата крака не само по английска литература.

— Приех изявлението буквално.

— Много глупаво от твоя страна. Като си толкова умна, би трябвало да разбереш, че просто се шегувам с нея и си измислям, за да се забавлявам.

— От думите ви не останах с подобно впечатление. Когато — погледна в тефтера си, — когато ви чух да казвате: „Познавам човек, който ще ми даде две хиляди за животното“, бях напълно убедена, че имахте предвид точно тази сума. За жалост, точно в този момент се появи лорд Емсуърт и бях принудена да се отдръпна от вратата, тъй че не установих името на приятеля, за когото говорехте. В противен случай щях да се обърна директно към него и вие изобщо нямаше да участвате в транзакцията. Но при това положение ще получите хиляда и петстотин лири, без да си мръднете пръста — предполагам, че от ваша гледна точка подобно развитие на нещата напълно ви устройва.

Тя млъкна, потъвайки в злостни мисли за лорд Емсуърт и по-точно колко типично беше за него да нахлуе в най-неподходящия възможен момент. Ако беше се появил половин минута по-късно, щеше да научи самоличността на щедрия свинелюб и да си спести посредника. Пред очите й за миг изгря апетитната картина как тя, въоръжена с як чадър, го попилява в главата на работодателя си. Макар да съзнаваше, че това е блян неосъществим, видението все пак я поуспокои.

Херцогът седеше и дъвчеше пурата си. Не можеше да не признае, че в казаното има зрънце истина. Мисълта да се раздели с петстотин лири го отвращаваше до мозъка на скръндзливите му кости, но в края на краищата, както беше изтъкнала противната девица, оставащите хиляда и петстотин не бяха за пренебрегване, а и щяха да му капнат от небето.

— Добре — изрече той, макар думата да му причини пронизваща болка, а устата на Лавандула Бригс лекичко се изкриви наляво, което беше начинът й да се усмихва.

— Бях сигурна, че ще проявите благоразумие. Писмен договор ли ще сключим?

— Не! — кресна херцогът, припомняйки си една от малкото смислени забележки, изказвани някога от покойния му баща: „Аларик, момчето ми, никога не оформяй нещо в писмен вид.“ — Не, разбира се. Писмен договор, виж ти! В живота си не съм чувал по-шантаво предложение.

— Тогава ще трябва да ви помоля за чек.

Херцогът се сгърчи, доколкото можеше да се гърчи седнал дебел мъж.

— Какво, предварително?

— Да. Носите ли чековата си книжка?

— Не — отсече херцогът, като моментално се разведри. За миг му се стори, че това решава проблема.

— Тогава можете да ми го дадете довечера — отбеляза Лавандула Бригс. — А междувременно повтаряйте след мен: „Аз, Аларик, херцог Дънстабъл, полагам тържествена клетва пред теб, Лавандула Бригс, че ако откраднеш свинята на лорд Емсуърт, Императрицата на Бландингс, и я доставиш в дома ми в Уилтшир, ще ти изплатя сумата от петстотин лири.“

— Звучи тъпо.

— Въпреки това настоявам за официално споразумение, макар и в устна форма.

— Е, добре.

Херцогът повтори думите, макар да продължаваше да ги намира за тъпи. Но не искаше да дразни девицата.

— Благодаря — рече Лавандула Бригс и тръгна из имението да издирва Джордж Сирил Ненагледния.