П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (11)

2.

Когато един гост в провинциално имение научи, че домакинът му, към чието психическо равновесие отдавна питае мрачни съмнения, внезапно е скочил напълно облечен в езерото, той не може да не се разтревожи. Поклаща глава. Свива устни и вдига вежди. Нещо е станало, разсъждава той, и напрежението се е оказало непосилно. Точно така реагира херцог Дънстабъл, когато научи новината за произшествието с лорд Емсуърт.

Дочу случката от Джордж, внука на лорда. Невръстният Джордж бе богато наръсен с рижа коса и лунички и между него и херцог Дънстабъл бе разцъфнало едно от онези необичайни и необясними приятелства, които се случва да възникват по най-тайнствен начин. Джордж май беше единственият индивид в радиус от минимум три графства, който обичаше да разговаря с херцог Дънстабъл. Ако го бяха запитали къде именно намира очарование от общуването, щеше да отговори, че гледката как херцогът духа нагоре мустаците си, когато говори, направо го омагьосва. Гледка, която никога не му омръзваше.

— Ъъъ — каза той, когато излезе на терасата, където се беше разположил херцогът, — чухте ли последната новост?

Херцогът, потънал в мрачни разсъждения за очевидната невъзможност на това проклето домакинство да свари едно яйце по вкуса му, се отърси от мислите си. Заговори ядосано. Поради преходната възраст гласът на Джордж се отличаваше с характерната пискливост, та внезапният мутантен изблик накара херцога да си прехапе езика.

— Не врещи така в ухото ми, момче. Надуй рог или нещо подобно, за да оповестиш присъствието си. Та какво каза?

— Питах дали сте чули последната новост.

— Каква новост?

— Новина за първа страница. Грандиозна сензация. Дядо е скочил в езерото.

— Какви ги дрънкаш?

— Вярно е. Областта се тресе надлъж и шир. Чух го от един от градинарите, който го е видял собственоочно. Както си вървял покрай езерото, дядо изведнъж спрял и се замислил. След това се гмурнал като лебед — докладва Джордж и очаквателно се втренчи в мустаците.

Не остана разочарован. Те затанцуваха като есенен листец под напора на западен вихър.

— Скочил е в езерото?

— Точно така, шишо.

— Не ме наричай шишо.

— Дадено, шефе.

Херцогът попуфтя известно време.

— Казваш, че онзи градинар го е видял да скача във водата?

— Да, сър.

— С дрехите?

— Точно така. Гмурнал се в пълно бойно снаряжение — отвърна Джордж, комуто през последния срок в училището се бе наложило да препише петдесет пъти небезизвестния пасаж от Шекспировия „Юлий Цезар“ заради внасянето на бяла мишка в час. — Много храбро от страна на старчок като дядо.

— Как така „старчок“?

— Ами той е на сто години.

— Глупости! Той е мой връстник.

— О? — смая се Джордж, според когото херцогът отдавна бе надхвърлил стотака.

— Но какво, по дяволите, го е накарало да скочи?

— Вероятно просто му е хрумнало. Язък, че не съм бил наблизо с фотоапарата — потюфка се Джордж и продължи по пътя си.

След няколко минути дълбок размисъл върху сензационното развитие на събитията херцогът се изправи и хукна да издирва лейди Констанс. Току-що чутото го беше убедило окончателно, че се налага свикването на консилиум.

Откри я в дневната. С нея беше и Лавандула Бригс, цялата очила и тефтери. Част от секретарските й задължения налагаха всеки ден по това време да получава инструктаж.

— Ей! — избумтя той, прехвърляйки звуковата бариера.

— О, Аларик! — стресна се и се ядоса лейди Констанс. — Защо не свикнеш да чукаш по вратите?

— Стига с това „Аларик!“ — сряза я херцогът, чиито възгледи по въпроса бяха непоклатими. — И какъв смисъл да се чука? Имам да ти говоря по изключително важен и личен въпрос. Ти там, чупката — обърна се той към Лавандула Бригс. Беше от хората, които не цепят басма на наемните работници. — Става дума за Емсуърт.

— Какво за него?

— Ще ти кажа, щом тая се изнесе. Не искам да се мотае наоколо с наострени уши и да чуе всяка моя дума.

— Госпожице Бригс, ако обичате да ни оставите сами.

— Разбира се — отвърна Лавандула Бригс и надменно се оттегли.

— Слушай, Аларик — започна лейди Констанс, когато вратата се затвори, с откровеността на човек, познаващ го от дете. — Имаш обноски на свиня.

Херцогът реагира мощно на критиката. Тресна върху писалището подобна на свински бут ръка, като събори в посочения ред една мастилница, две снимки в рамки и ваза с рози.

— Свиня! Точно така. Дошъл съм да говорим за свинята.

Лейди Констанс би предпочела да поговори за мастилницата, двете снимки и вазата с рози, но той не й предостави тази възможност. Винаги е било трудно да му се затвори устата.

— Тя е в дъното на всичко. Оказва крайно пагубно влияние върху Кларънс. Стига си бърсала това мастило и ме слушай какво ти говоря. Казвам ти, че свинята е виновна да се превърне в това, което е сега.

— Боже мой! Кой се е превърнал в какво сега?

— Емсуърт, магаре такова, кой друг? За кого, мислиш, ти говоря? Констанс — продължи херцогът си гръмкия си, еклив глас, — казвал съм ти преди, казвам го и сега. Ако искаш да спасим брат ти от лудницата, тази свиня трябва да напусне живота му.

— Не крещи така, Аларик.

— Ще крещя. Крайно съм разтревожен. Свинята уврежда мозъка му, не че има какво толкова да уврежда. Помниш ли, когато той ми каза, че иска да я запише за конните надбягвания?

— Говорих с него. Отрече да е казвал подобно нещо.

— А аз твърдя, че го каза! Съвсем ясно го чух. Но както и да е, не можеш да отречеш, че е прекрачил границата, и съм убеден, че е виновна проклетата свиня. Тя е в корена на психическата му неуравновесеност.

— Кларънс не е психически неуравновесен!

— Нима? Така мислиш ти. Ами случилото се тази сутрин? Знаеш ли езерото?

— Разбира се, че знам езерото.

— Вървял е край него.

— Че защо не?

— Не казвам, че не бива да върви край езерото. Що се отнася до мен, може да си върви край езерото, докато посинее. Но когато става дума за скачане в него с дрехите, човек не може да не се позамисли.

— Какво!

— Според младия Джордж е направил точно това.

— С дрехите?

— В пълно бойно снаряжение.

— Не може да бъде!

— Не виждам защо си толкоз изненадана. Аз хич дори не се учудих. Вярно, натъжих се, но не се учудих. Отдавна очаквам да се случи нещо подобно. Това е типична постъпка на човек, чийто интелект е изсмукан от непрекъснатото общение с една свиня. Затова ти казвам, че свинята трябва да изчезне. Премахни я и може би всичко ще си дойде на мястото. Не твърдя, че нещо е в състояние да направи Емсуърт вменяем, човек не бива да разчита на чудеса, но съм убеден, че ако оная свиня не го обърква през цялото време, ще забележиш видимо подобрение. Ще се превърне в, общо взето, по-разумен и не толкова смахнат човек. Е, кажи нещо, жено. Не стой така. Вземи мерки, вземи мерки.

— Какви мерки?

— Бутни на някого две-три лири да отмъкне нанякъде гадното животно и по този начин да отдалечиш Емсуърт от сферите му на влияние.

— Драги ми Аларик!

— Това е единственият начин. Той няма да продаде тварта, въпреки че нееднократно съм го молил. Казах му: „Ще ти дам пет стотака за тая купчина от сланина и сумтене. Само една твоя думичка — казах му, — и ще прехвърля това гнусно създание в моя дом в Уилтшир, като при това ще платя всички разноски по транспорта.“ Отказа, моля ти се, при това грубо. Той е обсебен.

— Но ти не гледаш свине.

— Знам, не съм толкова тъп, но съм готов да се разделя с пет стотачки за тази.

Лейди Констанс разшири очи.

— Само за доброто на Кларънс? — изуми се тя. Не подозираше, че гостът й е такъв алтруист.

— Разбира се, че не — обиди се херцогът, че го подозират в подобни мотиви. — Може да припечеля нещичко. Познавам човек, който ще ми даде две хиляди за животното.

— Велики Боже! Кой… О, Кларънс!

Лорд Емсуърт нахлу в стаята, очевидно под напора на силни чувства. Кротките му очи святкаха зад цененето и то трептеше като камертон.

— Кони — изврещя той и стана ясно, че е извън себе си, — трябва да направиш нещо с онези проклети момчета!

Лейди Констанс уморено въздъхна. Сутринта се очертаваше крайно мъчителна.

— Какви момчета? За църковните ли говориш?

— Ъ? Да, точно за тях. Не трябваше да ги пускаме в имението. Какво, мислиш, открих едно от тях да прави преди малко? Беше се надвесило над парапета на кочината на Императрицата, размахваше завързан картоф пред очите й и всеки път, когато завалийката посягаше към него, го измъкваше изпод носа й. Може да наруши апетита й за дни напред. Констанс, трябва да направиш нещо. Момчето трябва да бъде строго наказано.

— О, Кларънс!

— Настоявам. Трябва да получи суров урок.

— За да сменим темата — намеси се херцогът, — би ли ми продал тази твоя смрадлива свиня? Ще ти дам шестстотин лири.

Лорд Емсуърт се втренчи отвратен в него. Очите му разгорещено пламнаха зад пенснето. Самият Джордж Сирил Ненагледния не би изпитал по-животрептяща ненавист към херцозите.

— Естествено, че не. Казвал съм ти хиляди пъти. Нищо на света не може да ме накара да продам Императрицата.

— Шестстотин лири. Това е солидно предложение!

— Не ми трябват шестстотин лири. Имам си пари, и то много.

— Кларънс — намеси се лейди Констанс и също смени темата, — вярно ли е, че тази сутрин си скочил в езерото както си с дрехите?

— Ъ? Какво? Да, разбира се. Не можех да губя време със събличане. Само че се оказа пън.

— Кое се оказа пън?

— Момчето.

— Кое момче?

— Пънът. Не мога да си губя времето в празни приказки — нетърпеливо отсече лорд Емсуърт и се юрна навън, като на прага се обърна и повторно нареди на лейди Констанс да направи нещо.

Херцогът духна многозначително в мустаците си. — Видя ли? Какво ти казах? Определено е изкукал. Достигнал е фазата на ломотенето и всеки момент може да стане опасен. Но аз ти обяснявах за онзи човек, който ще ми даде две хиляди за свинското. Познавах го на младини, когато живеех в Лондон. Тогава се казваше Пайк. Викахме му Смрадльо. След това натрупа купища пари от вестниците и списанията, които издава, и дори си купи титла. Сега се казва лорд Тилбъри. Познаваш го. Твърди, че е гостувал тук.

— Да, беше за малко. Брат ми Галахад го познава добре. Госпожица Бригс е била негова секретарка, преди да дойде при нас.

— Не ме интересува госпожица Бригс, проклети да са очилата й.

— Просто споменах.

— Е, не го споменавай пак. Накара ме да забравя какво се канех да ти кажа. А, да. Онзи ден срещнах Смрадльо в клуба, заприказвахме се, аз споменах, че ще идвам в Бландингс, и от дума на дума, заприказвахме се за свинята. Оказа се, че развъжда свине в имението си в Бъкингамшир — типична тъпотия, каквато бих очаквал от него, — и чезне по гадното животно на Емсуърт от мига, в който го е зърнал. Дебело подчерта, че ще ми даде две хиляди, ако му помогна да го добави към свинеразвъдника си.

— Колко странно!

— Такъв случай не е за изпускане.

— Кларънс трябва да бъде вразумен.

— Кой ще го вразуми? Аз не съм в състояние. Нали го чу? Безнадеждна работа. Никакво сътрудничество, това е недостатъкът на кошмарния ви дом. Съмнявам се, че някога ще стъпя пак тук. Ще ти липсвам, но няма как. Сама си си виновна. Отивам да се поразходя — отсече херцогът и излезе.