П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (10)

1.

Когато посещаваше имение в провинцията, лорд Икнъм неизменно се придържаше към практиката преди всичко да се огледа за хамак, в който да се оттегли веднага след закуска, да полегне и да подреди мислите си. Макар че също като Абу бен Адем^[1] и той обичаше събратята си, желязното му правило беше твърдо да ги избягва след закуска, защото в този възхитителен час държеше да е единствено в собствената си компания и да размишлява на воля. Който желаеше да се наслади на изкуството му да води бляскав разговор, можеше да почака до обяд, когато щеше да е на разположение на всички, пожелал и категорично непожелал да чуе мнението му по богата тематична палитра.

Беше открил такъв един хамак под едно сенчесто дърво насред моравата на замъка Бландингс и на сутринта след пристигането си отмаряше в него в пълен мир със света. Денят беше топъл и слънчев. От запад полъхваше лек ветрец. Чуруликаха птички, бръмчаха пчелички, щураха се насекоми, погълнати от насекомските си работи. В двора на конюшнята, невидим зад декоративните храсти, някой, вероятно шофьорът Ваулс, свиреше на хармоника. А от прозорец на къщата, смекчено от разстоянието, долиташе равномерното тап-тап-тап на пишеща машина, подсказващо, че Лавандула Бригс, тая робиня на труда, работеше върху неотложна секретарска задача и печелеше седмичния си плик. Спокоен и отпуснат, лорд Икнъм потъна в унес.

Имаше много неща, за които да мисли. Като тесен специалист по пръскането на радост и светлина, той често се сблъскваше с трудни за разрешаване проблеми, но те рядко биваха тъй многочислени. Докато размишляваше върху лейди Констанс, Лавандула Бригс, херцог Дънстабъл и църковните момчета, установи, че както беше споменал пред Понго, ръцете му ще са заети до крайност, а изобретателността му — напрегната до пълен предел.

При това положение се радваше, че няма защо да се тревожи поне за Бил Бейли, който разсея всичките му съмнения, като се представи добре в малкия бландингски кръг. Вярно, че лейди Констанс го приветства със скреж в маниера си, но това можеше да се очаква. С удоволствие забеляза обаче, че другите го приеха с радост и особено лорд Емсуърт, комуто Бил бе успял да каже точно каквото трябва по адрес на Императрицата по време на снощното им посещение в покоите й. Разбира се, одобрението на лорд Емсуърт нямаше голяма тежест в замъка Бландингс, но беше за предпочитане пред нищо.

Както си лежеше и размишляваше за лорд Емсуърт, графът го забеляза да пресича моравата и учудено се надигна. Смая го не присъствието му там, защото един собственик на имение има всички права да прекосява моравите на собствения си имот, а фактът, че беше мокър. Всъщност думата „мокър“ не отговаряше стопроцентово на действителността, тъй като лорд Емсуърт в момента видимо се изживяваше като версайски фонтан.

Това озадачи лорд Икнъм. Знаеше, че се случва домакинът му да се топне в езерото, но не подозираше, че го прави веднага след закуска, и то както си е с дрехите, тъй че заряза обичайната си политика да не допуска под никакъв предлог да бъде измъкнат от хамака до часа на коктейлите по пладне, и тръгна подире му.

Лорд Емсуърт развиваше висока скорост и имаше добра преднина — толкова добра, че не чу виковете му и изчезна в къщата, преди лорд Икнъм да го настигне. Последният съобрази, че един мокър човек ще се запъти към спалнята си, и го последва право там. Завари го чисто гол да се подсушава с хавлия и веднага му постави въпроса, който би му задал всеки.

— Драги ми приятелю, какво се е случило? Да не си паднал в езерото?

Лорд Емсуърт пусна хавлията и посегна към риза с живописни кръпки.

— Ъ? О, здравей, Икнъм. Какво каза? Паднал си в езерото?

— Не, питах дали ти не си паднал.

— Аз ли? О, не.

— Не ми казвай, че когато те видях на моравата, си бил окъпан единствено в пот.

— Ъ? Не, аз почти не се потя. Но не съм падал в езерото. Гмурнах се.

— С дрехите?

— Естествено.

— А имаше ли някаква конкретна причина да го сториш, или просто това ти се стори добра идея?

— Бях си загубил очилата.

— И реши, че може да са в езерото?

Лорд Емсуърт изглежда осъзна, че не се е изяснил достатъчно добре. Няколко минути се поборичка с чифт панталони. След като успя да напъха в тях дългите си крака, обясни:

— Не, но когато съм без очила, не виждам много добре. И нямах причина да предположа, че момчето е неточно в изявлението си.

— Кое момче?

— Едно от църковните. Ако си спомняш, споменах ти за тях.

— Спомням си.

— Защо не вземе някой да ми закърпи чорапите? — отклони се за миг от основната тема лорд Емсуърт. — Погледни само какви дупки. Та за какво говорехме?

— За изявлението на църковното момче.

— А, да. Да, точно така. Ами цялата работа беше доста странна. Слязох до езерото с намерението да питам момчетата дали не биха могли да вдигат по-малко шум, когато внезапно едно от тях се приближи тичешком и каза нещо твърде необичайно. Думите му бяха: „Сър, моля ви, спасете Уили!“

— Наистина странен начин да подхванеш разговор.

— Сочеше към нещо във водата и аз като поразсъждавах, стигнах до заключението, че някое от другарчетата му е паднало в езерото и се дави. Тъй че се гмурнах.

Лорд Икнъм се умили.

— Каква благородна постъпка. Всеки мъж, изстрадал толкова от малките изверги, просто би останал на брега да злорадства. Признателно ли ти беше момчето?

— Не мога да си намеря обувките. А, да, ето ги. Какво каза?

— Момчето благодари ли ти със сълзи на очи?

— Какво момче?

— Чийто живот си спасил.

— А, тъкмо това щях да ти обясня. Не беше момче. Оказа се, е някакъв плаващ пън. Заплувах към него, виках му да запази самообладание, поради което бях особено раздразнен, когато открих, че усилията ми са били напразни. Знаеш ли какво си мисля, Икнъм? Силно подозирам, че грешката от страна на момчето не е била невинна. Според мен прекрасно знаеше, че предметът във водата не е неговото другарче, но ме излъга умишлено. О, да, сигурен съм и ще ти кажа защо. Когато излязох, към него се бяха присъединили още няколко момчета и се заливаха от смях.

Лорд Икнъм лесно си представи сценката. Знаеше със сигурност, че щяха да се заливат от смях и когато разказваха историята на внуците си.

— Запитах ги на какво се смеят, а те отвърнаха, че на нещо, което било станало вчера следобед. Трудно ми е да го повярвам.

— Не се учудвам.

— Тази работа ме изпълва с негодувание.

— Не се учудвам.

— Да се оплача ли на Констанс?

— Смятам, че трябва да измислиш нещо по-възвишено от това.

— Но какво?

— Е, това налага обмисляне. Ще отделя сериозно внимание на проблема и ако нещо ми хрумне, ще те уведомя. Не си ли мислил да ги покосиш с картечница?

— Ъ? Е, не, смятам, че не е желателно.

— Опасяваш се, че ще възбуди приказки? — запита лорд Икнъм. — Може и да си прав. Няма значение. Ще измисля нещо друго.