Лора Джо Роуланд
Айджин (40)

37. глава

Есента, 1700 година

В един прекрасен, слънчев ден Каджикава и синът му Цунамори се разхождаха по настлания с бял чакъл път към двореца. Каджикава гледаше детето си с гордост. Цунамори беше хубаво момче, макар и дребен за своите дванадесет години. Той беше единственият му син, неговото безценно съкровище. На него Каджикава градеше всичките си надежди за бъдещето.

Каджикава спря и обърна Цунамори с лице към себе си.

— Днес е много специален ден — каза му той.

— Да, татко.

Очите на Цунамори блестяха от очакване. Нямаше търпение да започне своята първа работа в замъка Едо.

— Ще работиш за много важен човек — Каджикава погледна към замъка и видя, че Кира Йошинака крачи бавно към тях. — Ето го, идва.

Облечен в черните си дворцови одежди, Кира беше като висок, тъмен силует, изрязан на фона на яркия ден. Той дойде при Каджикава и Цунамори и ги погледна отвисоко. Лицето му остана в сянката, която хвърляше върху Цунамори.

Бащата и синът се поклониха.

— Поздрави, почитаеми господин церемониалмайстор. Това е моят син. Хиляди благодарности за това, че му позволихте да бъде ваш паж.

— Аз съм сигурен, че той ще се отплати по достойнство за услугата ми — усмивката, която Кира отправи на Цунамори, навяваше нещо грозно. — Готов ли си да научиш задълженията си?

Засрамен и притеснен, с очи, почтително наведени надолу, Цунамори отговори:

— Да, господарю.

— Работи здравата! — каза Каджикава на сина си. — Изпълнявай всичко, което ти казва Кира сан_. Честта на нашата фамилия зависи от теб — докато гледаше как Цунамори следва Кира към двореца, Каджикава си нямаше и представа, че току-що е предал сина си в ръцете на чудовище._

В началото той не забелязваше знаците. Всеки ден след работа Цунамори беше необичайно тих. Когато Каджикава го питаше какво е правил, той отговаряше с кратки, неясни реплики. Баща му си мислеше, че е така, защото момчето расте и иска уединение. Но една вечер Цунамори се върна у дома с натъртено лице и с разкъсани дрехи.

— Какво се е случило? — разтревожено попита Каджикава.

Цунамори измънка нещо за някакво сбиване. Каджикава знаеше, че момчетата в замъка винаги тормозят новаците. Цунамори щеше да се научи да се отбранява както всички останали и тогава щеше да се чувства добре. Или поне така си мислеше Каджикава, докато един ден не посети Кира, за да се осведоми за напредъка на Цунамори.

— Той върши отлична работа — каза Кира. — Убеди се сам, ако искаш. В момента е в Момиджияма, помага за подготовката на церемонията.

Каджикава отиде в потомствения молитвен храм на Токугава вътре в замъка. Мина под вратата тории^[1], по настлания с плочи път, ограден със статуи на храмови кучета, и влезе в гората, в която яворовите дървета се кипреха с яркочервената си премяна сред вечнозелените борове. Каджикава бе озадачен, че храмът е толкова тих, сякаш бе обезлюдял. После чу сумтене, скимтене и шумолене, идващи откъм гората. Любопитството го накара да последва звуците през дърветата до едно сечище.

Там видя три фигури, съединени една с друга. В центъра беше Цунамори, гол и застанал на ръце и колене. Един войник от стражата на замъка стоеше на колене зад него. Кимоното беше запретнато на кръста му, а препаската му висеше. Той ръмжеше, докато се блъскаше силно в бутовете на Цунамори. Друг войник, разсъблечен по подобен начин, придържаше лицето на момчето към слабините си. Цунамори скимтеше, докато мъжете изтръгваха своето удоволствие от него.

Каджикава беше толкова слисан от ужас, че замалко не повърна. Сексът между мъже беше много разпространен в замъка Едо; той беше попадал на подобни сцени и преди. Знаеше, че по-старите васали на шогуна често използват по-младите. Такъв беше обичаят. На младини се беше случвало и на него и той вече почти го бе забравил. Но това тук беше неговият син!

— Спрете! — Каджикава се втурна на сечището. Той разрита стражите. — Оставете го на мира!

Те се измъкнаха, като пътьом оправяха дрехите си. Каджикава коленичи до Цунамори, който лежеше и хлипаше на земята.

— Откакто си започнал работа, ли се случва това? — попита го Каджикава.

Цунамори кимна. Той вдигна дрехите си и бавно се облече.

— Добре, това беше за последен път — каза Каджикава. — Ще накарам да изхвърлят тези стражи от режима. Те повече никога няма да те докоснат.

— Не! — извика Цунамори с такава жар, че стресна Каджикава. — Не бива да го правиш!

— Защо не?

— Кира им каза, че могат да ме имат. А на мен каза, че ако не ги оставя да правят каквото искат, ще загубя поста си.

Каджикава остана като ударен от гръм. Не можеше да повярва, че Кира е способен да направи подобно нещо! Но виждаше, че Цунамори му казва истината.

— Върви у дома — каза той мрачно. — Аз ще се оправя с Кира.

До момента, в който откри Кира в Коридора на боровете, той вече целият трепереше от ярост.

— Ти си принудил сина ми да обслужва онези животни! Ти си един мръсен сводник!

Кира се усмихна със същата грозна усмивка, която беше отправил на Цунамори при първата им среща.

— О, ти си видял малката сцена до храма. Чудесно. Новият шок остави Кира без дъх.

— Ти нарочно си искал да я видя? Затова ме изпрати там!

— Разбира се. Що за представление ще е, ако няма публика?

Жлъч, коравосърдечност, пълна, очевидна перверзия!

— Това няма да ти се размине! Аз ще… Аз ще…

— Ще докладваш на шогуна? — подсмихна се Кира.

— Негово Превъзходителство едва ли ще се намръщи на занимания, които той самият харесва.

Каджикава се почувства напълно сломен; знаеше, че това е вярно.

— Ще кажа на всички какъв си ти!

Усмивката изчезна от лицето на Кира.

— Ако отправиш дори само едно обвинение или оплакване, ще уредя и ти, и синът ти да бъдете изхвърлени от режима.

Той вдигна пръст към Каджикава, предупреждение, че дори само този пръст притежава повече власт, отколкото Каджикава има в целия свят. После се обърна и с плавна стъпка се отдалечи.

Каджикава прекара безсънна нощ. Страхът му от Кира се бореше с потребността му са защити сина си и с жаждата му за отмъщение. Никога не се беше славил като храбрец и накрая страхът победи. Щеше да бъде по-добре и за него, и за Цунамори, ако не направеше нищо, вместо да рискува да изпаднат в немилост и да стигнат до несгодите, които щеше да донесе превръщането им в ронини.

— Просто трябва да се примиряваш с това, докато стражите ти се наситят или Кира си намери някой друг, когото да тормози — каза той на Цунамори на следващия ден.

— Да, татко — покорно отговори синът му.

Докато месеците минаваха, Каджикава не смееше да срещне погледа на Цунамори или да си помисли какво преживява момчето му, докато той си затваря очите. Не можеше да понесе да си признае, че бе предал сина си.

Една зимна нощ Цунамори не се прибра вкъщи. На следващата сутрин Каджикава обиколи целия замък, за да го търси. Откри го при храма, увиснал на примка, закачена на клона на едно дърво в сечището, където войниците го бяха изнасилвали. Каджикава беше пристигнал твърде късно. Цунамори беше мъртъв.

В мъката си той хвърли вината върху Кира. Кира беше причинил деградацията, накарала Цунамори да посегне на живота си. И трябваше да бъде наказан. Но Каджикава все още се страхуваше от него. Вместо да обяви официална вендета и да убие врага си, той започна да търси друг начин да уреди сметката си с него. Започна да шпионира Кира. Тайно наблюдаваше и слушаше как той тормози владетеля Асано. Стана свидетел на остро пререкание между Кира и Оиши. Накрая проследи Кира в долнопробния малък хан до реката.

Скри се в една бамбукова горичка и наблюдаваше как Кира наднича през дупка в прозореца на някаква стая. След малко Кира си отиде, усмихвайки се със своята грозна усмивка. После Каджикава видя Оиши да излиза от съседната стая на тази, която бе шпионирал Кира. Изражението му беше толкова мрачно, че можеше да превърне вино в оцет. Малко по-късно една жена изтича плачейки от стаята от другата страна. Заинтересуван да види какво е разстроило толкова много и нея, и Оиши, Каджикава отиде на пръсти до прозореца и погледна през шпионката на Кира.

На леглото в стаята седеше прегърбен владетелят Асано. Една жена, обърната с гръб към него, се обличаше. Главата й беше сведена, сякаш се срамуваше.

— Твоят съпруг е мой верен васал и е най-добрият ми приятел. Иска ми се да мога върна обратно това, което направих — каза владетелят Асано.

— И аз искам същото — каза жената. — Вашата съпруга е най-добрата ми приятелка.

И двамата говореха с разкаяние за своята незаконна любовна афера. Каджикава разпозна жената: беше съпругата на Оиши. Плачещата жена, излязла от съседната стая, сигурно беше госпожа Асано.

— Съжалявам — каза владетелят Асано.

— Вината не е ваша — горчиво въздъхна съпругата на Оиши. — А на Кира.

Каджикава осъзна, че той и синът му не бяха единствените хора, които Кира манипулираше и тласкаше към гнусни сцени, за да си доставя удоволствие. Той бе принудил владетеля Асано да преспи със съпругата на Оиши и бе уредил Оиши и госпожа Асано да ги видят. Каджикава беше отвратен от величината на перверзията на Кира. Когато владетелят Асано нападна Кира, той изпита силно въодушевление, защото видя в това възможност за отмъщение.

След като династията Асано бе заличена, Каджикава намери коптора, в който живееше Оиши, и го причака отвън. Когато той излезе, Каджикава му каза:

— Оиши сан, каква изненада! Какво ще кажете за по едно питие?

След като се настаниха в чайната и изпиха по няколко чашки, Каджикава му описа какво бе видял в хана. Той каза на Оиши, че Кира е организирал срещата на съпругата му с владетеля Асано.

Оиши удари с юмрук по масата и изруга. — Кира е мъртъв!

Каджикава почувства повяхнало удовлетворение в сърцето си. Това, което той не можеше да направи, щеше да го извърши Оиши. Чувстваше вина, защото го тласна в незаконна вендета, но му каза, а обеща и на себе си, че ще го предпази от последствията. И двамата щяха да получат своето възмездие и нито един от тях нямаше да бъде наказан.

* * *

Хирата изтича през вратата тории, която водеше към Момиджияма. Храмовите кучета се взираха в него през ледените си маски. Гората с кристалните дървета трепереше край него, докато той се хлъзгаше по заледения калдъръм. Почувства слаба следа от аурата на Каджикава и спря. Вдигна глава. Аурата се излъчваше от гората, която бе притихнала; чуваше се само подрънкването на падащи ледени кристали. Хирата последва аурата; крехкият сняг хрущеше под краката му. Стигна до едно сечище, където лъчите на и бледата дневна светлина проблясваха през ледения балдахин на дървесните клони.

Сечището беше празно. Аурата се излъчваше от къс бяла хартия, положена върху замръзналите лис​та. Хирата вдигна листа. На него имаше само няколко думи, изписани от трепереща калиграфска ръка. Цунамори. Баща ти съжалява.

Хирата остави хартията обратно и напусна гората. По пътя срещна един шинтоистки свещеник, който му каза:

— Дойдохте твърде късно. Той си тръгна още преди час.

* * *

В стаята на шогуна Сано усещаше чувство на завършеност, защото бе разрешил мистерията. Най-сетне знаеше истината, стояща зад вендетата на четиридесет и седемте ронини. Беше удивен, защото тази истина бе много по-объркана, отколкото си бе представял.

Когато Рейко му бе казала, че Кира е манипулирал Оиши, Укихаши, владетеля Асано и госпожа Асано, не му беше дошло наум, че те не са били единствените жертви. Кира беше причинил още по-голяма злина на Каджикава, чието озлобление бе довело до убийството му. Когато Оиши описа как Каджикава е задвижил вендетата, Сано заподозря, че пазителят също е таял вражда към Кира, който вероятно го е наранил по някакъв начин, но дори не можеше да предположи колко чудовищно е извършеното от него. Дори и след като колегата на Каджикава му разказа, че той е обвинявал Кира за смъртта на сина си, Сано не беше допуснал, че Кира би могъл да въвлече дете в своите живи картини, довели до такива трагични последствия.

Историята на вендетата беше като гоблен с гъсто преплетени детайли. Сано беше отделил много нишки — противоречивите версии на събитията, — преди да разкрие, че четиридесет и седемте ронини не са единствените, които са искали да унищожат Кира.

Имаше и четиридесет и осми отмъстител. Но дори и докато Каджикава държеше острието си до гърлото на шогуна, той изглеждаше най-неправдоподобният отмъстител на света.

— Мислех, че Оиши ще убие Кира и аз ще мога да почувствам, че съм платил на злодея за смъртта на сина ми — изхленчи Каджикава. По фините му черти капеха сълзи. — Не мога да повярвам как се обърка всичко. Единственото, което исках, бе справедливост за моя син.

— И я получи — каза Сано, мислейки бързо, търсейки думи, за да обърне ситуацията. — Въпреки че не одобрявам начина, по който си я получил, мисля, че си направил добре за сина си — синът на човек заслужава отмъщение даже повече, отколкото неговият господар. Ако Сано бе открил, че Кира е направил проститутка от Масахиро, щеше да го убие на мига, вместо да търси друга засегната страна да го извърши. И все пак Каджикава бе направил най-доброто, на което е бил способен. — Кира беше чудовище — заключи той.

— Да! — Каджикава се задъха от облекчение, че Сано го разбира. — Кира заслужаваше да умре! — той заговори в ухото на шогуна. — Ваше Превъзходителство мислеше, че Кира е бил наказан заради кавгата с владетеля Асано, защото той ви направи на глупак. Той направи на глупаци всички, като ги караше да мислят, че е добър, но всъщност беше зла, корумпирана стара змия. Владетелят Асано никога не е казвал това, аз сложих тези думи в устата му, защото са истина!

Шогунът не беше в състояние да чуе нищо. Устата му зяпаше като на риба, изхвърлена на брега, бореща се за последния си дъх. Другите в стаята слушаха безмълвни, неподвижни и безпомощни.

Очите на Каджикава грееха триумфално.

— Ние сложихме край на безобразията му, Оиши и аз! — после потъна отново в нещастие. — Съжалявам, че вкарах Оиши и хората му в беда. Те нямаше да се захванат с Кира, ако не бях аз. Висшият съд ще ги осъди на смърт и това е по моя вина. Съжалявам също и за магистрата Уеда — задавиха го ридания. — Съжалявам за всичко, освен за това, че Кира е мъртъв.

Сано се вкопчи в думите му.

— Да, ти наистина си сложил край на безобразията на Кира. А сега е време да сложиш край и на това, преди да пострада някой друг невинен човек. Пусни Негово Превъзходителство. Излез сам от двореца и се предай.

На лицето на Каджикава се появи копнеж. Сано го разбираше колко много се изкушава да се предаде, колко пламенно се стреми към облекчение.

— Но ако се предам, ще излезе, че съм страхливец. Държах се като страхливец, когато Кира злоупотребяваше със сина ми, а аз си затварях очите. Но повече никога няма да бъда страхливец — той изсумтя, примигва, за да прогони сълзите от очите си, стисна уста и се обърна към Йоритомо:

— Хайде, да вървим.

Йоритомо отново отправи отчаян поглед към баща си и бавно тръгна напред. Той мина през вратата, със смъкнати рамене и склонена глава.

— Не още — бързо каза Сано. — Още не сме свършили разговора си.

— Аз свърших — Каджикава заобиколи Сано. Шогунът беше толкова безчувствен от истерията, тялото му — толкова отпуснато, че той почти го носеше на ръце. — Казах своето. Ще посрещна съдбата си като храбър самурай, какъвто трябваше да бъда, когато синът ми се нуждаеше от мен — заедно с шогуна той последва Йоритомо през вратата.

— Каджикава! — извика Сано.

Отвън, пред стаята, Рейко прошепна припряно през дупката в хартиената стена на Масахиро:

— Освободи баща си! Бързо!

Масахиро скочи с нейната кама в ръка. Вътре в стаята се надигнаха гласове и възклицания. Рейко чу Сано да казва: „Как се отвърза? Откъде взе тази кама?“.

— От мама — каза Масахиро, докато Рейко тичаше по коридора около ъгъла.

— Тя е тук? — от тона му си личеше, че е колкото ядосан, толкова и доволен.

— Да — извика Рейко. Тя стигна до вратата и видя, че ръцете на Сано са вече свободни и Масахиро реже възлите по краката му. — Побързай!

Кръвният приток в крайниците му бе спрял от толкова отдавна, че сега Сано не можеше да стои прав.

Той потръпваше от болка. Янагисава се гърчеше, извиваше и ръмжеше през пояса, запушващ устата му.

Другите замолиха Масахиро да освободи и тях, но нямаше време. Подкрепяйки Сано помежду си, Рейко и Масахиро се повлякоха с мъка през двореца. Сано куцаше и проклинаше. Чуха риданията на шогуна, но двамата с Каджикава бяха далече пред тях. Сано се препъна и падна на колене върху полирания под на коридора, чиито стени бяха украсени с рисунки на борове.

Коридорът на боровете, помисли си Рейко. Точно тук владетелят Асано бе нападнал Кира, точно тук бе започнало всичко.

Рейко и Масахиро помогнаха на Сано да се изправи. Те настигнаха Йоритомо и Каджикава близо до главния вход. Каджикава влачеше шогуна през салона като чувал с репички. Той пищеше всеки пък, когато коленете му се удареха в пода. Каджикава се задъхваше, докато се напрягаше да го повдига и да го влачи напред, и същевременно да държи меча си плътно опрян до гърлото му.

— Чакай! — извика Сано.

Йоритомо стигна до вратата и я отвори. Светлината на деня нахлу вътре. Рейко чу как от тълпата се надигнаха викове, когато Йоритомо изведе Каджикава и шогуна навън. Още един вик долетя зад нея, Сано и Масахиро. Рейко се обърна и видя, че Янагисава куцука по коридора. По някакъв начин той бе успял да се освободи. Докато тя, Сано и Масахиро едва-едва ​напредваха към вратата, Янагисава ги следваше бързо по петите.