Лора Джо Роуланд
Айджин (39)

36. глава

Рейко не можеше да издържа да седи вкъщи и да чака новини. Тя остави Акико на бавачката, запаса кинжала към ръката си под ръкава на кимоното, наметна плаща си и се втурна към двореца. Пасажите бяха претъпкани със стражи и служители, които бързаха в същата посока. Всички бяха чули за бедата, всички искаха да разберат какво става. Сандалите на Рейко се пързаляха по заледените камъни на калдъръма, докато тичаше. Хората се подхлъзваха, блъскаха, падаха. Тя изрита сандалите от краката си и продължи напред. Почти не усещаше студа през тънките си памучни чорапи. Като стигна до двореца, откри там огромна, шумна тълпа. Армията на Токугава сновеше сред групите от чиновници и слуги. Стражите бяха блокирали вратите. Хората протягаха вратове и шумно коментираха.

Рейко се огледа за Сано и Масахиро, но напразно. Тя чу да викат името й и видя детективите Маруме и Фукида да се провират през тълпата към нея. Тя пламенно ги приветства.

— Какво се случи?

— Каджикава е в частните покои на шогуна — каза Фукида.

Обичайно веселото лице на Маруме беше мрачно. — Заплашва да убие шогуна.

Рейко се стисна за гърлото.

— Няма да го направи, нали няма?

— Вече уби Ихара, от Съвета на старейшините — каза Фукида.

— Или по-скоро принуди един от стражите да убие Ихара, докато той притискаше шогуна с меча си — обясни Маруме. — Нареди ни да разгоним всички от двореца, ако не искаме шогунът да умре.

Новината беше толкова ужасна, че Рейко почти не можа да я възприеме.

— Откакто излязохме, няма никаква вест от Каджикава — продължи Фукида. — Затова не знаем какво още се е случило.

— Къде е съпругът ми? — обезпокоено попита Рейко. — Къде е Масахиро?

— При Каджикава и шогуна — каза Маруме. — И Янагисава, Йоритомо и една група момчета и слуги.

Кръвта на Рейко изстина като леда, който обвиваше замъка. Тя затрепери от ужас. Вярваше, че Сано знае как да се пази, но и детето й беше в капана на опасната ситуация, в която вече поне един човек бе убит. А се беше разделила с него в лоши отношения, без почти да си проговорят.

— Не можете ли да направите нещо?

Маруме посочи към стражите.

— Те няма да пуснат никого вътре.

Рейко погледна към армията, която беше безсилна срещу беглеца.

— Трябва да се приберете у дома, господарке Рейко — каза Фукида. — Тук навън е студено, а и нищо не можете да направите.

Но нещо можеше да се случи и Рейко искаше да бъде сред първите, които ще го научат. Когато Маруме и Фукида се обърнаха да поговорят с някакви други мъже, тя се шмугна в навалицата, наобиколила двореца. Не се виждаше нищо друго, освен затворените с капаци прозорци и голите стени. Смеси се с тълпата от жени, момичета, роднини и наложници на шогуна. Те бъбреха и се вълнуваха. Не забелязаха, че Рейко се промъква към сградата. Нито пък стражите. Докато прокарваше поглед по двореца, с отчаяно желание да получи поне някакъв малък знак за това какво се случва вътре, тя забеляза дупката в решетката на сутерена под двореца. Поколеба се, борейки се с изкушението. Майчиният инстинкт надделя над опасността. Рейко застана на колене и се провря през дупката.

* * *

Кръв течеше от тънкия разрез, който Каджикава бе направил в шията на шогуна. Той квичеше като прасетата, които колеха на пазара за дивеч. Очите му бяха отворени толкова широко, че се показваха целите им белтъци. В зейналата му уста Сано можеше да види розово-сивкавия му хранопровод. Ръцете и краката му потръпваха от неволни спазми. Сано беше колкото поразен, толкова и ужасен.

Кръвта на шогуна беше червена като кръвта на всеки друг! Сано бе привикнал да мисли за него като за някакво божество, макар да познаваше много добре всичките му човешки недостатъци. Шогунът, при все че беше слаб и болнав, представляваше някаква константа, някаква доминираща сила в живота му и Сано беше шокиран, като осъзна, че и той е смъртен.

Шогунът докосна врата си. Той вдигна треперещи ръце пред лицето си и видя кръвта по пръстите си. Пое дъх толкова бързо, че се задави. Цветът му стана призрачно бял. От другите хора в стаята се разнесоха въздишки.

Каджикава позираше до шогуна, а мечът му продължаваше да го държи в плен. Изражението му се колебаеше между усмивка като на ухилен череп и извита надолу гримаса на трагична злочестина. Приличаше на актьор, който си е мислил, че е героят в пиесата и току-що е открил, че всъщност е злодеят.

Шогунът затрепери още по-силно. Той се притискаше към платформата, сякаш можеше да потъне в нея и да избегне острието, което всеки миг щеше да прореже дихателната му тръба.

— Помощ! — изпищя той.

— Това е светотатство! — възкликна Янагисава.

Каджикава насочи пръст към него.

— Писна ми от теб! — каза той и тръсна глава към Йоритомо. — Запуши му устата.

— Какво? — Йоритомо се ококори ужасено от новата заплаха.

— Свали си пояса — нареди Каджикава на Янагисава. Двамата с Йоритомо понечиха да възразят. — Или ще довърша шогуна!

Шогунът запищя истерично. Той тропаше с пети по платформата. Разярен, но и уплашен, Янагисава размота пояса си, хвърли го на Йоритомо и коленичи.

— Съжалявам, татко — гласът на Йоритомо трепереше, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Той завърза пояса около устата на баща си.

Янагисава гледаше кръвнишки над червено-черната тъкан, която го задушаваше и не му позволяваше да говори. Сано не посмя да каже нито дума, за да не запушат и неговата уста. Останалите хора в стаята останаха безмълвни, докато шогунът пищеше.

— Завържи му и краката, и ръцете — каза Каджикава. — С твоя пояс.

Той дишаше тежко и пухтеше, по челото му блестеше пот, но беше по-спокоен. Сано му се чудеше — на какво ли се надява да го спаси? Янагисава протегна ръце и крака. Йоритомо му върза глезените.

— Завържи му ръцете зад гърба — нареди му Каджикава.

Преди да разбере какво планира Каджикава, Сано не можеше да формулира никаква контрастратегия. Янагисава легна странично върху платформата, докато Йоритомо му връзваше ръцете. Поясът ги свърза с вързаните му глезени. Сано чакаше, независимо от температурата на напрежението, която бе станала почти непоносима от писъците на шогуна. Крепеше го мисълта, че когато дойде моментът да действа, Янагисава поне този път няма да може да се намеси.

— Когато си готов, завържи и всички останали — каза Каджикава.

Докато връзваше слугите и момчетата, Йоритомо изглеждаше разярен, но и унил и безпомощен без напътствията на баща си. Когато стигна до Сано, той върза възлите със злобно дърпане и много стегнато.

— Разхлаби ги — прошепна му Сано, — за да мога да спася шогуна.

Йоритомо нададе тихичък, презрителен смях.

— Големи приказки!

Той дръпна толкова силно пояса между глезените и китките на Сано, че гърбът му се изви назад. Сано потисна вика си. Наблюдаваше с безпомощен гняв, докато Йоритомо връзваше Масахиро, който храбро понесе болката. Когато свърши, сцената приличаше на търг за риба тон. По пода лежаха пръснати тела, неподвижни като мъртви риби за продан. Устата на хората зееха, отворени сякаш за последен дъх. Сано не издържаше да гледа към Масахиро, чиито очи го молеха да направи нещо. Моментът не беше подходящ.

Може би никога нямаше да бъде.

Каджикава отдръпна меча си от шогуна и му нареди:

— Ставай!

Писъците на шогуна стихнаха и преминаха в скимтене. Той се опита да се изправи, но се заклати толкова силно, че падна на платформата.

— Не мога — изстена той.

— Ставай! — Каджикава тикна върха на меча си в носа на шогуна.

Вперените в острието очи на шогуна станаха кривогледи. Той се надигна на лакти и с мъка успя да застане на краката си. С треперещи колене, размахвайки ръце като вятърна мелница, омазан в собствената си бълвоч, той изглеждаше като пияница, изхвърлен от някоя чайна. Каджикава го хвана изотзад и го обгърна през гръдния кош с лявата си ръка.

— Ще се поразходим извън двореца — той постави острието си на окървавеното гърло на шогуна.

Каджикава планираше да използва шогуна като заложник, за да си осигури път към свободата. Сано си помисли за всичко, което можеше да се обърка и да свърши с убийството на шогуна. Но той видя и проблясък на светлина, възможността, която бе чакал.

Каджикава избута шогуна от платформата. Той скимтеше и се препъваше, краката му бяха омекнали като спагети. Каджикава го хвана здраво и го тласна към Йоритомо, който стоеше зад вбесения си, завързан баща. Младежът кършеше ръце. Брадичката му трепереше.

— Върви пред нас — каза Каджикава. — Когото и да срещнем, кажи му да се маха от пътя ни, защото иначе ще убия шогуна.

Йоритомо отправи отчаян поглед към баща си и тръгна.

— Каджикава сан — успя да извика Сано, надмогвайки растящата болка в извития си гръб. Опита се да не напряга възлите, за да не я усили още повече. — Няма да успееш да се измъкнеш по този начин.

— Защо не? — продължи да напредва Каджикава. — Вече се измъкнах от много неща, без ти дори да се досетиш — но стъпките му се забавиха, докато наближаваше вратата.

Сано се надяваше това да означава, че той иска да бъде спрян.

— Сега вече всички знаят какво се случи. Дворецът е ограден от войски.

— Те няма да ме докоснат, докато държа Негово Превъзходителство.

Шогунът изстена.

— Някой да ми помогне!

Сано се изви по пода и успя да се придвижи достатъчно, за да блокира пътя на Каджикава. Остра болка прониза гърба му. Мускулите му се свиха. Поясът се затегна още по-здраво. Той се задъха.

— Не можеш да ме спреш — Каджикава го заобиколи. — Къде си мислиш, че отиваш? — попита Сано.

— Някъде. На което и да е място, далече от Едо — думите на Каджикава звучаха напълно безнадеждно.

— Явно не си го обмислил добре. Нека ти кажа какво о​ще се случи, ако излезеш вън — поясът се врязваше в плътта на Сано. Пръстите на ръцете и краката му се вдървяваха. — Армията ще те обгради и ще те следва с навсякъде, където отидеш.

— Не искам да умирам! — изхленчи шогунът. — Моля те!

Другите хора в стаята стояха безмълвни и само слушаха. Сано чувстваше, че те разчитат на него. Въздухът вонеше от страха им — страх за всичко онова, което можеше да се случи, ако той не успееше да спаси шогуна. Присъстващите със сигурност щяха да бъдат наказани до един. А после щеше да започне война за контрола върху режима. Погледът на Янагисава хвърляше стрели от омраза, ярост и надежда към Сано.

— Армията няма да ме докосне — Каджикава сумтеше от напрежение, като буташе шогуна напред. — Докато държа Негово Превъзходителство, съм в безопасност.

— Не можеш да висиш непрестанно с меча на шията му — изтъкна Сано. — Рано или късно ще трябва да си починеш. И тогава всичко ще свърши. По-добре се предай сега, докато можеш.

Каджикава изведнъж спря на няколко крачки от вратата. Сарказъм, страх и отчаяние като лукави, злостни призраци играеха по лицето му. Очите му се навлажниха.

— И ти си един всезнайко! Кажи ми тогава: обречен съм, ако продължа, но какво добро ме чака, ако спра?

Сано виждаше, че Каджикава отчаяно иска да бъде убеден да се предаде, но нямаше какво да му се предложи в замяна. А той нямаше да повярва във фалшиви обещания; Янагисава го бе доказал. Сано напрегна въображението си.

— Ти искаше да обясниш защо си направил това, което си направил — каза му той. — Ако излезеш оттук, ще си твърде зает с опити да се измъкнеш от армията — мускулните спазми го мъчеха безкрайно. Гърбът му пукаше. — Това може да е последният ти шанс. Защо не го използваш? Имаш публика по неволя.

Каджикава се поколеба. Сано чу как хората по пода си поемат дъх.

— Когато умреш, ще бъде твърде късно — добави той.

Очите на Каджикава издаваха вътрешната битка между порива да бяга и желанието му да се оправдае.

— Не е ли по-добре да говориш, докато можеш? — придумваше го Сано. Вече не си усещаше нито краката, нито ръцете и знаеше, че Масахиро не е по-добре от него. Чувстваше ужасна вина, която го съкрушаваше. Той беше отговорен за това, че Масахиро е тук. Не беше направил нищо по-добро за сина си от това, което Янагисава бе сторил за Йоритомо или Оиши — за Чикара. — Искаш ли всички да разберат какво се е случило на твоя син?

Гневът на Каджикава пламна отново.

— Не замесвай Цунамори в това.

— Цунамори от самото начало е в центъра на всичко — каза Сано. — Той е причината да манипулираш Оиши, за да извърши вендетата срещу Кира.

— Как разбра?

— Твоят помощник ми каза, че ти си обвинявал Кира за самоубийството му.

Каджикава поклати глава, а от очите му бликнаха сълзи.

— Не искам да говоря за това — той стисна шогуна така здраво, както удавник се вкопчва в своя спасител.

— Разобличи Кира, покажи го такъв, какъвто е бил, чудовище, хранещо се с болката, която е причинявало на другите хора — настоя Сано. — Това е единственият начин да намериш справедливост за сина си.

— Справедливостта бе извършена, когато Оиши уби Кира.

— Не съвсем — каза Сано. — Сметката на четиридесет и седемте ронини е уредена, но твоята ще стои открита, докато историята ти не излезе наяве.

Борбата в очите на Каджикава продължаваше — срамът срещу нуждата от отмъщение. Най-сетне той каза:

— Прав си — гласът му пресекваше от вълнение.

Имам нужда светът да узнае.

* * *

Сутеренът на двореца представляваше студен, тъмен лабиринт, който миришеше на пръст. Водена от светлината, която се процеждаше през отворите на решетката, Рейко пълзеше покрай каменните колони, които поддържаха фундамента на сградата, по грубата земя, която дращеше коленете й, нараняваше ръцете й и раздираше дрехите й. Паяжини висяха от напречните бичмета над главата й и докосваха лицето й. Рейко никога не бе ходила в частните покои на шогуна, но знаеше къде е центърът на двореца. Тя се придвижваше малко по малко, стараейки се да не вдига шум. Никакъв звук не идваше от стаите над нея. Накрая видя петно светлина пред себе си, която идваше от отвор в пода. Чуха се и гласове. Рейко погледна през дупката в стаята отгоре, към тавана, пресечен с кръстосани греди. Дупката беше на място, от което бе махнат някакъв мангал. Рейко усети течение, тъй като затоплената атмосфера в стаята смучеше студен въздух през дупката. Един мъж горе пелтечеше и говореше екзалтирано.

Тук ли бяха Сано и Масахиро?

Едва устоя на импулса да подаде глава през дупката и да надникне в стаята. Но ако Каджикава я видеше, не можеше да се предскаже какво ще се случи.

Рейко запълзя към страничния край на сградата. Бута и дърпа решетката, докато я разхлаби и си направи пролука. Изпълзя изпод двореца и се озова в градината на един от вътрешните дворове, която приличаше на замръзнало море, осеяно с големи скални блокове, подобни на черни айсберги. Тя изкачи стъпалата към една веранда, придвижвайки се странично между завесата от ледени висулки, и се промъкна през вратата вътре в двореца.

Тръгна на пръсти по тъмния коридор. Гласовете я отведоха покрай един ъгъл. Тук коридорът беше залян от светлината на фенерите, която проникваше през хартиено-решетъчните стени. Рейко видя неясни сенки от другата страна. Гласът, който тя реши, че е на Каджикава, пресекваше от ридания. Тя отчаяно искаше да разбере какво става със сина й и съпруга й.

Измъкна камата от ножницата под ръкава си и прободе хартиения панел. Трепна при лекия звук, който издаде острието, докато режеше твърдата, крехка оризова хартия. Сякаш минаха векове, преди да успее да изреже горната част и двете страни на един квадрат, не по-широк от окото й. Обели надолу парченцето хартия и надзърна през дупчицата.

От другата страна имаше стая с празна платформа вдясно. Йоритомо стоеше до отсрещната стена. Раменете му бяха увиснали; на красивото му лице бе изписано нещастие. Окото на Рейко се стрелна вляво, към гласа, който изричаше някакви думи прекалено тихо, за да може тя да ги разбере. Той идваше от нисък, трътлест самурай, застанал с гръб към нея. Сигурно това беше Каджикава. Държеше някого с лявата си ръка и го притискаше към себе си. Тялото му скриваше частично другия човек. Но тя видя цилиндричната черна шапка на главата му. Беше шогунът. Десният лакът на Каджикава беше вирнат нагоре; той държеше меча си опрян в гърлото на шогуна.

Рейко пламна от тревога. Какво беше станало със Сано и Масахиро? Погледът й падна на пода. По него бяха пръснати човешки тела, легнали в разкривени пози. Кръв блестеше в ужасяващо червена локва около едно от телата. Сърцето на Рейко заби с влудяващ ритъм. Мъртви ли бяха всички тези хора? Всички ли беше избил Каджикава?

Тя чу хленч и първо помисли, че идва от нея, но х​всъщност беше от шогуна. Взря се по-внимателно в телата и видя, че ръцете и краката им са вързани с платнени ленти. Очите им мигаха. Лицата им бяха изкривени в мъчителни, болезнени изражения. Всички бяха живи, с изключение на сивокосия мъж, лежащ в кръвта.

Беше Ихара. Не Сано или Масахиро.

Рейко се отпусна облекчено. Тя започна внимателно да разглежда останалите мъже. Някои бяха с подстригани коси и памучни дрехи на слуги. Други бяха много млади — момчетата на шогуна. Рейко не можеше да открие Сано, но разпозна раираното кафяво-оранжево кимоно на едно от момчетата. Именно с него беше облечен Масахиро сутринта.

Той лежеше на една страна, почти с гръб към нея, на около петнадесет стъпки разстояние. Вързаните му китки и глезени бяха изтеглени толкова близо, че гърбът му се бе извил. Той трепереше от болка. Ужасена от гледката на страдащото си дете, Рейко искаше да разкъса стената и да се втурне вътре, за да го спаси. Но ако го направеше, Каджикава можеше да се паникьоса и да убие шогуна. Рейко помисли за четиридесет и седемте ронини. Те е трябвало да избират между дълга си към шогуна и предаността си към владетеля Асано, човека, който е имал по-голямо значение за тях. Рейко можеше да остане бездейна за доброто на шогуна или пък можеше да помогне на сина си.

Тя внимателно проряза дупката още малко, само толкова, колкото да може да говори през нея и същевременно да гледа.

— Масахиро — прошепна тя.

Той не реагира. Не можеше да я чуе. Между тях лежаха други хора. Единият, момче, което беше с лице към Рейко, срещна погледа й. Рейко му изшътка, после прошепна по-силно името на Масахиро. Той трепна, като разпозна гласа й.

— Не гледай към мен — бързо му прошепна тя.

Масахиро застина. Каджикава продължаваше да говори несвързано.

— Ела насам — прошепна тя отново. — Движи се бавно. Не издавай и звук. Масахиро се затърчи и заизвива назад. Другите се преместиха от пътя му. Рейко затаи дъх, уплашена, че Каджикава може да забележи, но той не се обръщаше. Йоритомо, изглежда, също нищо не забелязваше.

Когато Каджикава спря, един глас започна да произнася тихи внушения. Беше гласът на Сано. Каджикава говореше с него. Рейко замалко не припадна от радост, че съпругът й е тук и е жив. Той сигурно бе убедил Каджикава да говори, за да спечели време и да спаси шогуна.

Масахиро се придвижваше към наблюдателния й пост. Рейко чуваше приглушените му, болезнени пъшкания и мекото търкане на тялото му по сламената постелка. Накрая спря до стената, като едва си поемаше дъх. Тя коленичи и изряза друга дупка, като рамка около ръцете и краката на Масахиро.

— Не мърдай.

Тя сряза оранжево-червения пояс, който свързваше китките с глезените му. Гърбът му се отпусна и той въздъхна. Нямаше време да бъде внимателна, като режеше възлите. Острието й направи няколко кървави резки по кожата му. Сърцето й се късаше, докато той устояваше на болката. Най-накрая беше свободен, но остана в същата изкривена поза, сякаш все още е вързан.

— Не мърдай, докато не ти кажа — прошепна Рейко.

— Тя пъхна камата в ръката на Масахиро. — После направи точно това, което ще ти кажа — надяваше се, че ще знае какво да му каже и кога.