Лора Джо Роуланд
Айджин (33)

30. глава

Когато утрото настъпи, Рейко нямаше особено желание да говори с Окару. Тя не искаше да безпокои клетото момиче, още повече че Окару й беше гостенка. Рейко се помота на закуската с децата. Накрая, давайки си сметка, че не може да избегне трудната задача, тя отиде в стаята на Окару.

Там нямаше никого, а външната врата зееше отворена. Рейко пристъпи на верандата, примигвайки на бледата слънчева светлина, обгърнала тялото си с ръце, за да се предпази от студа. Окару клечеше до основата на стъпалата и копаеше с ръце в земята, която бе разчистила от снега.

— Какво правиш? — попита Рейко.

Окару вдигна поглед и отметна кичур коса от подутото си от сълзи лице. Пръстите й оставиха кална следа по бузата й. Тя се усмихна на Рейко.

— Копая дупка. За да заровя ей това — тя посочи към малка кутийка от червен японски лак на стъпалото до нея.

— Какво има вътре? — попита Рейко.

Окару отвори капака на кутията и откри розово хартиено цвете, четка за писане с оръфани косми и кичур от черна и сива коса, вързан със зелен конец.

— Оиши ми купи това цвете. Той изхвърли тази стара четка и аз я прибрах от боклука. Позволи ми да отрежа малко от косата му, за да си я запазя за спомен — тя нежно докосна всеки предмет. — Те са всичко, което ми остана от него.

Жалостта към Окару направи задачата на Рейко още по-трудна.

— Защо е нужно да ги заравяш?

— Защото след това, което се случи с Оиши вчера, не мога да понеса да ги гледам — очите на Окару плувнаха в сълзи. — Спомените болят твърде много. Надявам се, че няма да е проблем, ако заровя кутията тук? Нямам никакво друго място.

— Няма да е проблем.

Окару подсмъркна.

— Благодаря ви — каза тя и приключи с копането, после положи кутията в дупката.

— Трябва да поговоря с теб — каза й Рейко.

— За какво? — ръцете на Окару ръсеха пръст върху кутията.

— За баща ми. Беше нападнат предишната нощ. Пребит е много лошо — Рейко преглътна. — Може да умре.

— Съжалявам — погледна нагоре към нея Окару. — Не знаех.

Проучвайки я внимателно, Рейко видя съчувствие в очите й, но не и знак за фалш.

— Ти знаеше ли, че моят баща е магистратът Уеда? И че той е съдия във Висшия съд, който трябва да реши какво ще се случи на четиридесет и седемте ронини?

— Да. Чух слугите да говорят за това.

Подозрението, което Сано бе повдигнал относно Окару миналата нощ, сега изглеждаше нелепо. Рейко трудно можеше да си представи човек, който да е по-неспособен на опит за убийство. Още повече че Окару не бе излизала извън имението, откакто Рейко я бе довела тук — с изключение на пътуването, за да види Оиши. И все пак Рейко знаеше, че и хора, от които най-малко можеше да се очаква, извършваха престъпления.

— Ядосана ли си на Оиши? — каза Рейко.

Окару притисна и заглади пръста, която покриваше кутията. Ръцете й бяха почернели от калта.

— Предполагам, че да, малко.

— Иска ли ти се да го нараниш, защото той те нарани?

— Не — думите на Окару прозвучаха така, сякаш тази мисъл дори не й бе хрумвала. — Никога не бих го сторила.

— Промени ли си намерението да го спасиш? — попита Рейко. — Искаш ли да бъде осъден на смърт?

Окару я погледна изумено.

— Разбира се, че не. Аз все още го обичам. Въпреки че той не ме обича.

— Молила ли си някого да направи нещо, което да накара Висшия съд да осъди Оиши и приятелите му?

— Не разбирам. Как някой би могъл да накара Висшия съд да направи нещо?

— Като убие моя баща, съдията, който беше водач на фракцията, настояваща за оправдаването на четиридесет и седемте ронини — каза Рейко.

— Аз дори не знаех, че баща ви е искал те да бъдат оправдани — Окару се изправи и изгледа Рейко озадачено. — А даже и да съм искала да го убия, кого бих могла да помоля да го направи? Аз не познавам никого в Едо, освен хората във вашия дом.

— Всъщност познаваш и някой друг в Едо — каза Рейко. — Твоята прислужница. Гоза.

Устата и очите на Окару се отвориха толкова широко, че заприличаха на кръгчета.

— Тя не би…

— Тя ти е много предана. Опита се да удуши Оиши. Защо да спре дотук? Защо да не се погрижи да бъде осъден на смърт?

— Гоза искаше само да ме предпази — извика Окару. — Сега, когато съм в безопасност, защо ще иска да наранява Оиши?

— За да му отмъсти заради това, че ти е разбил сърцето? — предположи Рейко.

— Ако познавахте Гоза, нямаше да мислите така — побърза да й обясни Окару. — Гоза е сирак, като мен. Тя е израснала, чистейки чайните в Миако. Хората все й се подиграваха. Хвърляха камъни по нея и я наричаха с грозни имена. Но тя никога не вдигна ръка срещу тях. Тя наистина е мил човек. Не я интересува никакво отмъщение.

— Може би не заради себе си, а заради теб? — каза Рейко, придържайки се към своята теория. Нейната симпатия към Окару отстъпваше пред една нова, яростна атака на подозрението. — Мисля, че тя би направила всичко, за което я помолиш. Това включва и наемане на престъпник, който да убие баща ми и да обърне Висшия съд срещу Оиши.

— Не съм я молила — негодувание изпълни очите на Окару. — Ние никога не бихме направили нищо, с което да навредим на вашето семейство.

— Къде е Гоза? — попита Рейко. — Нека чуем какво има да каже тя.

Окару изведнъж се стресна.

— Аз… не знам — каза тя.

Рейко си спомни какво и бе казала Чийо за Гоза — че я е забелязала да се измъква навън от къщата. Ужас запълзя в нея. Нима бе дала подслон на хората, които бяха отговорни за раняването на баща й? Нима бе разрушила приятелството си с Чийо заради някой, който се отплащаше за добротата й със зло?

— Кажи ми истината. Дължиш ми поне това — каза Рейко. Съчувствието й към Окару бързо охладняваше. — Заговорничила ли си с Гоза да убиете баща ми?

Макар че лицето й беше олицетворение на страха и нещастието, Окару заговори храбро:

— Не, не съм. Но виждам, че вие не ми вярвате. Мисля, че двете с Гоза трябва да си вървим.

— Никъде няма да ходите. Докато не открия истината, искам да сте на място, на което да мога да ви наблюдавам — Рейко вкара Окару в къщата, повика лейтенант Танума и му каза: — Намери място, в което да я заключиш, а после и нейната прислужница, когато се върне. Пази ги и не ги изпускай от поглед.

* * *

Когато Сано пристигна в имението на клана Хосокава, стражите го насочиха към залата за практикуване на бойни изкуства в казармите. Там тълпа самураи аплодираше двама мъже, които провеждаха двубой. ​Оиши, гол до кръста, облечен в бели шалвари, и синът му Чикара размахваха мечове, въртяха се, хвърляха се напред и се удряха един друг. Отраженията в огледалата на стената следваха движенията им. Залата ехтеше от тяхното сумтене, дрънкането на остриетата, тропането на босите им крака и овациите на публиката. Сано ги наблюдаваше внимателно. Синът бе по-бърз, но бащата се движеше с умение, което явно се дължеше на много голям и дълъг опит, Сано забеляза, че не се фехтуват с дървени тренировъч​ни мечове; остриетата бяха метални.

— Достатъчно — извика той, сложил ръце като фуния се​на устата си.

Виковете на публиката стихнаха. Оиши и Чикара отстъпиха.

— Какво е това? — попита Сано войниците на Хосокава, наредени в публиката. — От вас се очаква да ги охранявате — той посочи Оиши и Чикара. — А ви им давате истински оръжия в ръцете? Пуснете тези мечове — нареди той.

Оиши се подчини с невъзмутимо лице. Чикара предизвикателно изчака един миг, после го последва. Те взеха белите си жакети от закачалката и ги наметнаха на раменете си.

— Те нямаше да наранят никого — раболепно каза един от войниците на Хосокава.

— Точно така си е мислил и Кира, докато не са му отрязали главата — Сано се обърна към Оиши и Чикара. — Искам да поговоря с вас.

— Можем да отидем в моята квартира — каза Оиши.

Двамата с Чикара отведоха Сано в стаята за гости в главната къща. Тя беше обзаведена с инкрустирани със злато шкафове от тиково дърво, подобно бюро в издигната на подиум работна ниша, бродирани паравани и гоблен с изрисувани водни птици, кацнали край река. От вградените в пода мангали се излъчваше топлина. Разкошната квартира беше още едно доказателство за добронамереността на клана Хосокава към ронините.

Оиши постави копринена възглавница пред нишата, в която имаше калиграфски ръкопис, окачен над клонче зеленика, поставено в черна керамична ваза.

Сано коленичи на възглавницата, на почетното място. Оиши се настани срещу него, а Чикара — до вратата. Атмосферата беше нажежена, сякаш бойният заряд от залата за практикуване на бойни изкуства се бе пренесъл тук. Баща и син стояха в очакване, с еднакво смръщени физиономии.

— Възникна проблем във Висшия съд — каза Сано.

— Един от съдиите беше нападнат и пребит предната нощ. Той е в безсъзнание. Друг съдия бе ранен в метеж.

— Сано беше проверил какво е състоянието на министър Мотоори и знаеше, че кракът му е счупен. — Съдът отложи издаването на присъдата. Вие сте в безопасност за известно време.

Чикара издаде облекчението си с въздишка. Оиши каза равнодушно:

— Така и чухме.

— Откъде? — попита Сано.

— Нашите домакини са така добри да ни носят новините от града — каза Оиши.

— А те казаха ли ви и че пребитият съдия е моят тъст?

— Споменаха го.

— А споменаха ли и че Висшият съд е разделен на две по въпроса дали трябва да живеете, или да умрете?

— Не — смръщената физиономия на Оиши придоби озадачено изражение. — Откъде биха могли да го знаят? Заседанията на Висшия съд са тайни.

— Защо задавате тези въпроси? — остро запита Чикара.

— Внимавай как се държиш! — скастри го Оиши.

— Защо трябва да внимавам? — Чикара се ухили срещу Сано напук на страха, който се виждаше в очите му. — Хората на Хосокава ни донесоха някои новини и за вас… Вие сте изпаднали в немилост пред шогуна. Никой не го е грижа какво мислите.

Наглостта му жилеше. Сано овладя гнева си.

— Теб трябва да те е грижа. Това, което мисля аз, ще повлияе на моето разследване, което пък може да повлияе на Висшия съд в една или друга насока.

— Въпросът на сина ми беше уместен — каза Оиши.

— Значи вашият тъст е бил пребит: какво общо има това с нас?

— Искам да знам дали вие двамата и хората ви сте отговорни за това? — каза Сано.

— Как бихме могли? Ние сме под арест през последните пет дни.

— Какво още бяха така добри да направят за вас хората на Хокосава, освен да ви носят новини?

Оиши застана нащрек — той излъчваше неподвижност, като дърво, когато вятърът замира и клоните му спират да се люлеят.

— Не схванах мисълта ви.

— Помоли ли някой от тях да удължи живота ви чрез нападение над Висшия съд? — попита Сано. — Те ли наеха разбойник, който да убие моя тъст? Или те пуснаха да излезеш, за да го извършиш сам?

Оиши се обърна, масажирайки челюстта си. Това беше същата реакция, която Сано видя, когато му каза, че любовницата му е в града. Сега Оиши изглеждаше дори още по-объркан в резултат на отправеното му обвинение. Може би беше невинен и идеята, че някой може да го смята за виновен за нападението, дори не му бе идвала наум. Или може би беше виновен, но разчиташе никой да не направи връзка между него и престъплението, защото се е случило, докато е бил затворен.

— Не съм ги молил — Оиши говореше бавно, сякаш печелеше време, за да премисли. — Дори и да бях, те нямаше да го направят. И не са пускали нито мен, нито някой друг да излезе навън.

Васалите на Хосокава, които бяха фанатични последователи на Бушидо и се прекланяха пред затворниците, може и да бяха помислили, че си струва да се рискува с последствията от убийството на важен служител като магистрата Уеда. Сано не бе готов да изостави теорията си, особено след като усещаше, че Оиши крие нещо ново.

— Баща ми не е уредил нападението — Чикара се придвижи, за да застане до Оиши.

— Тогава може би ти си го направил — каза Сано.

— Аз? — Чикара отстъпи назад от изненада и уплаха. Той погледна към Оиши.

— Той също не го е направил — Оиши вдигна ръка, като бариера между Сано и сина си.

Сано си спомни как направи същия жест, когато Масахиро се бе опитал да изтича на улицата, по която препускаше група самураи.

— Ако сте виновни, по-добре си признайте — каза той, — или ще откарам Чикара в замъка Едо и ще го изтезавам, докато си признае.

Макар и явно смутен от заплахата, Оиши заяви:

— И двамата сме невинни — той се изправи. — И приключихме с този разговор.

Сано също се изправи. Блъфът му не мина.

— Още не сте се отървали от мен. Ако открия, че вие двамата или някой от вашите приятели е отговорен за нападението над моя тъст, ще екзекутирам цялата ви глутница, дари и ако Висшият съд ви оправдае за вендетата.

Докато излизаше от стаята, той с изумление си припомни, че съвсем наскоро гледаше на четиридесет и седемте ронини като на образцов пример за Бушидо и се отнасяше с уважение към тях. Сега ги подозираше в опит за убийство на свой роднина. Дори да и бяха невинни, той бе убеден, че вендетата е довела до нападението над магистрата Уеда и следователно те бяха отговорни индиректно за него. Ако наистина бяха виновни, той щеше да получи кръвта им и своето собствено отмъщение.

* * *

След като обмисли добре разговора, който бе подслушал да водят родителите му през нощта, Масахиро реши какво да направи.

Щеше да проведе свое собствено разследване на ​нападението над дядо си.

Първата стъпка беше да се разпита заподозреният.

Сърцето му подскачаше, докато отиваше към стаята на Окару. Толкова много желаеше да я види, но също толкова му се искаше и да открие дали е замесена в нападението. Надзърна през отворената врата и видя, че тя не е там. Постелките лежаха накуп върху пода. Една слугиня стоеше пред шкафа и вадеше оттам дрехи.

— Къде е Окару? — попита Масахиро.

— Майка ви я премести в помещенията за прислугата. Тя не желае присъствието й толкова близо до вашето семейство.

Масахиро усети как го пробожда лошо предчувствие.

— Защо не?

— Тя мисли, че Окару може да има нещо общо с нападението над магистрата Уеда.

Ако майка му мислеше, че Окару е виновна, то тогава тя най-вероятно наистина беше виновна. Сърцето на Масахиро се сви.

— Лейтенант Танума охранява Окару — добави прислужницата.

Дотук с плановете на Масахиро да я разпита. Не можеше да го направи пред лейтенант Танума, защото той щеше да каже на майка му, която вероятно нямаше да одобри. Беше време за втората стъпка в неговото разследване.

— Можеш да си вървиш — каза той на прислужницата.

— Майка ви ми каза да преместя вещите на Окару в новата й стая.

— Върни се по-късно — каза Масахиро.

Той беше синът на господаря. Прислужницата излезе. Масахиро се поколеба, чувствайки вина, защото си пъха носа тук, и страх от това, което можеше да открие. Предпазливо започна да рови в кимоната на пода. От тях се разнасяше сладкото ухание на Окару. Той вдигна една роба и зарови лице в меката тъкан със светли цветни мотиви. Смути се и я пусна, сякаш беше от огън. Не откри нищо подозрително сред дрехите, обувките и няколкото лични вещи на Окару, оставени в дясната страна на шкафа. Разгледа внимателно една кукла с нащърбена порцеланова глава. Момиче, което все още обича куклите, не би могло да е престъпница, нали така?

Масахиро застана пред лявата част на шкафа. Тук дрехите и шалварите бяха спретнато сгънати, платът им беше здрав, цветовете им — сивкави. Сигурно принадлежаха на слугинята на име Гоза. Всички бяха в мъжки стил. Масахиро започна да претърсва шкафа. Изведнъж се натъкна на един вързоп, поставен най-долу. Беше кафяво кимоно, увито около чифт сиви шалвари, вързано с въжен шнур. И двете бяха изцапани с твърди, червеникавокафяви петна.

Лошо предчувствие обхвана Масахиро.

Петната бяха от засъхнала кръв.

В този момент зад гърба му се разнесе висок, ядосан женски глас.

— Какво правиш?

Масахиро извика от изненада. Той пусна дрехите и удари болезнено лакътя си в шкафа, докато се обръщаше.

Пред него стоеше Гоза, със стиснати юмруци, с дивашко изражение на мустакатото лице.

— Аз просто търсех… — заекна Масахиро.

— Какво търсеше? — Гоза се надвеси над него, притискайки го към шкафа.

Масахиро си спомни, че това е неговата къща, че той е детектив и че той е този, който трябва да задава въпросите. Грабна дрехите, които беше изпуснал, и ги тикна в лицето на Гоза. Тя отстъпи.

— Откъде е тази кръв? — попита той, отдалечавайки се от шкафа.

Очите на Гоза бяха като на свиня, малки, присвити и гузни, потънали в дебелата плът на широкото й лице.

— Не е твоя работа — каза тя и сграбчи дрехите.

— Трябва да отговориш — каза Масахиро. — Или ще доведа баща ми и тогава ще можеш да кажеш на него.

Свинските очички светнаха от страх и омраза.

— От разкървавен нос е.

— Чий нос? На моя дядо? Ти ли го преби?

— Тъпо хлапе — каза Гоза. — Нищо не разбираш.

— Къде беше предната нощ? — настоя Масахиро.

— Тук. В къщата.

— Не, не си била тук — презрително каза Масахиро. — Вече питах охраната. Те казаха, че си излязла и си се върнала чак на сутринта. Къде беше наистина?

Гоза измърмори една ругатня. — Бях навън.

— Навън, къде навън? Какво прави навън?

Мръсен, хитър блясък се промъкна в очите на Гоза.

— Харесва ли ти Окару?

Масахиро се стъписа от внезапния обрат на разговора. Първият му импулс беше да излъже, вместо да каже на Гоза да си гледа работата.

— Не.

— Не, харесваш я — Гоза го гледаше със самодоволно презрение. — Видях как я гледаш. Ти я желаеш, също както всички останали мъже.

С пламнало от притеснение лице, Масахиро успя само да поклати глава. Ако Гоза знаеше какво чувства към Окару, кой ли още можеше да знае?

Гоза го сграбчи за пазвата на кимоното и го придърпа близо до себе си. Масахиро беше толкова слисан, че не се сети да се съпротивлява.

— Слушай, тъпо хлапенце — каза Гоза. — По-добре не казвай на никого какво си открил — Масахиро се отдръпна от горещия й, кисел дъх. — Ако го направиш, ще вкараш в беля не само мен. А също и Окару. Защото аз съм нейна слугиня. Каквото и да съм направила, направила съм го, защото тя ми е казала. Ще бъде арестувана и убита. И това ще стане по твоя вина.

Докато Масахиро стоеше зяпнал от ужас, подът в коридора проскърца под нечии стъпки.

— Току-що видях Гоза, влезе тук — чу се гласът на една от слугините.

Гоза пусна Масахиро и отстъпи назад от него точно в момента, в който слугинята и един от пазачите влязоха в стаята.

— Повече не ти се позволява да стоиш тук — каза пазачът на Гоза. — Ела с мен.

Гоза хвърли предупредителен поглед на Масахиро.

— Помни какво ти казах!

Преди тя и пазачът да напуснат стаята, Масахиро зърна две груби черни татуировки на китките й.

* * *

Новата стая на Окару беше в малка бърлога в слугинските помещения, в пристройка близо до кухнята. Лейтенант Танума се беше облегнал на стената в коридора и я охраняваше. Преди да напусне имението, Рейко отиде да нагледа своята затворничка. Окару беше коленичила на поставения върху дървен палет дюшек, с лице вдигнато към слънчевата светлина, която проникваше през хартиените панели на решетестите прозорци. Когато видя Рейко, очите й се изпълниха с надежда и молба. Рейко затвори вратата, придърпа плътно плаща около себе си и напусна слугинските помещения. По пътеката към къщата срещна Чийо.

Тя тръгна в крак с Рейко и изказа на глас това, което и двете си мислеха.

— Тя ли го е направила?

— Не знам — отговори Рейко. — Но не мисля, че е.

— Трябва да кажа, че и аз също не го мисля — каза Чийо. — Когато за първи път се срещнахме с Окару, изпитах недоверие към нея, но не мога да повярвам, че е способна предумишлено да навреди някому.

Чувство за вина мъчеше Рейко.

— Ако тя няма нищо общо с нападението над баща ми, то тогава аз съм жестока, задето я третирам по този начин — подозрението предизвика изблик на гняв. — А ако има, тогава никога няма да си простя, че съм я довела в семейството си.

Чийо не й каза, че я е предупредила да не се забърква с Окару. Вместо това се опита да я успокои.

— Ти не би могла да знаеш какво ще се случи на баща ти. Вината не е твоя, дори и Окару да го е направила. Ти се опитваше да помогнеш на някого, който е в беда. И може би Окару е невинна.

Дори и да беше така, тя определено бе отворила вратата към куп проблеми. Без нейната история за Оиши и вендетата, разследването на Сано нямаше да вземе такава насока. Магистратът Уеда може би нямаше да бъде нападнат.

— Права си — каза Рейко. — Убиецът може да е някой, който е имал зъб на баща ми. А ако е бил нает от някого, има и други хора, освен Окару, които биха могли да го направят. Ще отида да видя съпругата на Оиши и госпожа Асано.

Двете с Чийо стигнаха пред вътрешния двор, където я чакаха паланкинът с носачите и телохранителите й.

— Да дойда ли с теб? — попита я Чийо.

— По-добре е да отида сама — Рейко се нуждаеше от време, за да помисли.

Двете сковано си взеха довиждане. Рейко се качи в паланкина си, осъзнавайки с нещастие, че бе наранила чувствата на Чийо. Дори и да не беше виновна, Окару бе застанала между тях двете.

* * *

Докато се отдалечаваше с коня си от замъка Едо, Хирата проучваше списъка на рецидивистите. Техните адреси бяха пръснати из целия град. Нямаше да има време да потърси Тахара, Китано и Дегучи. Сега, след като бе преспал и премислил срещата си с тях, тя му се струваше нереална, а целта на тяхното общество му изглеждаше като шега. Магически ритуали за повлияване на съдбата, хайде бе!

Той погледна назад към двореца, където Тахара бе хвърлил клона, и изсумтя. Какво си мислеха, че ще се​ случи, тези хора? Че хълмът под замъка Едо ще избухне като вулкан?

Единият рецидивист, на име Гензо, живееше близо до ковашкия квартал, докъдето дошинът бе проследил нападателя на магистрата Уеда. Хирата яздеше по тесен сокак. Между портите в краищата му имаше къщи с евтини квартири — порутени, двуетажни постройки, свързани една с друга. Една жена излезе от стая на долния етаж и лисна ведро с мръсна вода върху калния сняг. Горните етажи бяха опасани от балкони. Пушеците от ковашките работилници замърсяваха въздуха със сажди.

Един мъж излезе на балкона си. Имаше рошава черна коса; сивото му кимоно беше опънато на яките рамене. Той огледа улицата, прозя се и се почеса по главата. Хирата видя двете черни татуировки на ръцете на мъжа и в същия миг усети мрачната червеникава аура с блестящи искри, енергията, която издаваше слабост и жестокост. Комбинацията на детективската работа на Рейко и свръхестествените сили на Хирата бяха довели до извършителя.

Мъжът обърна главата си към Хирата. Подпухналите му очи подсказаха, че е схванал какво става, макар двамата да не се познаваха. Рецидивистите надушват закона веднага щом го видят да идва подире им. Той се втурна в стаята зад балкона. Хирата смушка коня си в галоп към къщата, изправи се на седлото и скочи. Хвана се за дървения парапет на балкона и се изтегли нагоре. Връхлетя в стаята, която тънеше в безпорядък — леглото бе неоправено, а на пода се търкаляха купчини дрехи и лък с колчан стрели. Никъде не се виждаше и следа от мъжа. Хирата чу стъпки надолу по стълбите. Прелетя през завесата на вратата до тясната, сумрачна стълбищна площадка. Взе стъпалата с един скок и видя мъжа да тича през вътрешното дворче. Сграбчи го за рамото точно преди да стигне до портата. Мъжът се обърна, очите му бяха разширени от ужас: не можеше да повярва, че преследвачът му го е хванал толкова бързо. Хирата стисна един нерв в рамото му. Мъжът се сгърчи, виейки от болка.

— Кой си ти? — той се стисна за ръката, която трепереше в спазми. — Какво искаш от мен?

— Не се бой — увреждането не е трайно. Името ми е Хирата.

Мъжът зяпна. Той очевидно познаваше репутацията на Хирата.

— Какво искаш?

— Ти ли си Гензо, осъждан два пъти за покушение?

— Да. Но оттогава не съм вършил нищо нередно.

— Преди една нощ ти си нападнал трима души — каза Хирата. — У бил си двама от тях и си пребил третия така лошо, че и той може да умре.

— Как разбра, че аз съм го направил?

Гензо беше толкова сащисан, че дори не помисли да отрече обвинението. Объркването, страхът и болката го накараха да издаде вината си.

— Няма значение — Хирата хвана Гензо за незасегнатата ръка и го повлече. — Арестуван си.

Докато извеждаше Гензо от вътрешния двор на улицата, Хирата погледна към замъка Едо. Изглеждаше си както винаги, с димната пелена по хълма, с белите си стени и с блестящите под слънцето керемидени покриви. Все още нищо не се бе случило, поне доколкото Хирата можеше да твърди.