Лора Джо Роуланд
Айджин (31)

28. глава

Портата на замъка Едо пропусна цяла орда чиновници на коне и в паланкини, ескортирани от слуги и войници. Сред тях бяха и съдиите от Висшия съд. Инспектор генерал Накае, яхнал коня си, водеше своите колеги, които също бяха на коне, с изключение на стария министър Мотоори, когото носеха в паланкина му.

Някой извика:

— Минава Висшият съд! Хей, кога ще осъдите тези четиридесет и седем престъпници на смърт?

Накае видя, че движението се забавя, тъй като хората се обръщаха да погледнат съдиите и да чуят техния отговор. Надигнаха се викове, идващи от пътуващи амбулантни търговци, просяци и други хорица от простолюдието, които винаги се шляеха пред замъка. „Висшият съд ли? Къде?“, „Те не са престъпници, те са герои! Те трябва да бъдат оправдани!“.

Гражданите се спуснаха срещу чиновниците, притиснаха ги и спряха движението. Нетърпеливи, обезумели лица подскачаха под Накае и другите самураи на коне. Чуваха се викове „Оправдаване!“, „Осъждане!“. Накае усети, че паланкинът на министър Мотоори се блъска в лявото му рамо, докато натискът от тълпата се усилваше. От дясната му страна нечий друг кон се притискаше в неговия. Той почувства пристъп на паника.

— Разгонете тези хора, преди някой от нас да пострада! — извика той на войниците си.

Войниците пуснаха конете си срещу тълпата, крещейки: „Марш назад!“

Тълпата продължи да настъпва, макар че някои хора сред нея запищяха от страх. Накае видя как един просяк, който падна долу, беше смачкан. Някаква жена като обезумяла вдигна бебето си на ръце, над притискащите се тела, които напираха към съдиите.

— Спрете! — извика Накае.

Паланкинът на министър Мотоори застрашително се заклати и той запищя. Носачите му с мъка го удържаха. Започна бой между тълпата и войниците. Висшият съд беше приклещен като в капан сред избухналия метеж.

* * *

В ранната привечер Сано се върна в дома на магистрата Уеда. Той откри Рейко седнала до постелята на баща си. Докторът проверяваше на различни точки пулса на магистрата, който все още бе в безсъзнание.

— Има ли някакво подобрение? — попита Сано.

— Дойде в съзнание за няколко минути сутринта — каза Рейко. Лицето й беше измъчено и изпито, а под очите й имаше тъмни сенки.

— Какви са изгледите? — обърна се Сано към доктора.

— Трудно е да се каже. Може би има кървене вътре в черепа. Има опасност мозъкът му да остане перманентно увреден. Ако не дойде в съзнание следващите няколко дни…

Очите на Рейко се навлажниха. Сано потупа ръката й. Искаше му се да може да й предложи по-голямо успокоение.

— Трябва да отидете у дома си при децата си и да си починете — каза докторът на Рейко.

Сано се съгласи.

— Нали ще ни уведомите, ако има някаква промяна?

— Разбира се — отговори докторът.

Рейко докосна рамото на баща си.

— Ще се върна утре, татко — каза тя и остави Сано да я изведе от стаята.

По обратния път към замъка Едо Сано яздеше редом с паланкина й през студените улици. По портите горяха запалени фенери, пушекът забулваше луната. Детективите Маруме и Фукида ги следваха заедно с войниците му.

— Има ли някакъв напредък в търсенето на нападателя? — попита Сано.

— Не знам — каза Рейко. — Хирата сан така и не се върна.

Сано също беше изненадан, че няма вести от Хирата.

— Ти научи ли нещо? — попита Рейко.

Сано й каза теорията си за съществуването на евентуална връзка между нападението над баща й и казуса на четиридесет и седемте ронини.

— Съдиите от Висшия съд твърдят, че са невинни. И Янагисава казва, че е невинен — обвиненията на Янагисава бяха оставили гнояща рана в Сано. Той се срамуваше да каже на Рейко какво му беше казал негодникът, уплашен, че думите са верни. — Проверих всичко с моите шпиони. Няма признаци Янагисава да е наредил нападението над баща ти, и все пак той си остава моят фаворит сред заподозрените.

— Ако го е направил той, ще го убия — лицето на Рейко, надничащо от прозорчето на паланкина, излъчваше свирепа ожесточеност.

Янагисава наистина трябва да се моли да не попада в нейните ръце, помисли си Сано.

— Разпитах из замъка, за да разбера дали не е изтекла някаква информация от Висшия съд. Но дори и най-големите всезнайковци явно не бяха чули нищо за мненията на съдиите. Поверителността на съда не е нарушена, поне доколкото аз мога да кажа. После отидох на мястото на нападението и потърсих свидетели — Сано и детективите бяха чукали на всяка врата, за да разпитат всеки, който живееше зад нея. — Някои хора чули викове миналата нощ, но никой не каза нищо повече.

Никой от хората, с които беше говорил, не спомена да е бил разпитван и мнозина бяха изненадани, като чуха за нападението. Не трябваше ли Хирата да ги е разпитвал, когато беше ходил по-рано на местопрестъплението? И къде всъщност беше Хирата?

— Аз имам някаква информация — Рейко му предаде думите на баща си за татуировките, които бе видял на ръцете на нападателя. Тя показа на Сано списъка си.

— Взех тези имена на рецидивисти от регистрите на Съда.

— Това е най-добрата новина за днес — Сано беше много доволен от инициативата на Рейко. — Но не мога да повярвам, че нападението се свежда до някакъв дребен престъпник, който има зъб на баща ти.

— Нито пък аз, особено сега, след като чух твоята теория. Може би рецидивистът просто е бил нает от някой друг.

Като наближиха замъка Едо, Сано чу крясъци и видя тълпата, струпана отвън, пред вратата. Крясъците звучаха гневно и се смесваха с болезнени викове. Над главите на войниците, които се биеха с ордата селяни, се поклащаха паланкини.

— Чакай тук — каза Сано.

Той остави Рейко на телохранителите й и заедно с войниците си препусна към метежа. Войските пред замъка извадиха мечовете си срещу селяните. Един младеж се свлече с посечена глава. Хора, паднали на земята, пищяха, докато тълпата ги газеше.

— Назад! Всички да си вървят по къщите! — извика Сано и подбра селяните. Войниците му започнаха да ги разпръскват със заплахи, размахвайки мечовете си.

— Помощ! — викаше министър Мотоори от паланкина си.

До него бяха инспектор генерал Накае и владетелят Набешима на конете си. Набешима размахваше меча си. Накае викаше, пазейки се от ударите на приятеля си. Докато Сано си проправяше път през тълпата, за да спаси Висшия съд, носачите на министър Мотоори паднаха. Паланкинът също падна и се разби.

— Отворете вратата! — извика някой над суматохата. Беше Хирата. Застанал на покрива на портата, той викаше на часовите да пуснат чиновниците вътре в замъка. Часовите не му обърнаха внимание. Те стояха с гръб към портата, удържайки тълпата отвън.

Хирата скочи вътре и я отвори. Докато служителите се стичаха вътре, Сано и войниците му разпръснаха останалата част от тълпата. Останалите чиновници и техният антураж побягнаха вътре в замъка. Сано се огледа.

Алеята бе обсипана с трупове. Стенания се носеха от хората, които лежаха ранени. Паланкинът на министър Мотоори беше напълно разбит. Сано скочи от коня си и започна да маха парчетата, за да стигне до стария човек. Министър Мотоори се беше свил на земята и пищеше пронизително от болка. Слугите го внесоха в замъка. Сано нареди на часовите да доведат лекари за ранените, после ескортира паланкина на Рейко през вратата.

— За какво беше всичко това? — попита тя.

— Ще разбера — каза Сано.

След като я остави в безопасност у дома, Сано заедно с Хирата се присъедини към съдиите от Висшия съд. Дванадесетте мъже се бяха скупчили един в друг в караулното помещение, невредими, но треперещи.

— Какво се случи? — попита Сано.

— Точно напускахме замъка и тези главорези се нахвърлиха върху нас. Искаха да ни кажат каква според тях трябва да е нашата присъда. Започнаха метеж — инспектор генерал Накае беше бесен. — Можеше да бъдем убити.

Интендантът Огивара се огледа и преброи присъстващите.

— Къде е министър Мотоори?

Сано обясни, че Мотоори е бил ранен.

— Двама от нас вече са извън строя — ужасено каза полковник Хитоми. — По-добре ще е да не напускаме замъка, докато не се уреди случаят с четиридесет и седемте ронини — каза владетелят Набешима. — Но ще трябва да отложим произнасянето на присъдата, докато министър Мотоори и магистратът Уеда се оправят и могат да се присъединят към нас.

Останалите съдии се съгласиха, макар че се оплакаха от неудобството да живеят едва ли не в нелегалност. Сано си даде сметка, че ако министър Мотоори е сериозно ранен, двама от съдиите, които бяха „за“ оправдаване на четиридесет и седемте ронини, отпадаха от съда. Така можеше по-лесно да се стигне до консенсус. Но с оглед на метежа, нямаше изгледи проблемите да се решат от осъдителна присъда. Сано съжаляваше съдиите: те бяха в не по-малко рискова ситуация от него самия. Една непопулярна присъда можеше да донесе гибел и за тях. Но бъдещето щеше да покаже. Засега Сано видя шанс да изясни един въпрос.

— Казвали ли сте на някого за разискванията на съда? — попита той съдиите.

— Определено не — каза интендантът Огивара. Другите също поклатиха отрицателно глави.

Всички изглеждаха обидени, защото Сано беше предположил, че са нарушили правилото за поверителност. Ако наистина не бяха го направили и ако неговата теория, че някой се опитва да повлияе на присъдата чрез убийството на магистрата Уеда, бе вярна, то тогава кръгът на заподозрените за нападението се ограничаваше единствено до него самия, Янагисава и съдиите. И Сано си знаеше кой все още е неговият предпочитан заподозрян.

В този момент влезе един пратеник и пристъпи до Сано.

— Извинете ме, но шогунът иска да ви види. Незабавно.

* * *

Сано и Хирата намериха шогуна в спалнята му. Той седеше облегнат на куп възглавници, навлечен в подплатени с кожи копринени одежди, с боси крака, потопени във ведро с гореща вода. Около главата му​ беше увита кърпа. Зъбите му неистово тракаха. Цветът на кожата му беше сив като пепел. Йоритомо се суетеше тревожно край него, докато докторът приготвяше силен медицински чай.

— Какво има, Ваше Превъзходителство? — попита Сано.

— Току-що получих, ъъъ, най-ужасния стрес в моя живот — шогунът едва дишаше. — Излязох на разходка покрай стените и… — докторът поднесе чашата с чай до устните му. Той отпи и се закашля.

Сано беше изненадан, защото шогунът много рядко излизаше навън в студени дни.

— Както е правил Негово Превъзходителство навън? — попита той Йоритомо.

Йоритомо удостои Сано със злостен поглед.

— Негово Превъзходителство иска да знае повече за това, което се случва извън замъка. Бяхме горе, в наблюдателната кула до главната порта, за да огледаме града, когато чухме някаква суматоха. Погледнахме надолу и видяхме…

— Тълпа, която се опитваше да се промъкне в моя замък! — възкликна шогунът, плюейки чай навсякъде. — Бях толкова ужасен, че почти припаднах.

— Видях те там! — обвинително каза Йоритомо на Сано.

— Това е гражданска война! Това е посегателство срещу мен! — простена шогунът. — Най-лошият ми кошмар.

— Посъветвах Негово Превъзходителство да изпрати да те доведат — каза Йоритомо на Сано. — Помогни му да разбере, че това не е гражданска война и той не се намира в никаква опасност — враждебността му към Сано беше равна на загрижеността му за здравето на неговия господар и за собственото му благополучие.

— И тъй като се намираше там, обясни каква беше цялата тази сцена отвън.

— Сано сан не приема заповеди от теб — каза Хирата.

Сано хвърли на Хирата поглед, който трябваше да го предупреди да не започва кавга с Йоритомо. Не му трябваха повече проблеми от тази посока. Той изложи редактирана версия на случилото се.

— Има огромен обществен интерес към случая на четиридесет и седемте ронини. Хората чули, че Висшият съд напуска замъка, и искаха да хвърлят едно око на съдиите. Станаха прекалено нетърпеливи и започнаха да напират.

— Не е война значи — облекчено каза шогунът.

— Не бяха ли ранени много хора? — попита Йоритомо. — Видя ми се, че беше истинско меле.

— Някои бяха ранени — призна Сано. — Министър Мотоори падна.

Шогунът отново се разтрепери от страх и тревога.

— Ах, клети мой стари приятелю! И какво ще стане с мен? Тези бандити все още ли са там?

— Не, Ваше Превъзходителство — каза Хирата. — Всичко е приключено. Вие сте в безопасност.

— Е, ами добре тогава — шогунът въздъхна и се отпусна на възглавниците си. Той махна с ръка, за да отпрати доктора. — Ти можеш да си вървиш. Чувствам се много по-добре.

— Това се случи заради аферата с четиридесет и седемте ронини — каза Йоритомо. — Със сигурност ще има още проблеми, докато казусът не се уреди. И знаете ли защо още не е уреден, Ваше Превъзходителство? — той пусна жестока, заслепяваща усмивка на Сано. Същинско младо превъплъщение на баща си.

— Защо не е? — предпазливо попита шогунът.

— Защото Сано сан трябва да разследва случая за Висшия съд, а не е осъществил никакъв напредък — каза Йоритомо. — Следователно метежът е по негова вина.

Сано си помисли, че даже и Янагисава нямаше да се справи по-добре с хвърлянето на вината върху него.

— Метежът не е ничия вина. Беше инцидент.

— Сано сан разбута тълпата и я обузда — каза Хирата. — Той защити Ваше Превъзходителство.

— Ако си беше изпълнил задълженията, метежът нямаше да избухне — настоя Йоритомо. — Докато той се мотае, може да избухне нов метеж. Следващия път тълпата може и да проникне в замъка.

— Милостиви богове, не! — шогунът сграбчи ръкава на Йоритомо. — Какво трябва да направя?

— Трябва да се отървете от Сано сан — директно каза Йоритомо. — Не чакайте присъдата за четиридесет и седемте ронини. Отпратете го веднага.

— Може би трябва да го направя — шогунът говореше с необичайна твърдост.

Звънът на съдбата отекна в Сано. Беше ли дошъл най-накрая денят, в който той нямаше да може да избегне наказанието? Наближаваше ли моментът, след който вече никога нямаше да види семейството си? В същото време Сано беше извън себе си от ярост. Ето докъде го доведоха четиринадесет години вярна служба на шогуна! Той чувстваше, че никога досега не му е било по-трудно да приеме и понесе Бушидо. Гневът вдъхна на Сано дързостта да рискува, вместо да се втурне да усмирява шогуна и да печели благоразположението му.

— Ако искате да си замина, мой дълг е да го направя — каза Сано. — Ще напусна още преди денят да е свършил. Тогава ще можете да си намерите някой, който да разчисти бъркотията, създадена от четиридесет и седемте ронини, и да решава другите проблеми, които обикновено аз решавах за вас — той говореше бавно, за да даде на шогуна време да осъзнае последствията от изпращането му в изгнание. — И всеки ще разбере, че сте ме наказали за нещо, което Йоритомо е вменил в моя вина, въпреки че не е така.

— Ъъъх. Амми, ъъъ… — шогунът се сви в одеждите си, като пъдпъдък, криещ се в тревата от ловец. Да загуби човека, на когото винаги бе разчитал, беше твърде много за шогуна, който никак не обичаше да мисли, че е бил манипулиран. — Струва ми се, че това, ъъъ, не е точно това, което искам — той извърна гибелен поглед към Йоритомо.

Сано си пое дъх. Хирата скри усмивката си. Лишен от бащиния си талант за бърз ответен удар, Йоритомо запелтечи. Лицето му почервеня от яд и той сърдито излезе от стаята.

— Какво му става? — попита шогунът.

— Не знам — Сано реши, че е най-добре да бие отбой и да се омете, преди шогунът да си е променил мнението за пощадяването му. — Ако Ваше Превъзходителство не възразява, ние ще се върнем към разследването.

— Много добре — каза шогунът. Докато Сано и Хирата излизаха, той извика подире им: — И ако този, ъъъ, случай с четиридесет и седемте ронини не бъде разрешен скоро…

Нямаше нужда да чуват как ще завърши заплахата му.