Лора Джо Роуланд
Айджин (30)

27. глава

Рейко остави баща си на грижите на доктора и отиде в онази част на сградата, в която се помещаваше съдът. Днес той беше празен, всички съдебни дела бяха отложени. Икеда, първият васал на магистрата, стоеше на отворената врата с лице към вътрешния двор, който обикновено беше претъпкан с полицейски офицери, охраняващи престъпници, доведени на процес. Днес там чакаха само двама души, които имаха модерен, добре охранен вид на процъфтяващи търговци.

— Магистратът няма да изслушва никакви тъжби за известно време — каза им Икеда.

— Защо не? — попита единият от търговците.

— Защото участва във Висшия съд за делото на четиридесет и седемте ронини. И защото беше сериозно ранен през миналата нощ.

— О, съжалявам, че е ранен — каза другият търговец, — но не е честно, че всичко останало трябва да спре заради онези престъпници.

— Те не са престъпници — ядосано каза първият търговец. — Те отмъстиха за смъртта на своя господар!

— Идете да помолите друг магистрат да разреши спора ви — Икеда затвори вратата, обърна се и видя Рейко. — Как е баща ти?

— Дойде в съзнание за достатъчно време, за да ми каже нещо за мъжа, който го е пребил — Рейко му разказа за татуировките на ръцете на нападателя.

— Може би е някой, когото баща ви е осъдил — каза Икеда. — Може би му има зъб.

— Това си мисля и аз. Искам да видя регистъра с имената на рецидивистите. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се — Икеда придружи Рейко до кабинета на магистрата.

Този кабинет беше много скъп на сърцето на Рейко. Като съвсем малка тя си играеше тук с играчките си и правеше компания на баща си, докато той работеше. Когато порасна, му помагаше да преписва бележките си в официалните архиви, които се водеха в книги и свитъци, съхранявани в огнеупорни сандъци, натрупани до тавана. Незаетото бюро извика сълзи в очите й. Двамата с Икеда свалиха сандъците и започнаха да пресяват архивите. Нямаше да свършат бързо; баща й заемаше поста на магистрат от почти три десетилетия и провеждаше стотици процеси всяка година.

— Бих искала да имаше по-бърз начин да отсеем случаите с подсъдимите, които очевидно не са нападнали баща ми, като например тези крадли и проститутки — каза Рейко, докато двамата с Икеда плъзгаха поглед по страниците на протоколите от съдебните заседания.

— Чиновниците на баща ти поставят бележка, когато подсъдимият е бил осъждан преди — каза Икеда.

— Ето тук една… но този процес е бил за неговото трето престъпление. Това е твърде много.

След два часа Рейко беше направила списък с имена на дванадесет мъже престъпници, които имаха по две присъди и бяха достатъчно млади, и вероятно и достатъчно годни физически, за да могат да нападнат магистрата Уеда. Освен това тя си беше записала и техните адреси.

— Какъв е шансът все още да живеят там? — попита тя.

— Не особено голям — каза Икеда. — Рецидивистите често се местят. А някои от тях може и изобщо вече да не са живи. Такива като тях рано умират.

— Поне имаме няколко възможни заподозрени — Рейко втъкна списъка под пояса си. — Ще го дам на съпруга си. Може би това ще му помогне да залови нападателя.

* * *

Хирата се върна в замъка Едо по здрач. Беше прекарал следобеда в търсене на Тахара, свещеника Дегучи и войника Китано Шигемаса. Неговите източници му бяха съобщили, че Тахара има къща в квартала Канада. Той отиде там и говори с един слуга, който му каза, че господарят му е навън. След това Хирата посети и храма Уено. Дегучи не беше там; уж събирал подаяния в града. Но един монах каза на Хирата, че приятелят на Дегучи, Китано, е васал на владетеля Сатаке. Хирата отиде в неговото имение, където никой не можа да му каже нищо за Китано. Това го обезсърчи напълно. Докато яздеше през оградените със стени пасажи вътре в замъка, той чувстваше вина, защото трябваше да прекара повече време в разследване на нападението срещу магистрата Уеда.

— Чух, че си ни търсил — каза някой зад него.

В гласа звучеше смесица от мекота и грубост и Хирата го разпозна на мига. В същото време усети как аурата го удря като серия Гръмотевици. Той замръзна на седлото. Потисна страха, който се надигна в него, защото Тахара беше казал „чух си ни търсил“, не „си ме търсил“.

И тримата бяха тук.

Хирата се насили да се обърне небрежно. Там, сред високите каменни зидове, видя Тахара и един друг самурай на коне. Между тях стоеше свещеник в конопен плащ и шафраново расо. Студеният, ветровит пасаж беше пуст. Фенерите в коридорите, намиращи се по горната част на стените, хвърляха мъждива, трепкаща светлина върху тях. Тахара се усмихна; очите искряха на красивото му, весело лице. Хирата за първи път имаше възможност да огледа добре и другите си преследвачи.

— Китано сан — каза той.

Войникът махна металния си шлем и се поклони. Беше по-възрастен, отколкото си бе помислил Хирата, подведен от якото му телосложение — някъде около петдесетте. Косата му, прибрана на кок, беше прошарена от сиви ивици. По кожата му имаше множество белези. Очите му се присвиваха, но останала част от лицето му оставаше неподвижна. Порязванията, причинили белезите, сигурно бяха увредили лицевите му нерви.

— Дегучи сан — каза Хирата.

На пръв поглед свещеникът му се бе сторил просто юноша. Продълговатото му, овално лице и избръснатата му глава имаха нежен вид, сякаш недокоснати от живота. Не беше красив — клепачите му бяха прекалено тежки, носът му беше прекалено плосък, устата — прекалено свита, но имаше някаква странна, лъчиста хубост. После Хирата забеляза бакенбардите, наболи по бузите на Дегучи, и твърдите сухожилия на врата му. Той можеше да е на всяка възраст между двадесет и четиридесет години. Не продума, само се поклони.

— Е, как изглежда да бъдеш преследван, вместо преследвач, ей тъй, за разнообразие? — попита Хирата.

— Не бъди толкова сигурен, че местата ни са разменени — каза Тахара с мека насмешка.

Гневът настройваше Хирата войнствено.

— Знам кои сте вие тримата и къде живеете.

— И всичко това от една-единствена следа, която ти даде Тахара — името си — Китано говореше със сърдечен, жизнерадостен глас и грубоват провинциален акцент. — Оправда репутацията си на добър детектив!

Свещеникът Дегучи не каза нищо. Той само наблюдаваше.

— Очевидно сте решили, че най-сетне е дошъл подходящият момент да поговорим.

— Да — Тахара погледна зад него. Към тях приближаваше патрул. — Да отидем някъде на по-уединено място.

Всички инстинкти на Хирата му казваха да не тръгва с тях. Но двете години на любопитство не му позволяваха да откаже. Той отиде с Тахара, Дегучи и Китано в билковата градина на замъка, където аптекарите на шогуна отглеждаха медицински растения. Там не се мяркаше жива душа, лехите бяха покрити със сняг, обагрен в бледомораво от лъчите на залязващото слънце. Зад градината беше горският резерват. Докато скачаше от коня си, Хирата се опита да потисне надигащото се безпокойство, което пълзеше по нервите му. Насили се да не издава страха си, когато се изправи лице в лице с противниците си.

Това ли беше последното изпитание, откритият сблъсък, от който се бе страхувал?

Нима щеше да умре тук, тази нощ?

Не беше казал сбогом на съпругата си, на децата си, на Сано.

Нима нямаше да успее да спази обещанието си да се грижи за семейството на Сано?

Тахара и Китано слязоха от конете си. Войникът и свещеникът застанаха от двете страни на Тахара, който явно беше техният водач. Но Хирата знаеше, че и те двамата имат почти толкова големи способности и сили, колкото и Тахара — и по-големи от неговите собствени. Той се поддаде на импулса си да отложи битката за колкото е възможно по-дълго.

— Чия е тази аура, която усещам през цялото време? — попита той.

— Това е триада от аурите на трима ни — отговори Тахара.

Хирата се притесни, като разбра, че всъщност и тримата са присъствали винаги, когато той е виждал или е мислил, че е само единият от тях. И тримата го бяха преследвали, като един отбор. Дори по-лошо, Хирата чувстваше, че сумата на тяхната сила не е по-голяма от отделните й части. Но всяка една трета беше многократно по-голяма от неговата собствена сила.

— Озуно е мъртъв — каза Хирата. — Знаехте ли?

Погледите им се изостриха — единственото признание на факта, че той е открил и тази следа, — всичките бяха ученици на един и същ учител.

— Да каза Тахара. Емоцията замъгли блясъка в очите му.

— Защо не го научих от вас?

— Не искахме ние да бъдем носителите на лошата вест — каза Тахара. — Мислех, че това няма да те настрои особено приятелски към нас.

— Очаквате да съм настроен приятелски към вас?

— Хирата се изсмя, не вярвайки на ушите си. — Какво искате от мен? Да се бием?

— О, небеса, не! — каза Тахара. Дегучи и Китано поклатиха глави с достойнство. — Ние не сме от тези глупаци, които искат да се бият с теб, за да си спечелят прозвището „най-добър боец на Япония“ — той разпери ръце, сякаш за да прегърне двамата си приятели и Хирата. — Тук имаме най-добрата колекция от майстори на бойните изкуства, която светът някога е виждал. Ако се бием, някой или всички ние, можем да бъдем убити. Какво глупаво, досадно прахосване на таланти!

Две години Хирата се беше готвил за битката на своя живот, а сега изведнъж се оказа, че тя няма да се състои. Засраменото му облекчение отстъпи пред подозрителността.

— Тогава какво искате?

— Искаме да се присъединиш към нас — каза Тахара.

Хирата се почувства объркан.

— Да се присъединя към вас в какво?

— В нашето тайно общество — каза Тахара.

Хирата дори за миг не си бе помислил, че това може да е била целта, заради която са го следвали поемата на храста, птиците или огънят в уличното представление.

— Що за тайно общество е това? Кой е в него?

— Само ние — отговори му Китано — и ти, ако решиш да се присъединиш.

— Ние четиримата сме най-добрите ученици на Озуно — каза Тахара. — Ние сме много по-напреднали в бойните изкуства от когото и да било другиго. Моите приятели и аз вече не се интересуваме от битки. Време е да използваме нашата подготовка за нещо по-добро.

Хирата мислеше, че битката е най-висшата цел в живота на самурая и единствената причина за обучението му.

— Какво по-добро?

— Искаме да влияем на хода на съдбата — каза Тахара, по такъв начин, че изявлението му прозвуча едновременно величествено и просто.

Чутото не въодушеви особено Хирата.

— Имаш предвид да започнете война и да си подсигурите победата?

Тахара нетърпеливо поклати глава.

— Казах ти, че не става дума за битки.

— Тогава как мислиш, че ще повлияете на хода на съдбата?

— Ще работим задкулисно — каза Тахара. — Ще манипулираме нещата, хората, събитията. Нашите действия ще бъдат дребни и дискретни, но те ще променят света.

Хирата беше чувал много приказки за подвизи, извършени от майстори на мистичните бойни изкуства. Те можели да разгромяват цели армии, без да нанесат дори един удар; те можели да предизвикват земетресения. Повечето от тези приказки бяха преувеличени, но имаше и верни; някои от тези подвизи можеше да извършва и самият той. Но никога досега не бе чувал за нещо като това.

— Виждам, че не ми вярваш — каза Тахара.

— Прав си, не вярвам — отговори Хирата. — Как очакваш да разбереш какви действия трябва да се предприемат или пък докъде ще доведат тези действия?

— Чрез провеждане на магически ритуали — каза Тахара.

В този момент обществото се стори още по-абсурдно на Хирата.

— Озуно никога не ме е учил, на каквито и да е магически ритуали от този тип — каза той.

— Но той ги знаеше — каза Китано.

Хирата бе поразен от мисълта, че неговият учител е скрил важна информация от него, но не и от тези ученици.

— И той научи и трима ви на тези ритуали?

Те размениха поглед.

— След като той почина, ние открихме древен, таен текст за бойните изкуства сред вещите му — каза Тахара. — Той съдържаше инструкции за магически ритуали. Това беше нашето наследство от него.

Тези криеха нещо, Хирата го разбираше. Но той започваше да вярва, че му казват истината за магическите ритуали и че наистина могат да повлияят на съдбата. Не му изглеждаха глупави, заблудени или луди. И Хирата знаеше, че Космосът обхваща повече и по-велики неща, отколкото хората могат да си представят. Той почувства тръпка на вълнение. Всеки сериозен майстор на бойните изкуства иска да разшири уменията си, да отиде отвъд нещата, които изглеждат възможни. Би ли могло това да е шансът на Хиратада придобие сили, които обикновено са запазена територия на боговете? Но той продължи да се придържа към скептицизма и неверието си.

— Покажи ми един магически ритуал — каза той.

— Първо трябва да се съгласиш да се присъединиш към нашето общество — каза Тахара.

— Как мога да се присъединя?

— Трябва да положиш клетва за вярност към обществото — каза Китано. — Заклеваш се, че то е твоят пръв приоритет, че никога няма да разкриваш делата му на никой външен човек и че ще се придържаш към всичките му решения.

Това влизаше в очевиден конфликт с другите приоритети на Хирата и с предаността му към други хора.

— Съжалявам.

Макар че чувстваше лек пристъп на съжаление, той говореше без колебание и се накани да си върви.

— Почакай — каза Тахара.

Хирата долови настоятелна, дори умолителна нотка в гласа му. Той спря, изненадан от това, че Тахара е изоставил изражението си на присмехулно превъзходство. Беше очевидно колко силно искат и тримата той да се присъедини към тях. Хирата можеше да подуши страха им от това, че той им се изплъзва.

— Не мога да разкрия нашите тайни — каза Тахара, — но мога да демонстрирам какво правим — той вдигна пръста си, огледа се наоколо и тръгна към стената, която отделяше билковата градина от горския резерват.

Хирата и другите го последваха. Тахара вдигна един клон, паднал от близкото дърво. Беше дълъг колкото ръката му и почти толкова дебел, покрит с черна кора, прав, с изключение на една чупка към края му. От чупката излизаше по-тънко клонче, покрито с тънки вейки. Тахара го отчупи и го хвърли. После вдигна клона към Хирата, за да го види добре.

— Запомни това.

Хирата го запомни, но беше озадачен; клонът изглеждаше толкова обикновен.

Тахара изви ръка назад и хвърли клона. Той литна високо и бързо в небето. Издаде свистящ звук, докато се извисяваше над покривите на замъка, после изчезна в мрака. Хирата трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе как се приземява, с безобидно тупване някъде близо до двореца.

Той се обърна и изгледа тримата мъже.

— Това ли е всичко?

Тахара кимна.

— А сега какво?

— Сега чакай и виж какво ще се случи.