Лора Джо Роуланд
Айджин (14)

11. глава

април 1701

В двора грееха фенери, окачени около квадратна площадка от сламени рогозки, покрити с бял килим. Владетелят Асано стоеше на колене върху килима, облечен с бял копринен халат.

На масичката пред него имаше къс меч, поставен на стойка, и свитък с поема, която той беше написал. Младото му лице беше изопнато от ужас и нещастие и от усилието да сдържи всякакъв непристоен показ на емоции. Оиши стоеше зад него, прикривайки своята собствена болка зад мрачно изражение, с изваден меч. Правителствените служители стояха мълчаливи в двора, под призрачния блясък на цъфтящите вишни. Листенцата им се ръсеха като розов сняг, символ на преходността на живота.

Владетелят Асано отвори халата си с треперещи ръце. Накъсаното му дишане беше единственият звук в студената, спокойна нощ. Оиши погледна надолу към него, несигурен дали ще може да изпълни​ своята роля в ритуала. Но това щеше да бъде последната му услуга на неговия любим господар и той трябваше да го направи. Надявайки се да почерпи сила от последните думи на владетеля Асано, Оиши погледна поемата.

Повече от вишневия цвят,

приканващ вятъра да го издуха надалеч,

се чудя аз, какво да правя

с времето, оставащо от пролетта.

Сълзите почти заслепиха Оиши. Господарят му нямаше да доживее да види остатъка от пролетта! Справедливостта бе въздадена с ужасна експедитивност. Тази сутрин владетелят Асано бе извадил меч вътре в замъка Едо. Същия следобед шогунът постанови, че той трябва да умре през нощта. Владетелят Асано посегна за меча си. Той сграбчи дръжката с две ръце и насочи оръжието към корема си. Острието трепереше. Напрягайки се да го задържи неподвижно, той вдигна поглед към Оиши.

Спомени завладяха Оиши. В замъка Ако, крепостта на клана Асано, умираше предишният владетел Асано. Неговото семейството и първите му васали го наблюдаваха как пое последния си дъх. Оиши погледна над леглото към сина на господаря си, осемгодишно момче, което току-що бе станало даймио.

Момчето извърна тъжни, уплашени, молещи очи към Оиши, неговия специален приятел сред хората на баща му. Оиши му кимна, уверявайки новия владетел Асано, че ще бъде тук, за да го води и пази през целия му живот. „Няма да те предам“. И владетелят Асано кимна, успокоен.

Двадесет и две години по-късно Оиши видя същия умоляващ поглед в очите на владетеля Асано. Любов и душевна болка разтърсиха Оиши. Той кимна. И владетелят Асано кимна, обърна се и седна по-стабилно. Със силен вик той вкара острието в корема си.

Оиши го обезглави, преди да почувства каквато и да е болка. Кръвта изпръска поемата. Публиката ахна. Сипеха се вишневи цветчета. Оиши погледна надолу, към трупа на своя господар, и в скръбта му забушува ярост. Той мълком се закле: „Няма да те предам!“

През следващия месец правителството ликвидира династията Асано, слагайки официално край на съществуването на клана. Членовете на фамилията се струпаха вътре в замъка Ако, а Оиши и хилядите други васали се наредиха върху зидовете и наблюдаваха войските, които маршируваха към замъка. Мъжете шумно настояваха: „Ще се сражаваме!“

— Не бъдете глупаци! — извика им Оиши. — Прекалено много са. Ще ни изколят. Трябва да живеем, за да отмъстим за владетеля Асано.

Макар да мърмореха, те позволиха на Оиши да ги изведе извън замъка. Стояха до конете си, сложили вещите си в дисагите на седлата им. Оиши изведе семейството на Асано, благодарен, че съпругата на господаря му няма да види това. Тя беше в Едо, защото законът повеляваше съпругите на даймио да стоят там като заложници за доброто поведение на своите съпрузи. Там бяха и съпругата и децата на самия Оиши. Той помогна на семейството да се качи на волските каруци, натоварени с малкото вещи, които им бе позволено да запазят. Жените и децата хлипаха. Същото правеха и мнозина от васалите, като наблюдаваха как армията пристига. Това беше най-лошият ден в техния живот, най-лошият кошмар за всеки самурай. Оиши не можеше да повярва, че това се случва на него. Гледаше в безмълвен шок как войниците изпълват замъка и излизат навън, влачейки мебели, сандъци с пари и безценни наследствени бижута и скъпоценности. Никой в групата на Асано не можеше да понесе гледката, но всички останаха до следващия ден, когато плячката бе откарана в Едо, за да бъде приета от шогуна, и армията си замина, с изключение на един взвод, който окупира замъка. Тогава те се изправиха пред ужасния момент, от който се страхуваха.

Бяха бездомни, лишени от всичко. Васалите се бяха превърнали в ронини_, лишени от чест, тотално унижени. Те се обърнаха към Оиши, макар че той вече не беше техен старши._

— Къде ще отидем? — завикаха те.

— В Едо — каза Оиши. — Имаме да свършим нещо там.

Но докато процесията се придвижваше по главния път, размерите й постепенно се свиха. Някои от мъжете останаха в чайните в селата, за да потърсят успокоение в пиенето и в обятията на проститутките. Някои се пръснаха да си търсят късмета сами. Самоубийствата драстично намалиха редиците им. Процесията оставяше верига от гробове по пътя си. Оиши пристигна в Едо само със стотина души. Правителството беше конфискувало имението на Асано в замъка. Оиши настани съпругата на господаря си в един будистки манастир и премести своето семейство в квартира в търговския квартал Нихонбаши. После започна кампания за възстановяване на клана Асано. Пишеше писма на правителствени служители. Търсеше помощ отвсякъде и от всекиго. Нищо не се получаваше. Познатите му казваха, че шогунът не може да си промени мнението, защото ако го направеше, щеше да изглежда слаб в очите на всички, и го предупреждаваха, че никога няма да възстанови клана Асано. Казаха му още, че трябва да се примири със своя нов живот на човек от простолюдието.

Вместо това Оиши обърна вниманието си към своя следващ дълг. Един ден той се разходи до имението на Кира. Беше толкова обсебен от убийствения си гняв, че можеше да чуе как сърцето му гори и се овъглява. Кира беше довел до унищожаването на владетеля Асано. Оиши трябваше да го накара да плати.

Но Кира очевидно очакваше, че ронините_ на Асано ще се опитат да го убият. Имението беше обградено с плътен обръч от охрана. Оиши видя Кира да излиза навън, придружен от петдесет войници. Наблюдава го достатъчно дълго, за да разбере, че бдителността му не намалява и за миг. Отмъщението изглеждаше невъзможно._

Оиши изпадна в състояние на дълбоко отчаяние.

Той започна да пие, защото виното облекчаваше болката му. Зачести с посещенията си в чайните и не се прибираше по цели нощи. Промяната в него вбесяваше съпругата му.

— Ти си отвратителен! Какво ти става? — питаше го Укихаши. Някога тя беше хубава, спокойна жена, но загубата на дома й, на социалния й статут и на прислугата я бяха направили нещастна и невъздържана. — Знам, че си разстроен, но какво ще стане с нас? — тя махваше с ръка към двете им невръстни дъщери и четиринадесетгодишния им син. Децата седяха до студената печка и ядяха просо, храната на бедните хора. — Забрави ли, че имаш семейство, което трябва да издържаш?

— Млъквай! — Оиши не можеше да понася критицизма й. — Остави ме на мира.

Така се караха всеки ден, докато накрая Оиши не издържа.

— До гуша ми дойде! Тръгвам си.

— Прав ти път!

Оиши накара Чикара да тръгне с него. Разведе се с жена си и после напусна Едо. Беше лято, повече от година след смъртта на владетеля Асано. Двамата с Чикара заминаха за Миако. Заработваха за ориза си като телохранители на един търговец и живееха в задната част на магазина му. Оиши продължаваше да пие. В чайната Ичирики срещна красива млада проститутка на име Окару. С нея той за първи път изпита отново удоволствие след смъртта на владетеля Асано.

След прекалено много пиянски гуляи работодателят му го изхвърли. Оиши не можеше повече да си позволи да плаща на Окару. Не можеше да моли сина си за пари, защото Чикара мразеше Окару и му беше много неприятно, че баща му е разбил семейството им. Баща и син се отчуждиха.

— Не е нужно да ми плащащ повече. Аз те обичам — каза му Окару. — Аз ще се грижа за теб.

Оиши също я обичаше; тя го караше да се чувства отново млад и изпълнен с надежда. Той се премести в нейната квартира. Окару продължи да забавлява своите клиенти. Един ден той се напи толкова много, че припадна на улицата. Минувачите го взеха на подбив. Един мъж застана над него.

— Оиши сан? Това ти ли си? — попита го той.

Квадратното му, свадливо лице му беше смътно познато. Оиши не можеше да си припомни името му, но позна в него един търговец от Сацума.

— Защо лежиш в калта? Какво се е случило? — доловил миризмата на алкохола, мъжът от Сацума се отдръпна с погнуса. — Значи слуховете са верни. Ти си станал негодник — каза той и обяви на всеослушание: — Това е Оиши Кураносуке, бивш васал на владетеля Асано. Той няма кураж да отмъсти за смъртта на своя господар. Невярно псе! — той прегази Оиши и се изплю в лицето му. — Ти си недостоен за името самурай.

Сбра се тълпа. Започнаха да го подиграват, ритат и плюят. Болката накара Оиши да се опомни. Нещо вътре в него се размести, както начупени земни пластове се връщат обратно на мястото си след земетресение. В този ден той приключи веднъж завинаги с пиенето. В този ден се закле да изпълни обещанието, което бе дал на владетеля Асано. В този ден започна неговото пътуване към отмъщението и изкуплението.

 

 

— Останалото го знаете — каза Оиши на Сано.

Двамата се гледаха един друг през бюрото на Хосокава като генерали през бойно поле.

— Не съвсем — каза Сано. — Има много път от калта в Миако до клането в Едо.

Още веднъж той се бе потопил изцяло в разказа на Оиши против желанието си, защото това го отвеждаше там, където не искаше да бъде. Често се питаше как би се справил в най-екстремните ситуации, с които може да се сблъска един самурай. Какво би било, ако му се наложи да асистира в ритуалното самоубийство на някого, когото обича толкова, колкото Оиши явно е обичал владетеля Асано?

Сано не знаеше дали ще е в състояние да го направи.

Какво ли би било да изпитваш такава любов към господаря си, че да изоставиш семейството си и да отдадеш живота си на отмъщението за него?

Дълбоко в сърцето си Сано си признаваше, че не обича шогуна. Той не знаеше дали би могъл да следва Пътя на война чак дотам. Чувстваше се впримчен между възхищението към Оиши, който бе доказал, че е по-верен на Бушидо от повечето самураи, и антагонизма към него, защото подчертаваше неговите собствени страхове и съмнения в самия себе си.

— Попълни празнините в историята ти — нареди му Сано.

— През лятото на годината след смъртта на владетеля Асано аз тръгнах да търся другите му васали — каза Оиши. — Събрах четиридесет и шест от тях, включително сина ми.

Би ли могъл Сано да поведе своя собствен син по същия опасен път, по който Оиши бе повел Чикара? Трудно можеше да си го представи. Но синът има дълг да следва своя баща. Сано и Масахиро произхождаха от стар род, в който бащи и синове често бяха влизали заедно в битка. Но щеше ли Сано да въвлече Масахиро в незаконна вендета, в престъпление? Не трябва ли бащата да предпазва сина си?

— Казах на другарите си, че е време да отмъстим за владетеля Асано — продължи Оиши. — Направихме съзаклятие. Отне ни почти шест месеца, за да съставим плана си. После тръгнахме за Едо, което ни отне още два месеца. Когато пристигнахме тук, отпочинахме няколко дни. После започнахме да следим Кира.

Сано видя битката, бушуваща посред снежната фъртуна, сякаш спомените на Оиши бяха пренесли сцената в стаята. Той примигна, за да отмахне виде​нието. Трябваше здраво да се придържа към обективен​ността си.

— Пропусна нещо.

Оиши се смръщи с раздразнение.

— Какво?

— Любовницата ти, Окару. Тя те е обичала и се е грижила за теб, спяла е с други мъже, за да те издържа. Оставил си я в Миако. Или поне така си мислиш. Тя е тук, в града.

Ко̀сите вежди на Оиши се вдигнаха разтревожено.

— Не. Не е възможно.

— Защо не си щастлив да чуеш, че жената, която обичаш, е наблизо?

Оиши разтриваше челюстите си с пръсти. Сано усети, че той се нуждае от време, за да обмисли как би могъл да му се отрази този факт.

— Последвала те е до Едо — каза Сано.

— Откъде знаете? — попита Оиши.

— Написала е писмо до съпругата ми — Сано обясни какво е съдържало писмото, после спомена и посещението на Рейко при Окару.

Оиши пое дъх през зъби и поклати глава.

— Помислила е, че ще може да ме спаси. Толкова е наивна и толкова греши.

— Може би не греши. Както можеш да предположиш, има известно объркване относно това, което трябва да се направи с теб и твоите другари — Сано разказа на Оиши за полемиката в правителството и за формирането на Висшия съд. Той забеляза, че Оиши започна по-силно да разтрива челюстта си. — Дали ще живеете или ще умрете, зависи от това дали ще намеря доказателство, което да потвърди, че действията ви са оправдани, въпреки че сте нарушили закона.

— Какво общо има това с Окару? — попита Оиши.

— Окару е свидетел в моето разследване. Тя е предложила първото доказателство в твоя полза.

Очите на Оиши недоверчиво се присвиха.

— Какво доказателство?

— Тя е казала на съпругата ми, че вендетата не е толкова проста, колкото изглежда — Сано имаше далечното, озадачаващо впечатление, че перспективата за помилване обезпокои Оиши, макар че би трябвало да го зарадва. — Казала е, че го е чула от теб.

Оиши седеше съвършено неподвижен и спокоен, но Сано почувства как ударът го разтърсва отвътре като изстрел на оръдие в тунел.

— Какво друго е казала Окару, че е чула от мен?

— Нищо друго — облекчение ли беше това, което Сано видя в качулатите очи на Оиши? — тя твърди, че ти си отказал да й обясниш какво имаш предвид. Може би сега ще го обясниш на мен.

— Не мога.

Сано не можеше да повярва, че Оиши не използва шанса да представи действията си в по-добра светлина.

— Дори и за да спасиш себе си и другарите си?

— Аз всъщност не помня да съм казвал такова нещо на Окару — унила усмивка изкриви дебелите му устни. — Бях пиян през по-голямата част от времето, прекарано с нея. Сигурно съм издрънкал маса несвързани приказки. Тя сигурно се е объркала.

— Съпругата ми казва, че Окару е изглеждала сигурна в това, което е чула.

Оиши издаде напред челюстта си; ноздрите му войнствено се издуха.

— Вендетата е точно такава, каквато изглежда: Кира унищожи владетеля Асано. Моите другари и аз унищожихме Кира. Ние спазихме самурайския код на честта. Всичко е напълно порядъчно и ясно.

Но Сано забеляза пукнатина в убедителността на Оиши.

— Не ти вярвам. Ако сте били толкова порядъчни и толкова сте се придържали към честта, всички вие трябваше да извършите сепуку, за да изкупите престъпването на закона на шогуна. Защо вместо това „чакахте указания“?

— Изглеждаше ни правилно да направим именно това — инатливо каза Оиши.

— Какви точно указания очаквахте? — каза Сано, все по-озадачен и объркан.

Спусна се тишина, като мъгла, която беше невидима, но все пак скриваше истината за случая, истина, за която Сано подозираше, че е по-странна, отколкото може да си представи.

— Нямахме очаквания. Но може би постъпихме правилно, като чакахме — каза Оиши с проблясък на развеселеност. — Все още сме живи, нали?

Сано се ядоса, защото Оиши си играеше с него, а той нямаше представа що за игра е това. Вбесен от своите собствени противоречиви чувства спрямо този човек, той се изправи.

— Много добре. Не отговаряй на въпросите ми, ако не желаеш. Мога да попитам другарите ти.

— Вървете — Оиши също се изправи; той си бе възвърнал самообладанието, което беше загубил за малко, докато говореше за Окару. — Те ще потвърдят моята история. Вендетата е точно такава, каквато я виждате.