Лора Джо Роуланд
Мейреки (9)

7. глава

Рейко влезе в женските помещения и завари там Сано, понесъл на ръце възрастна жена към салона.

— Какво става? — попита тя. — Коя е…

Жената лежеше отпуснато в ръцете на Сано, лицето й бе болезнено бледо. Очите й бяха затворени.

Изведнъж Рейко я позна.

— Почитаема майко! — изненадано възкликна тя, после се обърна към Сано — Какво прави тук? Нещо лошо ли се е случило?

Отношенията й с майката на Сано бяха любезни, но не и близки. Като млада булка, Рейко се бе опитала да се сприятели със свекърва си, която винаги ставаше видимо нервна в нейно присъствие. Възрастната жена явно по-скоро понасяше, отколкото харесваше присъствието на Рейко и двете на практика нямаше кой знае какво да си кажат. Майката на Сано не бе прекарала нито една нощ в дома на сина си, откакто се бе оженил до този момент, а и Рейко рядко я посещаваше.

— Майка ми бе обвинена в убийството на Токугава Тадатоши и е поставена под домашен арест — каза Сано.

Рейко не го бе виждала по-объркан.

— Какво? — каза Рейко. — Как е възможно това?

Тя се вторачи озадачено и объркано в свекърва си, най-безобидната личност, която познаваше. Стори й се, че светът се е преобърнал. Сано извика слугите, които се мотаеха покрай вратата.

— Майка ми ще остане тук — каза им той. — Пригответе й легло. И доведете прислужницата й.

Той я занесе в стаята за гости. Рейко го последва. Слугите забързаха да изпълнят нарежданията му. Сано внимателно я сложи да легне върху един дюшек, който те постлаха на пода. Хана се втурна вътре и пое нещата в свои ръце. Сано и Рейко излязоха в коридора, докато тя настаняваше възрастната жена. Той й описа как майка му е била измъкната от дома й и отведена пред шогуна и й преразказа уличаващата история на полковник Дои. Рейко слушаше потресена.

— Кой е този полковник Дои и защо всички са приели сериозно неговите обвинения? — попита тя.

— Той е голяма клечка в армията на владетеля Мацудайра — отговори й Сано.

— Трябваше да се досетя — кимна тя. — Владетелят Мацудайра стои зад всичко лошо, което се случва. — Тя си спомни какво я беше занимавало само преди миг. — Знам, че не ти трябват още проблеми, но има нещо, което трябва да ти кажа, и то не може да търпи отлагане. Моят телохранител е открил, че владетелят Мацудайра има шпионин в нашата къща.

Сано вдигна очи нагоре, едновременно ядосан и съкрушен.

— Права си, точно сега нямам нужда от това — каза той. — Но ти благодаря, че ме предупреди. Ще организирам издирването на шпионина веднага щом имам свободна минута.

— Внедряването на шпионин сред нас, в дома ни, е доста неприятно, разбира се, но сега той е нападнал директно клетата ти, безпомощна майка. Това е абсурдно. Разбира се, че тя не е убила онова момче — каза тя.

— Разбира се.

Но мрачното изражение на Сано сякаш казваше точно обратното.

— Не мислиш, че има някаква възможност наистина да го е убила, нали? — изумено възкликна Рейко.

Сано се намръщи още повече.

— Наистина не знам какво да мисля — въздъхна дълбоко той. — Излиза, че всъщност изобщо не познавам майка си. Беше ме оставила да вярвам, че е от селски произход, но току-що научих, че е от васален клан на Токугава.

Докато Сано й разказваше как този факт е излязъл наяве, Рейко поклати глава. Тази кротка, хрисима и стеснителна свекърва имаше тайно минало!

Но щом се възстанови от първоначалния си шок, изненадата й взе да намалява. Тя си припомни някои неща за майката на Сано, които никак не се връзваха с нейната самоличност. Маниерите й имаха леката и естествена изтънченост на дама. Говорът й бе много по-изискан от този на простолюдието. Макар да се обличаше простичко, дрехите й се отличаваха с елегантност, която се дължеше не на скъпи материи и модни тенденции, а на стила й. Сано не би забелязал подобни неща, мъжете рядко ги долавят. Рейко не му ги беше казвала, защото не ги мислеше за важни, пък и той би приел с насмешка идеята, че майка му не е това, за което се представя. Но разкритието от днешния ден обясняваше много от всички тези неща.

— Как животът й се е завъртял по този начин? — попита Рейко.

— Не знам. Това е един от въпросите, които възнамерявам да й задам.

Изражението на Сано бе вкаменено от болката и обидата, защото майка му го бе излъгала, и мрачно, защото сега трябваше да се бори и с нейните проблеми като със свои собствени. — И повярвай ми, имам и доста други въпроси. Трябва да установя кой действително е убил Тадатоши, а на този етап тя е единственият ми източник на сведения.

Той се обърна към гостната стая.

— Трябва вече да се е настанила.

— Да дойда ли с теб? — попита Рейко, изгаряща от любопитство.

— Не — каза Сано. — По-добре да говоря с нея насаме. Каквото и да каже, ще ти го разкажа после.

Рейко не се поддаде на изкушението да подслушва. Щом Сано влезе в стаята за гости, тя тръгна по коридора, като се дивеше на обрата на събитията. Едва снощи Рейко беше предложила да му помага в новото разследване, ако изникне нещо, което би могла да работи и вкъщи. И то бе изникнало. Разследването само бе дошло при нея, под формата на едната — и единствената засега — заподозряна.

Майката на Сано лежеше в леглото, подпряна на възглавниците, под зорката закрила на Хана. Изражението й излъчваше безнадеждност. Тя втренчено гледаше в празното пространство, ръцете й бяха безжизнено отпуснати върху одеялото, с което беше завита. Не беше докоснала чая, сервиран на масичката до нея. Но поне беше спокойна.

— Майко — каза Сано, като коленичи до краката й. Тя примигна и очите й се спряха на него. В тях се четеше същото онова изражение, с което го гледаше, в детството му — смесица от любов, гордост и майчина загриженост. Но освен това имаше и нещо ново.

Това беше страх.

От него.

Сано не искаше и да си помисли какво може да означава този страх.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя кимна, и промърмори:

— Съжалявам, че ти причинявам толкова тревоги.

— Не се тревожи за мен — с обич каза Сано. Тя винаги поставяше сина си на първо място. — Искам да ти помогна. Трябва да ти задам няколко въпроса за това, което се е случило. Чувстваш ли се готова?

— Предполагам, че да — каза тя, но всъщност изглеждаше твърде болна и изтощена.

Сано не би си позволил да я притиска, но нямаха време за губене. Владетелят Мацудайра със сигурност вече действаше с всички сили, за да ги съсипе.

— Хана сан, би ли ни оставила насаме за малко? — помоли той.

Хана неохотно присви устни, но стана.

— Моля те, искам Хана да остане — настоя майка му.

За морална подкрепа или за защита от него? Сано никога не си беше представял, че може да се озове в положението да разпитва собствената си майка, обвинена в извършването на престъпление, което той разследва. Той четеше по лицето й, че чувствата й към него са се променили: той не беше вече синът, когото тя бе родила. Той беше представител на властта.

— Моля те, не се разстройвай — каза Сано, — но трябва да те попитам: ти ли уби Тадатоши?

— Не! — оскърблението надделя над страха в очите й. — Невинна съм. Не вярваш на Дои, нали?

Сано предполагаше, че която и да е арестувана жена, измъкната от дома й, обвинена пред шогуна и заплашена със смърт, ще бъде уплашена, дори и да не е виновна.

— Да вярвам на полковник Дои? Разбира се, че не! Но защо той си е измислил тази история?

— Не знам.

Сано забеляза колебанието й, преди да му отговори, както и погледа, който си размени с Хана.

— Познаваш ли полковник Дои? — попита той.

Макар да отбягна погледа му, тя кимна.

— Колко добре?

В този момент Хана се намеси в разговора:

— Кажи му! — настоя тя.

— Какво да ми каже? — озадачено попита Сано.

Майка му въздъхна.

— Полковник Дои и аз някога бяхме сгодени — каза тя.

Тялото на Сано не реагира на шока. Дъхът му не секна. Не го сви под лъжичката. Сякаш думите й паднаха върху възглавница, чийто пълнеж вече бе смачкан от по-ранните разкрития за нея. Но чувството бе като нож, пробождащ душата му. Това, че майка му е била сгодена за полковник Дои и той не е знаел нищо, поставяше под въпрос всичко, което бе мислил за своето семейство.

— Кога беше това? — попита той.

Тъга и срам помрачиха лицето й.

— Преди да срещна баща ти.

Той си мислеше, че баща му е бил единственият мъж в нейния живот. Знаеше, че е глупаво да ревнува заради него или дори заради себе си. Баща му бе мъртъв от единадесет години, нищо не можеше да го засегне. И Сано не можеше да има претенции към майка си за времето преди да се е родил. Но емоциите най-често не са нито рационални, нито контролируеми.

— Баща ми знаеше ли?

— Да.

— И нито един от двама ви никога не ми каза!

Силен гняв закипя в гърдите на Сано. Бодежът не означаваше, че майка му и полковник Дои са извършили нещо непристойно, защото повечето бракове бяха уредени и сгодените двойки рядко се запознаваха преди сватбения ден. При все това Сано се чувстваше така, сякаш нейният по-раншен годеж по някакъв начин осквернява брака й с баща му и дори семейството им.

— Не мислехме, че това има значение — отпаднало каза тя.

— Какво стана с този годеж?

— Беше прекратен.

— Очевидно! — Ако не беше прекратен, нямаше да се е омъжила за баща му. — Кой го прекрати? Твоите родители или родителите на Дои?

Погледът й се замъгли.

— Беше преди толкова време. Не си спомням.

— Не си спомняш защо е бил прекратен?

— Не.

Сано я изгледа с недоверие. Развалянето на годеж беше сериозно нещо. В този случай то бе довело до женитбата на майка му с беден ронин и тя бе загубила мястото си във висшето общество. Сано силно се съмняваше, че е забравила причината, макар да са изминали повече от четиридесет години.

— Какво мислеше полковник Дои за разваления годеж? — попита я той.

— Трябва ли да говорим за това? — изхленчи тя.

Лицето й бе изнурено и тъжно.

— Ако очакваш да те спася, трябва да получа представа какво точно се случва — каза й Сано. — Трябва да ми съдействаш.

Тя притвори очи, сякаш искаше да се скрие от него.

— Съжалявам.

— Добре, нека засега забравим за полковник Дои — каза Сано.

Тя вече му бе дала задоволителна следа в тази посока. Ако Дои е бил разстроен от разтурването на годежа и през цялото време е изпитвал омраза към нея, може би това бе причината да я обвини. Със сигурност тази възможност заслужаваше да се разследва по-задълбочено.

— Нека да поговорим за Тадатоши. Помниш ли го?

— Той беше просто едно момче. Познавах го съвсем слабо.

Ръката й пропълзя по одеялото към Хана. Прислужницата я хвана и успокоително я погали. Погледът й показваше, че тя не одобрява отношението на Сано към майка му, въпреки че бе за нейно добро.

— Възможно ли е наистина да е бил отвлечен? — продължи той.

— Не знам.

Сано си спомни, че шогунът му бе разказал за навика на Тадатоши да се запилява. Това беше предпочитаното обяснение за изчезването на момчето, но историята на Дои за жалост го бе компрометирала.

— Какво можеш да ми разкажеш за деня, в който той е изчезнал?

Сянката на спомените помрачи очите й.

— Това беше денят, в който започна Големият пожар на Кимоното с дългите ръкави. Всички от къщата трябваше да преминат през реката, за да се спасят. Но когато бяхме готови за тръгване, установихме, че Тадатоши липсва. Обърнахме наопаки цялото имение, но никъде не го открихме. Баща му изпрати всички да го търсим из града. Никой не го намери. — Гласът й пресекваше от вълнение. — Бях впримчена от пожара. И другите от нашата къща бяха в същото положение като мен. Само неколцина оцеляхме.

— Някой смяташе ли по това време, че Тадатоши е бил отвлечен?

— Не знам. Беше пълен хаос.

— Ако не си го отвлякла ти, може да го е отвлякъл някой друг. — Сано знаеше, че е опасно да приеме по презумпция, че тя е невинна, макар да не можеше да повярва, че би отвлякла дете, още повече да го убие! — Ами този учител, монахът на име Еген, когото полковник Дои спомена? Възможно ли е той да го е извършил?

— Не! Искам да кажа, не знам, почти не го помня. — Тя неспокойно се сви в леглото, а лицето й се извърна от Сано. — Моля те, стига толкова въпроси. Бяха такива страшни времена. Не мога да говоря за това повече.

— Оставете майка си на мира, млади господарю, нека си почива — намеси се Хана. Тя говореше с онзи тон, с който му казваше „стига глупости“, когато го гълчеше в детството му. — Като й вадите душата, няма да върнете обратно спомените й.

— Добре тогава — каза Сано и забеляза как майка му се отпусна облекчено. — Но ние трябва го обсъдим, рано или късно. Колкото повече информация ми дадеш, толкова по-големи ще бъдат шансовете ми да разкрия кой действително е убил Тадатоши.

Докато напускаше стаята, той не се питаше дали тя крие нещо. Питаше се колко много е скритото и колко лошо ще се окаже.

 

 

— Не исках да се намесвам, докато младият господар беше тук — каза Хана, — но може би трябва да му разкажеш цялата история.

Ецуко погледна ужасено прислужницата си.

— Не мога! — каза тя.

— Но той каза, че за да ти помогне, трябва да му помогнеш и ти — Хана се държеше съчувствено, но твърдо. Независимо че бяха прислужница и господарка, дългите години предана служба даваха на Хана привилегията да говори открито. — Аз мисля, че той е прав.

— Казах му достатъчно. — Дори и това й беше предостатъчно трудно. Ецуко придърпа одеялото до брадичката си. Искаше й се да припълзи под него и да се скрие от проблемите си точно така, както се бе крила четиридесет и три години. — Не му е необходимо да знае останалото — добави тя.

— Няма да го заболи, ако го узнае — настоя Хана.

— След всичките тези години!

— Видя лицето му, когато му казах за годежа с полковник Дои. Заболя го. И мен ме заболя да гледам как се ядосва заради това, че съм скрила миналото си.

— Душевните терзания и срамът я изпълваха и Ецуко се стараеше с всички сили да оправдае решението си.

— Но аз го скрих, за да предпазя честта на семейството ни. За негово добро, не само за мое.

Те размениха погледи, пълни с взаимно разбиране. Хана знаеше повечето от това, което се бе случило. Тя бе останала вярна на Ецуко и предано бе пазила мълчание, но сега беше на различно мнение.

— Спряла ли си за миг да мислиш, че тайната ти може да излезе наяве, независимо какво правиш? Има и други живи хора, които я знаят. По-добре е синът ти да я чуе най-напред от теб — каза й тя.

Но истината бе по-лоша дори от това, което Хана предполагаше. Ецуко не бе споделила цялата история с дългогодишната си довереница. Тя се молеше онези, които знаят истината, да запазят мълчанието както през всичките тези години. Те имаха също толкова много причини за това, колкото и тя самата, но можеше ли да разчита на тяхната дискретност?

— Ако ти не му кажеш, може би аз ще го сторя — каза Хана.

— Не!

Ецуко сграбчи ръката на Хана и я стисна толкова силно, че тя изохка от болка. В очите й блесна страх, че господарката й може да я нарани, за да я накара да запази мълчание. Ецуко пък бе обхваната от паника, че Хана може да знае повече за нея и полковник Дои, и за Тадатоши и учителя му, отколкото тя предполагаше.

— Съжалявам — каза Ецуко, като пусна Хана. — Права си. Трябва да му кажа. И ще го направя. — Тя изобщо нямаше такова намерение, но трябваше да попречи на Хана да се разприказва. — Но не веднага. В момента не мога да понеса повече — въздъхна и полегна назад в леглото, чувствайки се изтощена и болна.

Хана омекна и я загърна по-плътно в одеялото.

— Добре. Почини си малко. Аз ще бъда тук, в случай че ти потрябва нещо. Заедно ще преодолеем и това.

Ецуко затвори очи, но знаеше, че няма да може да си почине. Разкриването на убийството на Тадатоши бе отворило вратата към миналото и от него бяха повели ветровете на спомените, връхлитайки я като буря.