Лора Джо Роуланд
Мейреки (7)

5. глава

Призори вятърът отвяваше пушека от хилядите домашни огнища на домовете в замъка Едо и го носеше през мразовития зимен въздух нагоре към ясното, бледо небе. Изгряващото слънце разпръскваше ярките си лъчи над хълмовете. Градът се събуждаше.

Сънените часови от караула отвориха вратите към покрайнините на Нихонбаши, квартала на търговците. Кавалерийски ескадрон премина в галоп през тях и по моста, който се простираше над канала, опасан с върби. По улицата на отсрещния бряг стопаните отваряха дюкяните си и гледаха как ескадронът с трясък ги подминава, вдигайки облаци прах след себе си. Войниците минаха по една тясна уличка и спряха пред стобор, ограждащ дворовете на група къщи. Докато те скачаха от седлата, в една от къщите спеше възрастна жена и сънуваше.

Сънят й беше винаги един и същ — от времето, когато беше само на шестнадесет години. Тичаше из улиците на Едо. По някакъв магически начин косата й вече не беше сива, а черна и блестяща, тялото й — стройно, силно и бързо. Покрай нея във всички посоки сновяха тълпи от пищящи хора. Пламъци изскачаха с ръмжене от горящите къщи. Покриви се срутваха с адски трясък. Хвърчащи въглени жилеха очите й и прегаряха дупки в кожената й наметка. През гъстия дим не се виждаше почти нищо и тя едва дишаше.

Той държеше здраво ръцете й и я теглеше напред. Беше невидим сред пушеците, но тя го чуваше как вика: „Бързо!“. Завиха зад ъгъла и се смесиха с панически бягащите хора, понесли деца в прегръдките си и денкове с най-необходимите вещи на гърбовете си. Тя се препъваше и пъшкаше, опитвайки се да върви в крак с него, а димът ставаше все по-гъст и по-гъст. Сградите пред тях се бяха превърнали в завеси от пламъци, плющящи на вятъра. Нечии тела се блъскаха в нея, докато той я влачеше през тълпата. Стигнаха до рова и завариха там хиляди хора, струпани на моста. Никога нямаше да успеят да преминат невредими по него.

Но преди да успеят да поемат в друга посока, още хора надойдоха срещу тях и ги впримчиха в капана на тълпата. Писъците и стенанията я оглушиха. Тя зарида ужасено. Докато навалицата ги блъскаше и притискаше, ръцете му изпуснаха нейните. Тя неистово викаше името му, но той бе изчезнал сред множеството. Беше останала сама.

Сега, четиридесет и три години по-късно, отново бе в плен на кошмара, но някъде дълбоко съзнанието й оставаше будно. Колкото и ужасно да бе всичко изживяно по време на пожара, тя знаеше, че най-страшното тепърва предстои.

Огънят я сграбчи и подпали дрехите й. Те лумнаха в пламъци. Беше облечена в кимоно от огън. Запищя.

Виковете и блъскането я раздрусаха и я събудиха.

Седна в леглото останала без дъх, цялата плувнала в пот, а сърцето й биеше като обезумяло. Шумовете не бяха само ехо от съня й. Те бяха в дома й.

Разтревожена, тя извика прислужницата си:

— Хана?

Чу как Хана пищи, докато тежки стъпки думкат из кухнята й. Прокънтя шум на счупени чинии. Стаята й се изпълни с войници, които заобиколиха леглото й. Тя вдигна юргана до брадичката си и с ужас се вторачи в тях със забулени от старостта очи.

Хана, също толкова стара, но много по-храбра жена, се суетеше около войниците като кокошка, бранеща пиленцата си.

— Как смеете да нахлувате в този дом? — пищеше тя. — Какви ги вършите?

Войниците не й обърнаха внимание. Командирът им пристъпи до леглото.

— Вие ли сте Ецуко? — рязко попита той.

Неспособна да произнесе дори звук, тя само кимна.

— Какво искате от господарката ми? — каза Хана.

— Арестувана сте — каза той. — Идвате с нас!

— За какво е арестувана? — с яростно възмущение изкрещя Хана.

— За убийство.

Макар и поразена, Ецуко усети чувство на примирение пред съдбата, чувство за сбъднато пророчество.

Четиридесет и три години тя живееше във вечен страх, че този ден ще настъпи. Най-накрая миналото й я беше настигнало.

 

 

Мечът изсвистя във въздуха срещу Сано. Той се отдръпна, отклони го, завъртя се като вихър и контраатакува. Масахиро скочи и отново се хвърли към баща си. Сано парира. Дървените оръжия тракаха при всеки удар, разцепвайки празното пространство, докато двамата изпълняваха танца на тренировъчната битка.

Независимо колко беше зает, Сано винаги намираше време за ранните си сутрешни тренировки с Масахиро. Това беше техният специален момент, който прекарваха заедно, спокоен оазис в обикновено доста бурните им дни. Слънцето се покатери над оградните стени на площадката, в която тренираха, и източи сенките им върху посипания с едрозърнест пясък терен.

Синът точно атакуваше отново с всичка сила баща си, замахвайки с меча, когато вратата се отвори и детектив Маруме влезе. Вниманието на Сано се отклони и за миг и концентрацията му в битката отслабна. Той се обърна — фатална грешка! Мечът на Масахиро го фрасна здравата отзад.

— Ох! — извика Сано.

Масахиро притисна с ръце устата си.

— Съжалявам, татко! Не исках да те ударя.

— Не, не се извинявай — каза Сано, разтривайки хълбока си. — Заслужих си го. Нека това ти бъде за урок: Когато се биеш, никога не отклонявай вниманието си от своя противник!

Той се обърна към детектив Маруме, който се усмихваше.

— Какво има?

— Дошла е една стара жена, която настоява да те види. Появила се при вратите на замъка и настоявала да я доведат при теб. Отказала да си тръгне — с извинителен тон каза Маруме. — Извадила душата на охраната и накрая я пуснали вътре. Казва, че името й е Хана.

— Хана?! — Сано се разтревожи.

Хана беше дългогодишната прислужница на неговата майка. Познаваше я откакто се беше родил.

Винаги придружаваше майка му при редките й посещения в неговия дом. Това, че сега бе дошла тук сама, можеше да означава само, че се е случило нещо лошо.

Сано подхвърли меча си на Масахиро, каза му: „Продължавай да се упражняваш“ и излезе от площадката. Намери Хана в приемната, охранявана от двама войници, увила ръце в престилката на сиви и индигови райета, която носеше върху кимоното си.

— Сано сан!

Тя беше слабичка, но жилава женица, със сива и толкова рядка коса, че скалпът й прозираше през нея.

Бузите й бяха увиснали, под очите й имаше торбички, кожата й бе нашарена с кафеникави петна, но не бе загубила нито грам от своята енергичност, напук на старостта. Тя притича към Сано:

— О, небеса, вече мислех, че никога няма да стигна до вас! — възкликна тя.

Сано освободи охраната.

— Всичко е наред. Вече съм тук — каза той на Хана.

— Какво се е случило? Нещо с майка ми?

Майка му изглеждаше в добро здраве последния път, когато я бе посетил. Кога? Преди повече от три месеца. Но тя вече бе почти шестдесетгодишна. Сано се уплаши да не се е случило най-лошото.

— Арестуваха я! — извика Хана.

— Арестуваха я? — новината разтърси Сано. — Кой?

— Войниците на Токугава. Нахлуха в дома й тази сутрин и я измъкнаха от леглото.

Овдовялата майка на Сано живееше в скромната къща, в която той бе израснал. Когато започна да работи за шогуна и се премести в замъка Едо, той я взе със себе си. Но тя изпитваше такава силна носталгия по дома си и бе толкова смутена и стресната от новото си обкръжение, че дори не можеше да спи и да се храни. Хана, която бе дошла с нея, го предупреди: „Ако остане тук, ще умре. Трябва да я изпратиш вкъщи“.

Сано я беше послушал и през всичките тези години майка му живееше спокойно в своя дом. Сега обаче съжаляваше, че я беше оставил сама. Чувстваше се зле, защото я беше виждал много рядко и не бе успял да я опази.

— Наложи се да ги моля да й оставят дрехите — каза Хана. — Опитвах се да ги спра, казвах им, че не е извършила нищо нередно, но те изобщо не ме слушаха.

— Трябва да има някаква грешка — каза Сано. — Казаха ли защо я арестуват?

— За убийство!

Вълна от подозрение заля Сано. Майка му беше добра жена, неспособна да нарани, когото и да било. Тя винаги беше спокойна, блага и хрисима. Той никога не я беше виждал да губи самообладание и да избухва.

— Това е налудничаво — каза той. — И кого твърдят, че е убила?

— Някого на име Токугава Тадатоши.

Осени го просветление. Майка му беше въвлечена във вихрушката на политическата интрига, която се плетеше около него и разследването му.

— Трябва да й помогнете — замоли се Хана. — Направете нещо!

Тя сграбчи Сано за реверите на бялото му тренировъчно кимоно и го разтърси така, както правеше някога, когато беше малко момче и го хванеше в някоя беля.

— Ще направя! — увери я Сано. — Но най-напред трябва да разбера къде се намира майка ми. Къде я откараха войниците?

— В двореца. Казаха, че имат заповед да я заведат пред шогуна.

Сано вече бе на вратата.

— Ти почакай тук — каза той през рамо на Хана. — Не се тревожи.

Докато бързаше по коридора, Сано разпореди на прислугата:

— Дайте на гостенката ми храна и нещо за пиене и се погрижете да се чувства удобно — после се обърна към войниците си. — Вървете при Хирата сан и му кажете да отиде в двореца и да ме чака там.

Детективите Маруме и Фукида го следваха по петите, докато бързаше към стаята си, за да се преоблече в подобаващи за срещата му с шогуна дрехи. Смъкна тренировъчното кимоно с гневно движение и просъска: „Този път на Мацудайра няма да му се размине“.

 

 

— Къде отиваш? — попита Мидори.

— Да се срещна с дворцовия управител Сано в ​двореца — отговори й той, докато обуваше обущата си в коридора на къщата им.

— Защо? Какво става?

Хирата свали мечовете си от закачалката на стената.

— Трябва да се свърши нещо във връзка с разследването на едно убийство.

— А после? — в гласа на Мидори прозвуча съмнение. — Къде отиваш после?

Атмосферата помежду им бе доста напрегната, откакто се бе завърнал от Езогашима преди три месеца. И по-рано, в продължение на цели пет години, той също бе отсъствал често и продължително, докато изучаваше бойни изкуства и обикаляше из страната. Дългата раздяла бе променила както него, така и нея. Тя вече не бе нежното и хрисимо момиче, което бе оставил. Докато отглеждаше сама техните деца, тя беше развила независима и силна собствена воля. Той й беше липсвал, но сега Мидори вече изразяваше открито негодуванието си заради отсъствието му и заради това, че непрекъснато я изоставя и пренебрегва.

— Не знам — каза Хирата с предумишлено резервиран тон, като окачваше мечовете на кръста си.

Разбираше, че Мидори иска да е наясно къде ходи и че се страхува да не замине и да я остави отново, но се дразнеше от въпросите й. Негово право беше да тръгва и да се връща, когато пожелае. Съпругата не биваше да се бърка в свободата на съпруга си.

— Кога ще се върнеш? — попита Мидори, като не дочака Хирата още веднъж да я отблъсне с резервирания си тон. — Е, предполагам, че трябва просто да чакам и да видя, така ли?

Изгледаха се с взаимна враждебност. Хирата изпитваше приливи на носталгия по онази млада и влюбена двойка, която бяха някога. Сега се чувстваха почти като чужди хора и винаги бяха на нож. Дори нямаха нормални съпружески отношения, откакто Хирата се бе върнал. Той вечно беше зает, практикуването на бойните изкуства отслабваше сексуалното му желание и Мидори беше много гневна.

В коридора долетяха звуци от топуркащите крачета и гласовете на децата им, които се караха за нещо.

Малкото им момче, Тацуо, сграбчи полата на Мидори и закрещя:

— Мамо, тя ме пипна!

— Не съм — каза Таеко. Тя потупа с пръст главата му и се захили.

— Видя ли? Пак го направи! — захленчи Тацуо.

— Таеко, дръж се по-добре, или ще те заключа в стаята ти! — строго каза Мидори. — Тацуо, ако не спреш да се оплакваш, аз ще те пипна, и ти обещавам, че това няма да ти хареса!

Тя вдигна ръка срещу момчето. Хирата беше смаян от това, че излива яда си от него върху децата им. Те не заслужаваха да страдат заради всичко, което той прави, и той се почувства виновен, че пренебрегва както тях, така и съпругата си. И от тях се бе отчуждил. Опита се да им се усмихне, но те се скриха зад Мидори. Тацуо засмука палеца си, а Таеко го гледаше предпазливо.

— Баща ви тръгва — каза им Мидори. — Кажете му сбогом, в случай че не го видите никога вече.

— Сбогом, тате! — промълвиха момченцето и момиченцето.

— Ще ме видите още тази вечер — каза Хирата, наскърбен и раздразнен от сарказма на Мидори. — Тогава ще се върна. Ще се прибера.

— Вървете да си играете! — Мидори обърна Таеко и Тацуо, плесна ги силно по дупетата и те побягнаха.

Тя втренчи в мъжа си поглед, пълен с горчивина. — Не им давай обещания, които не можеш да изпълниш.

Той си знаеше колко ненадеждни са обещанията му. Дългът му към Сано и посветеността му на бойните изкуства винаги бяха на първо място. Чувстваше се раздиран от противоречиви чувства — защото семейството му липсваше и искаше да живее щастливо с тях. Искаше му се Мидори да му даде шанс за ново начало. Но неговият собствен гняв и инат го възпираха да я помоли за това.

— Тръгвам — каза той и излезе от дома си.

 

 

Пролетта бе украсила двореца с цъфтящи азалии, със сияещи в новата си листна премяна дървета и с росна трева. Слънцето грееше и блестеше по островърхите покриви и опасаните с дебели дървени греди стени. Но тази живописна красота остана незабелязана за Сано и свитата му, когато се срещна с Хирата на входната врата. Те минаваха забързано покрай стаите, пълни със служители, и надолу по виещи се коридори, докато накрая нахълтаха в главната приемна зала в подземието. Тук Сано завари майка си, коленичила пред малък подиум. Сивокосата й глава бе сведена, а ръцете й бяха вързани на гърба с грубо въже. Крехкото й, прегърбено телце, облечено в старо кафеникаво кимоно, цялото трепереше. Шогунът се бе изправил над нея.

— Ти ли уби моя братовчед? — настойчиво попита той.

След като тя не му отговори, той я зашлеви по лицето. Тя се сгърчи от страх. Той изглеждаше възбуден и горд от себе си — слаб човек, който измъчва друг, по-слаб дори и от него.

— Отговори ми!

Владетелят Мацудайра седеше близо до него на подиума, сияещ от злостна наслада. Зад него бяха коленичили няколко от съюзниците му, дошли да позяпат забавлението. Сано забеляза едно ново лице сред тях — феодала Арима, даймио на провинцията Куруме. Главата му беше посивяла, но лицето му бе без възраст, сякаш съхраняваше кожата си в олио. Гримасите му бяха толкова сдържани и мимолетни, че не оставяха нито бръчица. Войниците на Мацудайра, подредени покрай стената до тези на шогуна, наблюдаваха невъзмутимо. Цялата тази сцена така разяри Сано, че той наруши изискванията на етикета. Пристъпи до шогуна и го блъсна настрани от майка си.

— Оставете я на мира!

Шогунът се олюля. Всички зяпнаха, шокирани от факта, че Сано си е позволил да вдигне ръка срещу техния господар. Дори Мацудайра изглеждаше потресен и объркан от дързостта на Сано.

— Тази жена е обвинена в убийството на Токугава Тадатоши — разкрещя се шогунът. — Аз, ъъъ, я разпитвам.

— Това е моята майка — вбесено каза Сано.

— Не ме интересува, дори да е майката на Буда.

— Ако е убила братовчед ми, аз ще я накарам да си признае — каза шогунът, сложил важно ръце на бедрата си.

— Майко, добре ли си? — попита Сано.

Тя вдигна поглед към него. Деликатното й лице бе застинало от ужас. Не даде признаци, че е познала Сано. Той развърза въжето и хвана ръцете й. Те бяха студени и посинели от спрения приток на кръв. Той почувства треперенето й и чу тихите й ридания.

— Тя няма нищо общо с убийството на Токугава Тадатоши — каза Сано на шогуна. — Невинна е.

— Естествено е да кажеш така — каза шогунът, преливащ от собствения си инат. — Ти си неин син. Аз обаче знам по-добре.

— Откъде? — запита Сано. — Какви доказателства имате?

— Ами че, ъъъ — заекна объркано шогунът, навлизайки в обичайната си кравешка тъпота, — те казаха така.

— „Те“ означава „ти“ — обърна се Сано към владетеля Мацудайра. — Това е твое дело. Нападаш ме чрез обвинението срещу майка ми?

Мацудайра хвърли на Сано красноречив поглед, с който целеше да го предупреди да не изкарва наяве тяхната междуособица.

— Приеми го като възмездие, ако искаш. Но не съм аз този, който я обвини.

— О? — извика Сано със саркастично недоверие. — Тогава кой?

Един самурай пристъпи напред от редицата покрай ​стената.

— Аз я обвиних — каза той.

— Кой си ти? — попита Сано.

— Полковник Дои​ Наокацу.

Беше към шестдесетте, но само посивялата коса и дрезгавият глас издаваха възрастта му. Високото му тяло бе като на мъж, с десетилетия по-млад. Кожата и на лицето му, гладко опъната по високите му скули, по изпъкналия нос и по квадратната челюст, издаваше, че рядко се смее. Претрупана и претенциозна нагръдна броня, изработена от червена и черна кожа, показваше, че е войн от висок ранг.

Подозрение обзе Сано.

— Какъв е този герб на бронята ти? — попита той.

Дои погледна към емблемата на Мацудайра върху гърдите си. Сега Сано си припомни, че е чувал името на Дои и преди. Той се бе сражавал на страната на Мацудайра в битката срещу предишния дворцов управител Янагисава.

— Ти си го подучил за това и си го насъскал!

— Защо да го прави? — озадачено попита шогунът.

Лицето на Мацудайра беше самата невинност.

— Почитаеми братовчеде, управителю Сано, мога да ви уверя, че не съм го направил.

— Когато чух, че останките на Токугава Тадатоши са намерени, дойдох доброволно — каза Дои на Сано. — Имам информация, която се отнася до убийството. Преди да бързате да твърдите, че обвинението срещу майка ви е скалъпено и несправедливо, първо изслушайте тази информация.