Лора Джо Роуланд
Мейреки (5)

3. глава

След като Сано излезе, Рейко се опита да си почине, но не можа, защото отново и отново преживяваше нападението. Сърцето й подскачаше от паниката, която се връщаше и я заливаше на вълни. Имаше чувството, че стените на къщата я притискат. Усещаше се като хваната в капан, като животно в клетка. Днешното пътешествие извън крепостта щеше да бъде последното в близкото бъдеще.

Дочу, че децата се смеят отвън и излезе на верандата. Малката й дъщеря щапукаше из градината и се бе навела да изследва нещо в тревата. Слънцето блестеше върху лъскавото черно кокче, в което бе прибрана косата на Акико. Тя приличаше на цвете в розовото си кимоно. Рейко се усмихна, слезе по стълбите и се запъти към детето.

— Какво намери, Акико? — извика й тя.

Акико вдигна поглед. Усмивката й се стопи, щом видя Рейко. Тя се изправи, скръсти ръце зад гърба си и застина неподвижно, сякаш се страхуваше, че майка й може да я нарани. Сърцето на Рейко се сви, защото докато спасяваше сина си в Езогашима, беше загубила дъщеря си.

Замина за Езогашима, когато Акико беше на една година. Когато след почти три месеца се бе върнала у дома след дългото и изтощително отсъствие, Акико я бе забравила. Когато Рейко се опитваше да я гушне, детето пищеше и плачеше. Сега, след още три месеца, то все още беше отчуждено. Понякога Рейко се питаше дали Акико не си е мислила, че майка й я е изоставила и сега я наказва заради това. Каквото и да бе обяснението, връзката между майката и детето бе разстроена, ако не и завинаги прекъсната.

— Ела тук — повика я Рейко и разтвори широко ръце.

Но Акико отстъпи. Едно малко момиченце и още по-малко момченце дотичаха откъм къщата. Зад тях бавно пристъпяше Мидори, тяхната майка, съпруга на Хирата и много добра приятелка на Рейко. Акико изтича до Мидори и прегърна коленете й. Болката в сърцето на Рейко запулсира още по-силно.

Мидори се беше грижила за Акико, докато Рейко отсъстваше, и сега детето се държеше така, сякаш тя е нейна майка, а децата й — нейни брат и сестра. Рейко разбираше защо дъщеря й предпочита тях. Мидори беше жизнерадостна и мила и изцяло отдадена на децата. Момченцето и момиченцето й бяха приели Акико като домашен любимец. За разлика от тях Сано и Рейко, напротив, бяха потънали в грижите и тревогите си. Рейко бе избрала да спаси Масахиро, вместо да остане с Акико. Сано излизаше много рано от вкъщи и се прибираше твърде късно през нощта, за да може да види дъщеря си, преди да е заспала. Масахиро беше твърде зает с уроците си по бойни изкуства, за да има време да играе със сестричката си. Акико се бе привързала към други хора, които я караха да се чувства желана и обичана.

— Иди при майка си — каза й Мидори, като отправи извинителен поглед към Рейко.

— Не! — Гласът на Акико се извиси в ридание. Тя се вкопчи по-здраво в Мидори.

— Тогава върви да си играеш.

Акико се успокои и хукна с другите две деца. Докато се забавляваха да хвърлят камъчета в езерото, Мидори с разкаяние прошепна:

— Съжалявам, Рейко сан. Но тя ще го изживее. Просто й дай време.

Рейко отвърна поглед, примигна и въздъхна дълбоко.

— Току-що чух какво ти се е случило — каза Мидори. — Добре ли си?

— Да — отвърна Рейко.

Но положението бе по-сериозно от драскотината по бузата й. През цялото време докато траеше враждата, по време на всички проблеми с владетеля Мацудайра, които продължаваха вече над пет години.

Рейко се опитваше да бъде силна заради Сано и да не се оплаква. Сега обаче се поддаде на изкушението да облекчи болката си пред Мидори.

— Не знам колко още ще мога да издържа — каза й тя.

Някога беше необичайно надарена жена. Баща й, съдията Уеда, я бе възпитал като момче — като сина, който никога не бе имал, и й бе подсигурил класическо образование и обучение в бойните изкуства: все неща, които бяха запазена територия за мъжете. Тя често го наблюдаваше, когато водеше процеси в съдебната зала, и се бе запалила по детективската работа.

По-късно започна да помага на Сано в неговите разследвания и храбро се изправяше срещу какви ли не опасности, дори срещу убийци. Но онези дни бяха в миналото.

— Чувствам се толкова безпомощна. Не мога да направя нищо, без проблемите на съпруга ми да ме настигнат. Не мога дори да напусна дома си, защото това е единственото място, в което съм в безопасност.

В този миг Рейко забеляза, че Мидори я гледа с изражение, което вещае лоши новини.

— Какво има?

— Не си ли чула? Имението на владетеля Мацудайра е било опожарено тази сутрин. Новината е плъзнала из целия замък — каза Мидори и накратко й обясни, че Мацудайра е обвинил Сано.

Дъхът на Рейко секна от ужас.

— Точно когато си мислех, че по-лошо не може да стане!

Тя знаеше, че Сано не е поръчал атаката, но владетелят Мацудайра нямаше да приеме истината.

— Той сигурно ще иска да ни отмъсти с нещо подобно!

Тя се загледа в бамбуковата ограда на женските помещения. Зад нея бяха каменните стени, които ограждаха имението от всички страни, и наблюдателните кули на охраната, извисили снага над дърветата към синьото небе. Но нито укрепленията, нито армията на Сано можеха да успокоят Рейко. Имението на Мацудайра бе не по-малко обезопасено от тяхното собствено. Атаката доказваше, че никакви предохранителни мерки не са в състояние да гарантират, че тя, Сано и техните деца ще останат невредими. Рейко сякаш усещаше как злият повей от лошите намерения на Мацудайра прониква през пролуките и под вратите и застрашава семейството й.

— Не се тревожи — каза й Мидори. — Грижите ще отминат. Всичко ще се нареди.

Рейко не беше в състояние да й повярва.

— Вече нито едно място не е безопасно!

Твърдо решена да вземе мерки, тя извика на един минаващ наблизо слуга:

— Иди и доведи лейтенант Асукай.

Той скоро се появи.

— Искали сте да говорите с мен, господарке Рейко?

Лицето му бе ожулено, посиняло от контузиите, а раните, нанесени от мечовете на нападателите по ръцете му, бяха превързани.

— Да. Ела с мен.

Тя поведе Асукай през градината. На малко възвишение имаше павилион с тръстиков покрив, поставен на дървени пилони. Рейко и Асукай влязоха и седнаха на скамейката вътре. Оттук тя можеше да държи под око децата, но те не можеха да чуят тревожните проблеми, които щеше да обсъжда с телохранителя си.

— Трябва да ти благодаря за това, че ми спаси​ живота — каза му тя.

— Не е необходимо — отвърна й Асукай. — Това ми е работата.

Рейко се загледа замислено в хубавото му, сериозно лице. Той й беше по-близък от всички други​ мъже, с изключение на Сано и на баща й, но тя прекарваше с него повече време, отколкото с тях. Беше й телохранител от няколко години и й помагаше и в разследванията, които тя правеше за Сано или за самата себе си. При други обстоятелства отношенията им щяха да предизвикат неизбежни клюки, но беше​ всеизвестно, че Асукай предпочита мъжете пред жените. Рейко се отнасяше с него като с приятел. Освен това тя му вярваше повече, отколкото на всеки друг, освен на Сано.

— Нуждая се от помощта ти — каза Рейко.

— Разбира се. Ще направя всичко за вас. Някое ново разследване? — попита Асукай. Гласът му звучеше развълнувано, защото нейните проекти често водеха до интересни приключения.

— Нещо от този род — каза Рейко. — Нужно ми е да откриеш всичко, което можеш, за работите на владетеля Мацудайра, особено дали има планове да ни нападне и какво включват тези планове. Питай всеки, когото познаваш. Ослушвай се за слухове.

Асукай се замисли.

— Дворцовият управител Сано има шпиони както около, така и вътре в имението на владетеля Мацудайра. Няма ли те да научат за евентуален заговор преди мен?

— Опасявам се, че може да пропуснат нещо.

— Добре. Познавам няколко души, които са на служба при владетеля Мацудайра. — Асукай произхождаше от голяма фамилия с широки връзки; освен това​ беше популярен и имаше много приятели. — Не е лесно​ да работиш за човек като него. Поставен е под голямо напрежение и си го изкарва на хората около себе си. Може би познатите ми ще проявят охота да предадат информация за него, срещу съответната цена.

— Парите не са проблем — каза Рейко. — Ще ти дам колкото е нужно.

Сано я оставяше да харчи колкото иска и макар според обичая да не бе прието жените да разполагат с пари в брой, ковчежникът му имаше нареждането да й дава каквото е необходимо, когато имаше разходи.

Асукай се изправи и каза:

— Започвам. Бъдете сигурна, че дори само да се е изкашля Мацудайра, вие ще научите.

 

 

Докато следобедът полека се изнизваше и отстъпваше мястото си на вечерта, три групи самураи на коне тръгнаха от замъка Едо.

Едната потегли от главната врата. Двадесет войници, изложили на показ герба на летящия жерав върху флагове, привързани на гърбовете им, придружаваха Сано. Визьорите на рогатите им метални шлемове и скриваха лицата им. Те се придвижваха по широкия булевард в квартала на даймио.

Втората група приличаше на първата и излезе от страничната врата. Войниците в нея бяха повече и ескортираха още един Сано по посока на търговския квартал Нихонбаши.

Третата група се състоеше само от трима обикновени войници с най-нисък чин. Бяха облечени в памучни кимона и кожени ризници, украсени с трилистна ружа — герба на Токугава, а на главите им имаше прости шлемове. Те излязоха от вратата за прислугата. Докато първите две групи следваха открито своя път, истинският Сано пътуваше инкогнито с детективите Маруме и Фукида. Другите имаха задачата да отвлекат вниманието от неговата секретна мисия.

Междувременно Хирата яздеше, придружен от своите войници, към храма Каней. Те ескортираха четирима носачи с носилка. На нея се поклащаше сандъкът, в който скелетът на Токугава Тадатоши бе пътувал от своя гроб до замъка. По същото време двама хамали, облечени само с набедрени препаски, с коси, прибрани с прости ленти, носеха едно буре точно в обратната посока.

Хамалите тежко пристъпяха през бедняшкия квартал Кодемачо. Вятърът размиташе боклуци по криволичещите улички и завихряше към небето пушека от външните огнища и сиромашките огньове, стъкнати пред мизерни, окаяни коптори. Залязващото слънце блестеше в розови нюанси във водата на откритите, вонящи канали. Хамалите заобиколиха струпаните на купчини боклуци на бунището и мудно се затътриха по паянтовия дървен мост над канала, служещ за предпазен ров на затвора на Едо — мрачна крепост, чиито островърхи покриви се криеха зад високите, обрасли с мъх стени, по които се издигаха множество наблюдателни кули. При обкованата с желязо врата хамалите спряха и извикаха на часовите в караулното помещение: „Доставка за доктор Ито!“.

Малко след като хамалите внесоха бурето в затвора, Сано, Маруме и Фукида пристигнаха, уверени, че никой не ги е проследил от замъка Едо. Всички шпиони, пратени да следят движението на Сано, трябваше да са тръгнали след неговите имитатори. Когато тримата стигнаха до караула пред вратата, детектив Маруме, як и весел мъжага, се провикна:

— Пуснете ни да влезем!

Стражите видяха герба на Токугава по дрехите им и се подчиниха без никакви въпроси. Те минаха през затворническия плац, без да бъдат разпознати и проверени от стражата. Влязоха в малък вътрешен двор с бамбукова ограда и слязоха от конете. Там бе разположена ниска постройка; хоросанът по стените й бе напукан и олющен, на прозорците имаше решетки, а сламеният й покрив бе в окаяно състояние. Това беше моргата на Едо, мястото, в което докарваха жертвите на наводнения, пожари, земетресения и престъпления. Хамалите — всъщност войници от корпуса на детектив Хирата, седяха на земята около бурето, което бяха поставили в краката на доктор Ито.

С гъстата си бяла коса и високата си, стройна фигура, облечен в традиционната синя лекарска куртка, доктор Ито не изглеждаше по-различно от последния път, когато Сано го бе видял, преди почти пет години, макар че вече би трябвало да бе прехвърлил осемдесетте. Като видя Сано, изненада и удоволствие преобразиха суровото му лице.

— Сано сан! Ти ли ми изпрати този дар?

Те размениха поклони и Сано му отговори:

— Да. Дошъл съм да те помоля за експертната ти оценка.

Навремето прочут лекар, доктор Ито бе загубил професията си, семейството си, мястото си в обществото и дори свободата си, след като бе хванат да изнася научна информация от холандски търговци и да извършва медицински експерименти. Обичайното наказание за тези провинения бе заточение, но доктор Ито бе получил доживотна присъда като уредник в моргата на Едо.

— Във връзка с някое разследване, а? — попита докторът.

След като Сано потвърди, той добави:

— Радвам се. Измина доста време от последното. Много време измина и от последната ни среща.

Сано се беше занимавал и с други случаи през последните няколко години, но не му се бе налагало да се обръща към доктор Ито за помощ по тях.

— Съжалявам за това — каза Сано.

Идването в моргата на Едо беше риск, който Сано можеше да си позволи само при определени обстоятелства. Сътрудничеството с осъден престъпник би могло да му струва доброто име и да го лиши от съюзниците му и най-вече от благоразположението на шогуна. Освен това всичко, което се случваше тук, включваше и прилагането на чуждестранната наука.

Ако участието на Сано в подобно нещо станеше публично достояние, той би могло да понесе много по-тежко наказание дори от доктор Ито. При това Сано щеше да падне от много по-високо.

— Изложили сте се на голяма опасност с идването си тук днес — загрижено каза доктор Ито.

— Взех предпазни мерки — каза Сано.

Освен че бе изпратил дегизирани двойници за отвличане на вниманието, той се беше погрижил и да прикрие следите, които бе оставял в миналото. Преди години беше плащал на стражите от караула да си мълчат за тайните посещения на персонала му и на него самия. По-късно бе успял да премести тези войници на други, отдалечени позиции. А днешната дегизировка бе заблудила заместниците им. Сега само доктор Ито и неговият не по-малко достоен за доверие асистент щяха да знаят за настоящото посещение на Сано.

— Малко повече предпазливост никога не е излишна на човек в твоето положение — предупреди го доктор Ито. — Но щом вече сте тук, можем да започнем по същество — добави той и посочи към бурето. — Какво имаме тук?

— Скелетът на Токугава Тадатоши, втори братовчед на шогуна — каза Сано и описа как момчето е изчезнало по време на Големия пожар, а съвсем наскоро е било открито заровено близо до храма. — Надявам се, че ще можете да ми кажете как е умрял.

— Много интригуващо! С удоволствие ще се опитам. Муро сан — извика доктор Ито към отворената врата на моргата.

Асистентът му веднага се появи. Сивкавата коса на Муро бе посребряла, дълбоко врязани бръчки бяха набраздили неговото умно, квадратно лице. Той беше ета^[1] — една от низвергнатите касти, в които професиите, свързани по някакъв начин със смъртта, като касапският занаят или щавенето на кожи, се предаваха по наследство. Другите граждани страняха от тях, защото ги смятаха за духовно осквернени. Те извършваха мръсни работи като събиране на боклука и на човешките изпражнения^[2]. Освен това служеха в замъка Едо като вратари, пазачи, инквизитори и палачи и пак те се наемаха да обработват труповете. Доктор Ито се бе сприятелил с Муро въпреки кастовите различия и двамата работеха заедно вече двадесет години.

Муро по нареждане на доктор Ито извлече бурето в моргата, която беше осветена от фенери и обзаведена с шкафове, плотове и каменни корита за измиване на мъртвите. Муро вдигна капака. Всички се вторачиха вътре в разбърканата купчина кални кости. Единственото, което Сано можеше да различи, бе черепът.

— Можете ли да кажете нещо въз основа само на това? — със съмнение попита Маруме.

— Може би — отговори му доктор Ито. — Първо трябва да измием костите.

Муро домъкна няколко ведра с вода и напълни едно корито. Внимателно извади костите от бурето, потопи ги вътре започна да ги търка с четка. Той вършеше цялата тази работа в помощ на изследванията на доктор Ито, които изискваха обработка на мъртъвците. Мръсотията се отми от костите, но кафеникавите петна от пръстта упорстваха. Малко по-късно, след като Муро вече бе приключил, скелетът лежеше на масата като парчета от зловещ пъзел.

— Сега да го сглобим — каза доктор Ито.

Той окачи на стената един мастилен чертеж на скелет, с номерация на всяка отделна кост. Следвайки схемата, докторът вдигаше костите с големи пинцети и полека-лека сглоби скелета на Тадатоши. Някои дребни костици от дланите и стъпалата липсваха; може би бяха изгубени в гроба. Но когато доктор Ито привърши, скелетът изглеждаше почти цял. Измина миг на тягостно мълчание, тъй като всички бяха обзети от размисъл пред това, което някога беше представлявало човешко тяло.

— От размера мога да заключа, че това е било момче — каза доктор Ито.

— Тадатоши е бил на четиринадесет, когато е изчезнал — обясни Сано.

— Сигурно е загинал скоро след това. Което ще рече, че не е доживял да порасне, преди да издъхне пред храма — погледът на Ито зашари по скелета. — Трудно е да се установи причината за смъртта, когато плътта и органите вече ги няма. Нека да погледнем по-отблизо.

Доктор Ито извади голяма кръгла лупа, монтирана на дървена дръжка. Заобиколи масата, взирайки се съсредоточено в костите, като от време на време спираше, за да огледа по-подробно някой детайл през лупата. Веждите му се повдигнаха и той посочи бедрената кост.

— Вижте този белег.

Сано, Маруме и Фукида се струпаха около масата.

Петното беше достатъчно голямо, за да го видят и без лупа. Приличаше на пукнатина, в която бе останала полепнала черна пръст.

— Ето тук още един — каза доктор Ито, — и още един.

Той посочи подобни белези на едно от ребрата и на надлакътните кости.

— Изглеждат като цепнатините в кокалчетата на оракул — каза Фукида.

Сериозният, образован детектив имаше предвид животинските кости, използвани в магическите пророчески ритуали. Гадателите нагорещяваха маши в огъня и ги допираха до костите, от което се получаваха различни цепнатини. По формата на тези цепнатини в „оракулските кости“ те вещаеха бъдещето.

— Възможно ли е това да са белези от падане или друг инцидент? — попита Маруме.

— За съжаление, не — каза доктор Ито. — Това са пробождания от острие на меч.

Сано не беше и очаквал смъртта да се окаже резултат на нещастен инцидент. Ако беше така, тогава защо да заравят Тадатоши в необозначен гроб и да оставят всички да мислят, че е загинал в Големия пожар? Дъхът му секна, като си представи сцената на убийството.

— Убеден ли сте в това? — попита той, защото искаше да бъде абсолютно сигурен, преди да отвори кутията с неприятностите и проблемите.

— Да. Виждал съм подобни пробождания много пъти.

Сано също беше виждал много рани от меч, но в плът, а не върху голи кости, след като тялото е изгнило. Доктор Ито обърна с пинцетите си костите на ръката и надлакътницата и се видяха още пробождания.

— Тези е получил, когато се е опитвал да се предпази — посочи ги той.

Сано си представи как момчето маха с ръце, докато мечът връхлита пак и пак и го пронизва, а острието му оставя дълбоки, кървави следи. Писъците му отекнаха през годините.

— Бил е намушкан до смърт — промърмори той.

Доктор Ито кимна:

— Със сигурност това е причината за смъртта. Любопитен съм за мечовете, заровени заедно с Тадатоши. Защо убиецът ще ги остави като следа, която да отведе до установяването на самоличността на момчето, вместо да го остави анонимен и да попречи на разследването за неговата смърт?

— Добър въпрос — кимна Сано.

Докато оглеждаше костите, пробожданията от меча сякаш запламтяха в червено и дори изпуснаха пушек също като пукнатините, прегаряни в оракулските кости. Обхвана го тревожното чувство, че те му вещаят лош късмет.