Лора Джо Роуланд
Мейреки (33)

30. глава

Сано и Хирата крачеха през крилото на двореца, в което живееха мъжките наложници на шогуна. Завариха младежите да играят някаква пиеса. Подиумът в приемната им служеше за сцена. Сано и Хирата застанаха зад публиката, състояща се изцяло от момчета. Бяха на всякаква възраст — от малки деца до юноши. Излегнати на пода, те се шегуваха и вдигаха толкова много шум, че дори не забелязаха присъствието на Сано и Хирата. Двама актьори бяха окупирали сцената.

Единият беше дегизиран с дълга, черна перука, бяло кимоно и маска с лице на красиво момиче. Другият носеше маска на красив млад мъж и оранжево свещеническо расо. Момичето преследваше свещеника напред-назад по сцената с бавни, ритуални движения. Те обикаляха покрай дървен макет на храмова камбана, докато хорът от осем момчета пееше и рецитираше репликите си, а музикантите, застанали на края на сцената, свиреха на флейти и думкаха тъпани. Сано позна, че пиесата е Доджодж — драма за жена-демон, която се влюбва в свещеник, но той е дал обет за целомъдрие и се опитва да избяга от съблазънта. Когато преследването й стана по-настойчиво и отчаяно, свещеникът изобрази пантомимен страх. Хорът запя по-високо и по-бързо; ритъмът на тъпаните се ускори.

Сано забеляза, че Йоритомо е сред музикантите и свири на флейта. Свещеникът се скри под купола на храмовата камбана. Жената хвърли дрехата си, разкривайки отдолу друга, ушита от плат, щампован със зелени на цвят и подобни на влечуги линии. Маската й, която имаше подвижна част, се промени в озъбено лице на змия. Тя засъска и се заувива около камбаната. Сано се зачуди как ще се справи с частта, в която от зъбите й трябва да излезе огън, който да убие и нея, и свещеника, когато сцената експлодира със силен гръм.

Зад камбаната запламтя червена светлина. Музиката спря. Остър, парлив дим обгърна камбаната, змията, хора и музикантите. Публиката започна да ръкопляска.

— Барут — каза Сано на Хирата.

Те също заръкопляскаха. Публиката се обърна, видя ги и се смълча. Когато димът се разнесе, свещеникът изпълзя изпод камбаната. Всички изненадано гледаха Сано и Хирата.

— Управителю Сано — каза Йоритомо. Усмивката му се стопи, когато забеляза мрачното и сериозно изражение на Сано. — Какво има?

— Ела с нас — заповяда Сано.

Йоритомо неуверено стана и пристъпи извън сцената.

— Мога ли да попитам защо?

На Сано му бе много неприятно от това, което трябваше да направи на Йоритомо. Той действително обичаше този младеж, но бе необходимата първа стъпка от неговия план.

— Арестуван си.

— Арестуван? — лицето на Йоритомо замръзна от уплаха. Той погледна към войниците, които в този момент влязоха в стаята. — За какво?

— За държавна измяна — каза Сано.

Развълнуван шепот премина през сбраното множество. Йоритомо гледаше Сано с неверие, страх и вина. Сано, Хирата и войниците приближиха към него.

— Но аз не съм… Ти не можеш… — започна да пелтечи той.

Войниците го изведоха в коридора. Останалите младежи наблюдаваха, някои със съжаление, други с ликуване, но всички до един — с удивление.

— Къде ме водите? — като обезумял извика Йоритомо към Сано.

— На твоя процес — отговори му той.

 

 

През следващите няколко часа войските на Сано разнесоха обявата за процеса на Йоритомо. До мръкване новината бе обиколила целия замък Едо, именията на даймио, районите, в които живееха васалите на Токугава, и всички останали части на града. Тя бе разлепена на всяко обществено табло за обяви и преминаваше от ръка на ръка и от уста на уста сред гражданите. Продавачите на новини обикаляха улиците и викаха:

— Любовникът на шогуна ще бъде съден за държавна измяна в двореца в часа на кучето!

В стаята си Рейко бе коленичила на дюшека.

— Ела да спиш при мама тази нощ — извика тя на Акико, потупа завивката и се усмихна.

Акико стоеше на прага с Мидори.

— Не! — каза тя инатливо, стискайки полите на Мидори.

Рейко усети как усмивката й леко опъва мускулите на лицето й и а-ха, да се изпари.

— Защо не? Масахиро също ще спи тук — тя седна на леглото и придърпа завивката над коленете си. — Ще бъде забавно.

— Не искам! — каза Акико.

През целия ден Рейко бе пазила децата си и не ги бе изпуснала от поглед дори за миг. Бе очаквала убийците на владетеля Мацудайра да нападнат. Но нищо не се бе случило, може би нейната бдителност бе осуетила намеренията им. Рейко бе изтощена от постоянното тичане след децата, а нервите й бяха опънати до краен предел. И беше наранена, защото през целия ден дъщеря й ясно й даваше да разбере, че присъствието й не е желано.

— Е, не ме интересува какво искаш — отсече Рейко. — Ще спиш тук и нямам намерение да споря за това.

Трябваше да предпази дъщеря си, независимо какво чувстваше момиченцето към нея. Рейко стана, отиде до Акико и хвана ръката й.

— Мидори сан, по-добре си вървете — каза Рейко и дръпна момиченцето към леглото. — Тя ще трябва да свикне с мен, рано или късно. Защо да не започнем сега?

Акико запищя и завлачи крака. Мидори притисна длани една до друга пред гърдите си, а очите й се изпълниха със загриженост и тревога. Тя знаеше за убийците. Рейко й бе разказала.

— Може би Акико ще бъде в безопасност и в съседната стая. Ако някой приближи до нея, ти ще чуеш, а и аз мога да остана, ако искаш.

— Също и аз каза Масахиро. Той измъкна меча си изпод леглото. Рейко беше казала и на него за заговора на убийците. — Аз ще я защитавам!

— Не! Оставаш там, където си! — нареди Рейко.

— Аз също мога да я охранявам, ако е в съседната стая — намеси се лейтенант Асукай от коридора.

— Ти стой настрана от това!

Рейко не знаеше на кое да се ядосва повече — на това, че Мацудайра възнамерява да убие децата й, или на това, че никой не изпълнява нарежданията й. Тя натисна Акико в леглото. Момиченцето се мяташе, пищеше и я риташе.

— Ох! — извика Рейко. — Стой мирна и бъди тиха, защото иначе ще те напляскам!

Акико се подчини, но Рейко видя в очите й гняв, който приличаше на нейния собствен. Това, че детето й можеше да чувства такава враждебност към нея, просто я остави без дъх. В този момент Акико започна да плаче.

Рейко беше толкова засрамена от заплахата, която бе отправила на детето си, че и нейните очи се изпълниха със сълзи. Но сега, когато вече бе настанила Акико, където тя искаше, не можеше да отстъпи. Легна встрани и придърпа одеялото върху себе си и Акико. Въздържа се от приказки и устоя на хлипанията на Акико.

— Леглото е достатъчно голямо за още един. Може ли аз да остана? — попита Мидори. — Може би това ще й помогне да се успокои.

— Добре — капитулира Рейко.

Тя не знаеше кога ще се върне Сано и можеше да използва помощ в охраняването на децата, а Мидори бе единствената личност, на която можеше да се довери, освен на лейтенант Асукай.

Мидори духна пламъка на лампата, после се вмъкна в леглото между Рейко и Акико. Всички, заедно с Масахиро, останаха да лежат будни в тъмнината.

 

 

Процесът на Йоритомо щеше да се състои в импровизирана съдебна зала в двореца. Отвориха вратите между няколко стаи, за да има достатъчно пространство за тълпата зрители. Мъжете бяха коленичили на пода, с лице към подиума, пушейки лули. На подиума седеше Сано, облечен в черна, церемониална тога с неговия златен герб с летящия жерав. Той огледа тълпата и забеляза някои висши чиновници и доста даймио. Обявите си бяха свършили работата. Никой, който бе от значение, не отсъстваше.

На пода под подиума, във формата на ширасу — символа на истината, бе посипан бял пясък. На сламен дюшек върху пясъка бе коленичил Йоритомо, със завързани китки и глезени, и с плувнало в пот лице. Главата му се въртеше насам-натам, а очите му молеха за помощ.

Но помощ не идваше — нито от Сановите войници, наредени покрай стената, нито от публиката, сред която имаше врагове на бащата на Йоритомо; всички те изгаряха от желание да видят как младежът, за когото смятаха, че има нездраво влияние върху шогуна, ще бъде осъден. Ако някой имаше възражения към процеса, то поне не ги беше заявил, защото от страна на шогуна не бяха постъпили такива. Той самият бе коленичил до Хирата, откъм по-отдалечената, дясна страна на подиума, давайки своето безмълвно одобрение на съдебната процедура. Изглеждаше уплашен и озадачен, но и примирен, като дете, което е било принудено да погълне неприятно на вкус лекарство.

— Първият свидетел да застане отпред! — нареди Сано.

Един мъж влезе. Той коленичи и се поклони на Сано и на шогуна. Публиката се наведе напред, за да го види; мъжете на задните редици изкривиха шии. Беше висок и едър, мускулест млад мъж в износени и избледнели дрехи, с кърпа, вързана около бръснатата му глава.

— Кажете си името и положението — нареди Сано.

— Итами Сенджуро — каза мъжът. — Аз съм ронин.

Той не беше ронин и това не беше истинското му име. Беше градинар в имението на Сано.

— Познавате ли обвиняемия? — попита Сано.

— Да, почитаеми дворцов управителю — каза Итами.

Йоритомо смаяно гледаше и Итами, и Сано и не вярваше на ушите си.

— Как се запознахте с него? — попита Сано.

— Той ме нае заедно с още няколко ронини да нападнем вашите войници.

Публиката се размърда, развълнувана от новината.

— Не съм! Това е лъжа! — извика Йоритомо.

— Тишина! — строго нареди Сано. — По-късно ще дойде и твоят ред да говориш.

После се обърна отново към Итами:

— Кога беше това нападение?

— Миналата есен.

— Разкажи какво се случи.

Итами повтори историята, която Сано го бе инструктирал да разкаже:

— Йоритомо ни даде пушки. Скрихме се в гората покрай главния път. Когато вашите войници се появиха, ние стреляхме по тях.

Йоритомо клатеше глава, ужасен, защото осъзнаваше, че процесът е нагласен.

— Какво друго ви даде Йоритомо, освен пушките? — попита отново Сано.

— Даде ни дрехи, декорирани с герба на владетеля Мацудайра — отговори Итами. — Носехме ги при засадата.

Сред публиката премина шепот. Сано видя как зяпачите накланят глави един към друг и се споглеждат многозначително. Атмосферата бе тежка, наситена от тютюневия дим и нагорещена от телесната топлина.

— Защо искаше да носите герба на владетеля Мацудайра? — попита Сано.

— За да могат хората, които ни видят, да си помислят, че ни е изпратил владетелят Мацудайра — каза Итами.

— Това е всичко — каза Сано. — Свободен си.

Итами се поклони и напусна стаята.

— Призовавам следващия свидетел — каза Сано.

Влезе друг, по-възрастен мъж, с безформен нос и бузи, носещи белезите от много битки. Татуировките по яките му, мускулести ръце предизвикаха мърморене и враждебни погледи от страна на публиката.

Свидетелят коленичи и се поклони.

— Кажи името и занятието си.

— Ухеи — каза свидетелят с дрезгав, мрачен глас.

Аз съм гангстер.

Това наистина беше неговото име и той наистина беше гангстер, когото Хирата често бе срещал и арестувал по време на службата си като полицейски офицер. Именно Хирата се беше сетил, че Ухеи ще придаде автентичност на процеса и го беше заплашил със затвор, ако откаже да им сътрудничи. Разпитът на Сано разкри, че и Ухеи, също като „ронина“, е бил нает миналата есен от Йоритомо.

— За да направиш какво? — попита Сано.

— За да бомбардирам вилата на владетеля Мацудайра, дето е покрай реката — отговори Ухеи.

Думите му предизвикаха сподавени възклицания сред сбралото се множество. Шогунът седеше неподвижен и безмълвен, досущ като дървена кукла. Йоритомо гледаше Сано с очи, изпълнени с болка, смазан от предателството му.

— И какво се случи?

Сърцето на Сано не трепваше под погледа на някогашния му приятел. Йоритомо беше виновен по роднинска линия, ако не и в извършване на самото деяние. И той го знаеше не по-зле от Сано. А атаките срещу него и владетеля Мацудайра не бяха единствените му престъпления.

— Отидох до вилата с още един, когото Йоритомо нае — каза гангстерът. — Той запали бомбата и я хвърли. Охраната на Мацудайра го залови. Аз се измъкнах невредим.

Гангстерът звучеше много доволен от въображаемото си геройство.

— Чии гербове носехте на дрехите си? — попита Сано.

— Вашите.

Сред публиката настана объркване. Това, че Йоритомо, играчката на шогуна, очевидно бе организирал атаките срещу двама толкова могъщи мъже, бе шок за всички. Сано беше сигурен, че те ще бъдат още по-шокирани, ако разберат какво всъщност се е готвел да направи. Янагисава без съмнение насочваше ударите иззад сцената, но той имаше нужда от някой, който да може да се придвижва свободно и който да има достъп до информация. Йоритомо беше неговият шпионин и доверено лице в двореца.

— Йоритомо искаше владетелят Мацудайра да помисли, че аз съм поръчал бомбардирането, така ли? — попита Сано.

— Да.

— Защо?

— Не знам — каза гангстерът. — Не ми каза защо.

— Може би следващият свидетел ще може да хвърли известна светлина върху този въпрос — предложи Сано.

Следващият свидетел беше млада жена, която заситни в съдебната зала със сандалите си с високи подметки. Появата й предизвика подмятания и мърморене сред публиката. Дългата й коса се спускаше върху кимоното й с десен на розово-оранжеви флорални мотиви. Хубавичкото й лице беше покрито с плътен слой бяла оризова пудра и с яркочервен руж. Тя се усмихна на мъжете и Сано почувства как в залата става по-горещо.

Той я помоли да се представи.

— Името ми е Кику. Аз съм прислужница в чайната „Сливов цвят“.

Тя наистина беше прислужница, но в имението на Сано. Неговото огромно домакинство можеше да подсигури актьори за всяка роля.

— Какви са взаимоотношенията ви с Йоритомо?

Кику се накипри, завъртя очи и се закикоти:

— Ние сме любовници.

Шогунът ахна, наранен от това, че фаворитът му очевидно го е мамил, и то с жена. Той се приведе, за да възрази, и погледите на всички се приковаха в него.

Хирата му прошепна нещо в ухото. Той седна обратно на петите си, нещастен и послушен като дресирано псе.

— Не! — ужасено извика Йоритомо. — Никога не съм я виждал дори! Тя лъже!

— Още един подобен изблик от твоя страна, и ще бъдеш набит с пръчки! — каза Сано и попита момичето: — От колко време сте любовници с обвиняемия?

— О, от три години — каза Кику и отново се изкикоти. — Той дойде в чайната и още щом се видяхме един друг… о, това беше любов от пръв поглед…

— А Йоритомо казвал ли ви е защо е инсценирал атаките срещу владетеля Мацудайра и срещу мен? — Сано я прекъсна, защото тя беше започнала да украсява историята, която й бе наредил да разкаже.

— О, да. — На Кику определено й харесваше вниманието на публиката. Тя приглади кимоното, което Сано бе взел от сандъка със стари дрехи на Рейко. — Ние си казваме всичко, което ни е на ума и на сърцето. Нямаме тайни един от друг…

— Защо го е направил?

Кику въздъхна неохотно, защото трябваше да произнесе последните си реплики и да приключи своето представление.

— Искаше вие и владетелят Мацудайра взаимно да се обвинявате за атаките — издекламира тя. — Искаше да запали война между вас и да се унищожите един друг. След това той щеше да излезе на сцената и да заграби властта.

Мърморенето на публиката прерасна в ръмжене.

От тона Сано можеше да заключи, че мнозина от даймио и държавните служители бяха подозирали, че Йоритомо е искал властта, за която баща му бе жадувал, и сега мислеха, че съмненията им са се потвърдили. Шогунът отпусна глава в ръцете си, поклащайки се. Йоритомо седеше неподвижен и зашеметен. Той заприлича на каменна статуя, получила унищожителен удар, от който цялата се е напукала и всеки момент ще се раздроби на парченца.

— Това е достатъчно — каза Сано.

Тя се поклони, стана и наперено излезе от залата.

Всички се усмихнаха.

— Уликите доказват, че Йоритомо е виновен в подривни действия, които се считат за държавна измяна. Но законът му дава възможността да говори в своя защита. — Той се обърна към подсъдимия. — Говори сега, ако желаеш.

Йоритомо се обърна към човека, чието мнение единствено имаше значение:

— Ваше Превъзходителство, никога до този момент в живота си не съм виждал някого от тези хора. Не съм правил нищо от това, което казаха. Всички те са лъжци. Това е инсценировка срещу мен. Кълна се, че съм невинен!

Гласът му се извиси в неестествена нотка и пресекна. Беше ужасно слаб лъжец. Сано почувства, че публиката се настрои още повече срещу Йоритомо.

Но шогунът се наведе към своя любовник с очи, пълни с болка, съжаление и копнеж. Хирата пъхна ръка под ръкава му и го хвана за китката. Никой не го забеляза, освен Сано. Шогунът се стегна, налагайки си да продължи играта, която Сано бе организирал.

— Кълна се, че това момиче не е моя любовница — заяви Йоритомо. — Никога не съм разговарял с нея, никога не съм я докосвал. Никога не съм поглеждал друг, откакто срещнах вас, Ваше Превъзходителство. Никога не съм бил неверен или нелоялен към вас. След всичко, което ми дадохте, аз никога не бих заговорничил зад гърба ви, за да заграбя властта от вас. — Гласът му колебливо потрепваше между истината и лъжата. — Моля ви, имайте милост!

Докато публиката гледаше с напрежение, шогунът изглеждаше много нещастен.

— Управителю Сано… — понечи да се намеси той, като хапеше устни.

Хирата стисна китката му. Шогунът потръпна и се намръщи. Съпротивата му пресъхна от натиска, който Хирата прилагаше върху точно определено нервно окончание на китката му.

— Продължавайте — унило каза той.

— Думите ти не са достатъчни, за да докажеш невинността си — каза Сано на Йоритомо. — Можеш ли да представиш някакви доказателства или свидетели?

— Как бих могъл? — попита Йоритомо, уплашен, но и ядосан. — Ти не ми даде време да събера никакви доказателства или свидетели.

Това беше и една от причините да се организира толкова бързо процесът му — Сано не искаше никакви възражения по присъдата. Другата причина беше, че Сано искаше да направлява събитията в движение, по най-бързия начин.

— Тогава трябва да те обява за виновен в държавна измяна — каза Сано.

Йоритомо вдигна лице, очите и устата му зееха, широко отворени, сякаш се обръщаше към боговете, за да обяснят как го сполетя тази ужасна съдба, и ги молеше за спасение. Зрителите бяха доволни — това можеше да се заключи както от израженията, така и от шепота, който си разменяха. Шогунът зарови лице в ръцете си и заплака:

— Осъждам те на смърт чрез обезглавяване.

Публиката изненадано забръмча. Самураите обикновено не биваха екзекутирани, дори и за държавна измяна — най-тежкото от всички престъпления. Те имаха правото да извършат ритуално сепуко и да възстановят честта си. Но това не обслужваше целите на Сано.

Йоритомо не възрази, нито заплака. Очите му отпратиха към Сано един последен наранен поглед, после станаха безизразни и непроницаеми и той се затвори в себе си. Седеше с изправен гръб, с вдигната глава, с изпънати рамене и храбро посрещаше съдбата си. Сано не можеше да не му се възхити. Младежът имаше достойнство въпреки живота на политическа пионка, който водеше. Сано усещаше киселия, противен като жлъчка вкус на вината, която го гнетеше заради това, че измъчва Йоритомо, защото младежът бе колкото предател, толкова и жертва.

— Ще бъдеш екзекутиран на Коцукапара утре по обяд — обяви Сано.

Това щеше да осигури на публичната му кампания достатъчно време, за да даде резултат.