Лора Джо Роуланд
Мейреки (3)

1. глава

Господарката Рейко рядко излизаше сама от дома си — и никога без цяла армия, която да я охранява. През последните месеци враждата между съпруга й — дворцовия управител Сано, и неговия съперник владетеля Мацудайра се беше изострила до краен предел. Въоръжените им отряди вдигаха шумни разпри по улиците на Едо, изгарящи от желание да влязат в открита битка. Никой не бе в безопасност; всеки можеше да стане жертва на насилие. Пътувайки през града в паланкина си, Рейко надзърна през капаците на прозорците му. Войниците от конната й стража скриваха от погледа й високите стени и вратите на именията в административния район. Всичко, което можеше да види, бяха бронираните им крака, поклащащи се на хълбоците на конете. Те се движеха в крак с пешаците от свитата й, която наброяваше петдесетима въоръжени мъже. Рейко се облегна на възглавниците и въздъхна.

Нито гледката на градския колорит и навалицата, нито пролетният въздух бяха достъпни за нея. И все пак тези предохранителни мерки бяха жизненонеобходими. Миналата зима владетелят Мацудайра беше отвлякъл сина на Сано и Рейко — Масахиро, тогава на осем години, и го бе изпратил далеч на север, в Езогашима. Знаейки, че тя може да бъде следващата мишена, Рейко напускаше имението на Сано в замъка Едо само при най-сериозни и извънредни поводи.

Беше починала леля й и макар да не бяха много близки, жената беше проявявала доброта към Рейко в детството й. Това обстоятелство, заедно със семейния дълг, я бе принудило да рискува и да предприеме настоящото опасно пътуване извън сигурните стени на дома си, за да присъства на погребението. Но ето че процесията изведнъж забави ход. Войниците от предната линия наредиха: „Махайте се от пътя!“.

Тя се осмели да открехне едва — едва капаците на прозорчето и установи, че някаква каруца с дървен материал, теглена от два вола, е блокирала пресечката на улицата. Тези каруци бяха собственост на правителството и представляваха единственото позволено превозно средство на колела в цяла Япония. Принудата всеки да пътува на кон или пеша предотвратяваше опасността от придвижване на големи въоръжени отряди и от избухване на бунтове и метежи — поне на теория. Войниците зад носилката й извикаха на другарите си:

— Продължавайте да вървите, не спирайте!

— Махнете веднага каруцата от пътя, или ще умрете! — изкрещяха телохранителите от авангарда.

В този миг рязък, тъп звук се чу от покрива на паланкина, сякаш нещо тежко се стовари отгоре му. Рейко затаи дъх, а носачите й се олюляха под напора на внезапната допълнителна тежест. Един от тях извика:

— Има човек на покрива!

Мъжът сигурно бе скочил от някоя оградна стена. Докато стражите й викаха и се блъскаха покрай паланкина й, тя почувства ново разтърсване — явно още един нападател се бе присъединил към първия.

— Засада! — закрещяха телохранителите й.

Вратата на паланкина се отвори с трясък. Рейко запищя. Нападателите й, двама млади самураи, захапали ножове, скочиха от покрива на носилката при нея. Докато вадеше кинжала, който носеше винаги със себе си в ножница, привързана с ремъци за мишницата й и скрита под ръкава й, те се вмъкнаха в паланкина и преместиха ножовете от зъбите в ръцете си.

— Помощ! — извика Рейко, сви се в ъгъла на носилката и замахна с кинжала си срещу нападателите.

Острието успя да пореже ръцете им. Но това явно не ги стресна. Озверелите им очи свирепо искряха, докато замахваха срещу нея. Рейко зърна гербовете, щамповани на кимоната им. Бяха от хората на Мацудайра, без съмнение. Тя яростно се бореше, за да парира ударите на ножовете им. Един от тях одраска лицето й. Отвън дрънчаха мечове, стражата й се сражаваше с останалите войници на Мацудайра, които участваха в атаката. Телата им се блъскаха в паланкина, конете цвилеха, битката се ожесточаваше.

— Обръщайте! — извика капитанът на охраната й. — Тръгвайте обратно към замъка! Някой да разкара тези гадове от господарката Рейко!

Рейко дочу как главният й телохранител, лейтенант Асукай, извика името й. Докато нападателите притискаха раменете й, а тя ги риташе, той се пъхна в паланкина и успя да хване единия от тях. Паланкинът рязко обърна посоката си. Носачите се впуснаха в бяг.

Лейтенант Асукай измъкна мъжа навън. Те се претърколиха презглава на улицата под галопиращите копита на конете и краката на биещите се войници.

Нападателят, който бе останал вътре, продължи да се нахвърля върху Рейко. Сграбчи китката й и хвана кинжала й. Тежестта му я обездвижи. Тя отчаяно се мяташе и съпротивяваше, като го удряше със свободната си ръка. Острието на ножа му се насочи към гърлото й. Рейко видя ужасеното си лице, отразено в блестящата стомана.

— Дръжте се, господарке Рейко, идвам! — извика лейтенант Асукай.

Той сграбчи краката на нападателя й. Рейко докопа лицето на мъжа и впи пръсти в очите му. Той изпищя, пусна я и се надигна. Лейтенант Асукай го задърпа силно за краката и успя да го измъкне от паланкина.

С кървящи очи и с изваден нож, нападателят заскимтя в яките му ръце.

Рейко видя, че вратите на замъка Едо се показаха пред тях, обещавайки сигурно убежище. Замъкът бе неутрална територия в конфликта между Сано и владетеля Мацудайра по безмълвно и взаимно съгласие. И двамата живееха вътре — нито един от тях не искаше война пред собствения си праг. Часовите от караула гледаха смаяно как паланкинът на господарката Рейко лети към тях, а битката, която се води около него, го съпровожда като неуправляема жива серпентина.

— Пуснете ни вътре! — извика лейтенант Асукай, тичайки край Рейко.

Часовите отвориха огромната, обкована с желязо врата. Останали без дъх, залитайки от умора, носачите внесоха паланкина. Вратата с трясък се затвори.

Рейко въздъхна облекчено.

— Отървала си се на косъм! — каза Сано.

Той бе приседнал на пода до Рейко в тяхната лична​ спалня и мрачно гледаше как докторът маже с мехлем раната от порязването на бузата й. Първо отвличането на сина му, сега — засада на жена му. Владетелят Мацудайра бе отишъл прекалено далеч. Сано беше побеснял, яростта го задушаваше, кръвта кипеше и напираше в гърлото му.

Рейко съумя да стъкми една храбра усмивка.

— Това е само драскотина, добре съм наистина — каза тя.

Докторът привърши, вдигна медицинското си сандъче и си тръгна. Рейко се обърна към Масахиро, който беше коленичил до нея:

— Не изглеждам и наполовина толкова зле, колкото теб.

Деветгодишният Масахиро беше дотичал още при​ първата вест за атаката. Тренировъчното му бяло кимоно за бойни изкуства беше изцапано от боричкането и търкалянето по земята; по ръцете, краката и коленете му имаше рани и драскотини, с които не пропускаше да се поперчи. Избледняваща пурпурна подутина ограждаше лявото му око. След отвличането си той изучаваше бойните изкуства с настървена отдаденост, за да може да разчита на себе си за своята самозащита. Това вече не беше просто игра, в която беше добър, а въпрос на живот и смърт.

— Не се шегувай, мамо! — каза той. Тонът му беше сериозен, укорителен, като на възрастен. — Можеха да те убият.

Сано не искаше Масахиро да научи за атаката — предпочиташе да го предпази от проблемите на възрастните. Но Масахиро си имаше начин да научи какво се случва. С острия си слух и любопитния си нос той можеше да съперничи на всеки шпионин от правителствените тайни служби. Пък и беше съзрял твърде много по време на преживелиците си в Езогашима. Беше ги превъзмогнал благодарение на собствената си съобразителност и на куража си и с това си беше извоювал едно ново място в тяхното семейство. Сано погледна сина си със смесица от любов, гордост и печал.

Можеше да види Рейко във формата на очите на Масахиро, а себе си — в челюстите, но момчето беше със своя собствена, уникална самоличност и израстваше много бързо. Нямаше много място за детство в техния суров свят.

— Масахиро е прав — каза Сано на Рейко.

Момчето гордо се изпъчи, зарадвано от бащината си подкрепа. Сано си припомни колко се възхищаваше на своя баща, мъртъв от вече единадесет години, и как се опитваше да му подражава. Колко ли време имаше, докато Масахиро разбере неговите недостатъци и престане да го боготвори?

— Не можеш да излезеш отново.

— Да — повтори и Масахиро. — Трябва да останеш у дома.

Рейко отвори уста, за да възрази, но после я затвори, слисана от авторитетното му поведение. Сано скри една безрадостна усмивка. Щеше да й се наложи да свиква да има двама мъже, които да й казват какво да прави. Този път тя отстъпи:

— Колко дълго?

Говореше така, сякаш не очакваше Сано да й отговори и той не се и опита. Искаше му се поне да знае колко дълго ще продължи тази кръвна вражда с владетеля Мацудайра. Нещастието помрачи красивото й лице.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще се видя с Мацудайра — каза Сано.

— Ще му обявиш ли война? — попита Рейко.

Въздухът се изпълни с възбуда и напрежение, докато тя и Масахиро очакваха отговора на Сано. Те жадуваха за открита конфронтация и за окончателно решение също толкова, колкото и Сано. Но той знаеше шансовете си и си даваше сметка за неравенството на силите по-добре от тях двамата, затова отговори:

— Не.

По лицата им се изписа негодувание.

— Дори и след това, което Мацудайра направи на моя син? — каза Рейко.

— И на моята майка? — додаде Масахиро.

— Моментът не е подходящ да предизвиквам Мацудайра на битка — каза Сано. — Войските му са доста по-многочислени от моите.

Армията на Сано се бе свила драстично от миналата есен насам. Когато се прибра от Езогашима, откри, че е изгубил цели полкове по време на отсъствието си. Без Сано, който да поддържа дисциплината и е да повдига бойния им дух, Мацудайра лесно ги бе подмамил на своя страна. Именно това бе планът му, когато беше отвлякъл Масахиро, а Сано трябваше да замине за Езогашима, за да спасява сина си.

— И не мога да си позволя да започна война в близките месеци — добави той.

Сано беше изгубил ключови съюзници сред даймио^[1], феодалите, на чиято военна подкрепа беше разчитал преди.

— Не може да е толкова зле — каза Рейко. — Все още имаш много съюзници — Тя назова няколко, всичките богати и влиятелни даймио, с големи армии. — Можеш да победиш.

— Хайде да обявим война! — лицето на Масахиро сияеше от устрем и от вяра в Сано. — Ти не се страхуваш от владетеля Мацудайра.

Сано се ужасяваше от деня, в който Масахиро би могъл да се усъмни в героизма му. Сега беше моментът да му даде урок, който щеше да е еднакво труден както за учителя, така и за ученика.

— Разбира се, че се страхувам — каза Сано, колкото и да не му се искаше да си признава, че изпитва страх. — Самурай, който не се страхува от опасен враг, не е герой, а глупак. — Все по-често и по-често чуваше думите на баща му да излизат от собствената му уста. — Истински храбрият самурай владее своя страх.

Нетърпелив, слушайки с половин ухо, Масахиро скочи и започна да крачи напред-назад — навик, който и Рейко имаше, когато беше развълнувана.

— Аз ще вляза в битката с теб. Заедно ще разгромим владетеля Мацудайра.

Сано се натъжи от горделивостта на въодушевения порив на сина си. Рейко слисано изгледа детето.

— Не можеш да воюваш. Нямаш дори петнадесет години — каза му тя.

Петнадесет години бе възрастта, на която самурайските момчета официално се приемаха за мъже. Тогава кичурът, който Масахиро носеше завързан на темето си, щеше да бъде обръснат по време на церемонията по случай встъпването му в пълнолетие.

— Войната може да продължи и повече от шест години. След толкова той вече ще е навършил петнадесет — изтъкна Сано. — Войната, която завърши с възкачването на Токугава^[2] на власт, продължи почти век.

— Висок съм колкото повечето момчета на петнадесет — каза Масахиро, като се изпъна в пълния си ръст. — И съм по-добър боец.

— Освен това си и твърде скромен — каза Рейко, скривайки зад сарказма страха си за него. Тя се обърна към Сано. — Добре, аз също не искам война. — Тя определено бе загубила войнственото си настроение, като видя, че синът й се е насочил към предната фронтова линия. — Но ако няма да обявяваш война на Мацудайра, защо ще се виждаш с него?

— За да предложа временно примирие. Да установя мир, ако мога.

Погледът на Рейко подсказваше красноречиво, че не й се вярва в подобна перспектива.

— Искаш да кажеш, че ще го оставиш да се измъкне безнаказано от това, което направи?

— Той заслужава да бъде наказан! — стисна юмруци Масахиро.

— Но страната не заслужава — каза Сано. — Ако предприемем контранападение, накрая ще пламне война и ще пострада цяла Япония. Войната въвлича не само двамата владетели на върха, които се борят помежду си. Разпростре ли си извън Едо, градовете и селата навсякъде ще бъдат разрушени. Хиляди невинни ще загинат.

— Хич не ме е грижа! — инатливо каза Масахиро.

Той беше твърде млад, за да може да осъзнае реалните последствия от войната, помисли си Сано. Въпреки преждевременното си съзряване Масахиро си беше все още дете, с ограничени детски разбирания.

— Като заместник-командир на шогуна обаче мен трябва да ме е грижа — каза Сано. — Мой дълг е да пазя страната и хората. А когато наследиш моя пост, това ще бъде твой дълг.

Масахиро кимна, преливащ от гордост при мисълта, че един ден ще наследи своя баща. С надеждата, с, че ще може да задържи поста си достатъчно дълго, за да му го предаде, Сано стана и излезе.

 

 

Сано повика Хирата — негов първи васал, и детективите Маруме и Фукида, главните му лични телохранители и сътрудници. Придружени от един въоръжен отряд, те отидоха до обособения двор в замъка Едо, където живееха членовете на клана Токугава.

Мацудайра, братовчед на Токугава, обитаваше най-голямото имение. Отвън, покрай каменните стени и по наблюдателните кули, на равни разстояния един от друг, бяха разположени часови. Щом видяха Сано да се приближава със своя отряд, ръцете им се стрелнаха като светкавици към мечовете.

— Искам да видя владетеля Мацудайра — каза Сано на четиримата стражи пред вратата.

— С цялото полагаемо се уважение, почитаеми дворцов управителю, проявявате голямо безочие с идването си тук. След това, което направихте днес! — каза началникът на охраната.

— След какво, което той е направил? — запита Хирата. — За какво говорите?

Забелязвайки озадаченото изражение на Сано и на неговите придружители, часовият злорадо се ухили:

— Изглежда и вие, и хората ви сте си загубили паметта, управителю Сано. Е, не се притеснявайте! Господарят Мацудайра ще запълни празнините.

Той изпрати един разсилен да съобщи на владетеля Мацудайра, че дворцовият управител е тук. Докато другите часови отваряха вратата и ескортираха групата в имението, Сано размени тревожен поглед с Хирата, Маруме и Фукида. Това беше странно посрещане и не вещаеше нищо добро за тяхната мирна мисия.

Минаха през двора и пасажите, обградени от враждебни въоръжени войници. Ако не бе забраната за употреба на оръжие в рамките на замъка Едо, те щяха да нападнат Сано. Въздухът миришеше на барут.

Мацудайра го очакваше в приемната си зала. Обграден от две страни от куп телохранители, освен войниците, подредени покрай стените, той седеше на подиума^[3]. Позата му беше високомерна, изражението — на човек, готов да убива. Беше по-слаб и очевидно поостарял от времето, по което Сано бе тръгнал за Езогашима, само шест месеца по-рано. Усилията и напрежението покрай увеличаването на армията му и подмамването на нови съюзници, както и постоянните военни заговори, бяха издълбали нови бръчки върху суровото му лице. Пламъкът в очите му гореше така трескаво, сякаш всеки миг щеше да избухне.

— Какво, по дяволите, искаш? — запита той.

— Имам едно предложение към теб — каза Сано, макар ненавистта към врага му да се разгоря още по-яростно.

Не той беше започнал конфликта помежду им. В началото бе имал желание да работи съвместно с Мацудайра в служба на шогуна, техния господар. Мацудайра бе този, който искаше да стане шогун и виждаше в мощта и влиянието на Сано заплаха за своите апетити.

— Ще извиня сутрешната ти атака, ако се съгласиш на примирие.

Веждите на владетеля Мацудайра се повдигнаха от изумление:

— Примирие? Ти да не си луд? Нямам нищо общо с нападението.

Вбесен от наглото отричане, Сано каза:

— Хората ти устроиха засада на съпругата ми и се опитаха да я убият. Или си забравил, че си ги изпратил?

Владетелят Мацудайра изглеждаше колкото презрителен и надменен, толкова и объркан.

— Не съм го правил! — той насочи пръст срещу Сано. — Ти беше този, който изпрати твоите хора да убият моята съпруга.

Сано се сети какво бе споменал часовият и се ужаси.

— По-добре обясни какво се е случило — каза той.

— Преструваш се на невинен, а? — лицето на Мацудайра потъмня от гняв. — Предполагам, дошъл си да злорадстваш над това, което си сторил. Е, добре, ще ти покажа. Ела.

Той му махна с ръка, стана и с наперена стъпка излезе. Войниците му подбраха групата на Сано и я поведоха подире му в градината. Сред храстите на азалиите, окичени с яркочервени цветове, патрулираха многобройни групи. Все по-объркан, Сано следваше владетеля Мацудайра към центъра на имението му — група ниски постройки, свързани с покрити коридори. Една от тях бе полуразрушена; стените бяха разбити, керемиденият покрив беше рухнал. Руините бяха покрити с черни сажди. Сред тях се суетяха слуги, опитвайки се да разчистят бъркотията.

— Това са женските помещения — каза владетелят Мацудайра. — Жена ми беше вътре. Цялата е в изгаряния. Истинско чудо е, че не беше убита. Едната от компаньонките й загина. — Той изгледа кръвнишки.

— Сано. — Не казвай, че вината не е твоя.

— Не е! — колкото искрено, толкова и разтревожено каза Сано.

— Стига вече лъжи! Двама от хората ти се промъкнаха в това имение и хвърлиха буркани с керосин, запушени с горящи парцали, през прозорците. Войниците ми ги хванаха, докато се опитваха да избягат от експлозията. Убеди се сам.

Владетелят Мацудайра заведе Сано до едно одеяло, простряно на овъглената трева около руините.

Дръпна го и откри двама самураи, мъртви и окървавени.

— Не са от моите хора. Никога в живота си не съм ги виждал — Сано се обърна към Хирата, Маруме и останалите си придружители. Те също поклатиха глави.

— Имаш толкова много васали, че не познаваш поотделно всеки един, който работи за теб — каза владетелят Мацудайра. — Погледни гербовете на дрехите им! — Той посочи на Сано емблемата на летящия жерав. — Твои хора са, това е положението.

Сано не виждаше смисъл да спори, владетелят Мацудайра никога нямаше да му повярва.

— Е, аз също имам два трупа на войници, които моите хора хванаха и убиха, след като се опитаха да намушкат съпругата ми. Те пък носят твоя герб.

— Нямам нищо общо с това — възрази владетелят Мацудайра. — Каквито и проблеми да имам с теб, никога не бих нападнал жена ти. — Презрителният му тон подчертаваше, че подобно деяние е долно, страхливо, безчестно и е под неговото достойнство. — Сега за пръв път чувам за това.

Потресът и смайването му изглеждаха искрени.

Познато чувство на безпокойство се промъкна в Сано.

— Това не е първият път хора от твоята страна да бъдат нападани, без аз да имам пръст в това, както и мои хора да бъдат атакувани, а ти да твърдиш, че не си замесен.

През последните шест месеца отрядите на Сано неведнъж бяха ставали обект на засади и мишена на огнени бомби и снайперисти. Същото беше и с хората на Мацудайра. Атаките бяха зачестили, след като Сано се беше върнал от Езогашима. Всеки един от двамата съперници обвиняваше другия въз основа на конкретни улики, както и на наличието на мотиви. Но Сано знаеше, че той самият няма в какво да бъде обвиняван, беше готов да признае, че вероятно и Мацудайра не носи отговорност за случващото се.

— Нещо става — каза той.

Имаше някаква идея какво всъщност става, но тя все още бе недоказана. Макар че беше разследвал атаките, не бе открил никакви конкретни следи, които да отвеждат до човека, стоящ зад тях. Никога до този момент не бе споменавал съмненията си пред владетеля Мацудайра, тъй като единственото, което той щеше да си помисли беше, че Сано се опитва да го измами.

— Разбира се, че става нещо, и много добре знам какво е то! — каза владетелят Мацудайра. — Инсценирал си атака срещу самия себе си, за да ме изкараш злодей и да оправдаеш нападението срещу мен. Сега ти наруши протокола за ненасилие в рамките на замъка Едо! — Мацудайра сви юмруци и ги размаха яростно.

— О, небеса, та ти не се спираш пред нищо, за да ме унищожиш!

— И двамата трябва да прекратим този конфликт — каза Сано, макар да знаеше колко е безполезно да се надява, че ще успее да убеди владетеля Мацудайра. — Съгласи се на примирие. Тогава ще можем да стигнем до истината за тези нападения и да подготвим мирния си договор.

— Вземи си твоя мирен договор и си го заври отзад — изсъска владетелят Мацудайра. — А сега се махай! Напусни, преди аз да съм те изхвърлил.

Докато се гледаха настървено един друг, Сано усети, че войната, която се опитваше да предотврати, е на път да връхлети като торнадо. Чувството бе толкова ужасяващо и същевременно толкова освобождаващо! Когато се обърна да си върви заедно с хората​ си, Мацудайра го предупреди:

— И помни, че твоят дом също е мишена.

В този момент дотича един слуга.

— Извинете ме, но трябва да ви предам спешно съобщение.

— Какво има? — изрева владетелят Мацудайра.

— Шогунът иска да ви види, господарю. А също и дворцовия управител Сано. Незабавно!