Лора Джо Роуланд
Мейреки (28)

25. глава

Разрешаването на казуса по убийството на Тадатоши ще бъде по-лесно сега, когато Мацудайра е под арест — каза Хирата.

— Благодаря на боговете за този късмет — съгласи се Сано, — и за това, че шогунът не знае за моята роля в борбата за властта, поне засега.

Те седяха в кабинета му, където бяха потърсили убежище след бурните събития в двореца. Хирата наля саке.

— Предлагам да вдигнем тост за владетеля Мацудайра. С такива приятели като Арима, той няма нужда от врагове.

Сано и Хирата отпиха.

— Защо пък да не се насладим на този миг? Така и така няма да трае много дълго — каза Сано, защото разобличаването на планираното от владетеля Мацудайра завземане на властта щеше да му причини нови проблеми. — Още повече че имаме нов казус за разрешаване.

— Да, убийството на учителя е усложнение, от което нямахме нужда — съгласи се Хирата.

— Но всяка криза създава възможности^[1] — каза Сано.

— Сещам се поне за една линия на разследване, която да подхванем.

Обсъдиха стратегията си и Сано се надигна да върви.

— Жена ми с нетърпение ще очаква новините. Най-добре да вървя и да й кажа какво се случи — каза той, но в този момент бе прекъснат от нечии стенания в пасажа, придружени от тежък тропот на стъпки.

Нещо се бутна в стената. Сано и Хирата се втурнаха към вратата. Отвън бяха детективите Маруме и Фукида, които носеха майката на Сано на носилка. Беше плътно увита в одеяло, което държеше тялото й неподвижно, но главата й се люшкаше, докато тя пъшкаше и охкаше.

— Майко! — Сано се зарадва, че я вижда у дома, но се разтревожи от състоянието й. — Какво е станало?

— Имаше пожар в близост до затвора — каза Маруме. — Пуснаха затворниците навън.

Законът постановяваше, в случай че затворът е застрашен от пожар, затворниците да бъдат освободени, за да се спаси животът им. Това беше рядък пример на милосърдие към престъпниците, който се дължеше на Големия пожар. Тогава главната врата на квартала близо до Кодемачо бе затворена, за да се предотврати бягството на затворниците. Всички до един, както и много от жителите на квартала — някъде около двадесет хиляди души — бяха хванати в капан и загинаха в стълпотворението край вратата. Сега пускаха затворниците навън със стриктното разпореждане да се върнат след потушаването на пожара. Обикновено го правеха, с няколко изключения.

— Майко, добре ли си? — разтревожено попита Сано.

Очите й бяха като огромни черни кладенци. Сякаш гледаха през Сано към нещо ужасно, видимо само за нея.

— Пожарът идва! — извика тя. — Трябва да преминем през реката, преди да стане прекалено късно.

Тя преживяваше наново Големия пожар, досети се Сано и тръгна с детективите, докато я носеха по пасажа.

— Ранена ли е? — попита ги той.

— Не — каза Фукида. — Доктор Ито я беше изпратил към замъка заедно с войниците, които ти остави да я охраняват. Видяхме ги да чакат на опашка, за да влязат вътре. И я донесохме тук.

— Благодарен съм ви — каза Сано, — но как успяхте да я промъкнете през караула?

— Аз ги убедих да я пуснат — каза Маруме.

— Добра работа — похвали ги Сано.

Той си представи припрения говор на Маруме и заплахите, които със сигурност бе използвал.

— Бяхме улеснени от това, че в замъка имаше голяма суматоха — каза Фукида, докато Маруме маневрираше с носилката около ъгъла. — Всички тичаха напред-назад и се суетяха като мравки, на които са стъпкали мравуняка. Какво е станало?

— Шогунът откри, че владетелят Мацудайра се опитва да му отнеме властта — каза Хирата. — И сега Мацудайра е под домашен арест.

Не вярвайки на ушите си, детективите оставиха носилката на земята в стаята за гости и зяпнаха от изненада.

— Бре! Май сме отсъствали твърде дълго? — обърна се Фукида към Маруме.

— Не стига, че не открихме никакви свидетели, ами пропуснахме и цялото забавление! — оплака се Маруме. — Как се случи това?

— Аз ще ви разкажа — каза Хирата и ги поведе извън стаята, оставяйки Сано насаме с майка му.

Вратата между гостната и съседната стая леко се плъзна и се отвори. Сано видя, че Рейко е застанала от отсрещната страна. Зад нея седяха децата, заедно с лейтенант Асукай и тяхната възрастна бавачка О-Суги. Всички гледаха Сано и майка му с изненада.

 

 

— Баба се върна! — извика Масахиро и стана от масичката, на която играеше шах с лейтенант Асукай.

Той изтича до нея, а Акико го последва, оставяйки куклите си на О-Суги. Но когато тя застена и зарида, децата отстъпиха, любопитни, но смутени. Рейко почувства облекчение, като видя, че свекърва й е вън от затвора, но състоянието на възрастната жена и изражението на Сано й показаха ясно, че далеч не всичко е наред.

— Какво се е случило?

Сано й обясни за пожара, после й разказа как и защо владетелят Мацудайра е бил арестуван.

— Вече знам за Мацудайра — каза тя. — Лейтенант Асукай е чул и ми разказа.

От този момент Рейко не бе изпуснала дори за миг децата от погледа си. Тя задържа и лейтенант Асукай, и О-Суги с тях, за допълнителна защита. Те бяха единствените хора в цялото имение, на които можеше да има пълно доверие. Засега все още нищо не се бе случило, но разбира се, не бе изминало достатъчно време, за да се задейства новият план на Мацудайра.

— Мислиш ли, че това ще бъде краят на Мацудайра?

— Не бих разчитал на това — каза Сано. — Пък и аз самият все още не съм се отървал. — Той й разказа как двамата с Хирата са открили мъртвия учител. — Сега не само имам две убийства за разкриване, а съм и заподозрян в извършването на едното, макар да се разбра, че Арима е замесен. И при положение че имаме неговата дума срещу моята и тази на двама войници, които са мъртви, името ми никога няма да бъде изчистено!

Страхът, който бе обхванал Рейко, откакто бе чула за плана на владетеля Мацудайра, се усили в резултат на рухналите й надежди.

— Междувременно трябва да настаним майка ми по-удобно — каза Сано.

— Ще извикам прислужницата да й приготви леглото — предложи услугите си Масахиро.

— Не! — нареди му Рейко. — Стой тук!

И Сано, и Масахиро вдигнаха учудено вежди при острия й тон.

— Аз ще й оправя леглото — каза Рейко. — Масахиро, ти можеш да ми помогнеш.

— Добре — съгласи се момчето.

Акико се върна при куклите и бавачката си, а Рейко и Масахиро измъкнаха един дюшек от шкафа и постлаха завивките. Сано разви одеялото, с което бе увита майка му, вдигна я от носилката и леко и внимателно я положи на дюшека. Рейко придърпа завивките върху нея, забелязвайки колко много е отслабнала през последните няколко дни.

— Сега мога ли да вървя? — попита Масахиро. — Приятелите ми от армията на баща ми са дошли да ми кажат лека нощ и искам да си поговоря с тях, преди да си легна. Той беше завързал приятелства сред младите войници, чиято компания предпочиташе пред тази на своите връстници. Преди Рейко никога не бе възразявала на това; и тя, и Сано мислеха, че тези момчета са добър пример за него. Сега обаче се страхуваше, сред тях може да има някой от убийците на Мацудайра.

— Не — каза тя.

— Защо не? — разочаровано попита Масахиро.

— Да — позволи му Сано.

Неговата дума имаше превес над тази на Рейко.

Когато Масахиро затича навън, тя се обърна към лейтенант Асукай:

— Върви с него. Не го изпускай от погледа си.

— Защо държиш Масахиро толкова изкъсо? — попита я Сано, когато двамата останаха насаме при майка му.

Сега беше моментът да му разкаже за това, което бе чула.

— Той е в опасност.

— Нищо ново. Струва ми се, помня, че владетелят Мацудайра го отвлече.

— Но този път той не иска само да отвлече Масахиро — каза Рейко. — Той иска да го убие, а също и Акико, теб и мен.

— Е, не би трябвало да съм изненадан — кимна Сано.

— Просто такава е играта и с това, което днес му се случи, той със сигурност ще иска нашата кръв. — Погледът му се отклони и разсея и Рейко разбра, че Сано мисли за другите проблеми, които трябва да разрешава. — Но не мислиш ли, че децата се охраняват достатъчно надеждно? Защо е тази извънредна предпазливост?

— Защото владетелят Мацудайра има деветима убийци, внедрени сред твоите хора. И имат заповед, да избият всички ни!

Погледът на Сано отново се фокусира върху нея.

— Откъде знаеш?

— Лейтенант Асукай има приятел от охраната на Мацудайра, който подслушал, когато господарят му говорел за плановете си.

Сано застина от изумление. След това дълбоко издиша.

— В такъв случай, да благодарим на боговете, че имаме приятели на точните места. И да благодарим на Асукай за тази ценна проява на съобразителност — каза той, като поклати глава и Рейко видя терзанието в очите му. — Значи врагът се е разпрострял твърде навътре сред нас. Деветима от хората ми са предатели и убийци.

На Рейко й бе безкрайно неприятно, че трябваше да му съобщи тази разстройваща новина, но сега поне той беше наясно със заплахата.

— Сега разбираш защо Масахиро и Акико са в опасност у дома. Какво ще правим?

— Ще открия кои са тези деветима предатели — каза​ Сано, настръхнал от решителност. — Междувременно ще наредя на детективите Маруме и Фукида да охраняват децата.

— Откъде знаеш, че можеш да им се довериш?

— А ти откъде знаеш, че можеш да се довериш на лейтенант Асукай? — парира я Сано.

— Той е мой телохранител от години — каза Рейко. — Нямам никакви съмнения в лоялността му.

— И Маруме и Фукида ми служат от години — каза Сано, — и аз също никога не съм се съмнявал в тяхната лоялност.

Двамата се гледаха един друг, ужасени от това, че не смеят да се доверят на никого в своя дом. Огромната армия на Сано не можеше да им подсигури никаква безопасност; тя бе подслонила девет убийци, притаени като змии в гората. Стените, които отблъсваха атаките отвън, не можеха да предпазят Сано и семейството му от коварството отвътре. Докато не заловяха предателите, никой нямаше да бъде в безопасност.

— Не мога да си остана вкъщи, за да пазя децата — каза той. — Трябва да продължа да работя, за да изчистя името на майка ми; да не говорим за моето собствено. — Гласът на Сано издаваше, че той се разкъсва между противоречивите си задължения. — В противен случай така или иначе ще умрем, дори и убийците на Мацудайра да не успеят — мрачно добави той и се изправи. — Ще трябва ти да пазиш Масахиро и Акико.

— С живота си! — закле се Рейко. — Къде отиваш сега?

— Да се погрижа за някои работи. Всичко ще е наред, нали?

Макар да изгаряше от страх за децата и колкото и да й бе неприятно, че Сано излиза, Рейко кимна. Поне споделените им тревоги бяха отместили на заден план скарването им и те отново бяха като едно цяло.

Рейко погледна към свекърва си, която лежеше свита в леглото и скимтеше в неспокойния си сън. Макар да й се удаваше нова възможност да измъкне истината от Ецуко, тя устоя на изкушението да се опита. Веднъж вече бе направила тази грешка и каквото и да криеше свекърва й, Сано, а не тя трябваше да го открие.

Часовите, охраняващи портите на квартала с именията на даймио, се оглеждаха във всички посоки по широките, пусти улици. Вечерното небе трептеше в опушеното оранжево зарево от пожарите, бушуващи из града. Високо над покривите, в наблюдателните пожарникарски кули пазачите бяха на бойна нога. Изведнъж насочиха далекогледите си надолу, към група галопиращи самураи, които се появиха в полезрението им.

Сано и хората от свитата му спряха конете си пред имението на владетеля Арима. Двамата войници, които бе пратил да пазят да не избяга, излязоха от сенките между фенерите край вратата.

— Не е мърдал, откакто напусна двореца — каза единият от тях.

— Добре. Време е двамата с него да си поговорим.

Сано се обърна към стражите на вратата:

— Искам да видя господаря ви. Извикайте го навън.

Но човекът, когото те доведоха, не беше владетелят Арима. Това беше някакъв мъж около четиридесетте, чието лице изглеждаше така, сякаш някой го беше смачкал вертикално, опитвайки се да събере в едно веждите и брадичката пред носа му.

— Аз съм Инаба Наомори, главен васал на владетеля Арима — каза той. — Съжалявам, но трябва да ви кажа, че господарят ми не е тук. — Стиснатата му уста се разтегли в самодоволна усмивка, като забеляза обезсърчения поглед, който си размениха Сано и хората му. — Напусна къщата още преди часове.

— Не е възможно — каза войникът на Сано. — Щяхме да го видим.

— Заповядайте, ако искате, можете да претърсите цялото имение — покани ги Инаба, — но няма да го намерите, почитаеми дворцов управителю.

Плъхът се бе изплъзнал от капана. Или хората на Арима тайно го бяха измъкнали дегизиран, или имението имаше някакъв таен изход с подземни тунели.

— Къде отиде? — ядосано попита Сано.

— Съжалявам, не знам — отговори Инаба. — Нито пък някой друг в имението знае. Не пожела да ни каже къде отива.

— Да, бе! — каза Сано.

Владетелят Арима, естествено, нямаше да иска да го настигнат и да отговаря за това, че е поръчал смъртта на свидетел по убийство, нито че е предал владетеля Мацудайра. Но Сано надушваше, че Инаба не казва истината.

— Каквато и работа да имате с моя господар, ще трябва да я свършите с мен — надуто каза Инаба. — Аз съм упълномощен.

— Очарован съм да го чуя — каза Сано. — Сега имаш шанса да заместиш Арима. Съжалявам, че го изпуснах, но нали ти си на разположение! Идваш с мен.

Той направи знак на войниците си. Те скочиха от конете си и хванаха Инаба, който започна да се съпротивява.

— Хей, не можете да направите това! — шумно протестираше той.

— Само ме гледай! — каза Сано.

Докато войниците го влачеха по улицата, Инаба крещеше: „Помоощ!“, но Сано и останалите войници посочиха мечовете си на пазачите и те предпочетоха да останат непричастни, вместо да рискуват собствения си живот.

— Не съм заслужил такива неприятности! — гневеше се Инаба. — Не съм направил нищо лошо.

Сано язвително се изсмя:

— И откога това има някакво значение в този свят?

 

 

Преди да тръгне, за да провежда разследванията си, Хирата се отби вкъщи да провери докъде са стигнали служителите му по работата, възложена от шогуна. Дочу смях, който го привлече към детската стая. Като застана на вратата, видя, че Тацуо и Таеко скачат по леглото и се бият с възглавници. Мидори добродушно ги гълчеше. Усещане за празнота прободе Хирата в стомаха. Чувстваше се като примрял от глад човек, който наблюдава пиршество, на което не е поканен.

Погледът на Мидори срещна неговия и веднага стана сериозен. Децата също видяха баща си, спряха да играят и млъкнаха. Мидори скръсти ръце и го зачака да каже какво иска, или да се махне. Хирата се почувства засрамен от желанието си да бъде част от своето семейство и същевременно се ядоса заради това, че тя го изключва от него. Той изостави плана си да изтърпи, докато се появи удобен момент, и да я чака тя да направи първата стъпка, за да си свалят картите.

— Искам да говоря с теб — каза той.

— Добре — смирено отговори тя и го последва по коридора към тяхната стая.

— Какво си мислиш, че правим? — попита я Хирата.

Мидори не трепна от войнствения му тон.

— Нищо, съпруже.

— Отнасяш се към мен, сякаш сме чужди хора — каза той, по-ядосан от всякога. — И поведението ти заразява и децата. Ти ги настройваш срещу мен. Все още ли се опитваш да ме накажеш, задето те оставих сама, когато заминах?

— Няма такова нещо.

Хирата не й повярва, макар в нея да имаше някакво непоклатимо спокойствие и уталоженост, които му подсказваха, че не го лъже. Чувствата й, наранени от това, че я бе изоставил заедно с децата, се бяха променили по някакъв начин, който той не можеше да дефинира. Тези негови мистични бойни изкуства бяха толкова безполезни в отношенията с жена му!

— Добре, ако имаш някакви други оплаквания от мен, просто го кажи! — заповяда й той. — Недей да играеш игрички! Стани и се бори открито!

Мидори сви устни с досада:

— Аз не съм вражески войн. Аз съм ти съпруга.

— Тогава се дръж като такава! — с чувство на безсилие възкликна той. — Казах, че съжалявам задето те оставих. Сега, когато отново съм вкъщи, не можем ли просто да се върнем там, където бяхме преди?

— Може би ти можеш. Но аз не мога. — Държането на Мидори бе тъжно, но спокойно и хладнокръвно. — Аз не мога да забравя, че беше изчезнал за цели три години.

— Нямах друг избор, освен да замина — каза той. — Това беше моята съдба.

— Разбирам — каза Мидори, освободена от гнева, с който преди изричаше същите тези думи. — Също така разбирам, че ако съдбата ти те призове отново да заминеш, ще го направиш. Ти трябва да правиш това, което е необходимо. И аз трябва да правя това, което е необходимо.

За пръв път след завръщането си от Езогашима той погледна истински Мидори. Остана потресен, осъзнавайки колко много е узряла след заминаването му. Тяхната раздяла й се бе отразила силно и тя изглеждаше много по-възрастна от своите двадесет и четири години. Не беше вече онова невинно момиче от времето, в което се бяха оженили по любов въпреки упоритите възражения на двете им семейства. Тя беше жена — жена, която той не познаваше.

— Ако искаш да бъда твоя жена, ще бъда — каза Мидори. — Каквото и да поискаш да направя, ще се подчиня. Ще живея с теб, ще споделям леглото ти, ще накарам децата да бъдат мили с теб и ще ти родя други, ако искаш. Ще говоря или няма да говоря — по твоя заповед. Но нищо повече.

Животът, който тя предлагаше, беше всъщност описание на живота на повечето семейни двойки. Но точно такъв живот Хирата никога не бе искал. Докато я гледаше с безпокойство, не можа да измисли нищо друго, освен да каже: „Опитваш се да ме накажеш. Все още си разгневена“.

Мидори поклати глава, изражението й бе студено и безропотно.

— Погребах гнева си. Това са условията, при които мога да продължа нашия брак. — Тя говореше с нехарактерна за нея официалност. — С тези условия няма да ме е грижа кога ще напуснеш отново.

Хирата остана безмълвен и потресен.

До този момент той никога не беше съжалявал истински, че бе предпочел бойните си изкуства пред Мидори. Кавгите им го бяха ядосвали много и всеки път, когато отново му се искаше да замине, той смяташе, че тя си заслужава да бъде изоставена. Сега осъзна, че поведението й не е било поза, не е било тактика, за да го дразни или да го принуди да й доказва любовта си към нея. Заедно с гнева си тя бе погребала и любовта си към него. И Хирата бе загубил не само съпругата си, но и цялото си семейство. Те бяха негови по закон, можеше да се разпорежда с тях както си иска; но все пак не можеше да ги принуди да го обичат.

— Сега, ако обичаш, те моля да ме извиниш, съпруже — каза Мидори. — Трябва да сложа децата да спят.

Тя пристъпи покрай Хирата и излезе от стаята. Той остана сам, по-безпомощен от когато и да било. Никога не се бе сблъсквал с проблем, с който да не може да се бори фронтално, с физическа сила или с хитрост, като истински самурай. Но този проблем беше различен. Как щеше да го разреши?