Лора Джо Роуланд
Мейреки (25)

22. глава

Полицейският началник Ямага и дошините заобиколиха гостите на хотела и започнаха да ги тормозят с въпроси.

— Да вървим — каза Сано на Хирата.

— Съмнявам се, че убиецът е сред гостите — добави той, когато заедно с войниците от свитата му излязоха на улицата и яхнаха конете. — Сигурно вече е достатъчно далече, а и хора, които цяла нощ са пиянствали, не стават за свидетели. Ще ги оставим на Ямага, а ние ще потърсим по-надежден свидетел някъде другаде.

От съседните хотели полека-лека се изнизваха пътници, придружени от носачи, помъкнали багажа им. В двата края на улицата имаше врати. Избирайки напосоки, Сано поведе свитата си към тази вдясно.

— Ти ли беше дежурен нощес? — попита той пазача.

— Не, господарю, смяната ми едва започва.

— Къде мога да намеря човека, който е бил на работа снощи?

Нощният пазач, млад селянин, бързо се появи.

— Пристигна ли някой тук нощес? — попита го Сано.

— Да, господарю.

Когато Сано го попита кой е дошъл, юношата се замисли.

— Имате предвид преди или след затварянето? — попита той.

Вратите на отделните квартали затваряха два часа преди полунощ — сиреч преди да е свършил гуляят в стаята на Еген и преди той да е умрял. Затварянето бе наложено от полицейския час, който имаше за цел да ограничава смутителите на реда и да сдържа престъпността. Законът на Токугава не позволяваше на никого да нарушава полицейския час и забраната да преминава през портите извън рамките на позволеното време. Допускаха се обаче и определени изключения.

— След затварянето — каза Сано.

— Двама самураи на коне — каза пазачът. Полицията, армията, и държавните служители имаха правото да преминават през вратите и след затваряне. — Пуснах ги вътре, а малко по-късно ги пуснах и да излязат.

Сано ревизира представата, която си бе изградил за престъплението, за да включи в нея не един, а двама мъже — един да натиска гръдния кош на Еген с коляно, и още един, който да го души с възглавницата.

— Как изглеждаха? — попита Сано.

— Не можех да ги видя много добре — пазачът погледна към малкия фенер, висящ от покрива на портата. — Беше тъмно.

— Имаха ли някакви гербове?

Пазачът кимна и посочи към герба с летящия златен жерав на ръкавите на Сано.

— Същите като тези.

Сано се смути, като си даде сметка, какво всъщност се бе случило.

— Престорили са се на мои хора — каза той на Хирата.

— Следвайки заповедите на Мацудайра, без съмнение — отговори му Хирата.

Сано попита пазача:

— Къде отидоха?

Момчето посочи наляво към кръстовището. Сано поведе Хирата и свитата си по предполагаемия маршрут на заподозрените от врата на врата. Обикаляха и разпитваха пазачите, някои от които им дадоха повече подробности, освен за гербовете.

— Бяха възбудени — каза им един мъж от охраната на улица с магазини, която водеше към моста Нихонбаши. — Смееха се, побутваха се един друг и си подвикваха: „Успяхме да се измъкнем!“.

— Предумишлено са привличали вниманието върху себе си — каза Сано на Хирата, докато заедно с войниците се придвижваха към следващата спирка. — Искали са никой да не ги пропусне.

— Мацудайра извлича двойна полза от учителя — каза Хирата. — Първо, да намеси майка ти в убийство, и второ — теб самия. Хитро.

Близо до границата между търговския и административния квартал попаднаха на пазач, който им даде допълнителни подробности.

— Единият от войниците имаше ей такива зъби — каза той, протегна напред челюстта си и изобрази обратна захапка. — А другият вървеше ей така — добави пазачът, като присви рамене и завлачи крака.

Сано усети пристъп на внезапна тревога. Той се намръщи, защото описанието на заподозрените докосна някаква струна в паметта му.

— Какво? — попита го Хирата.

— Виждал съм тези войници преди — отговори му Сано. — Но не мога да се сетя къде.

— Но е ясно накъде са отивали — каза Хирата.

Безпокойството на Сано растеше все повече, докато продължаваше да язди с Хирата и свитата си към замъка. Застанаха пред хората, които чакаха да влязат през портите. Слязоха от конете и Сано приближи до караула.

— Покажете ми регистъра на влезлите през изминалата нощ.

Пазачите донесоха регистрационната книга. Сано прегледа списъка с имената и се спря на две от тях. Вписаните лица сякаш литнаха от страницата към него. Той усети силно думкане в гърдите, сякаш някой го удари.

— Ишикава и Еджима — прочете през рамото му Хирата. — Какъв е проблемът?

Имената се съединиха с описанието на войниците в съзнанието на Сано.

— Познавам тези войници — каза той.

Сега вече можеше изцяло да си ги представи — бяха стражи от нощната смяна в двора на неговото имение. Патрулираха заедно. Той имаше толкова много васали, служители и войници, че не помнеше имената на всичките и разпознаваше само някои от тях, но тези бяха забележителен тандем и бяха останали в паметта му.

— Наистина са мои хора.

 

 

Веселбите в театралния квартал Гинза бяха в разгара си. Любителите на театъра пренебрегваха опасността от пожари и се тълпяха в сградите, по чиито фасади имаше многоцветни плакати, рекламиращи представленията, които се даваха вътре, и актьорите, които играеха в тях. Песни, викове, смях и аплодисменти се разнасяха откъм сградите. Тъпаните думкаха ритмично, музиката политаше към покрайнините на квартала, където Йоритомо препускаше с коня си по една тиха странична улица. Носеше плащ, който скриваше лицето му. Дръпна юздите на коня и го спря пред чайна с червени фенери, окачени по стрехите на покривите й, и бързо се шмугна вътре.

Няколко клиенти пиеха вино и играеха карти. Сини татуировки покриваха ръцете и раменете, краката и вратовете им досущ като втора кожа — запазена марка на гангстерите. Те хвърлиха поглед към Йоритомо и му посочиха вратата в дъното.

В жилищните помещения зад залата на чайната Янагисава се разтъпкваше по пода и пушеше лула. Той разпозна приближаващите по коридора стъпки на сина си и промърмори: „Най-сетне“. Отвори със замах вратата и издърпа Йоритомо в стаята.

— Какво те забави толкова?

— Съжалявам, че те накарах да чакаш, татко — сконфузено каза Йоритомо.

— Какво става? Да не би да имаш да вършиш нещо по-важно от това да се отзовеш на моя зов за помощ?

— Беше ми много трудно да се измъкна от шогуна. Напоследък е много нервен от всички тези проблеми, които се трупат. Лепнал се е за мен като репей — Йоритомо увеси глава. — Извинявай.

Янагисава съжали, че си е изпуснал нервите.

— Не, аз съм този, който трябва да се извини. — Синът му бе единственият човек, който можеше да го накара да съжалява за лошото си поведение. — Прости ми. Толкова съм изнервен след това, което преживях вчера. Вината не е твоя.

— Какво се случи? — загрижено попита Йоритомо.

Янагисава му разказа как се е измъкнал на косъм от храма.

— След като капитан Нагасака и войниците му си тръгнаха, свещениците ме измъкнаха от кладенеца и ме вмъкнаха тайно в Едо в един сандък. Подкупиха пазачи да не го проверяват, — Янагисава разтегна мускулите си, които се бяха схванали от неудобното пътуване. — Преоблякох се като просяк и дойдох тук.

— Радвам се, че си в безопасност и че си добре — с облекчение каза Йоритомо.

— Мястото, в което съм настанен, е далеч под удобствата на хижата, която обитавах в храма.

Янагисава изгледа презрително неудобната тясна стаичка с голи стени и вехти сламени дюшеци на мръсния под.

— Не можеш ли да използваш някое от другите си скривалища?

Янагисава имаше такива из целия град — в именията, по вилите на хълмовете и в домовете на даймио, които бяха негови съюзници.

— Не можах да стигна до тях. Владетелят Мацудайра е удвоил усилията си да излови бунтовниците. Градът гъмжи от войници, които спират и разпитват всички. Не можех да предприема риска да се натъкна на някой друг, който да ме разпознае. Трябваше незабавно да мина в нелегалност.

— Грижат ли се добре за теб тук? — попита Йоритомо.

— Достатъчно добре. — Домакините на Янагисава му бяха купили храна, нови дрехи и оръжие. — Едно мога да кажа за гангстерите: те могат да ти доставят, каквото ти е необходимо, стига да имаш парите да го заплатиш. — А Янагисава ги имаше, защото при бягството си от храма не бе пропуснал да вземе „спешния си“ запас от злато. — Но съм като закопан в тази дупка.

— Съжалявам. Има ли нещо друго, което мога да направя за теб?

— Разкажи ми новините — каза Янагисава.

— Щастлив съм да ти съобщя, че може би скоро няма да е необходимо повече да се укриваш. Дворцовият управител Сано е на път окончателно да се срине.

— Това не е достатъчно. Дори ако Сано пропадне, аз може да не оцелея.

Шум от конски копита, чаткащи по улицата отвън, накараха Янагисава и Йоригомо да замръзнат. Те зачакаха уплашени, че може би войниците са тръгнали да проверяват от врата на врата за бунтовници. Звукът премина и заглъхна. Те си поеха дъх.

— Сано не е най-големият ми проблем — каза Янагисава.

— Да, владетелят Мацудайра печели съюзници за сметка на Сано — съгласи се Йоритомо.

— Унищожаването на Сано е необходимо, но то няма да ме върне обратно на върха — каза Янагисава. — Ред е на Мацудайра да получи малко ядове.

 

 

— Тези войници може да са били наети да работят за владетеля Мацудайра каза Сано, докато яздеше с Хирата през пасажите в Едо. — Предполагам, че не трябва да съм изненадан. След като съюзниците ми ме предават, защо войниците да не го сторят?

И все пак той беше шокиран и разстроен. Владетелят Мацудайра завладяваше позиции дори в личната му армия, вътре в дома му. Колко ли още негови хора беше подкупил съперникът му?

— Трябва да извършат сепуко — каза Хирата.

Това беше обичайното наказание за самурай, който предава своя господар. Сано кимна.

— Първо ще изслушам какво имат да кажат в своя защита Ишикава и Еджима.

Когато пристигна в имението си, го изненада тълпата войници, събрана отвън, пред вратата — някъде около тридесетина души от армията на Токугава.

— Какво става? — попита ги той.

Те посрещнаха гневния му въпрос с безразлични погледи. Техният началник бе напуснал неговия лагер — повече не беше негов съюзник и те не бяха длъжни да отговарят на Сано. Вратата се отвори и генерал Исогаи излезе отвън.

— По̀здрави, почитаеми дворцов управителю — каза той с подигравателна и нагла куртоазност.

— Какво е това? — запита Сано, скачайки от коня си.

— Защо нарушавате моята собственост?

— Не е нарушение! — усмивката на Исогаи припомни на Сано, че в качеството си на върховен главнокомандващ на армията на Токугава той има пълното право да влиза навсякъде из цяла Япония и че неговата лоялност към Сано бе приключила. — Но след като питаш, дошъл съм да извърша арест.

Зад гърба му се мярнаха още войници, които водеха Ишикава и Еджима. Макар да изглеждаха изплашени, двамата мъже се държаха предизвикателно. Издадените долни зъби на Ишикава дъвчеха горната му устна. Еджима държеше смъкнатите си рамене колкото можеше по-високо. Когато зърнаха Сано, извърнаха глави. Сано и Хирата се гледаха в тревожно недоумение.

— Защо арестуваш войниците ми? — попита Сано.

— За убийството на учителя Еген — каза генерал Исогаи.

Сано почувства как се оформя катастрофална картина, но детайлите й все още бяха неясни, като отражение в надиплена от вятъра вода.

— Откъде знаете за убийството? Откъде знаете дали те изобщо имат нещо общо с него?

— Получихме информация.

— Само не ми казвай — намеси се Хирата, — че информацията ти е анонимна.

Исогаи сви рамене.

— Анонимната информация пълзи като чума напоследък — каза Сано.

Картината, която се бе оформила в съзнанието му, полека-лека идваше на фокус. Някой беше нагласил всичко така, че да обвини него за убийството на Еген, беше изпратил полиция на местопрестъплението и беше насочил генерал Исогаи към войниците, за които се предполагаше, че са го извършили по негово нареждане. Сано се съмняваше, че Ишикава и Еджима, двама не особено умни младежи, са в състояние да измъдрят целия този хитър план.

— Не можеш да арестуваш войниците ми въз основа на слухове — добави той.

— Мога да арестувам, когото искам — каза генерал Исогаи, опирайки се на авторитета на шогуна. — Още повече че хората ти сами си казаха, че са убили Еген по твоя заповед. Дори не ни се наложи да ги изтезаваме, за да си признаят.

Сано бе потресен — тези двамата бяха извършили най-голямото нарушение на закона на честта, което изобщо можеше да извърши един самурай, и се бяха предали без борба! Той разбута войниците, които бяха наобиколили Ишикава и Еджима, и ядосано ги изгледа.

— Знаете, че никога не съм ви заповядвал да убивате, когото и да било. Защо сте казали, че съм го направил? Как можахте да ме предадете? — каза той, по-скоро наранен, отколкото разгневен.

Двамата стояха, забили поглед в земята, твърде уплашени или засрамени, за да му отговорят.

В този миг по пасажа откъм пътя се чу тропот на конски копита. Всички се обърнаха и видяха, че владетелят Мацудайра и свитата му приближават. Мацудайра имаше изражение на хищническо предвкусване на удоволствието от плячката си.

— Получих съобщението ви — каза той на генерал Исогаи. — Защо ме повикахте? — Като видя Сано, веднага схвана, че му се е случило нещо лошо, и се усмихна. — Какво имаме тук?

— Резултатът от твоите действия — язвително отвърна Сано. — Защо се преструваш, че вече не си научил?

— Учителят, който свидетелства срещу майката на дворцовия управител Сано, е бил убит — каза генерал Исогаи. — Войниците на дворцовия управител са го направили по негова заповед. Арестувах ги. — Той посочи Ишикава и Еджима. — Те си признаха.

Владетелят Мацудайра се захили злорадо срещу Сано.

— И таз хубава! Все едно да затвориш вратата на конюшнята, след като конят е избягал. Защо да убива свидетел, който вече е разказал своята приказка?

— За да го накаже — предположи генерал Исогаи.

Сред свитата на владетеля Мацудайра се мярна владетелят Арима, който наблюдаваше драмата с удоволствие, избило през мазнината по кожата му.

— Това е разбираемо — намеси се той, — но така само влошавате нещата за самия себе си, управителю Сано.

— Шогунът няма да остане доволен като чуе, че си убил свидетел, разкрил истината за убийството на неговия братовчед — каза владетелят Мацудайра.

— Това е твое дело, не мое — каза Сано, опитвайки се да овладее яростта си.

— Вие сте подкупили учителя — намеси се Хирата. — Той беше вдигнал последен гуляй с вашите пари, преди да умре.

— Подкупили сте и хората ми и сте им наредили да го убият — каза Сано.

Мацудайра и Арима гледаха Сано с насмешка, но и с любопитство.

— Изглежда си вярвате на това, което говорите — каза Арима. — По-добър актьор сте, отколкото си мислех.

— Или е това, или нещо си се заблудил. Не бих си губил времето да крада измета от твоята армия! — Презрението на Мацудайра включваше както Ишикава и Еджима, така и самия Сано. — Нямам никакъв пръст в убийството или в техните действия.

— Аз ще докажа, че имаш — заяви Сано.

— Няма да имаш този шанс — каза владетелят Мацудайра. — Смятаме да отведем хората ти пред шогуна, където ще повторят признанията си. Това ще бъде твоят край.

Събитията се развиваха твърде бързо, за да може Сано да измисли нещо друго, освен да се опита да предотврати неизбежното. Когато войниците на генерал Исогаи понечиха да подкарат двамата арестанти, той им препречи пътя. Войниците му и Хирата веднага заеха позиции около него.

— Никъде няма да ги водите — каза Сано на Исогаи. — Те са мои васали. Аз ще се оправя с тях както намеря за добре.

— Ако искаш да се съпротивяваш с всички средства, защо не?

Усмивката на Мацудайра предизвикваше Сано да изтегли меча си вътре в замъка Едо, нарушение на закона, за което наказанието бе смърт чрез сепуко. Войниците от армията на Токугава и на Мацудайра пристъпиха срещу Сано и неговите хора. Можеше да избира — или да се поддаде на провокацията му, или да изчака по-добър момент, за да се бори с него.

Сано и хората му неохотно отстъпиха. Владетелят Мацудайра изглеждаше доволен, защото бе спечелил този рунд, но и донякъде беше разочарован, защото Сано не му бе дал оправдание да го убие на място.

Генерал Исогаи даде знак на войниците, които забутаха Ишикава и Еджима към двореца.

— Ела, ако искаш, почитаеми дворцов управителю. Или си прекалено страхлив, за да се изправиш пред истината и последствията от нея?