Лора Джо Роуланд
Мейреки (24)

21. глава

Едва призори, след дълги часове на будуване и след като Сано стана и напусна леглото им, Рейко най-сетне потъна в сън. Спа до късно сутринта и се събуди от кавгата на верандата пред спалнята й.

— Но аз трябва да вървя на тренировка по бойни изкуства — чу се резкият глас на Масахиро.

— Никъде няма да вървите, млади господарю — отговори му дежурният войник от охраната. — Знаете, че и вие, и сестра ви не бива да напускате жилищния район на имението и тази градина.

След разкриването на шпионина, подкупен от владетеля Мацудайра, предишния ден Сано наложи нови правила, за да предпази семейството си, и назначи нови охранители във вътрешната част на имението. Тези ограничения обаче се харесваха на Масахиро не повече, отколкото на Рейко.

— Това подхожда на Акико, но аз не съм бебе — възрази той. — Пусни ме да изляза.

— Съжалявам. Ако не ви харесват правилата, можете да ги обсъдите с баща си.

Масахиро извика от безсилие. Рейко чу, че вратата се отвори с трясък и стъпките му затопуркаха по коридора, а Акико се разплака. Тя бе твърде мъничка, за да осъзнае какво се случва и за да разбере, че семейството й е в опасност, но бе много чувствителна към емоциите на другите, затова отразяваше като огледало лошото настроение на брат си. Дойката й зашътка, опитвайки се да я успокои. Рейко се измъкна от леглото и отиде при Акико в съседната стая. Но щом видя майка си, момиченцето се обърна и побягна. На Рейко не й оставаше друго, освен да събере кураж, за да се изправи пред новия ден.

Караницата със Сано все още й тежеше и потискаше настроението й. Майка му бе в затвора; времето, с което разполагаше, за да я оневини, намаляваше с всеки миг, а кой знае какви нови злини криеше владетелят Мацудайра в бездънните си запаси? Във въображението на Рейко се завихриха цяла редица образи, започващи от залавянето на шпионина и завършващи с нападението срещу нея в града. Струваше й се, че е невъзможно да издържи още един ден, но тя се изми и облече, гримира се, после нареди на прислужницата да й донесе закуската. Ядеше механично, за да има сили. Трябваше да изглежда храбра за доброто на семейството си.

 

 

Сано оглеждаше стаята, в която Еген лежеше мъртъв. Сред натрупаните до стените вещи имаше — кутии от японски лак, дрехи, увити с щампована в ярък десен басма, чифт нови сандали, дървени сандъчета с и отворени капаци, в които се виждаха златни статуетки, порцеланови вази и музикални инструменти.

— Ударил го е на лудо харчене, след като предаде майка ми — каза Сано.

— Тази колекция е голяма стъпка напред в сравнение с боклука в старата му квартира — каза Хирата. — Трудно ще е да се каже дали нещо е взето, но забележи ей онова сандъче, пълно с монети. Това не е било обир.

— Не виждам никакви следи от борба — Сано бе установил, че на лицето на Еген е застинала изненада. — Убиецът сигурно го е нападнал, докато е спял. Забелязахте ли някой да идва насам миналата нощ? — обърна се към съдържателя, който стоеше отвън на верандата.

— Не — отговори той, кършейки ръце, разстроен от това, че в хотела му има убийство. В този момент към тях се приближи един млад селянин. — Това е нощният пазач. Питайте него.

Когато Сано повтори въпроса си, пазачът се почеса по гърдите, прозина се и поклати глава. Беше подпухнал, с кървясали очи.

— Бил си пиян! Сигурно си заспал на дежурство? Ах, ти, негоден глупако! — нападна го съдържателят.

— Съжалявам — глуповато и смутено каза пазачът.

— Господинът вдигна банкет. Покани ме, заедно с още много гости. Той посочи към стаята и в този миг видя Еген. Кървясалите му очи се ококориха, лицето му позеленя. — Умрял ли е?

— Да, умрял е, с твоя помощ — каза съдържателят. — Длъжен си да пазиш гостите ни. Но… всъщност, това беше типично за този тип — заключи той, като и хвърли още един поглед към мъртвия мъж. — Държеше се така, сякаш се намира в някаква чайна в квартала на развлеченията. Пееше, свиреше на шамисен^[1], наемаше момичета да му танцуват…

— И не жалеше сакето — додаде пазачът.

— Днес щях да го изхвърля, макар че си беше платил авансово за десет дни напред — каза съдържателят.

Сано погледна към Хирата.

— Някакъв вехтошар се премества да живее в скъп хотел, плаща авансово за цели десет дни и купува всички тези нови неща. И му остават още пари, които прахосва за банкет. Откъде е взел цялото това богатство? — каза той.

— Добър въпрос — каза Хирата.

— Но не и единственият — добави Сано.

— Има още поне два: кой го е убил и защо?

— Сано се замисли за събитията от последния ден в живота на учителя.

— Започват да ми идват на ум някои идеи.

Гостите на хотела бяха чули суматохата и наизлязоха от стаите си, любопитни да видят какво става. Около двадесетина души се струпаха под верандата, на която бяха застанали Сано и Хирата. Сано забеляза кървясалите им очи и махмурлука по лицата им. С четирима от тях имаше размъкнати жени с размазан грим.

— Какво се е случило? — попита един субект с плешива глава и отворено кимоно, излагащо на показ шкембето и препаската на слабините му.

— Домакинът на банкета ви е бил убит — каза Сано.

Сумтене и възгласи на смут и страх, примесен с отвратителен и жесток некрофилски интерес, се надигнаха от тълпата. — Колко добре познавахте Еген?

— Едва вчера се запознах с него, когато се появи тук — каза плешивият.

Останалите потвърдиха думите му.

— Каза, че бил нов в града и е пристигнал преди няколко дни — каза една от жените.

Сигурно Еген не беше искал новите му приятели да разберат, че е някакъв си изпаднал вехтошар от Едо, предположи Сано. Но изведнъж го бодна предчувствието, че има още нещо, което не е наред.

— Пристигнал? Откъде? — попита той.

— Не каза.

— Какво друго знаете за него? — обърна се Сано към тълпата.

Хората заклатиха глави.

— Разправяше много истории и смехории, но не разказа за себе си.

— Похвали се само, че е направил някакъв голям удар — каза плешивият. — И затова вдигал банкет.

Сано имаше предчувствие за внезапното богатство и прахосничество на Еген.

— Някой му е платил, за да обвини майка ми — каза той на Хирата.

— Не е трудно да се досетим кой — отговори му той.

— Май се сещам за владетеля Мацудайра — съгласи се Сано.

— Но аз открих Еген едва вчера и го заведох право в замъка. Как е могъл Мацудайра да се докопа до него?

Преди Сано да се опита да отгатне, на сцената се изля нова тълпа — петима самураи, натъкмени в гамаши и къси кимона, препасали на кръстовете си jitte — метални пръчки с по два извити зъбеца над дръжката, които служеха за захващане острието на меча на противника. Това оръжие бе стандартната екипировка на дошините, офицерите от полицейските патрули. Водачът им беше висок, надут мъж, въоръжен с пика. Той пристъпи към Сано, шумолейки с копринените си шалвари и крещящата си, безвкусна туника, ушита по последна мода.

— Точно, когато си мислехме, че по-лошо не може да стане — прошепна Сано на Хирата — По̀здрави, йорики^[2] Ямага сан.

В Едо живееха над един милион души, но тези, които Сано най-малко искаше да види, продължаваха да никнат като отровни гъби край него. Той и полицейският командир бяха колеги в полицията преди около единадесет години. Ямага така и не прости на Сано, че е бил издигнат над техния ранг и никога не пропускаше възможността да го настъпи.

— По̀здрави, почитаеми дворцов управителю! — Тънките му устни се извиха в позната, саркастична усмивка. — Може би ще ви е приятно да се насладите на титлата си, поне докато все още я имате.

Когато конфликтът между владетеля Мацудайра и Сано бе започнал, Ямага побърза да скочи на кораба на Мацудайра. Петимата дошини се ухилиха мазно и глуповато. Сано дори не понечи да отвърне на хапливостта с нещо подобно.

— Какво те води насам? — попита той.

— Чух, че тук има убийство — отвърна Ямага. — Дойдох да разследвам случая.

Сано и Хирата се спогледаха. Ето още едно доказателство, че събитията се придвижваха по-бързо, отколкото логиката можеше да допусне.

— Но как научи? — попита Сано.

— Получих сведение от мой информатор.

— Кой ли може да е той?

— Самоличността му е поверителна — надуто каза Ямага. Той повика дошините и мина покрай Сано, който долови познатата тръпчива миризма на масло от голтерия^[3]. Много самураи употребяваха благовонни масла за косите си, но камериерът на Ямага явно ги плескаше с градинската лопата. Ямага отри рамена в Сано, вървейки към стаята на Еген. После той и хората му се скупчиха край трупа.

— Значи това е свидетелят, който промени версията си относно вашата майка? — Ямага явно бе чул за неговото фиаско и също тъй явно много му се радваше. Той мушна Еген с пиката си, сякаш да се увери, че наистина е мъртъв. — Отвратителен тип, а? Вижте тези белези от шарка по цялото му тяло. Но пък как добре ви подреди!

Той изведнъж се втренчи подозрително в Сано:

— А вие как научихте за убийството?

Началникът не бе чак толкова замаян от злорадството си, че да забрави да зададе главния въпрос.

Нещата в полицията явно се бяха променили към по-добро, след като Сано бе напуснал.

— Аз открих трупа — отговори Сано.

— Хм!

В не особено интелигентните очи на Ямага проблесна интерес, като се сети, че първият субект, появил се на сцената на местопрестъплението, е и първият заподозрян. Дошините започнаха да изнасят статуетките, лакираните сандъчета и кутии и порцелановите съдове. Те открито разграбваха имуществото на жертвата. В крайна сметка нещата в полицията не се бяха променили чак толкова много.

— И как стана така, че вие открихте тялото? — попита Ямага.

На Сано му додея от въпросите на този досадник.

Имаше си достатъчно свои въпроси на главата.

— Не е твоя работа — каза той. — Свободни сте. Махайте се оттук.

Тонът му напомни на Ямага, че макар политическата му позиция да е разклатена, Сано все още е негов началник и заместник-главнокомандващ на шогуна.

След нагла пауза той се измете от стаята заедно с хората си, които задигнаха последните няколко вещи.

Всички знаеха, че Сано все още има достатъчно военна мощ, за да отмъсти за нападките и обидите срещу него — ако разбира се, Хирата не им счупеше вратовете преди това.

Ямага спря на верандата пред Сано.

— Вчера убитият даде показания срещу вашата майка. Днес изведнъж се оказва мъртъв. И вие сте тук, още преди трупът му да е изстинал. Това не мирише на съвпадение.

— Мирише на машинация — спокойно каза Сано. И част от тази машинация бе информирането на полицията за убийството, така че Сано да не успее да скрие престъплението.

— Предполагам, че възнамерявате да обвините владетеля Мацудайра — подигравателно се захили Ямага. — Но в една такава теория зеят много пропуски. Жертвата направи услуга на владетеля Мацудайра. И той има основание по-скоро да му плати толкова злато, колкото тежи, отколкото да го убива.

Колкото и да му беше неприятно, Сано трябваше да признае поне пред себе си, че Ямага е прав. И все пак интуицията му нашепваше, че убийството е удар срещу него самия и ако не Мацудайра, то тогава кой друг би могъл да е виновен?

— Владетелят Мацудайра няма полза от това престъпление. Но вие? Главният свидетел срещу майка ви е премахнат. Много удобно, бих казал. — Ямага сияеше от злорадство. — Почакайте само владетелят Мацудайра да чуе за това.

— Който и да е убил Еген, не го е сторил за мое удобство. Но защо не вземеш да тръгваш и лично да разкажеш за това на Мацудайра, и то веднага, а?

— Не можете да ме спрете да разследвам убийството. Това е мое задължение — каза Ямага, сякаш го беше грижа за задълженията му или за нещо друго, освен да служи на собствените си интереси и да важничи. — ​Възнамерявам да докажа, че вашите хора са убили този човек. И няма ли да е страхотно! Почитаемият дворцов управител Сано и неговата майка — и двамата ​обвинени в убийство в два последователни дни.

Ямага се изсмя.

— И нито вие, нито хората ви ще се измъкнете от това. Няма да ви се размине, нищо, че жертвата е обикновен селяк^[4]. Ще умрете като съучастник в убийството на братовчед на шогуна, макар то да е извършено още преди да сте били роден. Палачът ще може да отсече с един замах и главата на майка ви, и вашата собствена.