Лора Джо Роуланд
Мейреки (18)

16. глава

Кратък дъжд опръска Сано и свитата му по време на второто им отиване до Фукагава. Когато пристигнаха пред имението, в което живееше семейството на Тадатоши, мокрите улици бяха опустели. С капаците на прозорците, затворени заради дъжда, и с процеждащата се вода от стрехите къщата имаше доста негостоприемен вид. Още като влезе в приемната стая, Сано долови промяна в атмосферата.

Госпожа Атеки и Оиджими го поздравиха с резервирана любезност, подобаваща на непознат, дошъл на първо посещение. Сякаш бяха забравили за разговора, който бяха провели с него вчерашния ден. Госпожа Атеки предложи неизбежните закуски. Дребничката, подобна на птица жена бе замислена и тъжна, а деликатното й лице — угрижено. Тя остана мълчалива, докато поднесоха храната и напитките. Оиджими също седеше безмълвна и умислена под черното покривало, което бе заметнала около главата си, за да скрие белезите от изгарянията. От нея лъхаше студенина.

— С какво можем да ви услужим? — попита учтиво госпожа Атеки.

Сано разбра, че нещо се е случило.

— Все още разследвам убийството на вашия син и търся повече свидетели. Знаете ли местонахождението на някой, който е принадлежал към вашето домочадие, когато Тадатоши е изчезнал?

Жените не отговориха.

— Някакви членове на семейството, васали или слуги? — подсказа им Сано.

— Вече ви осведомихме, че повечето хора от бащиното ми имение загинаха в пожара — хладно каза Оиджими.

— Доста умряха и в годините след това — каза госпожа Атеки, също толкова резервирана и хладна. — Другите се разпиляха. Не знаем къде са и дали все още са живи.

— В тази къща живее ли някой от тях? — попита Сано.

— Не — отговори Оиджими.

— Съжалявам, че не можем да ви помогнем — намеси се госпожа Атеки. Изражението й подсказваше, и че това е финална реплика и Сано трябва да си върви, но тъй като той не го направи, тя добави:

— Има ли нещо друго?

— Да — каза Сано. — Бих искал и двете да кажете на шогуна това, което споделихте за майка ми вчера.

— Защо?

— За да свидетелствате за добрия й характер и да ми помогнете да докажа, че е невинна.

Погледът, който размениха госпожа Атеки и Оиджими, ясно подсказваше, че и двете вече са настроени срещу него.

— Не вярвам, че можем да направим това — каза госпожа Атеки.

Сано започваше да схваща защо е загубил тяхното съдействие.

— Получавали ли сте наскоро новини за убийството на Тадатоши? — попита той.

— В интерес на истината, да, получихме — каза госпожа Атеки.

— Научихме, че сте намерили учителя Еген — каза Оиджими, — и той е казал, че майка ви и един войник от имението са отвлекли и убили моя брат.

Лошите новини пътуват най-бързо. Сано бе поразен от факта, че едно от подозренията му явно се бе оказало вярно.

— Как научихте това? — попита той.

— Владетелят Мацудайра бе така добър да изпрати свой представител, който да ни осведоми — каза госпожа Атеки.

И второто му подозрение беше уцелило мишената. Владетелят Мацудайра не си бе губил времето и вече извличаше изгода за самия себе си от коварството на Еген. Бързичко бе успял да придобие влияние над тези две свидетелки. Сега те бяха убедени, че майката на Сано е виновна, а също и той самият, по роднинска линия.

— Еген излъга — каза той, потискайки гнева си, за да не обиди двете жени и да увеличи антипатията им към себе си. — Той и майка ми бяха обвинени, че са извършили това престъпление заедно. Първо ми каза, че и двамата са невинни, но когато дойде ред да свидетелства пред шогуна, се отметна и промени версията си. Хвърли вината върху майка ми, за да защити себе си. Пратеникът на владетеля Мацудайра каза ли ви и това?

По изражението на двете Сано прочете, че нищо подобно не им е било казано.

— На Еген не може да се има доверие. Не вярвайте на нищо, казано от него — продължи да ги убеждава той.

— Ние далеч не вярваме на всичко, което чуваме — язвителният тон на Оиджими укоряваше Сано за намека, че тя и майка й са били твърде лековерни или пък че трябва да приемат неговите собствени думи за чиста монета. — Но вестта за Еген ни накара да се размислим.

— За Ецуко — намеси се и госпожа Атеки.

— Решихме, че в крайна сметка не сме я познавали толкова добре — каза Оиджими.

— Изглеждаше добро, безобидно и невинно момиче — продължи госпожа Атеки, — но това може да е било просто маската, която ни е показвала.

— Възможно е да е прикривала истинския си характер — каза Оиджими. — Беше красива. Лесно би могла да накара един войник да се влюби в нея. Може би тя го е убедила да отвлекат брат ми, за да получат като откуп парите, които са им били нужни, за да избягат и да се оженят тайно.

Горчивината изостряше гласа й. Главата й се извърна леко към Сано и той зърна изкривените, уродливи черти на лявата страна на лицето й. Почуди се дали Оиджими е така гневна на Ецуко не толкова, защото вярва, че тя е убила Тадатоши, а защото красотата й не е била съсипана от огъня, за разлика от нейната. Вероятно никой мъж не се бе влюбил в обезобразената, осакатена Оиджими. Сано я съжаляваше, но същевременно беше и вбесен от нейното неоснователно предположение.

— Но това е смешно — каза той. — Хванали сте се на въдицата на човек, когото дори не сте познавали добре и когото не сте виждали цели четиридесет и три години. Допуснали сте това да промени мнението ви за моята майка!

— С цялото ми полагаемо се уважение към вас, почитаеми дворцов управителю, мнението ни се промени не само от историята, разказана от Еген — висо​комерно заяви Оиджими. — Докато майка ми и аз си говорихме, си спомнихме някои неща за Ецуко, които бяхме забравили.

— Като например?

Лошо предчувствие като отровна змия пропълзя в Сано.

— Ецуко имаше навика да се измъква, когато трябваше да изпълнява мои поръчки — каза госпожа Атеки.

— Често я виждах да обикаля из имението, следейки брат ми — добави Оиджими. — Забелязвала съм я как се крие, за да не я забележи той. Шпионираше го.

— И защо ще го прави, ако не е имала някакви зли замисли по отношение на него? — попита госпожа Атеки.

— Така че разбирате защо не можем да се изкажем в нейна защита — заключи Оиджими.

Нещата бяха дори по-зле от това, което Сано бе предположил. Жените всъщност бяха дали още доказателства срещу майка му, но вместо да е сигурен, че са неверни, той усещаше как лошите му предчувствия за нея нарастват. Тя бе скрила нещо. Възможно ли бе това наистина да е фактът, че тя и нейният незаконен любовник са заговорничили да измъкнат пари от бащата на Тадатоши, шпионирали са момчето, възползвали са се от хаоса по време на Големия пожар, за да го отвлекат, а после са го убили, защото се е съпротивявал?

Но Сано предусещаше и друга причина за промяната в настроението на двете жени.

— Предаде ли ви пратеникът на владетеля Мацудайра и нещо друго, освен историята на учителя? — попита той.

Майката и дъщерята отново се спогледаха.

— Той ни предупреди, че търсите някого, когото да обвините за убийството — каза Оиджими.

— Да, за това съм тук.

И ето ти две нови заподозрени лица, помисли си той. Те бяха схванали намека на пратеника, не бяха глупави. Бяха избрали да помогнат на владетеля Мацудайра в делото срещу майката на Сано от страх, че ако тя не понесе вината, може да я понесат те.

Сано усети как атмосферата се промени, когато изостави ролята си на син, париращ атаките срещу своята майка, и влезе отново в кожата на дворцов управител и следовател. Госпожа Атеки се сви от страх. Оиджими все още бе враждебна, но застана нащрек.

— Къде бяхте вие двете, когато Тадатоши изчезна? — попита Сано.

— Бяхме в къщата, приготвяхме се за преминаването през реката — каза госпожа Атеки.

— С майка ми бяхме заедно през цялото време — додаде Оиджими.

Двете взаимно щяха да си дадат алиби за отвличането, ако изобщо бе имало такова.

— Какво направихте, когато баща ви нареди да търсите Тадатоши? — попита Сано.

— Подчинихме се — отговори Оиджими. — Когато се оказа, че никой не е могъл да го открие, тръгнахме да го търсим и извън града.

— Прислужниците и придворните ни дойдоха с нас — каза госпожа Атеки.

Което означаваше, че двете не биха могли да извършат някое злодеяние без свидетели.

— И какво стана след това? — запита Сано.

— Викахме Тадатоши по име насам-натам из улиците. Долавяхме миризмата на дима, идващ срещу нас.

— Очите на госпожа Атеки отново се взираха в далечината да търсят нейния изгубен син. — Сградите пред нас бяха в пламъци. Тълпи от хора бягаха от тях. Оказахме се като хванати в капан сред множеството, приклещени от огъня.

Тя потрепери от връхлетелите спомени.

— Не можехме да се измъкнем. Оказахме се заклещени в задънена, малка уличка. Къщите край нас лумнаха в пламъци. Вятърът ги носеше към нас. Чух дъщеря ми да пищи. Косата и дрехите й горяха.

Оиджими седеше неподвижно, същински труп, подпрян на погребална клада. Сано си представи как пламъците я поглъщат и овъгляват дрехите й. Тя напрегна цялото си тяло, за да се противопостави на спомените.

— Телохранителите ни хвърлиха наметките си върху нея и я затъркаляха по земята, за да угасят пламъците — продължи госпожа Атеки. — Тя беше в безсъзнание. Помислих, че е мъртва. Телохранителите я вдигнаха. Носеха я, докато тичахме.

Сано си представи картината на обгореното, бездиханно момиче в ръцете на войниците, истеризиралата майка, пищящите жени, неистовото бягство през огнения пъкъл.

— Придворните ми изостанаха след нас. Изгубиха се в тълпата. Повече никога не ги видях. Всички телохранители, с изключение на двамата, които носеха Оиджими, бяха убити от един балкон, който се срути над тях. Само благодарение на милостта на боговете успяхме да достигнем до хълмовете.

Държах дъщеря си в ръцете си, докато наблюдавахме как градът изгаря.

Никога досега Сано не бе изпитвал такова тягостно чувство при разпит на заподозрени. Ако не засягаше майка му, щеше отдавна да ги е оставил на мира.

— И никога повече не видяхте Тадатоши? — попита той.

— Не — гласът на Оиджими бе изострен от раздразнение. — Мислехме, че е загинал в огъня — до момента, в който вие ни казахте друго. Той никога не се върна.

Но Сано си мислеше, че вероятно Тадатоши се е върнал след пожара при онова, което е останало от неговото семейство.

— Да предположим, че се е върнал. Щеше ли да ви е приятно да го видите?

— Разбира се! — възкликна госпожа Атеки. — Всичко, което исках, беше синът ми да се върне при мен.

— Макар той да бе причината да попаднете в капана на пожара? — каза Сано. — Тогава никой не е мислил, че е отвлечен; вие най-вероятно сте сметнали, че отново се е запилял някъде, нещо, което е било обичайно за него.

— Той бе просто дете! Не би могъл да е кой знае колко зрял и разумен.

— На четиринадесет вече е бил почти мъж — изтъкна Сано. — Тадатоши е бил достатъчно голям, за да си даде сметка, че щом има пожар, семейството му ще хукне да се спасява, и че не би трябвало да изчезва точно тогава. Именно защото е трябвало да го търсите, не сте могли да преминете реката. Никога ли не ви е идвало на ум да обвините Тадатоши за това?

— Не! — извика госпожа Атуеки.

— Аз съм го обвинявала — каза Оиджими. Странна нотка проехтя в гласа й, акорд на гняв и дълго премълчавана омраза. — Но ако намеквате, че той се е върнал и аз съм го убила… Е, просто не бих могла. Години след пожара бях неподвижна. Нямах силата да го сторя.

— Може би вие не — каза Сано и се обърна към госпожа Атеки.

Тя го погледна изумено и поклати глава.

— Никога не бих наранила собственото си дете.

— Съпругът ви е загинал, както и повечето хора от вашето имение — припомни й Сано. — Дъщеря ви е била обгорена. Дали Тадатоши не е заслужавал да бъде наказан?

— Не! — Госпожа Атеки се изправи като ранена птица, която се опитва да литне. — Аз го обичах.

Независимо от всичко!

— Майка ми е невинна — намеси се рязко Оиджими. — Оставете я на мира!

— Дъще, внимавай с поведението си. Ще обидиш почитаемия дворцов управител — помоли я госпожа Атеки.

— Не ме е грижа. Не ме е страх от него — каза Оиджими. — Не може да ми направи нищо по-лошо от това, което вече ми се е случило.

Тя смъкна покривалото си. Шията й бе набраздена от белези, скалпът й бе гол и сякаш покрит с твърда кора от изгорената страна. Мъртвото й око се взираше невиждащо в пространството. Тя дръпна левия си ръкав, за да открие тъмночервените следи по ръцете си. Отвращението на Сано се бореше със съжалението. Оиджими нямаше нищо за губене, освен живота си, който сигурно бе непоносимо бреме за нея.

— Никога няма да можете да докажете, че сме виновни — каза тя. Здравото й око бляскаше и хвърляше искри на гняв и триумф. — Ако ни заведете пред шогуна и ни обвините, ние ще свидетелстваме срещу вашата майка. Шогунът и владетелят Мацудайра ще решат кой казва истината. Ние сме готови да поемем този риск. А вие?

 

 

В имението на Сано, в градината пред спалните Рейко играеше на топка с Акико, Мидори и нейните деца в компанията на лейтенант Асукай. Тя хвърли меката платнена топка към Тацуо. Забелязваше, че лейтенант Асукай се отнася много добре с децата; подхвърляше им внимателно топката, а когато те я тупкаха с всички сили, за да се приземи току до краката им, той услужливо се спускаше напред, вдигаше я и им я подаваше, за да направят втори опит. Макар да се усмихваше и веселеше заедно с всички останали, умът на Рейко витаеше из мрачни селения.

Беше доволна, че не каза на Сано за разговора си с майка му. И без това той си имаше достатъчно грижи. Нямаше да му е от полза да научи, че жена му смята майка му за виновна. А и тя самата не разполагаше с никакви доказателства за преценката си, нищо, освен интуицията си, никакви улики, които Сано би могъл да приеме. Макар да бе разстроена, че свекърва й е в затвора, тя не можеше да не изпитва чувство на облекчение, че Ецуко не е в дома й. Мислеше, че затворът е най-подходящото място за нея. И все пак Рейко не чувстваше истинско удовлетворение.

Хвърлянето на Ецуко в затвора беше просто стъпка напред към катастрофата, която грозеше цялото им семейство, и знак, че Сано няма да е в състояние да ги спаси. Напрежението, в което страхът държеше Рейко през последните няколко дни, бързо нарастваше.

Внезапен, силен, агонизиращ писък наруши спокойствието. Рейко застина. Топката, която току-що бе хванала, падна от ръцете й. Сърцето й замря в ужас, после лудо запрепуска.

— Какво беше това? — каза Мидори, гледайки към къщата, от която идваше звукът.

Рейко се досети какво може да е станало. Тя се втурна в къщата, следвана от лейтенант Асукай и останалите. Затичаха по коридора към нейната стая. Когато се озоваха вътре, видяха, че вратата на долапа, вграден в стената, зее отворена. Пред нея стоеше един самурай в ризница, който бе пъхнал едната си ръка вътре, размахаше неистово другата във въздуха и пищеше. Цялото му тяло се тресеше. Обърна към тях подивялото си от болка лице.

— Капитан Огиу! — извика Рейко, като го позна. Той бе командир на отряда, който охраняваше семейните жилища.

— Ти си шпионинът! — потресено възкликна лейтенант Асукай, не вярвайки на очите си.

— Не! — изрева Огиу.

Но истината бе пред очите им. Огиу беше отворил секретното шкафче, в което Рейко беше скрила книгата със списъка на „шпионите“ на Сано. Когато се преместиха да живеят в това имение, Масахиро пръв откри тайния долап, който се оказа пълен с жълтици, оставени от Янагисава при изпращането му в изгнание. Сега в долапа бе скрита книгата. Пръстите на Огиу се гърчеха върху черната копринена подвързия. Ръката му бе обездвижена от тънка кама, която я бе приковала към дъното на тайния шкаф. С отварянето на вратичката той бе задвижил механизма на заложения капан — скрита пружина, която бе задвижила камата и я бе забола в ръката му.

Рейко бе толкова изумена, като видя колко добре е сработил планът й, че единственото, което можа да направи, бе да остане безмълвна, затиснала уста с ръцете си. Мидори хвърли един поглед на заловения, чиято кръв бликаше около камата и се стичаше на пода, и започна да побутва децата навън.

— Чакай! — извика Масахиро. — Искам да видя!

Капитан Огиу запелтечи:

— Аз просто… помислих, че…

— Помислил си, че книгата съдържа списък на шпиони — каза лейтенант Асукай. — Просто си искал да я откраднеш за владетеля Мацудайра. Е, добре, книгата е фалшива, това е капан и ти падна в него!

Той сграбчи Огиу за кока, в който бе събрана косата на темето му, и силно натисна главата му надолу към долапа.

— Хванахме те точно на местопрестъплението.

Капитан Огиу закрещя гръмогласни проклятия.

Със свободната си ръка той се вкопчи в дръжката на камата и я задърпа.

— Махнете я от мен! Освободете ме! — молеше се той.

— О, да, ще го направим — каза Асукай, — но не бързай чак толкова. Това, което тепърва ще ти се случи, ще боли много повече.